Р
Е Ш Е Н И Е № 260058
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 06.11.2020г.
Шуменски окръжен съд в открито заседание на осми
октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица ХаджиИ.а
2. мл. с. Соня Стефанова
При секретаря Таня Кавърджикова, като разгледа
докладваното от младши съдия Стефанова в. гр. дело № 258 по описа за 2020 год.
на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 59/ 22.06.2020 год. по гр.д. № 648 по
описа на Районен съд – В. П. за 2018 год. И.П.И. е осъден да заплати на Р.С.Д.
сумата от 2416,25 лева, представляваща ½ част от
заплатените от последната суми за погасяване на вноските по договор за кредит
за текущо потребление от 16.07.2010 г., считано от 03.06.2017 г., ведно със
законната лихва върху частта от главницата в размер на 936.08 лв. от
датата на предявяване на иска – 09.08.2018 г. до окончателното изплащане на
сумата и ведно със законната лихва върху частта от главницата в размер на 1480.17 лв., считано от 15.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата. В тежест на ответника са присъдени сторените от
ищеца в първоинстанционното производство съдебно-деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното решение остава
ответникът, който го обжалва изцяло. Счита същото за неправилно и
незаконосъобразно. Сочи, че районният съд неправилно е допуснал увеличение на
исковата претенция от 936,08 лева на 2416,25 лева. Релевира, че съдът не е
отчел извършеното от него плащане в хода на първоинстанционното производство в
размер на 1494,25 лева, както и не е съобразил полученото от ищцата изявление
за прихващане за присъдени съдебни разноски по друго дело в размер на 800 лева.
Моли атакуваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
предявените иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна е
депозирала отговор, в който взема становище по неоснователността на жалбата.
Сочи, че първоинстанционният съд е взел предвид, както извършеното от
жалбоподателя в хода на делото плащане в размер на 1494,25 лева, така и
извършеното прихващане със съдебни разноски в размер на 800 лева. Релевира, че с
депозираната пред районния съд молба от 22.03.2019 год. с оглед получените суми
и извършеното прихващане, е поискала единствено присъждане на разноски по
делото и законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба
до окончателното изплащане (18.03.2019 год.). Претендира разноски в настоящото
производство.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа като апелация (т. нар.
„ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. Решение
№ 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение №
189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК. След проверка
по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е представено Решение № 918, постановено
на 08.12.2017 год. по гр. д. № 1628/ 2017 год. по описа на Шуменски районен
съд, влязло в сила в частта за развода на 19.01.2018 год., с което е прекратен
сключеният брак между страните на 04.11.1995 год. с акт № 0413/ 04.11.1995 год.
на длъжностното лице по гражданското състояние при Община Шумен.
Представен е Договор за кредит за текущо потребление
с „Банка ДСК“ ЕАД, сключен на 16.07.2010 год. за сумата от 10000 лева за срок
от 120 месеца. Съгласно т.10 от договора кредитът се обезпечава с
поръчителство, а за поръчител е посочен ответникът И.И..
С приложеното Удостоверение изх. № 17-00-03-708/
07.08.2018 год. „Банка ДСК“ ЕАД потвърждава обстоятелството, че за периода от
03.06.2017 год. до 06.08.2018 год. удържаните вноски за издължаване на кредита
са в общ размер на 2112,16 лева.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза,
вещото лице по която дава заключение, че за погасяване на кредита И.П.И. е
внесъл следните суми: на 24.07.2017 год. – 130 лева и на 28.11.2017 год. – 110
лева. След като е приспаднал извършените от И. плащания, експертът е достигнал
до извода, че всеки един от солидарните длъжници по кредита дължи сумата от
936,08 лева.
От Удостоверение изх. № 17-00-03-973/ 18.10.2018
год., изд. от „Банка ДСК“ ЕАД се установява, че на 15.10.2018 год. ищцата е
погасила изцяло изтегления кредит със собствени средства в размер на 2960,35
лева, като няма повече задължения към „Банка ДСК“ ЕАД. Приложена е и
операционна бележка за посочената по-горе сума, внесена от ищцата по сметка
„Персонални заеми“.
Представена е операционна бележка № 16/ 18.03.2019
год., от която е видно, че И. е превел на ищцата Д. сумата от 1494,25 лева, а
за основание е посочил: „възст. част от платен кредит след прихващане на
разноски по дело и детски добавки“.
Приложено е и изявление за прихващане от ответника
до ищцата за сумата от 800 лева – разноски по гр. д. № 1628/2017 год. по описа
на Шуменски районен съд, въз основа на което е издаден изпълнителен лист № 453/
21.02.2019 год., както и за сумата от 185 лева – детски надбавки, получени от
ищцата за детето Ивета в периода от м. юни до м. октомври 2017 год.
Представеният договор за наем на жилище, сключен на
06.06.2017 год. между ищцата и трето лице Н. И. К., както и анекс към него не е
относим към настоящото производство.
С оглед така
установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта на извършеното от първоинстанционния съд изменение на
иска:
С определение № 109/ 19.02.2020 год. по гр. д. №
648/2018 год. по описа на РС-В. П. е допуснато изменение на иска по размер, а ищцата е заплатила съответната държавна такса за
увеличението на иска.
Съгласно разпоредбата на чл. 214, ал.1 от ГПК ищецът
може да измени основанието или петитума на иска до края на първото заседание за
разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, а до приключване на
съдебното дирене пред първа инстанция – да измени само размера на иска, както и
да премине от установителен към осъдителен иск и обратно. Това е процесуална възможност, която може да бъде
предоставена на ищеца, ако с оглед защитата на ответника съдът намери това за
уместно. Ищецът обаче, не може да променя едновременно основанието и петитума
на предявения иск, тъй като с това предметът на делото би станал изцяло нов. В
случая с исковата си молба ищцата претендира от ответника и солидарен длъжник
заплащане на сумата от 936,08 лева, представляваща половината от заплатените от
нея суми за погасяване на вноските по процесния договор за кредит за периода от
03.06.2017 год. до 06.08.2018 год., а с молба от 22.01.2019 год. претендира допълнително сумата от 1480,17
лева, поради извършено от нея на 15.10.2018 год. погасяване на кредита (след
завеждане на исковата молба и за последващ период). Добавянето на нов период,
наред с първоначално заявения, изменя основанието на иска, а увеличението на
размера на търсената сума, променя и петитума на иска, което е недопустимо, тъй
като представлява изцяло нов иск – с ново основание и петитум. Ето защо,
възражението на жалбоподателя за недопустимост на извършеното от
първоинстанционния съд изменение на исковата претенция, е основателно. Първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата горницата над сумата
от 936,08 лева до пълния присъден размер от 2416,25 лева, представляваща ½ част от заплатените от последната
суми за погасяване на вноските по договор за кредит за текущо потребление от
16.07.2010 г., считано от 03.06.2017 г., ведно със законната лихва върху частта
от главницата в размер на 1480.17 лв.,
считано от 15.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, а производството в тази част следва да бъде
прекратено. Съдът се е произнесъл по претенция, за която не са били налице
условията за изменение на иска. Предвид изложеното, следва да се разгледа първоначално заявения иск без оглед
исканото изменение (за тази част ищцата може да претендира вземането си в
отделно производство).
По същество:
Предявен е осъдителен иск с пр. квалификация чл. 127
от ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 от СК. Съгласно чл. 127, ал. 1 от ЗЗД доколкото не е уговорено друго, това което е
платено на кредитора, следва да се понесе от длъжниците по равно. Императивната
разпоредба на чл. 32, ал. 2 от СК гласи, че съпрузите отговарят солидарно за
задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на
семейството.
Не е спорно, че сключеният между страните на
04.11.1995 год. брак е прекратен с влязло в сила Решение № 918, постановено на
08.12.2017 год. по гр. д. № 1628/ 2017 год. по описа на Шуменски районен съд. Не
се спори, че по време на брака им страните са изтеглили заем в размер на 10000
лева, със срок за издължаване 120 месеца за задоволяване нужди на семейството.
Между страните няма разногласия, че до фактическата
им раздяла на 03 юни 2017 год. заемът се е погасявал от техните общи средства,
но след това за периода от 03.06.2017 год. до 06.08.2018 год. само ищцата е
заплащала договорените месечни анюитетни вноски, а видно от Удостоверение изх.
№ 17-00-03-973/ 18.10.2018 год., изд. от „Банка ДСК“ ЕАД се установява, на
15.10.2018 год. е погасила изцяло изтегления кредит със собствени средства в
размер на 2960,35 лева, като е внесла общо сумата от 4832,51 лева, както и че
ответникът е внесъл лично сумата от 130 лева на 24.07.2017 год. и сумата от 110
лева на 28.11.2017 год. (общо 240 лева). Изложената фактическа обстановка се подкрепя
и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните,
което настоящият състав кредитира изцяло като обективно и компетентно дадено.
Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на
чл. 32, ал. 2 от СК (№ 211/23.06.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г. на ВКС, IV г.
о., решение № 245/29.09.2012 г. по гр. д. № 178/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 293/19.11.2013 г.
по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о., решение № 342/4.01.2013 г.
по гр. д. № 1358/2011 г., IV г. о. на ВКС и др.), когато един от солидарните
длъжници (бивш съпруг) удовлетвори кредитор след прекратяването на брака, той
придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното
имуществено равновесие, като солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част
не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а
припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв,
какъвто е бил в момента на погасяването. Не се установява, а и няма
наведени твърдения, за друга уговорка между страните по разпределението на
дълга, различна от предвидената в закона. От това следва, че страните отговарят
по равно за дълга. Ето защо, като е изплатила
остатъка от общото задължение, ищцата разполага с личен обратен иск срещу
ответника – съдлъжник, за да получи онова, което е заплатила над частта си.
В хода на първоинстанционното производство ответникът
е представил доказателства, че е заплатил на ищцата сума в размер на 1494,25
лева. Направил е и възражение за прихващане на 19.03.2019 год. за сумата от 800
лева – разноски по гр. д. № 1628/2017 год. по описа на Шуменски районен съд,
въз основа на което е издаден изпълнителен лист № 453/ 21.02.2019 год., както и
за сумата от 185 лева – детски надбавки, получени от ищцата за детето Ивета в
периода от м. юни до м. октомври 2017 год. Така депозираното възражение е
подадено след отговора на исковата молба и съгласно разпоредбата на чл. 133 от ГПК се явява преклудирано и не следва да бъде разглеждано от съда.
Съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК, съдът
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, когато
са от значение за спорното право.
Така в случая, доколкото претендираната сума в
размер на 936,08 лв. към датата на последното съдебно заседание е била изцяло погасена
като ответникът е внесъл сумата от 1494,25 лева, заявената претенция за заплащането й следва
да бъде отхвърлена, поради погасяване на задължението след датата на завеждане
на исковата молба. Законна лихва върху главницата от 936,08 лева се следва само
от датата на завеждане на иска на 09.08.2018 год. до окончателното изплащане -
18.03.2019г.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищцата горницата над сумата от 936,08 лева до
пълния присъден размер от 2416,25 лева, представляваща
½ част от заплатените от последната суми за погасяване на вноските по
договор за кредит за текущо потребление от 16.07.2010 г., считано от 03.06.2017
г., ведно със законната лихва върху частта от главницата в размер на 1480.17 лв., считано от 15.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, а
производството в тази част следва да бъде прекратено. Първоинстанционното решение
следва да бъде обезсилено и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на
ищецата разноски за първоинстанционното производство за разликата над 590 лв.
Обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 936,08 лева,
представляваща ½ част от
заплатените от последната суми за погасяване на вноските по договор за кредит
за текущо потребление от 16.07.2010 г., считано от 03.06.2017 г., като вместо него бъде постановено друго, с което
заявената претенция с пр. осн. чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 от СК
за сумата от 936.08 лв. бъде отхвърлена, поради погасяване на задължението след
завеждане на исковата молба чрез извършено плащане. В частта касателно
присъдената законна лихва върху главницата от 936,08 лева се следва само от
датата на завеждане на иска на 09.08.2018 год. до окончателното изплащане -
18.03.2019г. решението следва да се потвърди.
По разноските:
Присъдените от първоинстанционния съд в полза на
ищцата разноски са дължими само в частта, в която са присъдени за главницата от
936,08 лева, поради следното:
Уредената в чл. 78 ГПК
отговорност за разноски почива на принципа, че разходите по водене на делото се
възлагат на страната, дала повод за предявяване на иска – ответника, съобразно
уважената част от иска /чл. 78, ал. 1 ГПК/. Разноски се възлагат и на ищеца за неоснователната част от иска /чл. 78, ал. 3 ГПК/. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника,
когато искът, респ. жалбата са уважени, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и те са две: ответникът да не е дал повод
за предявяване на иска/жалбата/ и да е признал иска или да не е оспорил
жалбата. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка
с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не
трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило
предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на
ищеца. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги
конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда,
разглеждащ спора по същество, като за възлагането на разноските в тежест на
ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. В конкретния
случай в отговора на исковата молба ответникът е оспорил същата, поради което
не е налице нито една от посочените в закона предпоставки, при които разноските
се понасят от ищеца, респ. при които ответникът има право на разноски и такива
са му присъдени неправилно. Следва да се присъди дължимата държавна такса по
първоначално заявения иск в размер на 50 лева, заплатеното възнаграждение за
вещо лице по назначената ССчЕ в размер на 300 лева и адвокатско възнаграждение
в размер на 240 лева. От представеното пълномощно е видно, че уговореният
хонорар в размер на 480 лева се отнася за изготвяне на искова молба и молба по
чл. 214 от ГПК. Доколкото липсват данни какъв е размерът на договорения хонорар
по исковата молба и по допълнителната молба, съдът приема, че е по равно – по
240 лева.
При този изход на въззивното производство на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, жалбоподателят има право на
разноски, но те не следва да бъдат присъждани, тъй като нито в отговора на
въззивната жалба, нито до края на устните състезания пред Шуменски окръжен съд
е релевирано съответно искане в тази насока., нито са представени доказателства
за сторени такива.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 59/ 22.06.2020 год. по гр.д. №
648 по описа на Районен съд – Велики Преслав за 2018 год. в частта, с която И.П.И. е осъден да заплати на Р.С.Д.
горницата над сумата от 936,08 лева до пълния присъден размер от 2416,25 лева,
представляваща ½ част от
заплатените от последната суми за погасяване на вноските по договор за кредит
за текущо потребление от 16.07.2010 г., считано от 03.06.2017 г., ведно със
законната лихва върху частта от главницата в размер на 1480.17 лв., считано от 15.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата
сторените пред първоинстанционния съд съдебно-деловодни разноски за горницата
над 590 лева до присъдения размер от 877 лева, като ПРЕКРАТЯВА производството
по делото тази част..
ОТМЕНЯ Решение № 59/ 22.06.2020 год. по гр.д. № 648
по описа на Районен съд – Велики Преслав за 2018 год. в частта, с която И.П.И. е осъден да заплати на Р.С.Д.
сумата от 936,08 лева, представляваща ½ част от
заплатените от последната суми за погасяване на вноските по договор за кредит
за текущо потребление от 16.07.2010 г., считано от 03.06.2017 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ заявената от Р.С.Д., ЕГН: **********, с
адрес: *** срещу И.П.И., ЕГН: **********, с адрес: *** претенция с пр. осн. чл.
127, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 от СК за сумата от 936.08 лв., поради
погасяване на вземането след датата на завеждане на исковата молба чрез
извършено плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която е присъдена
законна лихва върху главницата от 936,08 лева от датата на завеждане на иска на
09.08.2018 год. до окончателното изплащане - 18.03.2019г., както и в частта
досежно присъдените в полза на Р.С.Д. разноски в размера до 590 лева.
Решението е окончателно на осн. чл. 280, ал. 2, т. 1
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.