РЕШЕНИЕ
№ 1711
гр. Варна, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско дело
№ 20243110108702 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от Р. К. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес: *********** срещу М.АД, със седалище и адрес на управление:
************** в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № **********, евентуално
на клаузата на чл.10, ал.1 от него, както следва:
- главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №
**********;
- евентуални искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 1 от
Договор за потребителски кредит № 190313 от 12.12.2022г., на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД вр. чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, а в условията
на евентуалност, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че на 12.12.2022 г. ищцата сключила с ответника Договор
за потребителски кредит № ********* Излага, че по силата на договора ответното
дружество й предоставило кредит в размер на 500 лева, която сума се задължила да върне на
12 анюитетни месечни вноски, при лихвен процент от 41.00%. ГПР е определен на 49.65%.
Отбелязва се, че в чл.10, ал.1 от договора е установено задължение за ищеца за заплащане на
неустойка в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в
чл.20 от договора. Размерът на същата е определен на 3.90 лв. плюс 0.260 % от усвоения
размер на кредита за първия ден на забава и 0.260% от усвоения размер на кредита за всеки
следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В исковата молба подробно се обяснява
какви са изискванията на ответното дружество за обезпечаване на кредита, а именно с
поръчителство до пълния му размер, като кредитополучателят се задължава в срок от 3
работни дни от сключването на договора да го обезпечи с поръчителството на едно
физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изрично поставени условия.
При това положение, според ищеца общо дължимия размер на кредита възлиза на 1085.86
лв., от които 500 лв. главница, 117.86 лв. лихва, 468.00 лв. неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Съобразно погасителния план към Договора месечната вноска на ищеца
възлиза на 90.49 лева, с включени в нея главница, лихва и неустойка за непредставяне на
обезпечение. Ищецът обръща внимание, че има качеството потребител по смисъла на чл.9,
1
ал.2 ЗПК, като поддържа становище, че в случая при наличие на предпоставките по чл.22
ЗПК, процесният договор е недействителен. В тази насока ищецът навежда доводи, че
неустойката не е включена в ГПР, противно на приетото в чл.19, ал.1 ЗПК вр. § 1, т.1 ДР на
ЗПК относно разходите, които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора
на по-нисък от действителния ГПР противоречи на закона, а по същество нарушава
изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Освен това се обосновава и противоречие с чл.3, § 1 и чл.4
от Директива 93/13 ЕИО, както и с практиката на СЕС по дело С-453/10. Твърди се, че с
оглед неизпълнимостта на клаузата на чл.20 от договора, предвидената неустойка
представлява скрито възнаграждение за ответника, което следва да бъде включено в ГПР.
Прави се оплакване и че не е посочено кои точно разходи формират ГПР, като по този начин
потребителят се поставя в неравностойно положение, тъй като е препятстван да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение и в частност колко точно е
оскъпяването по кредита. Ищецът изразява становище за противоречие на клаузата на чл.20
от договора с добрите нрави. Ищецът изразява мнение, че неустойка за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване на кредитора. Като аргумент в тази насока се сочи, че от една страна
поставените изисквания създават значително затруднение на потребителя, а от друга страна,
че неустойката е включена в погасителния план по договора. Навеждат се доводи за
нищожност и поради значителната нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, доколкото с неустойката се увеличава почти двойно дълга на
потребителя. Ищецът се позовава и на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета относно договорите за потребителски кредити, в която изрично се сочи, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. В този
смисъл се обосновава извод, че уговорената неустойка противоречи на преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи за неоснователност на предявените искове. Ответникът не оспорва, че с ищеца се
намира в облигационно правоотношение по процесния договор за кредит, сключен по реда
на ЗПФУР. По отношение ГПР се поддържа становище, че неговия размер е записан в
договора и е отразено, че се изчислява съгласно чл.19, ал.2 ЗПК, а именно по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Според ответника, нито законът, нито съдебната практика му
вменяват задължение подробно да разписва методиката за формиране на ГПР, а е достатъчно
да бъде посочен размерът и да има предоставена информация за начина на формиране. В
тази смисъл се оспорва противоречие на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Ответникът твърди, че
размерът на ГПР по процесния договор за кредит не надхвърля максималните размери по
чл.19, ал.4 ЗПК. Ответникът признава, че действително неустойката по чл.10 от договора не
е включена в ГПР, но според него доколкото се касае за неустойка за неизпълнение на
конкретно договорно задължение, тя не е разход по кредита, който формира ГПР. По
отношение конкретната клауза за неустойка се сочи, че тя обезпечава изпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави договореното с кредитора му
обезпечение. Ответникът аргументира становище, че тази клауза е резултат от автономията
на волята на страните в частното право, установена в чл.9 ЗЗД. Според ответника
уговореният размер е изцяло съобразен със законовите изисквания и не води до
неравноправие на страните. Твърди се, че ответникът е извършил и оценка на
кредитоспособността на ищеца, поради което не може да се приеме, че липсата на такава се
компенсира с процесната неустойка. В същото време ответникът обръща внимание, че
съобразно чл.26, ал.4 ЗЗД, нищожността на отделни части на договора не влече нищожност
на целия договор. По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения
иск, като присъди на ответника направените от него разноски по делото.
В рамките на срока по чл. 131 ГПК, ответникът М. АД е предявил насрещна искова
молба срещу Р. К. А., с правно основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата 500 лева – непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
*********, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба
2
до окончателното изплащане; 52.90 лева - обезщетение за забава за периода 02.08.2023г.-
26.09.2024г.; 57.27 лева - договорна лихва за периода 12.12.2022г.-12.12.2023г., а в
условията на евентуалност за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 410 лева –
непогасена главница по Договор за потребителски кредит № *********, ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното
изплащане.
С Определение № 12173/28.10.2024г. насрещните искове са приети на основание
чл. 211, ал. 1 ГПК за съвместно разглеждане в производството.
Ответникът по насрещната искова молба е депозирал отговор, като навежда доводи
за неоснователност на исковете. Счита договорът за недействителен на основание чл.22
ЗПК, поради което на основание чл.23 подлежи на връщане само чистата стойност на
кредита, без лихви и други разходи. Счита, че върху главницата не се дължи лихва от датата
на иска, като се позовава на практика на СЕС.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните по делото е прието, че между тях е сключен Договор за
потребителски кредит № ********.; че в резултат на договора ответникът е предоставил на
ищеца сумата в размер от 500 лева, която ищецът се задължил да върне разсрочено на 12
месечни погасителни вноски в размер от 90.49 лева; че уговореният ГЛП е 41 % , ГПР е
49.65%.; че между страните е договорено ищецът да заплати неустойка в размер от 468 лева
за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение; че ищецът е получил сумата
от 500 лева по потребителски кредит № **********, както и че по договора е платил сумата
от 90 лева, отнесени за погасяване на договорни и лихви за забава.
Видно от приетия като писмено доказателство по делото Погасителен план към
процесния договор за кредит, месечната погасителна вноска, при липса на предоставено
обезпечение, е в размер на 90.49 лева, като същата включва главница, договорна лихва и
неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Съобразно чл. 10, ал. 1 от договора, кредитополучателят дължи неустойка с
обезщетителен характер, в случай, че не представи обезпечение, съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20 от договора, в размер на 3.90 лева + 0.260 % от усвоения размер на
кредита за първия ден на забава и за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
Съгласно чл. 20 от договора, кредитополучателят се задължава в срок от три работни дни от
сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице,
отговарящо на определени условия.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което,
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на Договор за потребителски
кредит № ********** следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на
ГПР, разписана в чл. 9 от договора.
3
Разпоредбата на чл. 10, вр. чл. 20 от договора възлага в тежест за заемателя да
осигури обезпечение, чрез едно физическо лице - поръчител (което следва да отговаря на
кумулативно поставени изисквания). При неизпълнение на това задължение, съобразно чл.
10, ал. 1 от договора и погасителния план към него, длъжникът дължи на кредитора
неустойка в общ размер на 468 лева.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10 и чл. 20 от договора и съпоставянето
им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 20 от
договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (500
лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да
отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели
да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка".
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва,
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК (съобразно чл. 7 от договора за кредит, вземането за неустойка не се
включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР).
Тези изводи произтичат и от факта, че самият кредитор в погасителния план към
договора изначално разсрочва вземането за "неустойка", като при формирането на всяка
анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване
на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 9 от
договора е посочено, че ГПР е 49,65 %, но същият не съответства на действителния процент
на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 10 от договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта,
че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна" и по-специално
„заблуждаваща търговска практика" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
4
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора
в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът
също окачествява като заблуждаваща търговска практика.
Настоящият съдебен състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1
ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата
тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен в своята цялост, на
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съдът не дължи изследване на въпроса за
недействителността на отделни клаузи от него.
Предявеният главен иск се явява основателен и следва да се уважи изцяло.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск.
По насрещните искове на ответника за заплащане на главница и
възнаградителна лихва, съдът намира следното:
Не е спорно по делото, че ищецът е получил сумата от 500 лева по потребителски
кредит № 190313/12.12.2022г., както и че по договора е платил сумата от 90 лева, отнесени
за погасяване на договорни и лихви за забава.
Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е
недействителен.
Съдът прие, че договорът за кредит не отговаря на изискванията по чл.11, ал.1, т.10
ЗПК досежно посочване на годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
В случая чистата стойност на кредита е 500 лева /заетата сума/. По договора
ответникът е извършил плащания в общ размер на 90 лева, които следва де се приспаднат от
главницата.
С оглед изложените мотиви на съда за нищожност на сключения между страните
договор, претенцията е основателна до сумата 410 лева – главница, като за разликата над 410
лева до предявения размер, претенцията за главница подлежи на отхвърляне. Исковете за
5
договорна лихва и обезщетение за забава подлежат на отхвърляне.
Поради частично уважаване на главния иск за главница, съдът не дължи произнасяне
по предявения евентуален иск.
По разноските:
С оглед изхода на спора се дължат разноски в полза на ищеца на основание чл. 78,
ал.1. Представен е списък по чл.80 ГПК, съобразно който се претендира платената държавна
такса от 60 лева и тя следва да се присъди в цялост. Отправено е искане за присъждане на
адв. възнграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. От страна на ответника е направено
възражение за прекомерност. Съобразно посоченото с Решение на Съда на Европейския
съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му националните съдилища
характер, предвиденото с Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения минимуми, не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на
възнагражденията от съда при своевременно релевирано възражение за прекомерност по чл.
78, ал. 5 ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I
ТО/. Ето защо, като съобрази вида и характера на предявените искове, вкл. размерът на
претендираното като заплатено адвокатско възнаграждение от ответника, приема, че
справедливото възнаграждение за осъществената в полза на ищцата правна защита се
съизмерява със сумата от 400 лева, която следва да бъде присъдена в полза на адв. А. Д..
По насрещния иск на М.АД се дължат разноски съобразно уважената му част
съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, като общо сторени разноски са в размер на 550 лв. (150 лв.
държавна такса и 400 лв. възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат). Съдът
счете възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно. Съразмерно на
уважената част от насрещните искове следва да се присъдят разноски в полза на М.АД в
размер на 369.57 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в полза на
процесуалния представител на ответника по насрещния иск - адв. А. Д., следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ответницата. Съдът определя размер 400 лева, като съразмерно на
отхвърлената част от исковете в полза на адвоката следва да се присъди сумата 131.22 лева.
За заявените в евентуалност искове не са налице основания за присъждане на
адвокатско възнграждение, тъй като не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за
тяхното разглеждане, с оглед уважения главен иск.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит № *********,
сключен между Р. К. А., ЕГН ********** и М. АД, ЕИК *******, поради противоречие със
закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА Р. К. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ************* , да заплати на
„М. АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ********* , сумата от 410 лева,
представляваща остатък от дължима главница по Договор за потребителски кредит №
*******, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба
/27.09.2024г./ до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ насрещния иск на М. АД, ЕИК
******* срещу Р. К. А., ЕГН ********** за заплащане на главница за разликата над 410 лева
до предявения размер от 500 лева и за заплащане на 52.90 лева - обезщетение за забава за
периода 02.08.2023г.-26.09.2024г.; 57.27 лева - договорна лихва за периода 12.12.2022г.-
12.12.2023г. по Договор за потребителски кредит № 190313/12.12.2022г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „М. АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: ******* да
заплати на Р. К. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ********** , на основание чл. 78, ал. 1
6
ГПК разноските по делото в размер на 60 лева.
ОСЪЖДА Р. К. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ********** , да заплати на „М.
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: ********, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноските по делото в размер на 369.57 лева.
ОСЪЖДА „М.АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: *********** да
заплати на адвокат в полза на адв. А. З. Д., вписан в АК - гр. С., с рег. № *********, адрес
на кантора: ***********, сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение за предоставената
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата по иска по чл. 26 ЗЗД и сумата от
131.22 лева адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ответницата по насрещния иск по чл. 79 ЗЗД, на основание чл. 38, ал. 2 във
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7