№ 14823
гр. София, 31.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:...
при участието на секретаря .....
като разгледа докладваното от ... Гражданско дело № 20251110109833 по
описа за 2025 година
РЕШЕНИЕ
31.07.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ....
при секретаря .., като разгледа докладваното от съдия .... гр. дело № 9833/2025 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от .... срещу ....., като се твърди, че ищецът е придобил
вземания срещу ответника по силата на договор за цесия от 17.03.2020 г., сключен с .....
Поддържа, че между цедента и ответника било сключено споразумение за допълнителен
пакет услуги към Договор за потребителски кредит № ...../12.06.2019 г. Навежда доводи, че
цедентът без наличието на валидно правно основание бил заплатил сумата от 1649,57 лева
за периода от 01.12.2015 г. до 17.03.2020 г. Излага съображения, че с процесния договор за
цесия бил придобил вземането за неоснователно обогатяване срещу ответника, поради което
се явявал материално легитимиран да го претендира. Твърди, че ответника е уведомен за
цесията, но не бил изпълнил задълженията си. Поддържа, че договора между цедента и
ответника по отношение на допълнителния пакет услуги бил нищожен, което обосновава.
Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираната сума. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като е направен
отвод за нередовност на исковата молба, поради неспазване на изискванията за надлежна
обстоятелствена част на претенцията, както и посочването на различни доводи по
отношение на основанието на претенцираното вземане. Освен това претенцията била
недопустима, тъй като съда бил давал няколкократно указания по редовността на исковата
молба, а такива се дължали само еднократно, като в случая ищецът не бил и легитимиран по
предявения иск. Твърди, че договора за цесия бил нищожен, тъй като дейността на ищеца
имала характер на банкова дейност, за което следвало да са спазени изискванията на ЗКИ.
Поддържа, че легитимацията на ищеца не била доказана. Навежда доводи, че по делото не
можело да се установи дали действително соченият за цедент е такъв и е извършил цесията
или цесията е била извършена едностранно от ищеца без наличието на представителна
власт. Оспорва наличието на надлежно уведомяване за цесията. Излага съображения, че
цесията била нищожна, поради противоречие със закона, тъй като били прехвърлени
съвкупности от вземания, а съвкупност можела да се създаде единствено, ако закона я
допуска, но не и по договорен ред. Твърди, че вземането преминавало към цесионера такова
каквото е било в момента на прехвърлянето му, като същото следвало да съществува, което
обстоятелство било от значение за валидността на цесията, както и последното следвало да
бъде индивидуализирано по основание и размер. Поддържа, че също така вземането
предмет на цесията следвало да бъде съществуващо и надлежно индивидуализирано.
Инвокира доводи, че в случая липсвал валиден договор за цесия, като не била налице и
хипотезата на грешка, което обосновава с повдението на цедента. Излага съображения, че за
процесния период не бил получавал суми от цедента, съответно ако бил получил такива, то
последните били заплатени при наличието на конкретни договорни отношения. Иска
прекратяване на производството, евентуално отхвърляне на искове. Претендира разноски.
С Протоколно определение от 14.06.2022 г., постановено по гр. д. № 15380/2021 г. по
описа на СРС, 164-ти състав на основание на чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на
предявения иск, като същият се счита предявен за сумата от 1649,57 лева.
С Решение № 659/31.01.2025 г., постановено по гр. д. № 10735/2023 г. по описа на
СГС, III-В състав е обезсилено Решение № 20081413/28.02.2023 г., постановено по гр. д. №
15380/2021 г. по описа на СРС, 164-ти състав, като делото е върнато на СРС за разглеждане
на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
във вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед допустимостта на предявения иск
следва да сподели принципното си разбиране, че кондикцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД не
предвижда три отделни фактически състава, а един фактически състав. Тоест, не са налице
три отделни иска, а притезанието за неоснователно обогатяване по специалните състави на
пряката кондикция касае едно вземане в отделни хипотези. Практически престативната
кондикция касае две основния обстоятелства – наличието на пряка престация на благото
предмет на делото и липсата на основание. Именно последната материална предпоставка
законодателят още от римското право е очертал кондикцията sine causa, ob nullam causam
или ob cusam finitam, не за да очертае три отделни кондикционни претенци по прякия иск за
неоснователно обогатяване, а три отделни хипотези на втората материална предпоставка –
липсата на основание. Достатъчно е ищецът да е въвел съответните твърдения за липса на
основание, а въпросът дали се касае за чл. 55, ал. 1, пр. 1, пр. 2 или пр. 3 ЗЗД е въпрос на
правна квалификация на един и същи иск. Тоест, кондикцията не може да бъде евентуално
предявена, а следва да се разгледа като един иск, стига да са налице доводи за съотвените
2
факти, който ако съдът разгледа правилно ще е спазил основният принцип на българското
гражданскопроцесуално право – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК) – вж. напр.
Решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на ВКС, IV Г. О., Решение №
50077А/14.07.2023 г. по гр. д. № 3413/2022 г., III Г. О. на ВКС, в което е прието, че ищецът
по претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да установи, че е предал благото на ответника, а
последния следва да установи наличието на основание. Тоест, както от процесуална гледна
точка, то и от материална такава се касае за една претенция, а досежно материалното право
– че благото е предадено, съдът е изложил съображенията си по-долу в настоящите мотиви.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валиден договор за цесия; 2) цедентът да е предал на ответника претендираната сума; 3)
липсата на валидното правно основание – т.е. липсата на годен юридически факт, който да
породи правоотношение, чийто централен елемент е разместването на имуществени блага.
Приложен е Договор за потребителски кредит № ...../12.06.2019 г., сключен между .....
от една страна – в качеството на кредитор и .... от друга страна – в качеството на
крадитополучател. По силата на договора кредитора предоставя на кредитополучателя
сумата от 3000,00 лева, а кредитополучателят се задължава да върне получената сума, ведно
с уговорената възнаградителна лихва за периода от 24 месеца.
Договорът е частен диспозитивен документ, като при липсата на доказателства за
неговата неавтентичност последния обвързва страните във връзка с обективираните в
договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Договор за потребителски е формален (изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си
разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на
кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се
е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и
времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното
правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски
кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата
валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-
горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
3
кредитополучателя).
Представено е извлечение (стр. 1 и стр. 6) от Договор за вземания от финансова
институция от 17.03.2020 г., сключен между .... от една страна – в качеството на цедент и ....
от друга страна – в качеството на цесионер. По силата на договора цедента прехвърля
възмездно на цесионера вземанията си към финансови институции посочени в приложение
№ 1 към договора, които вземания произтичат от неоснователно обогатяване и са
възникнали за периода 01.01.2015 г. до 17.03.2020 г.
От Приложение № 1 към Договор за вземания от финансова институция от 17.03.2020
г. се изяснява, че са прехвърлени вземания срещу ......
Договорът за цесия и приложението към него е частен диспозитивен документ, който
е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата
неавтентичност, последният обвързва страните във връзка с обективирани в договора
изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
От Пълномощно извършено от .... (л. 19 в кориците на делото) се изяснява, че
последната е упълномощила ... да съобщи на длъжника за извършената цесия.
Прието е заключението на ССчЕ от което се изяснява, че при ответника по процесния
договор са отразени плащания в общ размер от 5550,74 лева за периода от 01.12.2015 г. до
17.03.2020 г., като кредитополучател по договора е ...., а плащанията са извършени на
01.07.2019 г., 09.09.2019 г., 03.09.2019 г., и 05.03.2020 г. Експертът е посочил, че с
плащанията са погасени главницата, уговорената договорна лихва, такси за допълнителен
пакет услуги, лихва за забава, както и дължими такси по тарифата на ответника. Посочено е,
че е надвзета сумата от 7,77 лева, която е възстановена на кредитополучателя. Вещото лице е
посочило, че ГПР – ако не се включва таксата за допълнителни услуги е в размер на
уговорения – 44,95 лева, а ако допълнителните услуги се включат, то размерът на ГПР би
бил 157,07 %. Изяснено е, че вземанията по договора са изцяло погасени, като към
02.03.2020 г. е приспадната думата от 2553,32 лева – дължими възнаградителни лихви и
такса за допълнителен пакет услуги. Уточнено е, че при преизчисление на установения
размер на намалената сума, при съобразяване на предсрочното погасяване на вземанията по
договора сумата е била в общ размер от 3098,39 лева.
В о. с. з. от 10.07.2025 г., вещото лице заявява, че изцяло поддържа изводите си, вкл.
уточненията, които е направило в о. с. з. от 14.06.2022 г. в което вещото лице е посочило как
е достигнало до изводите си, като е посочило и причината да се даде вариант на
заключението (с оглед поставените от страните задачи). Изрично е уточнено, че в случая
няма данни за наредител по отношение на заплатените суми, като информацията е
предоставена на експерта от ответника. Посочено е, че за да се установи кое лице е платец
трябва да се види всяко платежно, като в случая нямало отчитане дали същото е било по
банков път или на каса. Вещото лице е уточнило, че данните са взети от счетоводната
система, като там имало открита сметка на всеки клиент, като плащанията постъпвали по
клиентската сметка. Когато имало няколко договора се откривали няколко сметки, като
плащанията по всеки договор постъпвали по конкретната клиентска сметка. Изяснено е, че
постъпленията се отчитали по клиентскста сметка, а не с оглед личността на платеца, като
понякога имало информация за това кое лице е платец и как е извършено плащането, а
понякога нямало подобна информация, какъвто бил процесния случай. Експертът е изяснил
в какво се изразяват допълнителния пакет услуги, като при наличието на просрочие се
дължала мораторна лихва, а в случая вземанията по договора били предсрочно погасени.
Като в случая нямало данни за самите погасявания, но осчетоводяването на предсрочното
погасяване било на 05.03.2020 г., а самото плащане било на 02.03.2020 г.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
4
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235 ГПК и чл. 12 ГПК намира следното:
В случая са налице два основни въпроса – налице ли е валиден договор за цесия,
съответно дали последният е породил прехвърлителният си ефект за настъпването на
сингуларна сукцесия (частно правоприемство), съответно при положителен ефект на първия
въпрос дали ищеца – цесионер е доказал активната си материална легитимация, доколкото се
твърди плащане от цедента по пряка кондикционна претенция.
Съдът намира, че следва да посочи (по първи въпрос), че по правната си същност
цесията представлява способ за прехвърляне на вземания, който се осъществява чрез
договор. Договорът за цесия представлява двустранен, неформален, консенсуален,
комутативен и каузален договор (в правната теория има становище, че сделката е
абстрактна, което е правен non sense – поради простия факт, че при абстрактните сделки
страните не се интересуват от основанието на самата сделка, а при цесията се прехвърля
вземане, което произтича от конкретно основание, независимо дали последното е каузално
или абстрактно, тъй като практически вземане по абстрактна сделка също може да се
цедира, но това има различен ефект – вж. разликата между прехъврлянето на менителница
чрез цесия или джиро – така „Обхват на съдебната проверка при обжалване на
разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419 ГПК на заповед, издадена въз основа на
документ по чл. 417, т. 9 ГПК – Научен доклад изнесен в Софийски университет „Св.
Климент Охридски“ на Конференция в памет на доц. д-р ..., 19.11-20.11.2016 г.; Публикувано
в редактиран вариант - Обхват на съдебната проверка при обжалване на разпореждането за
незабавно изпълнение по чл. 419 ГПК на заповед, издадена въз основа на документ по чл.
417, т. 10 ГПК – Адвокатски преглед, 2018, № 9).
От гледна точка на доказателственото право (т. е. от процесуална гледна точка) с
оглед представеното извлечение от договора, съдът счита, че ищецът не е доказал пълно и
главно самото прехвърляне на каквото и да било вземане. Настоящият съдебен състав
намира, че извлечението от договора за цесия и приложение № 1 няма необходимата
доказателствена стойност да установи, идентичността на претендираните вземания,
съответно, че изобщо последните са били прехвърлени на ищеца, доколкото очевидно не
съвпадат с претенцията на ищеца – по размер и основание (което липсва както в
извлечението от договора, така и в приложението към долговора), като в случая е
приложимо и правилото на чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК, че съдът оценява доказателствената
сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други
външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая се касае за частен
свидетелства документ, който се ползва с формална доказателствена сила. Формалната
доказателствена сила както на официалните, така и на частните документи, се отнася до
факта на писменото изявление и неговото авторство – чл. 180 ГПК. За разлика от
официалния свидетелстващ документ, частният свидетелстващ документ няма материална
доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай
има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че частният свидетелстващ
документ няма никаква доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните
свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото – така Решение № 136 от 14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4766/2013 г.,
III г. о., ГК. Когато по делото не са сочени, респ. не са събрани други доказателствени
средства и вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за да съдът да направи извод, че
твърденият факт не се е осъществил пълно и главно в обективната действителност. Нещо
5
повече, извадката от документ на който страната основава вземането си е допълнителна
индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 ГПК, което е индикация за съда за евентуално
скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя на страна
избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в цялост,
включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства.
На следващо място трябва да се вземе предвид и материалноправният ефект на
договора за цесия.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
В случая обаче следва да се вземат предвид и постановките на Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, в което е възприето,
че „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор,
без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
Тоест, съдът следи служебно за действителността на процесните договори, като
изначално следва да се изрази становище по действителността на процесната цесия.
Комутативният и каузален характер на договора за цесия води до извод, че вземането
или вземанията, които са предмет на договора следва ясно и точно да бъдат посочени по
основание и размер, или поне по отношение на техните основни белези – договор, кога и
къде е сключен, размер на главницата, извъндоговорно вземане при съответни обстоятелства
и т. н. В случая от извлечението от договора за цесия, а така и от приложението към
последния не може да се направи извод, че тези изисквания са изпълнени. От правилото,
установено в чл. 99 ал. 2 ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в
който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесията като сделка не могат да бъдат
бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната
действителност. Този извод следва и от каузалния характер на договора за цесия, чиято
валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание.
Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва (продажба,
дарение, даване вместо изпълнение и др.), определеността, респ. определяемостта на
съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. Договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно
основание. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав счита, че вземането, предмет
на договора за цесия не е индивидуализирано, както в договора за цесия за цесия, така и в
приложение № 1 към, договора. С оглед доказателствата единствено е посочено, че цедентът
прехвърля на цесионера права произтичащи от неоснователно обогатяване срещу финансови
институции (посочени в приложение № 1) основаващи се на неоснователно обогатяване.
Договор за цесия не може да се сключи по отношение на вземане, което не е
индивидуализирано. Когато е налице подобен договор, то последният е нищожен поради
6
липса на предмет, което обстоятелство не може да бъде санирано рамките на настоящият
процес – така Решение № 196/22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. на ВКС, IV Г. О.;
Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК.
По отношение на втория въпрос от правна страна – ищецът е въвел като основание
на претенцията кондикционно вземане, което му е било цедирано, като цедентът е заплатил
на длъжника – ответник сумата без наличието на правно основание по смисъла на чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД. Казано иначе, за да възникне престативната кондикция по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, трябва да е налице фактическият състав – липса на основание, а правното основание по
смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, представлява годен юридически факт, които поражда
облигационно правоотношение чийто централен елемент е разместването на имуществени
блага. И на следващо място именно да е налице разместването на имуществени блага, което
е отликата между престативните кондикции по чл. 55 ЗЗД от непрестативната кондикция по
чл. 59 ЗЗД. В процесният случая, няма доказателства по делото, че цедентът действително е
заплатил твърдяната сума. Няма съмнение, че в случая сумите по договора са заплащани,
което се установява от кредитираното заключение на ССчЕ, но изрично вещото лице
няколкократно сочи, че няма данни за лицето, което е извършило плащанията. Тоест, ако в
случая изобщо цесията беше породила действие, то не би могло да се направи извод, че
именно цедентът е активно материално легитиран, т.е. явява се в качеството на солвенс по
пряката престационна кондикция, за да може да цедира каквото и да било вземане ob nullam
causam. Тук е мястото да се посочи, че принципно както сочи и самото вещо лице по ССчЕ
плащанията могат да бъдат по банков път или на каса. В първия случай за плащането ще е
налице платежно нареждане или бордеро, което би могло да удостовери с материална
доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, кое лице е платец. Във втория случай
длъжникът или платецът би могъл да изиска разписка – от касата – която представлява
частен удостоверителен документ по смисъла на чл. 77 ЗЗД. Но и при двата случая подобни
документи могат да се подсигурят и следва да се предоставят на цесионера, тъй като според
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Тоест, в
отношенията между цедента и цесионера по процесната цесия е следвало да се предадат
писмените доказателствени средства, които удостоверяват плащането – платежни
нареждания, бордера, разписки и т. н. След като това не е извършено, то въпрос на
отношенията между страните по договора за цесия е да уредят отношенията си. Нещо
повече – тъй като ответника е търговско дружество, което очевидно с оглед начина на
предявяване на иска се занимава по занятие с подобна дейност – прехвърляне на вземания
срещи дружества предоставящи т. нар. „бързи кредити“, то би следвало по аргумент от чл.
302 ТЗ, при полагане на дължимата грижа при сключването на договорите за цесия да е
наясно какви писмени доказателствени средства следва да си осигури от цедентите. Тук е
мястото да се отбележи и че самият ищец на л. 50 в молбата си от 28.04.2021 с вх. №
25075155 сам признава, че вземанията не били идентични, което касае съдебно признание на
факти по смисъла на чл. 175 ГПК. А съдебното признание на факти е едно от най-сигурните
доказателствени средства в гражданския процес, което преценено в съвкупност с останалите
доказателства по делото води до изясняване на действителното фактически и правно
положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Отделно от горното трябва да се посочат и принципните съображения, че няма правна
пречка трето лице да заплати чужд дълг – арг. чл. 73 ЗЗД, а при наличието на правен интерес
да го заплати в хипотезата на субругация – арг. чл. 74 ЗЗД. Но това не води до извод, че
цесията макар и да са неоснователно платени вземания трябва да се извърши от основния
длъжник. Напротив – цесията трябва да се извърши от реалния платец при пряката
кондикция, т.е. лицето чийто патримониум е намалял без основание, като облигационните
отношения между страните се ликвидират по вътрешните им отношения (ако такива са
7
налице) или на базата на извъндоговорните облигационни отношения – гестия или
неоснователно обогатяване (между тях самите) и пр.
С оглед гореизложеното и предвид неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаните пълно и главно
обстоятелства обуславящи фактическият състав на предявеният иск за неосъществили се в
обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съвсем отделно и за пълнота трябва да се спомене и факта, че в случая на съда му е
служебно известно с оглед проверка в деловодната система на СРС, че ищецът води
множество идентични дела (което се установява и от самата искова молба), което
практически не цели защита на реален материален интерес, а ангажирането на
отговорността за разноски или в част от случаите плащане от самия ищец, с оглед цесията,
за да се ангажира отговорността на съответното дружество, което практически изпълнява
хипотезата на чл. 8, ал. 2 ЗЗД и чл. 289 ТЗ – т.е. наличието на злоупотреба с материално
право с лукративна цел от един и същи процесуален представител, което е самостоятелно
основание за отхвърляне на претенцията.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага единствено ответника. Последният е поискал присъждането на
деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на
основание чл. 78, ал. 3, във. вр. ал. 8 ГПК следва да му се присъди сумата от 552,99 лева,
представляващи деловодни разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от ...., ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: .....
срещу ....., ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: ..., за присъждане на основание чл.
99, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на сумата от 1649,57 лева, представляващи
заплатена без основание сума за периода от 01.12.2015 г. до 17.03.2020 г. по Договор за
потребителски кредит № ...../12.06.2019 г. от ...., която с цедирала вземането си с Договор за
вземания от финансова институция от 17.03.2020 г. и Приложение № 1 към договора на .....
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, ...., ЕИК: .... да заплати на ....., ЕИК: ...., сумата от 552,99 лева,
представляващи деловодни разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8