Р Е Ш
Е Н И Е
№
от 28.06.2023
град София
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
I
-11 състав, в открито съдебно
заседание на тридесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИ АНАСТАСОВА
при участието на
секретаря Диана Борисова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова
гражданско дело № 12359 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано
е по предявени от „Банка ДСК“ АД срещу М.Ц.Л. обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
с които се иска да бъде признато за установено по отношение на ищеца, че
ответникът дължи следните суми:
- сума в
общ размер от 17695.30 евро –
главница по сключен договор за кредит за текущо потребление от 18.07.2012г.,
ведно със законната лихва, считано от 21.01.2020г. /датата на депозиране на
заявлението/ до окончателното изплащане на вземането;
- сума в
общ размер от 1049.89 евро – възнаградителна лихва за периода от 09.05.2019г. до 05.12.2019г.;
- сума в
размер на 37.42 евро – неустойка за
забава за периода от 17.05.2019г. до 05.12.2019г.;
- сума в
размер на 226.12 евро – обезщетение
за забава за периода от 06.12.2019г. до 20.01.2020г.
- сума в
размер на 60.00 евро – разходи при
изискуем кредит
Ищецът твърди да са налице облигационни
отношения, възникнали с ответника въз основа на договор за потребителски кредит
от 18.07.2012 г. за сума в размер на 21 500 евро със срок на издължаване от 120
месеца, който с допълнително споразумение е променен на 09.08.2028г. Сочи, че
договорът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на
сключването му е 9,45% годишно. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава в
плащането на вноски с падеж на и след 05.09.2019 г., поради което с уведомление
от 04.09.2019 г. банката е уведомила длъжника и кредитът е обявен за предсрочно
изискуем, считано от 06.12.2019г. Претендира падежирала
и предсрочно изискуема главница общо в размер на – 17 695,30 евро, възнаградителна лихва в размер на 1049,89 евро за периода
09.05.2019 г.- 05.12.2019 г., неустойка за забава в размер на 37,42 евро за
периода 17.05.2019 г. - 05.12.2019 г. и 60 евро – разходи при предсрочно
изискуем кредит.
Ответникът оспорва иска. Оспорва да му е
връчвана покана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Сочи, че с
допълнителните споразумения към договора в противоречие със закона – забраната
за анатоцизъм, към дължимата главница са прибавени
натрупаните лихви. Сочи, че банката едностранно е изменяла размера на лихвата
по договора, без ясен механизъм, за който да е уведомен, като твърди, че
клаузите от договора уреждащи възможността за едностранно изменение на възнаградителната лихва са неравноправни, както и тези
определящи размера на неустойката за забава. Прави възражение за погасителна
давност.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, I-11
състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2,
във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Настоящата инстанция следва да отбележи, че така
предявените обективно съединени установителни искове
са допустими, тъй като същите са
предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, след инициирано от страна на ищеца
заповедно производство по реда на чл. 417 ГПК, в хода на което ответникът е
депозирал възражения в законоустановения срок.
Предявен е установителен иск
с правно основание 422, ал.1 от ГПК, във
връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.
Основателността на предявения иск се обуславя от
кумулативното наличие на следните императивно необходими предпоставки:
1. наличие на
валидно облигационно правоотношение между страните по делото по сключен на 18.07.2012г. договор за кредит за текущо потребление, с параметри посочени в исковата молба;
2. срок за погасяване на кредита и размер на задължението;
3. предаване на договорената сума на кредитополучателя;
4. настъпила предсрочна изискуемост на вземането.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск
следва да се посочи следното: видно от представения по делото договор за кредит за
текущо потребление от 18.07.2012г. /л. 8 и сл./ се установява наличието на съществуващо
облигационно правоотношение между страните
по делото, произтичащо от сключен на 18.07.2012г. договор за издаване на кредитна карта. По силата на сключения договор ищецът, в качеството на кредитодател е предоставил на ответника, в качеството му на
кредитополучател сума в размер на 21 500 евро със срок на издължаване от
120 месеца, който с допълнително споразумение
от 30.09.2016г. /л. 23 и сл./ е променен на 09.09.2026г.,
а впоследствие с последващо допълнително
споразумение от 22.08.2018г. /л. 34 и
сл./ е променен на 09.08.2028г.
Ответникът
признава, че е получил процесната сума като спорният
момент между страните е дали е настъпила предсрочната изискуемост на вземането.
В тази връзка следва да се вземат предвид следните съображения: с Тълкувателно решение
№ 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК
на ВКС са дадени следните отговори на релевантните правни въпроси: „1.
Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост
на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. 2.
Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в
исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата
молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване
на заявлението.“
В т. 9 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС
е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение
на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС са изложени
съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между
страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене,
което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването
на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или
защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в
течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“.
Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде
съобразено материалноправното положение към деня на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на
предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Посочените
тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост
е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Тази хипотеза е
разгледана в постановеното след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр.
86 от 2017г./ решение № 10/25.02.2020г. по т. дело № 16/2019г. на ВКС, ТК, II
т. о., в което е прието, че съдът, разглеждащ установителния
или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е
обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който
се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на
съдебното дирене в исковия процес. За да бъде издадена заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК, когато в заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна
изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да
направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство
по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният
иск е установителен или осъдителен, бъде установено,
че потестативното право на кредитора да направи
кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на
заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато
изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като
приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото
производство представлява правнорелевантен факт,
който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в
рамките на претендираните суми. /в този смисъл е
Решение с № 60009/02.06.2021г. по т. дело № 2891/2019г. по описа на ВКС, II ТО/.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи още, че съобразно с
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и горепосочената константна практика на ВКС следва
да се съобрази обстоятелството, че към момента на приключване на съдебното
дирене вече е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на
банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита е на основание раздел
VII, чл. 19.2 от Общите условия към сключения договор /л. 11/.
В посочената разпоредба е предвидено, че при допусната забава в плащанията на
главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. В този смисъл видно
от представената по делото покана-уведомление /л. 44/ се установява, че ищецът
е упражнил правото си да обяви вземането за предсрочно изискуемо. Действително
ищецът не е представил доказателства, че надлежно е упражнил това право към
момента на депозиране на заявлението, но с оглед цитираната по-горе съдебна
практика на ВКС следва да се застъпи тезата, че това изявление на банката поражда
правни последици с връчването на препис от исковата молба и поканата на
ответника на 08.04.2021г. /л. 73, стр. 2/. Обявяването на кредита за предсрочно
изискуем в исковото производство представлява факт от значение за спорното
право, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в
рамките на претендираните суми.
С оглед гореизложените съображения следва да се съобрази и изготвената
по делото ССчЕ /л. 176-л. 221/, неоспорена от
страните и кредитирана от съда като обективно и професионално изготвена, от
която се установява, че след 04.07.2019г. не са извършвани плащания по кредита /л.
184/ и неплатената главница по договора за кредит е общо в размер на 15079.62
евро /л. 201/.
По отношение на направеното от
ответника възражение, че вземането е погасено по давност, следва да се съобрази
следното: с разпоредбата на
чл.111, б.”в” ЗЗД е прогласено, че с изтичането на тригодишна давност се
погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. В случая
поставеният въпрос е относим само към последната
хипотеза на посочената правна норма. За да е налице периодично плащане, то
същото по естеството си следва да има периодичен характер, или да е установено
като такова със закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно
обособени, еднородни престации, независими една от
друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания
е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора
за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата
да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези
вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни
вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче
не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора. Ето защо в случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД /в този смисъл са Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гражд. д. № 795 от 2010 г., ІV г. о., ГК
и Решение № 28 от 05.04.2012
г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/. Доколкото в случая заявлението
по чл. 417 ГПК е депозирано на 21.01.2020г., а ответникът е уведомен за
настъпилата предсрочна изискуемост с връчването на препис от исковата молба и поканата за
доброволно изпълнение на 08.04.2021г., то вземането не е
погасено по давност.
Доколкото ответникът
не представя каквито и да било доказателства за извършено плащане по процесния договор и с оглед всички гореизложени съображения
предявеният иск е основателен и доказан за сумата от 15079.62 евро, съобразно
приетата ССчЕ като за разликата над сумата от
15079.62 евро до пълния предявен размер от 17695.30 евро следва да се отхвърли като
неоснователен.
Основателно е и искането за присъждане на законна
лихва, считано от 21.01.2020г. /датата на депозиране на заявлението/ до
окончателното изплащане на вземането.
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.чл.
430, ал. 2 ТЗ
Основателността на
предявения иск се обуславя от установяване на основанието и размера на претендираната възнаградителна
лихва за периода от 09.05.2019г. до
05.12.2019г. Съобразно приетата по делото
ССчЕ се установява, че размерът на неплатената възнаградителна лихва за процесния
период възлиза на сумата от 778.25 евро /л. 201/.
От приетата по
делото ССчЕ се установи, че изменението на лихвения
процент е обосновано от договорни клаузи в процесния
договор и сключените към него допълнителни споразумения. В чл. 8 от
първоначално сключения договор /л. 8/ е посочено, че кредитът се олихвява с
променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит е
9.45% годишно или 0.03% на ден. В чл. 15 от основания договор страните са
постигнали съгласие , че неразделна част от договора за кредит са Общите
условия /ОУ/ за предоставяне на кредит за текущо потребление. В чл. 7.1 от ОУ
/л. 39, стр. 2/ е посочено, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент,
който е зависим от базов лихвен процент /БЛП/, определян по одобрена от
кредитора методология. В чл. 4 от допълнителното споразумение от 30.09.2016г.
/л. 23/ е посочено, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който
към датата на сключване на договора за кредит е 12.20% годишно или 0.034% на
ден, формиран от стойността на 6-месечен EURIBOR – 0.191% и надбавка в размер на
12.20 п.п. В чл. 2 от допълнителното споразумение от
22.08.2018г. /л. 34/ е посочено, че кредитът се олихвява с променлив лихвен
процент, който към датата на сключване на допълнителното споразумение е 9.00%
годишно или 0.025% на ден, формиран от стойността на 6-месечен EURIBOR – 0.271%, който при отрицателна
стойност се приема със стойност нула и фиксирана надбавка в размер на 9%. В
методологията на „Б.Д.“ ЕАД за определяне на БЛП, използван за определяне на
лихвени проценти по кредити на физически лица е посочено, че БЛП, който се
използва за определяне на лихвения процент по кредити на физически лица е функция на обективни фактори, които влияят,
които влияят върху себестойността за банката на един кредит, без оглед на
субективни специфични характеристики, които произлизат например от целевия
сегмент и разнообразните параметри на конкретния кредитен продукт. Посочените в
Методологията обективни фактори, които банката следи са разделени в три групи:
цена на капитала; лихвени фактори /включват цена на привлечения ресурс; цена на
възможния ресурс, който банката би могла да привлече в даден момент като нов; алтернатива
за инвестиция; алтернатива за нови инвестиции; лихвен риск/ и нелихвени фактори
/включват валутен риск; инфлационен фактор; въвеждане на рестрикции от страна
на БНБ; съществена промяна в паричната политика на БНБ/. Вещото лице е посочило, че конкретна формула за изчисляване на БЛП в
методологията не е посочен, а определянето на БЛП се извършва периодично от
компетентен орган на банката, въз основа на комплексна оценка на посочените
показатели /л. 199/. Експертът е
посочил още, че някои от посочените в методологията индекси за определяне на
БЛП, например лихвените фактори, имат срочност; с
допълнително споразумение от 30.09.2016г. е договорено формиране на лихвения
процент по нов начин, базиран на 6-месечен EURIBOR; в случая преценката за избора на
този начин на формиране на БЛП е на банката, която след това е договорила
съответната клауза с кредитополучателя; в процеса на работа по изготвяне на
заключението на вещото лице не са предоставени и разглеждани протоколи на
компетентния орган на банката за промяната на БЛП, избор на срочност
на индекси и определяне на лихвени проценти по кредити.
С оглед всички гореизложени съображения съдът намира,
че ключовият момент е да се прецени дали разпоредбите на чл. 7, т. 1 и т. 2 и
чл. 19.1 от ОУ към процесния договор за потребителски
кредит са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В тази връзка следва да се вземат предвид следните
съображения: в случая ответницата е физическо лице, на което по силата на
договора от 18.07.2012г. е предоставен банков кредит, който не е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност, поради което и същата има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Това нейно
качество не се и оспорва от ищеца по иска. Следователно ответницата, като
кредитополучател в отношенията, възникнали между нея и „Б.Д.“ ЕАД по силата на процесния
договор за банков кредит се ползва от защитата на потребителите, предвидена в
ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на
неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Доколкото в чл.146,
ал.1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в
случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва на първо място да се
отговори на въпроса дали процесните клаузи на чл. 7, т. 1 и т. 2 и чл. 19.1 от ОУ към процесния договор за потребителски кредит са индивидуално уговорени
с потребителя или не. В тази връзка следва да се вземе предвид и следното обстоятелство: с решение № 77 от 22.04.2015 година,
постановено от ВКС по гр.д.4452/2014 година и с Решение № 424/02,12,2015г. по гр. д. № 1899/2015г.
на ВКС, IV
ГО са приети
следните задължителни постановки: сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на
заетите парични средства. Клаузите, които дават право на търговеца едностранно
да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по
принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от Закона за защита
на потребителите /в сила от
10.06.2006г./. Основният критерий за
приложимостта на изключението в чл.144, ал.2 и ал.3 ЗЗП е изменението на цената
да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят
на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани
по ясен и недвусмислен начин /чл.147,
ал.1 от ЗПП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна
информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на
свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има
право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин/чл.147, ал.2
от ЗПП/, във връзка с всички останали клаузи на договора.
В настоящия случай се установява, че уговорките между
страните досежно размера на лихвите не са част от
общите условия, при които банката –ищец сключва договорите за кредит с
физически лица, а са част от съдържанието на сключения между страните по спора
договор за кредит. Това, обаче, не е достатъчно същите да бъде квалифицирани
като индивидуално уговорени, предвид разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП и с оглед
направеното възражение от ответницата, че те са част от стандартни, изготвени
предварително договори за кредит, които сключва банката и не подлежат на
коментар и промяна. Установяването в процеса на обстоятелството, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на „Б.Д.“ ЕАД,
на основание специалната норма на чл.146, ал.4 ЗЗП. В случая в чл. 7 от ОУ /л.
10/ е предвидено, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който е
зависим от БЛП , определян по одобрена от кредитора методология/. Доколкото вещото
лице е посочило, че конкретна формула за изчисляване на БЛП в методологията не
е посочен, а определянето на БЛП се извършва периодично от компетентен орган на
банката, въз основа на комплексна оценка на посочените показатели.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че след
като по делото не е установено от „Б.Д.“ ЕАД, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени, то за ищеца са неблагоприятните последици от
неангажиране на доказателства и съдът следва да приеме, че процесните
клаузи на чл.7.1; чл.7.2, чл. 19.1 от договора за кредит са били изготвени от
банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им при сключването му. Ето защо посочените разпоредби може да бъдат
нищожни, на основание чл.146 ЗЗП, в случай, че се установи, че са неравноправни.
Съгласно чл.143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези,
при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно.
Ето защо при решаване на настоящия спор по предявените установителни
искове съдът следва да провери освен това дали оспорената клауза не попада в
някой от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на чл.143 ЗЗП, така и това
дали не са налице общите критерии, дадени в цитираната норма.
Неравноправността на
клаузата следва да се преценява именно към момента на сключване на договора за
кредит. Последният е финансова услуга по смисъла на чл.144 от ЗЗП във вр.
с Параграф 13, т.12, буква „б” от ДР на
ЗЗП, според който „финансова услуга” е
всяка услуга, свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни
компании и инвестиционни фирми, като отпускане на кредит, потребителски кредит,
обезпечен с ипотека. Нормата е
заимствана от чл.3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Самият ЗЗП е приет въз основа на тази
директива, което е упоменато в пар.13а от ПЗР на
Закон за защита на потребителите, респ. според приложение №2 от Директивата,
същата се отнася и за финансовите услуги. Идеята на закона изхожда от това, че
потребителят е по-слабата икономически страна в това
правоотношение, който следва да бъде
защитен, за да се улесни изграждане на вътрешен пазар и свободно движение на
стоки. Поради това той не следва да бъде в позиция на неинформираност и, не
следва да бъде принуждаван да се съгласява
с установените предварително от
продавача или доставчика услуги, без да
може да повлияе на съдържанието им. В този смисъл е решение С -168/2005г, С -484/2008г. на СЕС. Съдът приема, че след като
Директива 93 е въведена в ЗЗП и по-специално чл.3 от Директивата е
възпроизведен в чл.143 от Закона, то чл.143 ЗЗП е европейска норма /Решение по делото ”Еrte”,
С-260/89/. Според това последно решение винаги, когато една държава членка на
ЕС ограничава правата на гражданите чрез национални мерки, се прилага европейското право. В случая следва да се приложат чл.51, ал.1 от Хартата на основните права от Договора
от Лисабон и Преюдициално запитване по дело С-40 от 2011г. във връзка с
обозначението на понятието „приложение на европейско право”. Затова следва да
се приеме, че неравноправната клауза няма да обвърже потребителя, в случая оветницата, която да
заплаща и едностранно определените от банката лихви, доколкото съгласно практиката на ЕС неравноправните клаузи противоречат както на вътрешното право,
така и на общностното право.
Съгласно чл.143, т.10
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като
позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа
на непредвидено в него основание.
В случая, при тълкуване волята на страните, изразена в
текста на клаузите на чл. 8 от първоначално сключения договор /л. 8/, където е
посочено, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата
на сключване на договора за кредит е 9.45% годишно или 0.03% на ден; чл. 4 от
допълнителното споразумение от 30.09.2016г. /л. 23/, където е посочено, че
кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване
на договора за кредит е 12.20% годишно или 0.034% на ден, формиран от
стойността на 6-месечен EURIBOR – 0.191%
и надбавка в размер на 12.20 п.п; чл. 2 от допълнителното споразумение от
22.08.2018г. /л. 34/, където е посочено, че кредитът се олихвява с променлив
лихвен процент, който към датата на сключване на допълнителното споразумение е
9.00% годишно или 0.025% на ден следва да се обоснове извода, че промените в
лихвения процент се определят единствено и само от ищеца и стават задължителни
за страните.
С оглед
нормата на чл. 7 от ОУ към договора, въз основа на която се определя размера на
лихвения процент, се установява,
че с нея е предвидена възможност за банката
едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера на лихвения процент. Същевременно следва да се посочи, че размерът на дължимата годишна лихва не подлежи на
договаряне,
доколкото изрично е посочено, че едностранно определеният от кредитора размер е
задължителен за страните. В тази връзка в процесния
договор изрично е посочено, че
промяната в лихвения
процент зависи от неизвестно за ответницата
неизпълнение на договорно задължение. В тази връзка ищецът, който е и по - силната икономически
страна в процесните отношения, възникнали с
кредитополучателя.
След като с цитираните договорни клаузи се предвижда правото на ответника едностранно да променя условията на
сключения с ищцата договор за кредит, то, за да се приеме, че тези уговорки не накърняват
защитими интереси на потребителя, условията, при които
търговецът може да променя съдържанието на сделката следва да са изрично,
изчерпателно и на разбираем език посочени в самия договор съгласно правилото на
чл.143, т.10 ЗЗП. Ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя
условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да
се квалифицират като неравноправни.
В случая, от самия
представен по делото договор не става по никакъв начин ясно при какви условия ищецът може да изменя размера на лихвения процент.
Същевременно, от забраните по чл. 143, т.
10 и 12 ЗЗП са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови
услуги, каквато представлява и процесния договор за
банков кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП. Изключенията са уредени в чл. 144 ЗЗП.
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки
и целта на закона, следва да се приеме за допустима уговорка в договор за
кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената
лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието
настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора
или в ОУ, 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от
волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора, 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ /чл. 144, ал. 4 ЗЗП/, т.е. да е ясен начина на формиране на
лихвата, 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за
повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“
съгласно чл. 143 ЗЗП.
Преценена през призмата на горните
изисквания процесната клауза на чл. 7 от ОУ не
отговаря напълно на тях. Доколкото в нея не са предвидени обстоятелствата, при
които лихвеният процент може да се променя едностранно от банката, то може да
се обоснове извода, че формулирана клаузата на чл. 7 от ОУ е изцяло в полза на
банката и в ущърб на кредитополучателя. Ето защо е налице значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и кредитополучателите в разрез с изискването
за добросъвестност, поради което клаузата на чл. 7 от ОУ несъмнено е
неравноправна съобразно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, което води до нейната нищожност
съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Във връзка с изложеното следва да се
посочи, че съгласно чл. 7 от процесния договор
дължимата по договора възнаградителна лихва за
исковия период, при съобразяване на първоначално определения лихвен процент, без
последващото му увеличение е в размера на 778.25 ЕВРО
/л. 201/
Доколкото заявлението е депозирано на 21.01.2020г.,
а вземането се погасява с изтичане на тригодишната давност, то същото не е
погасено по давност.
С оглед изложеното искът е основателен и доказан
за сумата от 778.25 евро като за разликата над сумата от 778.25 евро до пълния
предявен размер от 1049.89 евро следва да се отхвърли.
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
Основателността
на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1. наличие на уговорена между страните неустойка; 2. неизпълнение
на задължението, което неустойката обезпечава и 3. размер на неустойката.
Доколкото ищецът не ангажира по делото
каквито и да било доказателства за наличието на уговорена между страните неустойка, то е безпредметно обсъждането на
останалите предпоставки от фактическия състав на предявения иск. Ето защо
същият следва да се отхвърли като неоснователен.
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 226.12 евро – обезщетение за забава за
периода от 06.12.2019г. до 20.01.2020г.
Вземането за законна лихва възниква от
фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила
негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е
обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява.
Вземането за лихва е акцесорно, но има известна
самостоятелност спрямо главното, като правопораждащият
го състав включва релевиране на неизпълнение – липса
на дължимо поведение по отношение на главното задължение.
Доколкото по делото се установи, че
ответницата е надлежно уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на главницата
едва на 08.04.2021г. /с връчване на препис от ИМ/, то предявеният иск се явява
неоснователен.
По отношение на иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК за сумата от 60.00 евро
– разходи
при изискуем кредит, следва да се посочи,
че ищецът не е представил доказателства за реално извършени разходи в размер на
60.00 евро, поради което искът следва да се отхвърли като недоказан.
По отговорността за разноските:
Предвид изхода от настоящия спор, право на разноски
възниква за двете страни по делото. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от 1202.43 лева, съразмерно с
уважената част от исковете /сумата от 745.90 лева – ДТ; сумата от 400.00 лева –
депозит за вещо лице и сумата от 300.00 лева – юрисконсултско
възнаграждение/.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, вр.
т. 12 от ТР № 4/2013год. на ВКС на ищеца се дължат разноски, които съдът намира
за доказани в размер на 703.46 лева по гр. д. № 2836/2020г., по описа на СРС,
77 състав.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2
вр. ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата /ЗА/ и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ищецът следва
да заплати на адвокат А.Д.М. *** възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част
от исковете в размер на 611.84 лева, доколкото са налице предпоставките по
смисъла на ЗА.
Мотивиран от изложеното Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявени обективно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ,
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „БАНКА „ДСК“ EАД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
срещу М.Ц.Л.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, че М.Ц.Л. дължи следните суми: сума в размер от
15079.62 евро – главница по сключен
договор за кредит за текущо потребление от 18.07.2012г., ведно със законната
лихва, считано от 21.01.2020г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното
изплащане на вземането и сума в размер от 778.25
евро – възнаградителна лихва за периода от
09.05.2019г. до 05.12.2019г. като ОТХВЪРЛЯ
предявените искове, както следва: искът за главница за разликата над
сумата от 15079.62 евро до пълния предявен размер от 17695.30 евро; искът
за възнаградителна лихва за разликата над сумата от 778.25 евро до
пълния предявен размер от 1049.89 евро; исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за сума в размер на 37.42 евро – неустойка за забава за периода от
17.05.2019г. до 05.12.2019г.; сума в размер на 226.12 евро – обезщетение за
забава за периода от 06.12.2019г. до 20.01.2020г.; сума в размер на 60.00 евро
– разходи при изискуем кредит
ОСЪЖДА М.Ц.Л., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „БАНКА „ДСК“ EАД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
сума в общ размер от 1202.43 лева –
разноски за исковото производството пред СГС и сума в общ размер от 703.46 лева – разноски по гр. д. № 2836/2020г., по описа на СРС, 77 състав.
ОСЪЖДА „БАНКА „ДСК“ EАД, с
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на адвокат А.Д.М. ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2
вр. ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата /ЗА/ и чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от
9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения сумата от 611.84 лева – разноски по съразмерност за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: