Р Е Ш
Е Н И Е
№ 950 16.03.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, I граждански състав, в публично заседание на осемнадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНЕТА ТРАЙКОВА
при
участието на секретаря Цвета Василева, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 18522 по описа на
съда за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД от М.К.Д.,
ЕГН ********** ***, чрез пълномощника адв. Д.Б., съдебен адрес:*** срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
ЕИК ********* за осъждането на ответника
да заплати на ищеца сумата от 15,36 лева, представляваща недължимо платена сума
по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** от
13.01.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане; както и да се
осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 169,06 лева, представляваща
недължимо платена сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ***
от 13.01.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на
13.01.2015г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, бил сключен
договор за паричен заем № ***, по силата на който дружеството предоставило заем
на ищцата в размер на 500 лева. Ищецът твърди, че договорът е недействителен на
осн. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстовата му част е с размер на
шрифта под 12. Бил определен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на
47,51 %, а възнаградителната лихва – 40%. Била предвидена неустойка в размер на
402,15 лева, ако в тридневен срок от сключване на договора ищеца не осигури
обезпечение измежду две физически лица поръчители или банкова гаранция с
бенефициер- заемодателя. Преди да покрие главницата всички вземания били
прехвърлени на АСВ ЕАД. Ищецът твърди, че договорената възнаградителна лихва
била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, като надвишаващ три пъти
размера на законната лихва. Неустойката също била нищожна като уговорена в
нарушение на добрите нрави, като била и прекомерна. По изложените съображения
моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131,
ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Счита, че
претенциите на ищеца са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Твърди, че
соченото от ищеца ограничение на възнаградителната лихва не било предвидено в
закона, нито пък можело да се изведе от съдебната практика. Твърди, че ищецът не е доказал противоречие с
добрите нрави на клаузата за възнаградителната лихва и неустойката от
процесният договор. Посочва, че в случая не е налице противоречие с добрите
нрави, тъй като се касае за договор за предоставяне на потребителски заем
съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, по който кредитора предоставял договорената сума в
уговорения срок и потребителят имал възможност да я върне разсрочено във
времето и на малки вноски с надбавки. Кредиторът не бил банка, за задълженията
на кредитополучателя не били дадени обезпечения и повишеният риск оскъпявал
финансовия ресурс.
Пловдивски районен съд, като прецени
събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а от събраните по делото доказателства се
установява, че между ищецът и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало
облигационно правоотношение по договор за паричен заем № *** от 13.01.2015г. по
силата на което на ищеца е била предоставена сумата от 500 лева, която е
следвало да бъде върната в срок от 7 месеца, при годишен лихвен процент по
заема в размер на 40%, годишен процент на разходите 47,15 %, общ размер на
всички плащания 568,82 лева, краен падеж на договора 14.08.2015г. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят
се задължил в срок до три дни, да достави на заемодателя обезпечение: две
физически лица – поръчители, отговарящи на определение условия или банкова
гаранция за заемната сума, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. При неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение заемателят дължал неустойка в размер на 402,15
лева, която следвало да бъде заплатена разсрочено, като към вноските по
договора се добавяла сумата от 57,45 лева.
Липсва спор между страните, че въз основа на Приложение № 1/01.03.2016г.
към сключен Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г. „Изи
Асет Мениджмънт“ в качеството си на цедент е прехвърлило в полза на „Агенция за
събиране на вземания“ АД- цесионер вземанията по процесния договор срещу ищеца,
за което последният е уведомен. Видно от приложеното по делото уведомително
писмо и обратна разписка, съгласно която ищецът е получил съобщението по чл.
99, ал. 3 ЗЗД на 14.03.2016 г., поради което цесията е породила действие спрямо
длъжника.
По делото е представена справка- извлечение от заемодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, касаеща процесния договор за кредит, съгласно която по
сключения с ищеца договор за паричен заем били извършени следните плащания: на
06.03.2015г. била платена сумата от 140 лева, на 21.04.2015г. била платена
сумата от 141 лева, на 05.05.2015г. била платена сумата от 135,13 лева, а на
07.08.2015г. била заплатена сумата от 142 лева, или общият размер на платените
суми по договора възлизал на 558, 13 лева.
Приложена е и справка за дължима сума от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
съгласно която в периода след сключване на договора за цесия – 01.03.2016г. в
периода 23.06.2016г. – 31.07.2019г. били извършени 12 бр. плащания на обща
стойност 493,77 лева. Сумата платена за погасяване на договорна лихва била в
размер на 15,36 лева, а за неустойка в размер на 169,09 лева.
Съдът намира че процесният договор от 13.01.2015 г. по свята правна същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона
за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на
чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1 договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, която е форма за действителността му, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от
12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора и по своето
съдържание да отговаря на изискванията на в чл. 11, ал. 1 т. 1 – т. 27. Съобразно чл. 22 от ЗПК, Когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2, договорът
за потребителски кредит е недействителен, а на осн. чл. 23 от ЗПК на връщане
подлежи само чистата стойност на кредита и не се дължат лихви или други
разходи.
По делото е изготвено и прието заключение на съдебно-техническа експертиза,
съгласно което процесния договор за паричен заем № ***/13.01.2015г. е написан
със сериен шрифт – serif font, подобен на семейство шрифтове Times New Roman, с
големина 11 пункта. Съдът кредитира изготвеното по делото заключение като
обективно, компетентно, а и неоспорено от страните. От същото недвусмислено се установява, че е
нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1
ЗПК, доколкото договорът за потребителски кредит е изготвен на шрифт, по-малък
от 12. Неспазването на това изискване е
достатъчно основание да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на
осн. чл. 22 от ЗПК. А щом договорът е недействителен по силата на императива на
чл. 23 ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без да се
дължат лихви или други разходи по него, поради което всичко останало получено
от кредитора по него подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предложение
първо ЗЗД, като получено при начална липса на основание. За пълнота следва да
се посочи, че и останалите твърдени от ищеца основания за недействителност на
клаузите за договорна лихва и неустойка са налице.
Ищецът е посочил, че е налице
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите
нрави. Уговорения по договора ГПР е 47,51 %, а фиксираният годишен лихвен
процент е 40 %. Договорът е сключен за 7 месеца, поради което общия размер на
договорната лихва е 68,82 лв. за периода 15.02.2015. до 14.08.2015 г. За този
период основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно действащото
ПМС № 72 от 08.04.1994 г./ прави размер на законната лихва към дата на
сключване на договора 10 %. Трикратният размер на законната лихва към
13.01.2015. е 30 %. По процесния договор ответникът е получил 500 лева като се
е задължил да върне 568,82 лева. Страните са се съгласили това да стане на 7
месечни погасителни вноски. По принцип няма пречка страните да уговорят
договорна лихва в размер по-голям от законната лихва. За съобразяването дали
тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да се
съобразят конкретните данни по производството – в този смисъл решение №
61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005
г. на ВКС, II г. о. Ето защо съдът намира, че така уговореният ГЛП в размер на
4 пъти противоречи на добрите нрави.
Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се
приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на страните по договора.
Ето защо възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
поради противоречие с добрите нрави е основателно.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството
и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили
клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка във фиксиран размер от 402,15 лв. Така предвиденият размер
е близо 80% от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това
задължение има вторичен характер като неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно
от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето
на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и
да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума допълнително с още 80 % от предоставената главница. Доколкото противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от
договора.
Ето защо недължимо платени, при начална липса на основание се явяват сумите
от 15,36 лева- договорна лихва и 169,06 лева- неустойка, поради което
предявените искове се явяват доказани по основание и размер и следва да бъдат
уважени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, които съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК
и доказателствата по делото възлизат на 100 лева – заплатена държавна такса, и
100 лева – депозит за съдебно-техническа експертиза. Претендира се и адв.
възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на 300 лева, който следва да бъде
присъден в полза на Адвокатско дружество „Г.“.
По изложените мотиви съдът :
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет. 4, офис 4, представлявано от Д. Б. да заплати на М.К.Д., ЕГН **********,
с адрес: *** следните суми: 15,36 лева,
/петнадесет лева и тридесет и шест стотинки/ представляваща недължимо платена
сума по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** от
13.01.2015г., сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, вземанията по който са
прехвърлени на Агенция за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от
16.11.2010г.; 169,06 лева /сто
шестдесет и девет лева и шест стотинки/ - представляваща недължимо платена сума
по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от 13.01.2015г.,
сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, вземанията по който са прехвърлени на Агенция
за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от 16.11.2010г., ведно със
законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на исковата
молба в съда – 14.11.2019 г. до окончателното погасяване, както и направените
разноски в производството в размер на 100
лева /сто лева/ за заплатена държавна такса и 100 лева /сто лева/ за изготвянето на съдебно-техническа
експертиза.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет. 4, офис 4, представлявано от Д. Б. да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“ БУЛСТАТ *********, с адрес: гр. П. ***, представлявано от
управителя адвокат С.А.Г., сумата от 300
лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство и защита на ищеца М.К.Д., ЕГН ********** по гр. д. №
18522/2019 по описа на Районен съд – Пловдив.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страната.
СЪДИЯ :/п/ Анета Трайкова
Вярно с оригинала!
РЦ