М О Т И В И
от 23.12.2015 г. към Присъда № 401 от 17.12.2015 г.,
постановена по НОХД
№ 4374/2015 г. по описа на ПРС,
ІII н.с.
Районна Прокуратура - Пловдив е повдигнала обвинение против В.С.Г., за това, че през нощта на
30.01.2014 г. срещу 31.01.2014 г. в с. Цалапица, Пловдивска област, е отнела
чужда движима вещ – мобилен телефон, марка „Samsyng Galaxy S
Advance”, имащ сериен
фабричен номер 351 524 053 763 946, ведно със сим карта №
********, на стойност общо в размер на 219,90 лв., от владението на С.Й. ***,
Пловдивска област, без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои
– престъпление по чл. 194, ал. 1 НК,
както и срещу подсъдимия П.Д.Т., за това, че на неустановена дата
в началото на месец февруари 2014 г., в гр. Пловдив, с цел да набави за себе си
и за другиго – В.С.Г., имотна облага, е спомогнал да бъде отчуждена чужда
движима вещ – мобилен телефон, марка „Samsyng Galaxy S Advance”, имащ сериен фабричен номер
351 524 053 763 946, ведно със сим карта № ********, на
стойност общо в размер на 219,90 лв., собственост на С.Й. ***, Пловдивска
област, за която вещ е знаел, че е придобита от В.С.Г. чрез престъпление –
престъпление по чл. 215, ал. 1, пр. 3 НК.
В
съдебно заседание прокурорът поддържа повдигнатото на подсъдимите обвинение,
като излага съображения, че същите са доказани
както от обективна, така и от субективна страна и предлага същите да
бъдат признати за виновни, като им бъде наложено наказание, ориентирано към
законоустановения минимум, което по отношение на подс.
Г., да бъде отложено с изпитателен срок от четири години.
Подсъдимата, В.С.Г., дава
обяснения, с които оспорва вмененото й във вина деяние, навеждайки доводи, че
показанията на свид. Н. не следва да бъдат кредитирани, тъй като са депозирани
тенденциозно, с цел да я злепостави. В последната си дума моли да бъде
оправдана, тъй като е невинна.
От страна на нейния защитник, се
оспорва описаната в обвинителния акт фактическа обстановка, в това число
повдигнатото обвинение, като се излагат съображения за това, че събраните по
делото доказателства не са годни да докажат обвинителната теза, поради което
пледира за оправдателна присъда.
Подсъдимият, П.Д.Т., също дава
обяснения, с които по същество оспорва повдигнатото му обвинение, не се
признава за виновен и моли да бъде оправдан.
Неговият защитник също оспорва
основателността и доказаността на обвинителната теза и моли подсъдимият да бъде
признат за невинен.
Съдът, след преценка на събраните
по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Подсъдимата В.С.Г. е родена на *** ***, живее в същия град, ..., българска
гражданка, със средно образование, работеща, неомъжена, живееща във фактическо
съжителство с подс. Т., от което имат две деца, неосъждана, с ЕГН: **********.
Подсъдимият,
П.Д.Т. е роден на *** ***, осъждан, в момента изтърпява наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора в град Пазарджик, разведен, живеещ във фактическо
съжителство с подс. Г., от което имат две деца, със средно образование, неработещ,
с ЕГН: **********.
През
месец януари 2014 г. подс. В.Г. работила като ... и ... в заведение „...“,
стопанисвано от ЕТ „Д - Д. П“, находящо се в с. Ц., обл. П., представляващо
питейно заведение, в което се помещавала и игрална зала. Подсъдимата работела
само нощни смени, с начало на работното време от 21.00 часа. Задълженията й се
изразявали в обслужване на клиентите на питейното заведение, както и тези на
игралните машини.
На
30.01.2014 г. подс. Г. застъпила нощна смяна на работа в 21.00 часа. Малко
преди полунощ в заведението се намирали свидетелите П.Т., Т.Б., К.Б., като
свид. Т. и свид. Б. употребявали алкохол. Свид. Б. бил на отделна маса от тази
на свидетелите Б. и Т..
Около
полунощ в заведението пристигнал и свид. С.
Й.Ч., известен с прякора „***“, който носел със себе си /в джоба на
суичъра си/ ползвания от него мобилен телефон, марка „Samsung Galaxy S
Advance“, черен на жвят, имащ сериен фабричен номер
351 524 053 763 946 /имащ два ИМЕЙ-я/, със сим карта в
него. Същият му бил подарък от неговия баща – Й. Ч..
Преди
пристигането си в заведение „Туза“, свид. С.Ч. също бил употребил алкохол. Тъй
като същият дължал на свид. Т. известна сума пари, това станало повод за
препирня между двамата, която прераснала в сбиване, което било прекратено, благодарение
на намесата подс. Г., на свид. Б. и свид. Б.. След спречкването им в
заведението, всички излезли навън, с изключение на подс. Г.. Малко след това
спорът бил окончателно прекратен и всички отново влезнали вътре, като свид.
С.Ч. отишъл да играе на игралните машини. Скоро след това свид. Б. си тръгнал,
последван и от свид. Т. и свид. Б.. Така в един момент в заведението останали
само свид. С.Ч. и подс. Г.. Увлечен в играта на машините, а и в развилия се
преди това спор между него и свид. Т., свид. Ч. не забелязъл, че в неустановен
момент от вечерта, намиращият се при идването му в заведението, в джоба на
суичера му мобилен телефон, е паднал. Така няколко часа след полунощ свид. Ч.
напуснал заведението, оставяйки телефона си в там. След като се прибрал в къщи
свид. Ч. решил да позвъни на приятелката си и тогава констатирал липсата на
телефона си. Същият позвънил от телефона на баща си на своя номер, но разбрал,
че телефонът му е изключен. Върнал се незабавно в заведението, за да го
потърси, като попитал подс. Г. дали е намерила телефона му, но тя категорично
отрекла, което не отговаряло на истината, тъй като по неустановени в хода на
делото начин и време, същата успяла да установи своя фактическа власт върху
телефона на пострадалия.
След
като се прибрала от работа подс. Г. споделила с подс. П.Т., с когото
съжителствала по онова време, че е намерила забравения от свид. Ч. мобилен
телефон и двамата, след като махнали сим-картата, решили да заложат телефона
срещу пари в заложна къща в гр. Пловдив.
В
първите дни на месец февруари 2014 г. подс. Г. позвънила по телефона на свид.
П. Н., с когото се познавали отдавна, да го помоли да закара нея и мъжа й -
подс. Т. ***. Свид. Н. се съгласил и ги откарал в Пловдив, като спрял по
указания на подсъдимите на паркинг в
близост до бул. “Руски“. Подс. П.Т. казал, че ще отиде да заложи един мобилен
телефон. Така Т. влезнал в магазин за продажба на мобилни телефони и аксесоари,
находящ се на бул. “Руски“ № 139, стопанисван от свид. Д.Б. и попитал за каква
сума може да заложи телефон „Самсунг Галакси“. Свид. Б. казал, че може да му
предложи сумата от 100.00 лв., което обаче не задоволило подсъдимият и същият
напуснал магазина. Скоро след това подсъдимият се върнал в магазина на свид. Б.
и се съгласил да заложи телефона срещу сумата от 100.00 лв., като уверил
свидетеля, че телефонът е негов и не е предмет на престъпление. Свид. Б.
поискал личната карта на подс. Т., за да изготви договора за кредит срещу залог
на вещ и дал на подс. Т. сумата 100.00 лв. срещу получения телефон. По времето
на изготвянена необходимите документи подс. Т. неколкократно повторил, че е
панагюрец, т.е. че е родом от град Панагюрище, което направило впечатление на
свид. Б.. Междувременно в магазина влезнали и други клиенти и това разсеяло
свид. Б.. Малко след напускането на магазина от подс. Т., свидетелят установил
липсата на изготвения от него договор. Същият го търсил навсякъде, но не го
открил.
Междувременно
в автомобила на свид. Н., където той и подс. Г. чакали завръщането на подс. Т.,
по настояване на свид. Н., подсъдимата Г. му споделила, че се касае за мобилния
телефон на свид. Ч., който тя намерила в заведението, където работи. Свид. Н.
изразил мнение, че това което правят тя и мъжът й не е редно, но тя го помолила
да не споделя това с никой. При завръщането на подс. Т., същият съобщил, че е
взел 120.00 лева за телефона, 20.00 от които предложил на свид. Н., но
последният отказал и отново изразил мнението си, а именно: че това, което
правят не е редно. Подсъдимите Г. и Т. го помолили да не коментира това с
никого и приключили темата.
След
няколко дни свид. Н. се срещнал случайно с бащата на свид. С.Ч. – Й. Ч., като
последният му споделил за кражбата на телефона на сина му. Тогава свид. Н. му
разказал за срещата си с подсъдимите и за случилото се в град Пловдив, а Й. Ч.
на свой ред споделил това със сина си. Тогава свид. С.Ч. се свързал по телефона
със свид. Н. и го помолил да се видят, за да поговори с него за това, на което
е станал свидетел. Така двамата си уговорили среща. На същата, по настояване на
свид. Ч., свид. Н. разказал за съвместното му пътуване до град Пловдив с
подсъдимите и за случилото се там, в това число и за споделеното му от подс. Г.
относно процесния телефон.
В
последствие свид. Ч. и неговият баща направили неколкократни опити да получат
телефона обратно, молейки подс. Г. да го върне и искайки съдействие за това и
от работодателя й, като дори й предложили да я почерпят ако върне телефона.
Всички опити били увенчани с неуспех, като подс. Г. категорично отказала да
върне процесната вещ, твърдейки, че няма нищо общо с изчезването й. Това
мотивирало свид. Ч. да подаде оплакване до РУ на МВР, Стамболийски, станало
повод за образуване на настоящето наказателно производство.
Междувременно
след изтичането на срока завръщане на дадения срещу мобилния телефон кредит,
свид. Б. го продал на свид. С.Х., а той пък от своя страна го дал за ползване
на съпругата си - свид. М.Х.. След анализ на данните от трафика по въпросния
мобилен телефон за периода след деянието, последната била установена като
последен ползвател на телефона и след установяването й, същата доброволно го
върнала на органите за разследване, като телефонът бил приобщен като веществено
доказателство по делото.
В
хода на проведеното разследване била назначена стоково-оценъчна експертиза,
според заключението, на която стойността на процесния мобилен телефон и
намиращата се в него сим-карта, възлизали
общо на сумата 219,90 лв. към момента на кражбата му.
Горната фактическа обстановка се
установява основно от показанията на разпитаните по делото свидетели: свид. С.Ч., свид. П. Н., свид.
П.Т., свид. К.Б., свид. Д.Б., свид. С.Х., свид. М.Х. и свид. Т.Б..
Като свидетел по делото е бил
разпитан пострадалият – свид. С.Ч.. В своите показания същият е посочил, че при
посещение на заведението, в което работела подс. Г., в хода на възникнал
скандал между него и един от посетителите, същият изпуснал телефона си. След
констатиране на липсата на телефона му и връщането му в заведението да си го
получи, подсъдимата отрекла да е намирала какъвто и да е телефон. След няколко
дни свидетелят узнал от познат на баща му, че подсъдимата и мъжът, с когото
живее във фактическо съжителство, са продали телефонът му в заложна къща в град
Пловдив. Съдът кредитира тези показания, доколкото същите се оцениха като логични, последователни и небудещи
никакво съмнение в тяхната достоверност, тъй като са в пълно съответствие с
целокупния доказателствен материал.
Показанията на свид. Ч. се намират в отношение на
пълно съответствие и с тези, дадени от свид. П.Т., свид. К.Б., свид. Т.Б. и свид. П.Н., които съдът кредитира напълно, доколкото не се констатираха основания,
които да внесат съмнения в тяхната обективност и достоверност. Видно от
показанията на свид. П.Т., свид. К.Б. и свид. Т.Б., същите са потвърдили обстоятелството, че на процесната дата и място
пострадалият е посетил въпросното заведение, в което работела подсъдимата, че
при това посещение между него и двид. Т. е възникнал скандал, който от
заведението се пренесъл пред него, както и че след това телефонът на
пострадалия е изчезнал.
От показанията на свид. П.Н. пък се установява, че същият е закарал с личния си
автомобил подс. Г. и подс. Т. *** по молба на последните, където подс. Т.
продал за сумата от 120.00 лева телефонът на свид. Ч., като бил помолен от
подсъдимите да не споделя това с никого, като дори му предложили сумата от
20.00 лева за услугата, които обаче той не приел. След време свидетелят срещнал
бащата на свид. Ч., на когото споделил за случилото се, а след това разказал всичко
и на самия свид. Ч.. По същество показанията на този свидетел бяха оспорени от
подсъдимите Г. и Т. с твърдения, че същият се явява заинтересован и депозира
показанията си тенденциозно с цел да навреди на процесуалното положение на
подсъдимите, тъй като подс. Г. не откликвала на желанието на свидетеля да има
отношения с нея. Съдът намира, че тези твърдения не намират обективна опора в
събрания по делото доказателствен материал. Всъщност свид. Н. в своите
показания не отрича, че в миналото е имал близки отношения с подс. Г., но
отрича понастоящем да таи негативни чувства към нея и подс. Т. – напротив
заявява, че поддържат добри отношения и че много пъти е помагал на подсъдимата,
извършвайки й различни услуги. По същество заявеното от свидетеля Н. намира опора
дори и в обясненията на подсъдимите, които не отричат че на дата, близка до
процесната са го потърсили, за да ги закара с личния си автомобил до град
Стамбилийски, което се намира в очевидно противоречие с поддържаната от тях
теза за влошени отношения, наличие на конфликт, заплахи и жалби до полицията –
обстоятелства, по чиято относимост към настоящия процес съдът се произнесе в
съдебно заседание. Горното само по себе си е индиция за това, че очевидно
отношенията между подсъдимите и свид. Н. не отговарят на описаното от
подсъдимите, а напротив – същите са били в достатъчно добри отношения, че да
помолят свидетеля за услуга, респ. същият да откликне на молбата им, което едва
ли би се случило, ако твърдените от подсъдимите факти бяха истина. Обяснение за
стремежа на подсъдимите да дискредитират, респ. омаложават показанията на този
свидетел се открива в прочита на показанията му - същите пряко подкрепят
обвинителната теза. По същество същите се кредитират изцяло от настоящия
съдебен състав, тъй като се оценят като добросъвестно изложени и кореспондиращи
с целокупния доказателствен материал, в това число с наличните по делото
обективни доказателствени източници, каквито са показанията на свид. Б..
Така в своите показания свид. Д.Б. е посочил, че подс. Т. е посетил
стопанисвания от него магазин, намиращ се на бул. „Руски“ в град Пловдив, за да
му предложи за закупуване телефон с цвят, марка и модел, съответстващи на
процесния мобилен телефон. Свидетелят е посочил също така, че за предложения му
апарат е заплатил сумата от 100.00 лева, както и обстоятелството, че по време
на комуникацията си с подс. Т. му направило впечатление това, че същият
неколкократно се е нарекъл „панагюрец“, т.е., че е родом от град Панагюрище –
обстоятелство което намира обективно потвърждение в събраните по делото писмени
доказателства, видно от които подс. Т. *** – обстоятелство, което няма как да
бъде узнато от свид. Б. /при все че същият не се познава с подсъдимия/, освен
ако не му е било съобщено лично от подс. Т.. Последното води и до логичния
извод, че подсъдимият все пак, противно на заявеното от него, е посетил
магазинът на свид. Б., респ. че е бил там по описаната от свидетеля причина –
продажба на мобилен телефон с характеристики на процесния, предаден в
последствие доброволно от последващите купувачи и установен като идентичен с
процесния. Предвид горното съдът дава пълен кредит и на тези показания,
доколкото същите изхождат от абсолютно незаинтересован от крайния изход на
делото източник и се оценят като небудещи никакво съмнение в тяхната
достоверност, тъй като са в пълно съответствие с доказателствата по делото.
Като свидетели по делото са били
разпитани и свид. С.Х. – закупил
процесният телефон от свид. Б., който предоставил след това за ползване от
своята съпруга – свид. М.Х., която
го предала на разследващите в хода на образуваното досъдебно производство. По същество тези показания също се намират
в съзвучие с целокупния доказателствен материал, поради което се кредитират
изцяло.
За изясняване на обстоятелствата по делото допринасят
и приетите като писмени доказателства
по делото материали - Писма, Справки, както и от Протоколите за извършеното разпознаване на подс. Т. /л. 96/
и Протокола за доброволно предаване на моб. телефон /л. 48/, Разписка /л. 49/,
Характеристични справки за двамата подсъдими, в това число от заключението на
изготвената по делото стоково-оценъчната експертиза /л. 74 и 75 ДП/, което
съдът кредитира изцяло, писмо № С-27335/3.10.2014г. на БТК - ЕАД, ведно с приложеното към него
справка с трафик на данни, Договор за мобилни услуги и допълнително
споразумение към него /л.7-10/, Писмо от „Виваком“ № С-26290/23.09.2014 г.и
приложената към него справка /л. 40-41/ и второ писмо на същия мобилен оператор
на л. 43, писмо на „Космо България Мобайл ЕАД“ № 19995/19.09.2014 г. и от
Приложения към делото като веществено
доказателство мобилен телефон, предаден с Протокол за доброволно предаване.
Горната доказателствена съвкупност очертава като изолирани
обясненията на подс. В.Г. и подс. П.Т.,
с които същите по същество отричат каквато и да е причастност към вменените им
във вина деяния. Нито един доказателствен източник, обаче, не кореспондира със
заявеното от подсъдимите, напротив – събраните такива опровергават тяхната
теза. Така обясненията на подсъдимите се явяват абсолютно опровергани както от
показанията на свид. Н., така и от показанията на свид. Б. /за които съдът не
установи каквито и да е основания да е заинтересовани от изхода на
производството и които по същество обосновават извод за достоверност и на
показанията на свид. Н., което отхвърли внесените от подсъдимите подозрения по
отношение на неговата обективност/. Предвид всичко гореизложено съдът оцени
обясненията на подсъдимите като недостоверен източник на информация. Същите,
освен че се явяват опровергани от целокупния доказателствен материал, се
оцениха и като нелогични и противоречиви, създаващи убеждението у настоящия съдебен състав, че са
депозирани не за да спомогнат за установяване на обективната истина по делото,
а за лансиране на защитната им теза, която обаче, като ненамираща опора в
доказателствата по делото, не бе възприета от настоящия съдебен състав.
Горната
фактическа обстановка и анализът на събраните по делото доказателства,
обосновават следните правни изводи:
Съдът прие, че събраният по делото
доказателствен материал и неговият анализ дават основание да се приеме, че подсъдимата В.С.Г. е осъществила от
обективна и субективна страна състав на престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, а именно: през
нощта на 30.01.2014 г. срещу 31.01.2014 г. в с. Цалапица, Пловдивска област, е
отнела чужда движима вещ – мобилен телефон, марка „Samsyng Galaxy S
Advance”, имащ сериен
фабричен номер 351 524 053 763 946, ведно със сим карта №
********, на стойност общо в размер на 219,90 лв., от владението на С.Й. ***,
Пловдивска област, без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои,
а подсъдимият П.Д.Т., е осъществила от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл. 215, ал. 1, пр. 3 НК, а
именно: на неустановена дата в началото на месец февруари 2014 г., в гр.
Пловдив, с цел да набави за себе си и за другиго – В.С.Г., имотна облага, е
спомогнал да бъде отчуждена чужда движима вещ – мобилен телефон, марка „Samsyng
Galaxy S Advance”,
имащ сериен фабричен номер 351 524 053 763 946, ведно със
сим карта № ********, на стойност общо в размер на 219,90 лв., собственост на
С.Й. ***, Пловдивска област, за която вещ е знаел, че е придобита от В.С.Г.
чрез престъпление.
По отношение на престъплението по чл. 194, ал. 1 НК:
От обективна страна - с действията си подсъдимата е реализирала
признаците от състава на престъплението “кражба”, тъй като с присвоително
намерение е отнела процесния мобилен телефон, без съгласието на нейния
собственик, като е прекъснала досегашното владение върху нея и е установила
своя фактическа власт. Авторството на деянието съдът приема за установено по
несъмнен начин от събраните по делото доказателства, най-вече от показанията на
свид. Н., които се намират в логическо единство с тези на свид. Б. и които
взети заедно обосновават един убедителен извод, че авторът на извършената
кражба е подс. Г.. Именно пред свид. Н. подсъдимата е заявила, че мобилният
телефон, който подс. Т. е отишъл да продаде и който по-късно е установен като
процесният, е собственост на свид. Ч.. Съдът не установи причини показанията на
този свидетел да бъдат подлагани под съмнение по изложените по-горе
съображения, но най-вече предвид обстоятелството, че същите намират обективно
потвърждение в безспорно незаинтересованите показанията на свид. Б..Тези
показания, на фона на установената по делото фактическа обстановка, при която
след избухването на конфликта между свид. Ч. и свид. Т. и пренасянето му пред
заведението, подс. Г. е била единствената, която е останала в заведението,
респ. първата, която е имала възможност да възприеме падналата на пода от джоба
на пострадалия вещ, обосновават като единствен възможен и логичен изводът, че
именно подс. Г. е била тази която е отнела процесната вещ от владението на
свид. Ч..
Тук следва да се посочи, че съдът
не възприе наведените от защитата доводи за квалифициране на деянието като
такова по чл. 207 НК, тъй като не споделя виждането,че в случая се касае до
загубена вещ. В този смисъл е и константната съдебна практика, според която „забравените вещи в превозно транспортно
средство или друго обществено заведение, не следва да се считат за загубени
вещи, тъй като в тези случаи лицето което е забравило вещта не е прекъснало
владението си върху нея, тъй като не е лишено от възможността да упражни
фактическа власт върху нея. Отнемането на такава вещ с цел да бъде присвоена е
кражба“ – ППВС № 6/1971 г. В случая в действителност се установява, че в
един момент свид. Ч. е загубил фактическо държане върху процесната вещ, но
съдът счита, че същото не може да се приравни на загуба на вещ. Последното от
своя страна предполага незнание по отношение на местонахождението на вещта, а е
ясно, че една вещ е загубена, когато лицето не знае къде се намира същата, т.е.
нейният владелец не може да възстанови фактическата си власт върху нея, тъй
като не знае къде се намира тя. Процесният случай очевидно не е такъв, тъй като
свид. Ч. е знаел къде се намира мобилният му телефон и в тази връзка същият не
е бил прекъснал фактическата си власт върху нея, тъй като в случай, че
телефонът не беше намерен и укрит от подс. Г., при връщането на свид. Ч. в
заведението, същият безпрепятствено би възстановил фактическата си власт върху
нея. Ясно е при това положение, че именно намесата на подсъдимата е довело като
пряка и непосредствена последица до прекъсването на фактическата власт на свид.
Ч. върху процесната вещ. Подсъдимата е знаела, че процесната вещ е чужда, дори
е знаела чия е – обстоятелство, което се установява отново от показанията на
свид. Н., пред когото подсъдимата е заявила, че вещта е на свид. Ч., въпреки
това същата съзнателно и целенасочено е извършила противозаконното й отнемане.
Предмет на отнемането е движима
вещ с определена стойност – видно от изготвената по делото стоково-оценъчна
експертиза, към датата на извършване на деянието, стойността на процесния
мобилен телефон, ведно с намиращата се в него сим-карта, са на обща стойност
219.90 лева. Същото е извършено без да е налице съгласие на собственика на
движимата вещ. Подсъдимата е установила трайно фактическо владение върху нея, като
тя е преминала от патримониума на пострадалия в този на подсъдимата. Отнемането
е извършено с намерение вещта да бъде противозаконно присвоена, свидетелство за
което е и обстоятелството, че след отнемането й подсъдимата се е разпоредила с
нея като със своя, като я предала на подс. Т., който я продал за сумата от
100.00 лева.
От субективна страна - престъплението е извършено
с пряк умисъл, с целени и настъпили общественоопасни последици. Престъпният умисъл е формиран в
съзнанието на подсъдимата светкавично, която, очертавайки в съзнанието си благоприятната обстановка от
настъпили конфликт между пострадалия и свид. Т., е прибегнала към осъществяване
на намисленото. Подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на деянието
- неговата противоправност, запретеност и наказуемост. Съзнавала е и
общественоопасните последици, които деянието й причинява в обективната
действителност и е желала и целяла тяхното настъпване. Същата е знаела, че
отнемането на чуждата вещ е противозаконно, както и че с действията си ще
извърши посегателство спрямо чужда вещ, но независимо от това е направила
всичко възможно за постигане на негативния резултат, насочвайки усилията си за
неговото настъпване.
Поради всичко
гореизложено съдът прие, че подс. Г. е извършила от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл. 194, ал. 1 НК, поради което я призна за виновна по така повдигнатото
обвинение.
По отношение на престъплението по чл. 215, ал. 1, пр. 3 НК:
За да е осъществен от обективна
страна състава на “вещно укривателство”
е нужно на първо място предметът на посегателството - чуждата движима вещ, да е бил придобит преди
това от другиго, чрез престъпление по смисъла на НК или чрез друго
общественоопасно деяние. Под придобиване следва да се разбира, че фактическата
власт върху вещите, а не собствеността, е преминала в едно трето лице, чрез
извършено от него престъпление. Престъплението, което предшества вещното
укривателство, не е наложително непременно да е против собствеността. Движимата
вещ, предмет на вещното укривателство, следва да е била придобита преди това от
друго физическо лице по престъпен начин. От обективна страна изпълнителното
деяние на вещното укривателство се осъществява само чрез действия и в три
възможни форми - придобие, укрие или спомогне да бъдат отчуждени вещите –
последната именно вменена във вина на подс. Т.. При спомагането за отчуждаване
на вещта, деецът, който не е участвал в престъпното придобиване на вещта,
улеснява, спомага едно трето лице да бъде отчуждена чужда движима вещ, като
следва да е налице и специална цел – да се набави, за себе си или за другиго,
имотна облага. Необходимо е също така да не е налице предварително установена
уговорка (обещание за съдействие за последващо отчуждаване на вещта), тъй като
в този случай би била налице съучастническа дейност (помагачество) в основното
престъпление. От субективна страна пък вещното укривателство е престъпление,
което се осъществява само с пряк умисъл и със специална користна цел –
придобиване, за себе си или за другиго, на имотна облага.
С оглед събраните и кредитирани по
делото доказателства, съдът прие че деянието на
подсъдимия Т. е съставомерно по чл. 215, ал.1 НК, тъй като от една
страна се установява, че чуждата движима вещ е била придобита от другиго (подс.
Г.) чрез престъпление (кражба), тоест тя вече действително е била предмет на
друго престъпно посегателство и към
момента, в който подс. Т. е осъществил изпълнителното деяние на вещното
укривателство – в случая спомага да бъде отчуждена чуждата движима вещ, вече е
било налице едно завършено (приключило) предходно престъпно посегателство –
кражбата, извършена от подс. Г.. По делото не се установява и наличието на
предварително постигната договореност между извършителя на основното
престъпление и този на субсидиарната престъпна дейност (вещното укривателство)
като обещание за съдействие при последващо отчуждаване на вещта, поради което
се обосновава извод за извършен престъпен състав именно по чл. 215, ал. 1 НК.
Изпълнителното деяние в случая се е изразило чрез спомагане откраднатата преди
това вещ да бъде отчуждена – продадена на свид. Б. за сумата от 100.00 лева.
Налице е и специалната користна цел, а именно набавяне на имотна облага за него
(подсъдимия) и за подс. Г..
От субективна страна - престъплението е извършено
с пряк умисъл, с целени и настъпили общественоопасни последици. Подсъдимият е съзнавал
общественоопасния характер на деянието - неговата противоправност, запретеност
и наказуемост. Съзнавал е и общественоопасните последици, които деянието му причинява
в обективната действителност и е желал и целял тяхното настъпване. Същият е
знаел, че процесната вещ е била предмет на друго престъпно посегателство
(същото се установява от показанията на свид. Н., според които двамата
подсъдими са обсъждали това обстоятелство, а и знанието допълнително се
презюмира от факта, че същите са живели във фактическо съжителство към
процесната дата). В този смисъл подс. Т. е знаел, че спомага за отчуждаването
на чуждата вещ, предмет на престъпно посегателство, съзнавал е също така и
обстоятелството, че извършеното от него е противозаконно, но независимо от това
е направил всичко възможно за постигане на негативния резултат, насочвайки
усилията си за неговото настъпване.
Поради всичко
гореизложено съдът прие, че подс. П.Д.Т. е извършил от обективна и субективна страна състава на
престъплението по по чл. 215, ал. 1, пр. 3 НК, поради което го призна за
виновен в извършването на така повдигнатото му обвинение.
По въпроса за
вида и размера на наказанието на подс. Г.:
Чл. 194, ал. 1 НК предвижда наказание лишаване от
свобода до осем години.
С оглед на посочената и приета по-горе правна квалификация за извършеното от
подсъдимата Г. престъпление, като съобрази целите на наказанието по чл. 36 НК, както и обстоятелствата по чл. 54 НК,
съдът определи същото да бъде за срок от ТРИ МЕСЕЦА.
При определяне на размера на
наказанието съдът отчете наличните по делото смекчаващи вината обстоятелства, а
именно: чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата и
семейната ангажираност на подсъдимата, както и обстоятелството, че
инкриминираната вещ е на една невисока стойност. От друга страна съдът не
отчете на наличието на отегчаващи вината обстоятелства, поради което и определи
наказанието в законоустановения минимум. Съдът намира, че именно наказание в определения
по-горе вид и в така индивидуализирания размер, се явяват съответни на
обществената опасност на деянието и дееца и със същото биха се постигнали
визираните цели в чл. 36 НК.
По въпроса за
приложението на чл. 66 НК:
Съдът прие, че в конкретния случай
спрямо подсъдимата са налице предпоставките на чл. 66, ал. 1 НК, тъй като
същата не е била осъждана на лишаване от свобода за престъпление от общ
характер към момента на извършване на деянието, като за постигане целите на
наказанието и за поправянето му, не е наложително реално изтърпяване на така
наложеното наказание. Ето защо съдът наложи на подсъдимата наказание лишаване
от свобода в размер на три месеца, което съчета с изпитателен срок от ТРИ
ГОДИНИ.
По въпроса за
вида и размера на наказанието на подс. Т.:
Чл. 215, ал. 1 НК предвижда наказание лишаване от
свобода от една до шест години, но не по-тежко от предвиденото за самото
престъпление. С оглед
на посочената и приета по-горе правна квалификация за извършеното от подсъдимия
Т. престъпление, като съобрази целите на наказанието по чл. 36 НК, както и обстоятелствата по чл. 54 НК,
съдът определи същото да бъде за срок от ЕДНА ГОДИНА.
При определяне на размера на
наказанието съдът отчете, че по отношение на подсъдимия са налице отегчаващи
вината обстоятелства. Като такива се отчетоха: обремененото му съдебно минало и
лошите характеристични данни - същият и понастоящем изтърпява наказание
лишаване от свобода, като спрямо него е налице и друго висящо наказателно
производство - обстоятелства, които характеризират подсъдимия като личност в
висока степен на обществена опасност. От друга страна и тук съдът отчете като
смекчаващо обстоятелството, че инкриминираната вещ е на една невисока стойност
– 219.90 лева, която е значително под установения за страната размер на
минималната работна заплата. Ето защо и като отдаде преимуществно значение на
това обстоятелство, съдът определи наказанието в законоустановения минимум, тъй
като счете, че наказание в определения вид и в така индивидуализиран размер, се
явява съответно на обществената опасност на деянието и дееца и със същото биха
се постигнали визираните цели в чл. 36 НК.
По въпроса за
приложението на чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НК:
Съгласно чл. 23, ал. 1 НК, ако с едно деяние са извършени няколко
престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди
да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като
определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях.
Съгласно чл. 25, ал. 1 НК, разпоредбите на чл. 23 и чл. 24 НК се прилагат и
когато лицето е било осъдено с отделни присъди.
Видно от Справката съдимост на
подс. Т., спрямо същия е налице предходно осъждане с влязъл в сила съдебен акт
– Присъда № 338/07.11.2014 г., постановена по НОХД № 3539/2014 г. по описа на
РС-Пловдив в размер на четири години лишаване от свобода, потвърдена с Решение №
40/23.02.2015 г., постановено по ВНОХД № 2/2015 г. по описа на ПОС, с което на подс. Т. е било
наложено наказание лишаване от свобода в размер на четири години лишаване от
свобода.
Видно
е, че наказанието по това осъждане е кумулируемо с наказанието, наложено по
настоящето дело, тъй като двете деяния не са разделени от влязъл в сила съдебен
акт. Ето защо на основание чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 НК съдът кумулира
наказанието на подсъдимия Т., наложено с настоящата присъда в размер на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода с така определеното по НОХД № 3539/2014 г. по описа на
РС-Пловдив в размер на ЧЕТИРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, като му определя едно
общо най-тежко наказание в размер на ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
По въпроса за
приложението на чл. 24 НК:
Съдът намира, че така определеното
едно общо най-тежко наказание следва да бъде увеличено по реда на чл. 24 НК. За
да достигне до този извод съдът съобрази обстоятелството, че подс. Т. е бил
осъждан многократно, като очевидно наложените спрямо същия наказания не са
имали достатъчен поправителен и превъзпитателен ефект по отношение на него, тъй
като очевидно в кратък срок след извършване на деянието по НОХД № 3539/2014 г.
по описа на РС-Пловдив, същият е извършил друго такова престъпление, за което
бе наказан по настоящето дело, а видно от обясненията на подсъдимия, спрямо
същия е налице и друго висящо наказателно производство за извършено от него
тежко престъпление. Ето защо съдът намира, че за постигане на целите на чл. 36 НК и най-вече, за да не се създава у подс. Т. усещане за безнаказаност по
отношение на едно от извършените от него деяния, следва така определеното едно
общо най-тежко наказание в размер на четири години лишаване от свобода да бъде
увеличено с шест месеца или същото да се счита за четири години и шест месеца
лишаване от свобода. Съдът намира, че наказание в такъв размер се явява
съответно на съвкупният общ резултат и би допринесло за постигане на
поправителния и превъзпитателния ефект на наказанието.
По въпроса за
режима и типа затворническо заведение:
На основание чл. 61,
т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС съдът определи така наложеното на подсъдимия
П.Д.Т. едно общо най-тежко и увеличено наказание в размер на ЧЕТИРИ ГОДИНИ И
ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА да се изтърпи при първоначален СТРОГ режим в
затвор или затворническо общежитие от ЗАКРИТ тип.
По въпроса за веществените
доказателства:
Тъй като приобщената като
веществено доказателство по делото вещ - мобилен телефон, марка „Samsyng
Galaxy S Advance”, не
подлежи на отнемане в полза на държавата или на унищожаване, съдът постанови
същата да се върне на правоимащото лице – пострадалия - С.Й.Ч., с ЕГН
**********.
По въпроса за
разноските:
На основание чл. 189, ал. 3 НПК
съдът възложи направените по делото разноски в тежест на подсъдимите, тъй като
същите бяха признати за виновни по така повдигнатото им обвинение, поради което
и бяха осъдени да заплати по сметка на ОД на МВР, сумата от по 20.00 лева –
всеки един от тях, представляваща направени разноски в хода на досъдебното
производство за изготвяне на стоково-оценъчната експертиза по делото.
По изложените съображения, Съдът
постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
СЕКРЕТАР: МК