Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. Плевен,…7.....май….2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав в публично заседание на…..ДЕСЕТИ…..МАРТ………….
през ДВЕ ХИЛЯДИ
и ДВАДЕСЕТА година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря....ВЕРГИНИЯ…..ПЕТКОВА,…като…разгледа….
докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№…20....…
по…описа…за…2020г,…за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивно
гражданско производство по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано на основание въззивна жалба, подадена от „***“-ЕАД
със седалище и адрес на
управление в гр.София, Район“***“, ул.“***“№***, Офис-сграда „***“, ***– ищец в
първоинстанционното производство по гр.д.№637/2018г. по описа на Районен съд -
Кнежа, чрез пълномощника юрк.П.Б., срещу
постановеното по делото съдебно Решение
№192/18.10.2019г.,с което са отхвърлени като неоснователни предявените от
Агенцията по реда на чл.422 от ГПК, срещу И.Н.И. ***, обективно съединени искове са
парични вземания с обща цена 1049.12лв.
Във въззивната
жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и се прави се искане да бъде отменено и вместо него Окръжният съд
да постанови друго, с което да уважи исковата претенция.Излагат се
подробни оплаквания, както следва: Неправилно
съдът е приел, че длъжникът не е уведомен за извършената цесия относно
вземането към него. Цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяването.
Последното е станало чрез връчване на исковата молба, съгласно цитирана
практика на ВКС. Длъжникът в качеството му на ответник е уведомен при условията
на ГПК. Изтъква се, че всички претендирани суми са основани на договорните клаузи и са
изискуеми, тъй като и падежът на последната погасителна вноска е настъпил
-17.08.2017г.
С молба
вх.№3136/05.03.2020г, получена преди насроченото о.с.з. на въззивната инстанция, въззивният жалбоподател поддържа изръзеното
във въззивната жалба и моли да бъде уважена.
Ответникът по
въззивната жалба И.Н.И. не е подал писмен отговор на същата. В съдебно
заседание на въззивната инстанция, чрез пълномощника адв. Й.Я. ***, изразява
становище за нейната неоснователност и моли да бъде потвърдено обжалваното
решение.
Пред въззивната инстанция не са представени
нови доказателства.
Плевенският
окръжен съд, като провери обжалваното решение с оглед изложените оплаквания във
въззивната жалба и обсъди събраните доказателства, приема следното:
Въззивната жалба на
„***“-ЕАД със седалище и адрес
на управление в гр.София, Район“***“, ул.“***“№***, Офис сграда „***“, ***–
ищец в първоинстанционното произвоство по гр.д.№637/2018г. по описа на Районен
съд - Кнежа, подадена чрез пълномощника
юрк.П.Б., срещу постановеното по делото
съдебно Решение №192/18.10.2019г,е
подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от
надлежна страна, при наличие на правен
интерес, поради което е процесуално ДОПУСТИМА
Разгледана по същество
е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното
производство по гр.д.№637/2018г. по описа на Районен съд-Кнежа, е образувано на
основание предявени по реда на чл.422 от ГПК
установителни искове с обща цена 10412лв., предявени от ищеца (понастоящем
въззивен жалбоподател)***“-ЕАД със
седалище и адрес на управление в гр.София, Район“***“, ул.“***“№***, Офис
сграда „***“, ***, ***, срещу ответника( и ответник по въззивната жалба) И.Н.И.
***, за установяване съществуване на вземания, за които по ч.гр.д.№347/2018г. по описа на РС-Кнежа, е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
В исковата молба се твърди следното:
На 01.10.2017г. е
подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания/цесия/ от 16.11.2010, сключен между „***“-АД и „***“-ООД, по силата на
което вземането на „***“-АД, произтичащо от договор за паричен заем
№277311/22.03.2017г. е прехвърлено в собственост на „***“-ООД, ведно с всички
привилегии и обезпечения и принадлежности, вкл. всички лихви. Договорът за заем
съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли
вземането си в полза на трети лица „***“-АД, понатоящем „***“-ЕАД,
правоприемник на „***“ООД.
„***“-АД е
упълномощило „***“-АД, понастоящем „***“-ЕАД в качеството на цесионер по
договора за прехвърляне на нземания, от името на цедента и за своя сметка да
уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на чл.99,ал.3 от ЗЗД до И.Н.И. е
изпратено от страна на „***“-АД чрез „***“-ЕАД, Уведомително писмо с
изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2773511 от 02.10.2017г. за станалата продажба, чрез Български
пощи, с известие за доставяне на постоянен адрес на длъжника, посочен в
договора за паричен заем. Писмото е върнато в цялост ,като в обратната разписка
е отбелязано, че получателят се е
преместил на друг адрес.До ответника е изпратено второ писмо за
станалата продажба с изх.№УПЦ-С-ИАМ/2773511 от 27.08.2018г., изплатено
чрез куриер на настоящия адрес на длъжника, посочен в договора за паричен заем.
Писмото е върнато в цялост, като в обратната разписка е посочено, че
получателят не е намерен на адреса.
Към исковата молба
се плиата и се прави искане да се приеме, копие от уведомлението за извършена
цесия от страна на „***“-АД чрез „***“-ЕАД с изх.№ УПЦ-С-ИАМ/2773511 от
17.98.2018г., което да се връчи на
ответника, заедно с исковата молба и приложенията към нея. Сочат се
съдебни решения на ВКС, според които,
ако към исковата молба по иска на цесионера е приложено уведомление на цедента
до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщение за цесията
съгласно чл.99,ал.3 от ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл.99,ал4 от ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от
съда. В случай, че ответнникът не бъде намерен на установения по делото адрес,
съобщенито се връчва по реда на чл.47,ал.1 от ГПК. Уведомлението по чл.99,ал.4 от ЗЗД е
предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойно плащане на едно и
също задължение.
На 22.03.2017г.
между заемодателя „***“-АД и длъжника И.Н.И.
е сключен Договор за паричен заем №2773511, в съответствие с разпоредбите на
ЗПП и на основание Стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на
заемателя и съдържащ индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за
сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя. С подписването на
договора заемодателят се е задължил да представи на заемателя парична сума в размер на 600лв.,
представляваща главница. Редът и условията, при които кредитът е отпуснат се
уреждат от Договора и от Общите условия към него. Заемът се погасява чрез
погасителни вноски, като всяка вноска съдържа част от главницата и част от
договорната лихва. Длъжникът не е извършил никакви плащания по дължимия паричен
заем. Срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска -
17.08.2017г. и не е обявен за предсрочно изискуем.
Петитумът на исковата молба е да се постанови съдебно решение, с
което да се признае за установено, че ответникът И.Н.И. дължи на „***“-ЕАД,
следните суми, произтичащи от Договор за паричен заем: 600лв.(шестстотин
лв.)-главница, 52.05лв.-договорна лихва
за периода от 30.03.2017г. до 17.08.2017г( падежа на последната
погаситела вноска) 295.89лв.-неустойка
за неизпълнение на задължението по договора за периода от 30.03.2017г-.
до 17.08.2017г( падеж на последната погасителна вноска), 56.18лв.- обезщетение
за забава за периода от 31.03.2017г. до датата на подаване на заявлението в
съда, както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане, както и разноските за
заповедното и за исковото производство.
Ответникът И.Н.И.
не е намерен на регистрираните адреси. На основание чл.47,ал.6 от ГПК за негов
особен представител е назначен адв. Й.Я. ***, на когото са връчени препис от
исковата молба и приложенията към нея.
В срока по чл.131
от ГПК, особеният представил е подал
писмен отговор на исковата молба, с който е оспорил допустимостта и
основателността на предявените искове. Направил е следните възражения7 Липсват
данни за твърдяното правоприемство между „***“-ООД и „***“-ЕАД; Претендираната
неустойка е прекомерна и се прави възражение за нейното намаляване съгласно
чл.92,ал.2 от ЗЗД; Няма основание да се претендира и наказателна лихва,чиито
размер също е завишен.
По делото са
събрани писмени и гласни доказателства и е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза.
Граждански състав
на Районен съд-Кнежа се е произнесъл с обжалваното Решение № 192/18.10.2019г.,
с което е отхвърлил изцяло исковата
претенция като неоснователна.
Въззивният съд приема, че постановеното РЕШЕНИЕ е ВАЛИДНО и ДОПУСТИМО
и частично ПРАВИЛНО, но по съображения, различни
от изложените в него.
Във
въззивната жалба не се излагат оплаквания във връзка с валидността и
допустимостта на обжалваното решение. Съгласно правомощията по чл.269 от ГПК, въззивният
съд не установи наличието на пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на съдебния акт.
За да се произнесе
относно правилността на обжалваното решение,
съдът съобрази следното:
Въз основа на събраните доказателства се установява
следното от фактическа страна:
Приложеното ч.гр.д.№347/2018г. по описа на Районен
съд-Кнежа е образувано на основание
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,регистрирано с вх.№1225/31.05.2018г. по регистъра на съда,
подадено от заявителя „***“-ЕАД,ЕИК-***
със седалище и адрес на управление в гр.София,бул.“***“№***, сграда“***“,***, ***,
срещу длъжника И.Н.И., ЕГН-********** с
постоянен адрес ***.
Към заявлението са приложени писмени доказателства:
Съдът е уважил изцяло заявлението, като е издал
Заповед №311/31.05.2018г. за изпълнение на парично задължение, с която е
разпоредил длъжникът И.Н.И. да заплати на „***“-ЕАД, общо сумата от 1049.12лв.,
от която 600лв.-главница, 52.05лв.-договорна лихва за периода от 30.03.2017г.
до 17.08.2017г, 295.89лв.- неустойка за изпълнение за периода от 30.03.2017г. до 17.08.2017г,
обезщетение за забава в размер на 56.18лв за периода от 31.03.2017г. до
31.05.2018г., такса разходи в размер на 45.00лв, законна лихва върху
главницата, считано от 31.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането,
държавна такса в размер на 25лв. и юрк. възнаграждение в размер на 50лв.
Длъжникът не е намерен на посочения в делото адрес
и на адреса на който е регистриран, поради което заповедта е връчена при
условията на чл.47,ал.5 от ГПК- чрез залепване.
С Разпореждане от 13.08.2018г., заповедният съд е указал
на заявителя, че съгласно чл.415 от ГПК може в едномесечен срок да предяви иск
за установяване съществуването на вземането, при довнасяне на държавна такса.
Съобщението е връчено на представител на заявителя на 24.08.2018г.
На 21.09.2018г., чрез куриерска фирма, заявителят „***“-ЕАД
–София, е предявил по реда на чл.422 от ГПК, обективно съединени исковете за установяване съществуване на вземания, за
които по ч.гр.д.№347/2018г. е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.Пратката носи пощенско клеймо на подателя от 21.08.2018г.(л.26 от
първоинстанционното дело), а исковата молба е регистрирана с
Вх.№2208/25.09.2018г. по входящия регистър на РС-Кнежа. Следователно, искът(
исковете) по чл.422 от ГПК са предявени в указания 12-месечен срок, за
установяване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение, поради
което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
От събраните в хода на съдебното дирене доказателства се установи следното:
На 22.03.2017г. в гр.София, между неучастващо в
делото юридическо лице – „***“-АД,ЕИК-*** със седалище в гр.София, като
„заемодател“ и ответника в първата инстанция
( сега ответник по въззивната жалба) И.Н.И. с постоянен адрес *** и
настоящ в гр.София, ж.к.“***“, е сключен Договор за паричен заем №2773511. По
силата на договора заемодателят е предоставил на заемателя паричен заем в
размер на 600.00лв.(шестстотин лв.) Заемателят се е задължил да върне на
заемателя сумата от 652.05лв., включваща главница и договорна лихва.
Издължаването следва да се извърши на 21бр. седмични вноски през периода от
30.03.2017 до 17.08.2017г. В чл.4,ал.1 от договора е предвидено заемодателят в
3-дневен срок да предложи обезпечение чрез поръчителство на две лица. В
чл.4,ал2 е уговорена неустойка в размер
на 295.89лв., в случай на неизпълнение на
горното задължение. В чл.8 е уговорено, при забава да се дължи законната
лихва върху забавената сума. В чл.10 е уговорено правото на заемодателя по
всяко време на прехвърли правата си по договора на трето лице, включително да
заложи вземането в полза на трето лице, съгласно ЗОЗ.
Между заемодателя „***“-АД-София и „***“-ООД, на
16.17.2010г. е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия). Съгласно т.226 от Приложение №1 към Рамковия договор, подписано на
01.10.2017, вземането на „***“-АД към въззиваемия И.Н.И. е прехвърлено на „***“-АД.
Правоприемството между „***“-ООД( дружеството,
което е сключило разковия договор за цесия), „***“-АД( дружеството, което е
подписало Приложение №1, към рамковия договор за цедиране вземането към въззиваемия)
и „***“-ЕАД( дружеството, което е предявило исковата претенция по чл.422 от ГПК, и което е въззивник по настоящето дело), се установява от последователните
вписвания в Търговския регистър към АВ.
„***“-АД е упълномощил „***“-АД, понастоящем „***“-ЕАД,
да уведоми длъжниците за извършената цесия.До длъжника И. Н.И. са изпратени две
уведомителни писма за извършеното прехвърляне, както следва: Чрез „Български
пощи“ -писмо с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2773511 от 02.10.2017г и чрез куриерска агенция – писмо с
изх.№УПЦ-С-ИАМ/2773511 от 27.08.2018г . И двете писма са върнати в цялост, като
в обратните разписки е посочено, че лицето не е намерено на посочените адреси.
Уведомителното писмо е приложено към исковата молба и е връчено на особения
представител на ответника – адв. Й. Я..
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява следното:
Предоставената в заем сума е усвоена от длъжника.
Липсват данни за извършени погасителни плащания. Съгласно договорните клаузи,
заемателят дължи на заемодателя сумите по исковата молба, както следва: 600лв.
– главница, 52.05лв.- договорна лихва; 56.18лв.- лихва за забава, считано от
забавата до подаване на заявлението;295.89лв.- 2говорена неустойка и 45лв.-
уговорена такса за събиране на вземането, или общо задължение в размер на
1049.12лв., без разноските по делото.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът формира следните правни изводи:
Съгласно чл.99,ал.1 от ЗЗД,кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това. Съгласно ал.2,прехвърленото вземане преминава върху
новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.Съгласно ал.3,
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде
на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне и съгласно
ал.4,прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
В правната
теория прехвърлянето на вземания се нарича цесия. Тя представлява договор между кредитори, без
участието на длъжника, и неговото действие се изразява в преминаването на
вземането от предишния кредитор( цедент) върху новия кредитор ( цесионер), от
което следва, че първият изгубва вземането от момента на сключването на
договора, а вторият го придобива. За сключването на договора е необходимо да се
постигне съвпадане на насрещната воля
на цедента и цесионера, като съгласието на длъжника, който не е
страна по сделката, е без значение. В разпоредбата на чл.99,ал.4 от ЗЗД е предвидено ограничение относно действието на
цесията по отношение на длъжника и на третите лица, което практически се изразява в следното:
Цесионният договор няма действие спрямо длъжника докато цесията не му бъде
съобщена, не в смисъл, че изобщо няма задължение към новия кредитор (
цесионера), а в смисъл, че може да плати
с погасителен ефект на предишния кредитор ( цедента), който вече е
изгубил вземането си. Т.е. чл.99,ал.4 от ЗЗД урежда изключение от правилото на
чл.75,ал.1 от ЗДД, според което
изпълнението към не кредитор не освобождава длъжника от задължението му.
Какви са
данните в случая? – Установено, че неучастващо в делото лице - „***“-АД
чрез Приложение №1/01.10.2017г. към Рамков договор за прехвърляне и
продажба на вземания(цесия) от 16.11.2010г., е прехвърлило на „***“-АД, чиито
правоприемник е настоящият въззивен жалбоподател „***“-ЕАД, вземането си към
въззивемия И.Н.И. по Договор за паричен заем №2773511, като цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за цесията. Няма данни съобщението за цесията, изпратено от цесионера да
е достигнало до адресата, тъй двете изпратени уведомителни писма са върнати
невръчени, поради отсъствието на лицето от регистрираните адреси. Уведомлението
за цесията е връчено едва с исковата молба на особения представител на длъжника – адв. Й.Я. ***. По изложените
по-горе съображения, от факта, че на
длъжника не е връчено уведомлението за прехвърлянето, не следва, че той няма
задължение към новия кредитор, който е придобил вземането на първоначалния
кредитор. Обратно, със сключването на договора за цесията, кредиторовите права преминават от цедента към
цесионера. Незнанието на длъжника за прехвърлянето на вземането в смисъла,
предвиден в чл.99,ал.4 от ЗЗД,
не го освобождава от изпълнение на
задължението, а гарантира правата му в
случай, че след цедирането на вземането е платил на предишния кредитор. В процесния случай обаче не се твърдят и не
са осъществени факти, който да се подведат под тази нормативна хипотеза. – Въззиваемият И.Н.И. като длъжник по договор
за паричен заем, сключен с първоначалния кредитор „***“-АД, след прехвърляне на вземането към него, на праводателя
на въззивника „***“, дължи плащане на новия кредитор. Съгласно заключението на експертизата, след
цесията, същият не е престирал плащане
на предишния кредитор, за да се позовава на разпоредбата на чл.99,ал.4 от ЗЗД
за евентуално освобождаване от задължението
до размера на сумата, платена
на субект, който е изгубил качеството на
кредитор.
По
изложените съображения, въззивният съд приема, че възражението за недължимост
на исковата сума, основано на неуведомяването
на длъжника за извършена цесия, е
неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Трябва да се посочи, че
законодателят не е регламентирал изричен ред, по който длъжникът следва да бъде
уведомен за прехвърляне на вземането. В правната теория и в съдебната практика
се приема, че уведомяването може да стане и във висящ исков процес с участието
на длъжника, както е процедирано в настоящия казус.
Мотивиран от изложеното, въззивният съд приема, че ответникът по въззивната жалба И.Н.И. като
заемодател по материалното правоотношение, произтичащо от Договор за паричен
заем №2773511, сключен на 22.03.2017г. с
„***“-АД, след цедиране на вземането с подписване на Приложение №1/01.10.2017г.
към Рамков договор за цесия от 16.11.2010г, дължи на въззивния жалбоподател „***“-ЕАД(
правоприемник на цесионера „***“-АД), следните суми: Главница – 600.00лв., договорна лихва-
52.05лв., обезщетение за забава в размер
на законната лихва, считано от забавата – 31.03.2017г. до подаване на
заявлението – 30.05.2018г. -56.18лв., лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2018г. до
окончателното изплащане на вземането.
Съдът намира, че възражението на процесуалния представител на длъжника за намаляване на неустойката от 295.89лв. на
основание чл.92,ал.2 от ЗЗД, поради прекомерност, е основателно. Преди всичко
следва да се посочи, че спорът
потребителски , подлежи на разглеждане по общия ред съгласно чл.115 от ГПК, а възражението за прекомерност е
допустимо, тъй като не се прилага разпоредбата на чл.309 от ТЗ. Неустойката е
уговорена в текста на чл.4,ал.2 от договора като конкретна сума – 295.89лв.,
като обезщетение за неизпълнение на задължението по чл.4,ал.1 за предоставяне на обезпечение чрез двама
поръчители,а не за забавено изпълнение на задължението за връщане на заетата
сума. Съпоставена с отпуснатата сума по договора за заем ( 600.00лв.) и
срока на договора( от 30.03.2017г. до
17.08.2017г.), сумата на неустойката от 295.89лв. е завишена. Не става ясно как
е формирана тази сума. Съдът обаче
счита, че неустойка е дължима, тъй като длъжникът не е изпълнил задължението си
по чл.4.1 от договора за представяне на
обезпечение. Съществува съдебна
практика, според която неустойката е завишена и противоречи на добрите
нрави, когато повече от три пъти надхвърля размера на законната лихва за същия
период. В процесния случай, законната лихва върху главницата от 600лв. за срока
на договора( 30.03.2017г.-17.08.2017г). е 23.50лв. Трикратният й размер е 70.50лв.,от
което следва, че над този размер
неустойката по чл.4,ал.2 от договора е
прекомерна, поради което на основание чл.92,ал.2 от ЗЗД следва да се
намали по искане на процесуалния представител на длъжника до размер на 70.50лв.
Неоснователно е възражението на процесуалния
представител адв. Я., за завишение на лихвата за забава, тъй като
претендираната сума от 58.18лв. съответства на законната лихва върху главницата
от 600лв. за периода от забавата – 31.03.2017г. до подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 30.05.2018г.
Съдът служебно констатира, че претендираната сума
от 45лв. – разноски за извънсъдебно събиране на задължението, противоречи на разпоредбата на чл.10а от ЗПК,
поради което е недължима, тъй като се основава на договорна клауза, която е
нищожна съгласно чл.26,ал.1 от ЗЗД.
От изложеното е видно, че
въззивният съд достига до правни изводи, които се различават от тези на
първоинстанционния. Поради това обжалваното решение №192/18.10.2019г,постановено
по гр.д.№637/2018г. по описа на РС-Кнежа, следва да бъде отменено, в частта, в
която са отхвърлени предявените от „***“-ЕАД-София против И.Н.И. с постоянен
адрес ***, установителни искове по реда на чл.422 от ГПК за следните суми: 600лв. – главница, 52.05лв.- договорна лихва;
56.18лв.- лихва за забава, считано от забавата до подаване на заявлението;
70.50лв.- неустойка, или общо задължение в размер на 778.73лв., както и
законната лихва върху сумата от 600лв., считано от 31.05.2018г. до
окончателното изплащане. В отменената част на основание чл.271 от ГПК съдът
следва да постанови решение, с което да признае за установено на основание
чл.422 от ГПК, че И.Н.И., ЕГН-**********,
с постоянен адрес *** дължи на „***“-ЕАД, ЕИК- ***,със седалище и адрес на
управление в гр. София, Район „***“, бул.“***“№***, Офис-сграда „***“, ***, ***, на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД във вр. чл.99
от ЗЗД, следните суми, произтичащи от
Договор за паричен заем №2773511/22.03.2017г.:
-600.00лв.(шесттотин лв.)
– главница, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2018г. до окончателното
изплащане вна вземането;
-52.05лв.- договорна
лихва;
-56.18лв.- лихва за
забава, считано от 31.03.2017г. до 30.05.2018г.;
- 70.50лв.,-неустойка.
В останалата част, в
която е отхвърлен иска за неустойка за разликата от 70.50лв. до 295.89лв. и за
45лв.- разходи за събиране на вземането, обжалваното решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото,
въззивният жалбоподател, който е ищец в първоинстанционното производство и
заявител в заповедното, има право да получи разноски съобразно уважената
претенция, както следва: За заповедното производство – разноски от 75лв., от
които 25лв.- държавна такса и 50лв. – юрк. възнаграждение; За първа инстанция
425лв.- 25лв. – довнесена д.т., 100лв. – юрк. възнаграждение на основание
чл.78,ал.8 от ГПК във вр. чл.25 от НЗПП и 300лв. – възнаграждение за особения
представител на ответника; За въззивна инстанция – 125лв. – 25лв. за въззивно
обжалване и 100лв. – юрк. възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. чл.25 от НЗПП.
Съгласно чл.280,ал.3 във вр. чл.69,ал.1,т.1 от ГПК настоящето въззивно решение не
подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения,
Плевенският окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав,
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ
№192/18.10.2019г., постановено по гр.д.№637/2018г. по описа на Районен
съд-гр.Кнежа, В ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените
от „***“-ЕАД-София против И.Н.И. с постоянен адрес ***, по реда на чл.422 от ГПК,
обективно съединени установителни искове
за следните суми: 600.00лв. – главница, 52.05лв.- договорна лихва; 56.18лв.-
лихва за забава, считано от забавата до подаване на заявлението; 70.50лв.-
неустойка, или общо задължение в размер на 778.73лв., както и законната лихва
върху сумата от 600лв., считано от 31.05.2018г. до окончателното изплащане,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл.422 от ГПК, че И.Н.И., ЕГН-**********, с постоянен адрес ***, ДЪЛЖИ на „***“-ЕАД, ЕИК- ***,със
седалище и адрес на управление в гр. София, Район „***“, бул.“***“№***,
Офис-сграда „***“, ***, ***, на
основание чл.79,ал.1 от ЗЗД във вр. чл.99 от ЗЗД, следните суми, произтичащи
от Договор за паричен заем
№2773511/22.03.2017г.:
-600.00лв.(шестстотин
лв.) – главница, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2018г. до
окончателното изплащане вна вземането;
-52.05лв.(
петдесет и два лв. и 5ст)- договорна лихва;
-56.18лв.(петдесет
и шест лв. и 18ст)- лихва за забава, считано от 31.03.2017г. до 30.05.2018г.;
- 70.50лв.(
седемдесет лв. и 50ст)-неустойка.
ПОТВЪРЖДАВА
като правилно решението в останалата част.
ОСЪЖДА И.Н.И.,
ЕГН-**********, с постоянен адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***“-ЕАД, ЕИК- ***,със
седалище и адрес на управление в гр. София, Район „***“, бул.“***“№***,
Офис-сграда „***“, ***, ***, на
основание чл.78 от ГПК, РАЗНОСКИ, както следва:
-75.00лв.(
седемдесет и пет лв.)- за заповедното производство по ч.гр-.д.№347/2018г. по
описа на РС-Кнежа;
-425.00лв.(
четиристотин двадесет и пет лв.) – за първа инстанция по гр.д.№637/2018г. по
описа на РС-Кнежа;
-125.00лв.( сто
двадесет и пет лв.) – за въззивна инстанция по възз.гр.д.№20/2020г. на
ОС-Плевен.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: