Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ямбол, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен
граждански състав, в открито съдебно
заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА
ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ
ВЕСЕЛА СПАСОВА
с участието на секретаря Л. Р. като
разгледа докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 357/ 2019 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Подадена е въззивна жалба от Д.М. ***, против Решение № 812/15.11.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. № 3465/2018 г., с което е прието за установено, че Н.П.К. е носител на пожизнено, безвъзмездно вещно право на ползване
върху недвижим имот, собственост на внука
му Н. П. К., учредено
по силата на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 11, том IV, рег. № 6296, дело 744 от
23.09.1999 г., с който Н.П.К. му е продал
апартамент № 18 в гр.Ямбол, ж.к.“Диана“, бл.23, вх.А, ет.7, с площ от 62.42
кв.м., при граници: ап.19, коридор, двор на блока, заедно с прилежащото избено помещение № 31, със застроена площ от 2.62 кв.м., както и е осъдена Д.М. Д. да предаде на Н.П.К. владението на същия недвижим имот и да
му заплати 2400 лв. - наемна цена за
ползването на имота за периода от 27.05.2015 г.
до 27.05.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска -22.08.2018 г.
до окончателното изплащане, както и 4800 лв.- обезщетение за
ползването без основание за
периода от 27.05.2016 г.
до 27.05.2018 г., ведно със
законната лихва от 22.08.2018 г. до окончателното изплащане. Въззивницата сочи, че решението на ЯРС е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила и е необосновано, тъй като правните изводи
на съда са в пълно противоречие с доказателствения материал. Твърди
се в жалбата, че отношенията по възпрепятстване на
ползването се уреждат между ищеца и
собственика на имота, който не е конституиран като ответник в процеса. Ползване осъществяват въззивницата и родените от брака й деца- пълнолетният вече Н.
П. К. и В. П.К., но исковете не са насочени срещу последните двама. Искът срещу първата за
обезщетение касае частта от имота, ползвана от нея, но не и целия имот. Освен това съдът неправилно е счел, че
нотар.акт от 23.09.1999 г. е изцяло действителен в частта относно учреденото право на
ползване на ищеца. Законният представител на
малолетния купувач е приел да бъде учредено право на ползване върху закупения
имот, т.е.
тежест в полза на трето лице, без да е поискано разрешение от съответния
районен съд. В резултат на това се е стигнало до сключване на договор в
нарушение на разпоредбата на чл.73 ал.2 от СК /отм./, действаща към момента
на сключване на сделката и в тази си част досежно учреденото право на ползване
същата е недействителна на осн. чл.27 предл.1 от ЗЗД,
доколкото при всички случаи, когато се касае за
извършване на действия на разпореждане с недвижими имоти, собственост на
ненавършили пълнолетие деца, се изисква разрешение на съда по местожителство на
децата. Съдът неправилно е приел, че
нормата е неприложима, тъй като имуществото на
малолетния купувач се е увеличило само
с голата собственост върху имота. В жалбата се излагат и доводи, че понеже ищецът в годините след сключване на договора за покупко-продажба не е
упражнявал
учреденото му право на ползване,
не го е декларирал и не е плащал данъци, на основание чл.59 ал.З
предл. 2 от ЗС правото на ползване е погасено, тъй като не е упражнявано повече от
пет години. Признанието на правото му
от въззивницата през 2015 г. няма правна стойност, тъй като такава има
признанието от собственика, а и правото вече е било погасено. След 2015 г., въпреки връчения от въззивницата ключ от жилището, отново не е предприел никакви действия по
реализиране на правото на ползване върху имота, което е било прекратено. Тя обитава жилището съгласно
решението по гр.д.№395/2015 г. на ЯРС, което е постановено в производство по чл.50
от СК и разпоредбата на чл.56 ал.3 от СК е неприложима. В жалбата се сочи, че в противоречие със закона съдът е приел, че с прекратяване на брака между страните по настоящото дело са възникнали наемни
отношения. Разпоредбата на чл.57 ал.1
от СК, урежда, че след прекратяване на брак и предоставяне на ползването на семейното жилище
на съпруга, упражняващ родителските права върху ненавършили пълнолетие деца, в трите хипотези- имот в
режим на СИО, личен имот на другия съпруг и имот на трети лица, негови
близки, възникват наемни отношения, но качеството на наемодател има собственикът на имота, като
произнасянето по чл.56 от СК в съдебното решение замества съгласието му. В конкретния случай
наемни отношения са възникнали между въззивницата и непълнолетния й син Н. П. К., но не и спрямо ползвателя на имота. С
оглед на това неправилно съдът е счел за основателни претенциите за заплащане
на обезщетение от страна на въззивницата за ползването. Присъдил е освен това обезщетение
на базата на наемна цена за целия имот, посочена от счетоводната експертиза, без да зачете ползваната от
ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, което съществено би намалило
размера на присъдените обезщетения.
Не е отчел и показанията на св.П. К.- син на ищеца, че ответницата
е живеела в друг
имот, макар и в неконкретизиран период.
Искането на въззивника е за отмяна на цялото решение и отхвърляне на исковете. Претендира направените по делото разноски.
Въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба
оспорва същата като неоснователна. Намира решението на ЯРС за правилно и моли
да бъде потвърдено. Сочи, че счетоводната експертиза е изчислила дължимия наем за ползваната от въззивницата
част от имота и правилно съдът е присъдил тази сума. Ищецът не се е
дезинтересирал от имота през годините, а е упражнявал правото си на ползване
чрез трето лице, но за себе си. Ответницата не е доказала съобразно
доказателствената ѝ тежест, че е предоставила достъп до имота след
нотариалната покана, като според гласните доказателства даденият ключ е бил за
друга ключалка, като тази на входната врата на апартамента е била сменена след
развода. Правилно съдът е приел, че правото на ползване не е учредено, а е
запазено, поради което не е счел сделката за недействителна. Разпоредбата на
чл. 73 ал.2 от СК (отм.) касае друга хипотеза -разпореждане с недвижим имот,
собственост на непълнолетно дете.
В с.з. въззивната жалба се поддържа
от процесуалния представител.
Въззиваемата страна не изпраща
представител в с.з.
Въз основа на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова
молба, допълнително уточнена, подадена от Н.П.К. със съдебен адрес *** против Д.М. ***, с която
се претендира да бъде признато за установено, че ищецът е носител на пожизнено вещно
право на ползване върху недвижим имот-апартамент № 18 в гр.Ямбол, ж.к.“Диана“,
бл.23, вх.А, ет.7, с площ от 62.42 кв.м, а ответницата да бъде
осъдена да му предаде владението върху него; да му заплати 4800 лв.- средна пазарна цена за наем
за периода от 27.05.2016 г. до
27.05.2018 г., както и от датата на подаване на исковата молба да му заплаща
сумата от 200 лв.- месечен наем, които суми се дължат за ползваната само от нея
част от имота до датата на освобождаването му и предаване на владението на
ищеца. Твърди се, че той
е продал имота
на 23.09.1999 г. на внука си Н. П. К.-малолетен към онзи момент, чрез законния му представител П.
Н. К.- син на ищеца, но е запазил правото си на ползване. Жилището ищецът е
обитавал заедно със сина си и ответницата- негова съпруга до 2003 г., когато се
е преместил да живее на село. Имал е обаче ключ от апартамента, в който е
оставил свои лични вещи. Излагат се и доводи относно ползването на жилището
чрез друго лице, на което титулярът на вещното право го е предоставил чрез заем
за послужване, а именно на сина си. През 2015 г. синът му и ответницата са се
развели, като с решението на съда ползването на семейното жилище е предоставено
на нея и децата. Тя е имала право да го ползва в едногодишен срок от влизане в
сила на това решение съгласно чл. 56 ал.3 от СК, след изтичането на който
период ползването й е незаконосъобразно. Ищецът твърди, че живее на квартира в
гр.Ямбол, тъй като е лишен от ползването на имота. Счита исковата молба за
покана до ответницата да му осигури безпрепятственото ползване.
В законоустановения
срок ответницата е оспорила ревандикационния иск като неоснователен, а искът по чл.56, ал.3 СК като недопустим. Твърдяла е, че договорът за
учредяване на право на ползване е сключен в
нарушение на разпоредбата на чл.73, ал.2 СК /отм./
и в тази част е недействителен с оглед
разпоредбата на чл.27, ал.1 ЗЗД,
доколкото липсва разрешение от ЯРС за учредяване на право на
ползване от ненавършило пълнолетие дете. Т.е. не поражда
правни последици. Сочила е и, че ищецът не се е
ползвал от недействителната клауза, като не е декларирал притежаваното
от него вещно право, не е заплащал
данъци, а такива е плащала ответницата.
От 2003 г. е напуснал имота и живял на село,
т.е. не е упражнявал правото си на
ползване, включително след предоставянето от ответницата по
негово искане през 2015 г. на ключ за апартамента, поради което на
основание чл.59, ал.3, предл.2 ЗС правото му е погасено по
давност, като неупражнявано повече от пет години.
Фактическата обстановка по делото не
е изцяло безспорна.
Не се спори между страните, че ищецът
е сключил с нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 11, том IV, рег. № 6296, дело 744 от
23.09.1999 г. описаната в исковата молба сделка, като е продал на внука
си Н. П. К., чрез законния му представител П. Н- К.
недвижимия имот –апартамент и е
запазил правото си на ползване „пожизнено и безвъзмездно“. Жилището
ищецът е обитавал заедно със сина си и ответницата- негова съпруга до 2003 г.,
когато се е преместил да живее на село.
Не е спорно, че с Решение № 325/27.05.2015 г. по гр.дело №
395/2015 г. по описа на ЯРС бракът между ответницата и ПН. К. е
прекратен на основание чл.50 СК и е утвърдено постигнатото между тях
споразумение, като ползването
на семейното жилище е предоставено
на съпругата, на която са предоставени и родителските права
върху децата. Не се спори, че след този момент и съпругът
не живее в това жилище.
Не е
спорно и отправянето през април 2015 г. от ищеца на нотариална покана до
ответницата за предоставяне на ключ от апартамента, а в
противен случай -за заплащане на обезщетение за лишаването
му от ползване под формата на наем до освобождаването
на имота, с
предупреждение, че ако не го освободи доброволно, ще предприеме законови мерки за връщането му. Не е спорно, че
в отговора си от 11.05.2015 г.
ответницата е заявила, че ищецът
е отишъл да живе на село, защото е безработен и ще се издържа от продукцията,
която реализира там. Никой от семейството й обаче
не оспорва правото му на ползване на
апартамента и той може да се нанесе отново
и да го обитава, както преди. Заявила
е, че не възнамерява да
освобождава семейното жилище, собственост на
сина й.
Не е
спорно и че всички данъци за имота са заплащани от ответницата.
Св. П. Н. К. – син
на ищеца –дава показания, че през 2003 г. със
съпругата му са принудили баща му до напусне
имота и той се е прибрал да живее на село. Не са
му позволявали да се върне. От 2003 г. до 2015 г. ищецът
е ходил в апартамента, когато снаха
му не е била там, защото е бил в конфликт
с нея. Същевременно свидетелят сочи, че баща му им е
предоставил апартамента да го ползват, без да са обезпокоявани. През годините
са подменяли неговите вещи и понастоящем няма такива в жилището. След развода
на съпрузите през 2015 г. въз основа на нотариалната покана му е
бил предоставен ключ от жилището. Свидетелят знае от баща
си, че впоследствие вратата е била сменена и
няма ключ за нея. Сочи, че от около година ответницата не ползва имота, защото има
приятел и живее при него. Ищецът
не може да се върне в жилището,защото му е бил поставен
ултиматум да не пуши в него, както и не е съгласен с други
поставени условия. Не може да живее с
ответницата. От една година живее на квартира
в гр.Ямбол.
Св. М. Я.дава показания, че е видяла предоставянето на ищеца на ключ от апартамента от ответницата. Тя е направила основен ремонт през последната година и през това време там не е имало вещи на ищеца.
Св. В. М. - майка на ответницата - сочи, че ищецът е бил безработен
и е решил да се прибере в с.Хаджидимитрово. При напускането
си не е оставил никакви вещи в апартамента.
През 2015 г., когато са се развели синът му и дъщеря й, е пожелал да се
върне в апартамента, с което ответницата е била съгласна. Дала му е ключ. Три пъти тя е правила
основни ремонти на апартамента.
В
заключението по икономическа експертиза се
сочи, че средният пазарен
месечен наем за процесния апартамент, без обзавеждане се
равнява на 120 лв. За претендирания период 27.05.2016 г.-27.05.2018 г. се
равнява общо на 2800 лв. Средният месечен наем
за процесния апартамент с обзавеждане в
„стар стил“, без нова
техника и подобрения, е в размер на
200 лв. За периода 27.05.2016
г.-27.05.2018 г. възлиза общо на 4800 лв.
С първоинстанционното решение е
прието, че ищецът е титуляр на вещно право на ползване, като възражението за
недействителност на договора за учредяването му е неоснователно, доколкото разпоредбата на чл.
73, ал. 2 от СК има предвид случаите на отчуждаване или обременяване с тежести
на имущество, собственост на малолетни или непълнолетни лица, а в
случая малолетното дете Н. П. К.
е увеличило своето имущество с
голата собственост върху имота,
предвид запазеното в полза на дядо му
пожизнено право на ползване. За
неоснователно е прието и възражението за погасяване на вещното право поради
неупражняването му, като е счетено за релеватно признанието на ответницата в отговора
на нотариалната
покана за притежаването
на това право от ищеца. Съдът е приел
за недоказано и твърдението, че ищецът има ключ за имота и може да осъществява правото си на ползване. Поради
това е уважен ревандикационния иск. Ответницата е осъдена да заплати наемна цена за
ползването на имота за периода от 27.05.2015 г.
до 27.05.2016 г., ведно със законната лихва, тъй
като съдът е приел, че в хипотезата на чл.56, ал.3 СК правото на съпруга, на когото се предоставя
ползването на семейното жилище, не е безвъзмездно, доколкото собственикът му, съответно носителят на вещното право на ползване, встъпва в
правоотношението по необходимост и
против волята си поради ограничаване на правата му за срока на ползването, а отношенията между него и този
съпруг са наемни за срока на ползване. Присъдено е и обезщетение за ползването без основание
за периода от 27.05.2016 г. до
27.05.2018 г., ведно със
законната лихва, тъй като носителят на правото на ползване е бил лишен от ползване на
имота и е обеднял по смисъла на чл.59 ЗС, съответно обитаването на
имота от ответницата след изтичане на едногодишния срок по чл.56, ал.3 СК е без основание и тя се е обогатила, спестявайки разходи за заплащане на наем.
Въз основа на горното съдът прави
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
преклузивния срок по чл. 259 от ГПК, от надлежна страна и при наличие на правен
интерес от обжалване. Поради това е допустима, а разгледана по същество се
явява частично основателна по следните съображения:
ЯРС е
постановил валидно и частично допустимо решение. Същото е недопустимо в
частите, с които ответницата е осъдена да заплати 2400 лв. - наемна цена за
ползването на имота за периода от 27.05.2015 г.
до 27.05.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска -22.08.2018 г. до
окончателното изплащане. Такъв иск не е бил предявен с
исковата молба. Ищецът е обосновал предявяването на иск за периода след 27.05.2016 г. с
мотива, че до този момент ответницата е имала право да ползва имота по силата
на едногодишно наемно правоотношение, възникнало по
силата на бракоразводното решение. Изтъкнал е, че след
изтичане на този срок ползването на имота е „незаконосъобразно“ и поради това
възниква парично вземане за лишения от ползване. Т.е. обстоятелствата, касаещи
предходния период, ищецът е изложил, за да обясни искането си за сумата от 4800
лв. В молбите за уточнение на иска ищецът е поддържал претенция за тази сума за
периода 27.05.2016 г. - 27.05.2018 г., но
никъде не е заявил претенция за предходен период и то в размер на 2400 лв. Доводите
за съществувалите отношения между страните в предходен период не могат да се
приемат за предявяване на иск за такъв, без изрично формулирано искане в тази
насока. Тъй като съдът е присъдил вземане в нарушение на диспозитивното начало,
решението му в тази му част като недопустимо следва да се обезсили. Същото се
отнася за законната лихва за забава, присъдена за вземането от 4800 лв.,
каквато лихва ищецът не е претендирал. Същевременно съдът не се е произнесъл по
претенцията за сумата от 200 лв.- месечен наем от датата на
подаване на исковата молба до датата на освобождаване на
имота. Ищецът не е поискал допълване на решението в преклузивния срок по чл.
250 от ГПК, поради което по това искане понастоящем не се дължи произнасяне.
В допустимите
части решението на ЯРС е частично неправилно.
Правилно е бил
уважен предявеният иск по чл. 108 вр. чл.111 и чл. 56 от ЗС. Решението
съответства на съдебната практика, приемаща, че вещното право на ползване може
да бъде защитено с петиторен иск (Решение № 31/25.02.2014 г. по гр.д.№
4745/2013 г., I г.о. на ВКС, Решение № 14/20.03.2015 г. по гр.д.№ ********* г., II г.о. на ВКС), както и
че носителят на вещното право може да иска обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, ако е
лишен от ползването на имота.
ЯОС приема за
неоснователни доводите във въззивната жалба относно недействителност на
сделката между ищеца и ненавършилият пълнолетие негов внук в частта относно
правото на пожизнено ползване. Както правилно е приел ЯРС, касае се за
запазване на правото на ползване от собственика на имота, а не за учредяване на
ограничено вещно право от непълнолетно лице върху собствения му имот. В случая
внукът не е бил титуляр на правото на собственост, включващо и ползването на
имота, с което да се е разпоредил. С процесната сделка той е придобил само
голата собственост, без правото на ползване (съответно не е могъл да се
разпорежда с него). Следователно не е било необходимо разрешение на съда по чл.
73 ал.2 от СК (отм.).
Неоснователни
са и доводите за погасяване на правото на ползване на ищеца поради
неупражняването му съобразно чл. 59 ал.3 от ЗС. Както е посочено в Решение №
14/20.03.2015 г. по гр.д.№ ********* г., II г.о. на ВКС по съдържание упражняване на вещното право на
ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил
правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището
/недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на
имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични
вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и
др.. Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави ползването на
имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/
както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото
си чрез другиго. Данните за оставени лични
движими вещи в жилището, за притежаване на ключ от апартамента не само не
изключват извод за упражняване на правото на ползване, а безусловно налагат
такъв, в смисъл, то е упражнявано.
В случая
ищецът се е позовал на тези обстоятелства. По делото е установено, че към 2003
г. той е отишъл да живее на село, а в жилището е останало семейството на сина
му. Самата ответница е заявила в отговора на нотариалната покана, че се е
преместил на село по своя воля, в каквато насока са и показанията на доведените
от нея свидетели, а св. К. е заявил, че със съпругата му са принудили баща му да напусне
жилището. В случая мотивът за заминаването е без значение, доколкото, както и
св.К. е заявил, им е предоставил апартамента да го ползват, без да са
обезпокоявани. През годините ищецът е посещавал имота (според св.К.- когато
съпругата му не е била там), а освен това са останали негови вещи, които
съпрузите са подменяли в течение на времето. Тези показания следва да се
кредитират като житейски оправдани и логични, доколкото в собственото
първоначално на ищеца жилище е имало обзавеждане, ползвано от него, по-късно и
от семейството на сина му. Нито се е твърдяло, нито е доказано, при излизането
през 2003 г. на ищеца да са изнесени всички притежавани от него движими вещи и
да е закупено изцяло ново обзавеждане. Освен това св. К. признава, че докато и
той е живял там, вещите на баща му са подменяни и вече няма такива в
апартамента. Т.е. не се наблюдава пристрастно излагане на факти от този
свидетел, което да внася съмнение в неговите показания. Противоречащите им
показания на другия заинтересован свидетел –майката на ответницата- че при напускането си
ищецът не е оставил никакви
вещи в апартамента, съдът не
кредитира съобразно критериите на чл. 172 от ГПК, доколкото не се подкрепят от
другите обстоятелства по делото. Ответницата още в отговора на нотариалната
покана е признала правото на ползване на ищеца и в потвърждение на това му е
предоставила ключ от жилището. Не е противопоставила никакво основание за
недопускането му в него. Т.е. изложените факти водят до извод, че правото на ползване е упражнявано, включително чрез другиго.
В срока за
отговор на исковата молба ответницата не е твърдяла, че не осъществява
фактическа власт над имота. Недопустимо е заявяването на факта едва във
въззивната жалба, позовавайки се на показанията на св.К., че е живеела в друг имот през последната година. Самите
показания не означават, че тя няма достъп до имота, а и от останалите гласни
доказателства става ясно, че през последната година ответницата е правила
основен ремонт на апартамента (логично е да не го е обитава през това време). С
оглед на това съдът намира, че тя осъществява фактическа власт.
Неоснователни
са доводите на въззивницата, че има основание да ползва имота, доколкото негов
собственик е синът й, единствено легитимиран да отговаря в отношенията с
титуляра на вещното право на ползване. Това ограничено вещно право съдържа
правомощие за ползване на целия имот само от носителя му и той може да го
противопостави на всяко трето лице, което го накърнява, не само на притежателя
на голата собственост. Предоставянето на ключ от въззивницата не означава
осигуряване на безпрепятствено ползване, а последното е свързано с
преустановяването на фактическата власт от нея. Правилно ЯРС е преценил, че тя
няма основание за упражняването й, доколкото предоставеното с бракоразводното
решение ползване е ограничено със срока по чл. 56 ал.3 от СК. Разпоредбата сочи
хипотеза, когато семейното жилище е собственост на близък на другия съпруг, но
тя не визира притежател само на голата собственост. В последната хипотеза
легитимиран да претендира наем е титулярът на вещното право на ползване, тъй
като именно той е лишен от упражняването му. Аргумент за това се съдържа в
мотивите на цитираното от ЯРС Решение № 160/29.02.2016
г. по гр.дело № 2290/2015 г. на II г.о. на ВКС, че бракоразводното
решение като акт
на съдебна администрация ограничава правомощията на собственика да ползва лично
вещта си- т.е. когато се касае за пълноправен собственик. Изведен е извода, че във всички хипотези на предоставяне
ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение по чл. 56 СК
възниква наемно отношение – чл. 57, ал. 1 СК. Според ЯОС, без значение е дали
решението е постановено в исково производство или в производство за развод по
взаимно съгласие, в което исковото е преминало (както е в настоящия случай). И
в последния случай
произнасянето по чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на
наемодателя (собственик или титуляр на вещно право на ползване).
След
като едногодишният срок от влизане в сила на съдебното решение е изтекъл,
въззивницата не може да се позовава на решението като основание да ползва
имота. Нито основание за ползването е фактът, че синът й притежава голата
собственост. Друго основание не е изтъкнато в преклузивния срок за отговор на
исковата молба, не е и доказано по делото. В исковата молба е заявено, че
ищецът е ползвал имота чрез сина си, т.е. че само с него е сключил неформален
договор за заем за послужване. Това обстоятелство се доказва от фактите, че
преди развода на съпрузите е избягвал контактите с ответницата, а по време на
развода е отправил нотариалната покана до нея.
Тъй като
атакуваното решение е правилно в тази му част, следва да бъде потвърдено.
В частта
относно обезщетението за сумата от 4800 лв. решението е частично неправилно.
Основателни са доводите на въззивницата, че тя е осъдена да заплати обезщетение
за целия апартамент, въпреки че ползва същия с двете си деца. Определения
размер на обезщетението от 4800 лв. се основава на заключението на вещото лице,
според което месечният пазарен наем за жилището е 200 лв. Вещото лице не е
посочило по-голям размер относно цялото жилище, съответно не е изчислявало
каква част ползва ответницата, на която да отговаря сумата от 200 лв.
Възраженията в отговора на въззивната жалба, че изчисленията му се отнасят за
ползваната от нея част, са неоснователни. Същевременно не е спорно, че в
процесния период жилището е обитавано от нея и двете деца (едното навършило
впоследствие пълнолетие). Т.е. тя дължи обезщетение в размер на 1/3 от
пазарната наемна цена или сумата от 1600 лв. (В тази връзка е Решение №
627/08.03.2011 г. по гр.д.№ 176/2009 г. на IV г.о. на ВКС). Поради това решението на ЯРС следва
да бъде отменено за разликата над тази сума до 4800 лв., за която искът следва
да бъде отхвърлен. За сумата от 1600 лв. решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Искането на въззивника за присъждане
на разноски, на основание чл. 78 ал.3 и 4 от ГПК, следва да бъде уважено, като
се присъдят разноски пред първата инстанция в размер на 166,88 лв., а пред
въззивната- 168,77 лв. С оглед на изхода от делото въззиваемият има право на
разноски пред първата инстанция в размер на 100,87 лв., съразмерно на уважената
част от исковете.
Ето
защо ЯОС
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 812/15.11.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. № 3465/2018
г. в частта, с която Д.М. Д. е осъдена да заплати на Н.П.К.
сумата от 2400 лв. - наемна цена за периода от 27.05.2015 г.
до 27.05.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска -22.08.2018 г.
до окончателното изплащане, както и законната
лихва върху сумата от 4800 лв.,
считано от 22.08.2018 г. до окончателното изплащане.
ОТМЕНЯ Решение №812/15.11.2019 г., постановено по гр.д. № 3465/2018 г. по описа на Ямболски районен съд в частта, с която Д.М. Д. е осъдена да заплати на Н.П.К.
разликата над 1600 лв. до 4800 лв.,
представляваща обезщетение за ползване без основание за периода от 27.05.2016 г.
до 27.05.2018 г., както
и да му заплати направените по делото разноски за разликата над 100,87
лв. до 1110 лв.. Вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.П.К. със съдебен адрес ***
кант.5, ЕГН **********, иск за
разликата над
1600 лв. до 4800 лв., представляваща обезщетение за
ползване на апартамент № 18 в
гр.Ямбол, ж.к.“Диана“, бл.23, вх.А, ет.7 за периода от 27.05.2016 г.
до 27.05.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №812/15.11.2019 г., постановено по гр.д. № 3465/2018
г. по описа на Ямболски районен съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.П.К. със съдебен адрес ***
кант.5, ЕГН ********** да заплати на Д.М. ***, ЕГН **********, направените
по делото разноски за първата и въззивната инстанции в размер на 335,65 лв.
Решението
подлежи на обжалване само в частта, с която е потвърдено решението на ЯРС по
иска за ревандикация на имота -в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС. В останалата част е
окончателно и не подлежи на
обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.