№ 30
гр. Разград, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Валентина П. Димитрова
Членове:Атанас Д. Х.
Светлана К. Чолакова
при участието на секретаря Мариан В. Найденов
като разгледа докладваното от Атанас Д. Х. Въззивно гражданско дело №
20223300500348 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 178 от 11.11.2022 г. постановено по гражданско дело №
20223320100451 по описа за 2022 година на РС – Кубрат, съдът е постановил
следното:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Г. П., ЕГН ********** от ***, чрез
адв. П. Х., АК – гр. Шумен, съд.адрес: ***, срещу С. П. Б., ЕГН ********** от
***, искове на основание чл. 79, във вр. с чл. 240 и чл. 86 ЗЗД, съединен в
условията на евентуалност – в случай на отхвърляне на първата, с иск по
чл.55, ал.1 ЗЗД, за осъждането й да заплати на ищеца в изпълнение на
сключени между тях договори за заем от 17.06.2020 г. и на 24.11.2020 г.
сумата 5 080.00 лева, ведно с законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба – 30.06.2022 г., до окончателното изпълнение,
на основание чл. 79, във вр. с чл. 240 и чл. 86 ЗЗД; както и в случай, че съдът
отхвърли този иск за изпълнение, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
ответницата да бъде осъдена да му върне получената без основание сума в
размер на 5 080.00 лева, ведно с законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба – 30.06.2022 г., до окончателното изпълнение,
като неоснователни и недоказани, като оставя без уважение и искането на
ищеца за присъждане на разноските му по делото в тежест на
ответницата.
Недоволен от това решение останал С. Г. П., който го обжалва, чрез
1
пълномощника си адвокат П. А. Х. от АК – гр. Шумен. Намира решението за
неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и същото е необосновано. Сочи, че в
нарушение на материалния закон съдът е приел, че не е налице хипотезата на
неоснователно обогатяване на ответницата с процесната сума. За да допусне
това нарушение, съдът неправилно, в нарушение на процесуалните правила е
приел за доказано, че съществува някаква облигационна връзка между ищеца
и сина на ответницата. Твърди, че възражението на ответницата направено в
о.с.з., че процесните суми представляват заплати от работодателя на сина й, е
неоснователно и недоказано. Това възражение е било направено и в
нарушение на съдопроизводствените правила по арг. на чл. 131, ал.3 ГПК.
Жалбоподателят акцентира, че между сина на ответницата и жалбоподателя
не са възниквали каквито и да било облигационни или трудовоправни връзки.
Моли решението да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение,
с което исковите претенции бъдат уважени. Излага подробни съображения.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, от насрещната по жалбата страна - С. П.
Б. е депозиран отговор. Със същия се оспорва въззивната жалба и се моли
решението да бъде потвърдено. Излагат се подробни съображения.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззивникът не се явява и не изпраща представител. Пълномощникът му
адвокат П. А. Х. от АК – гр. Шумен депозира писмена молба, с която
поддържа жалбата и излага подробни съображения.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззиваемата страна не се явява и не изпраща представител.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
доказателства, намира, че в обжалваното решението е и правилно като краен
резултат, поради което следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са
следните:
Пред първоинстанционният съд е предявен от С. Г. П. против С. П. Б.
иск с правно основание чл. 240 вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 080.00 лева,
дължимо въз основа на договор за заем от 2020 г., съединен в условията на
евентуалност с иск по чл. 55, ал. 1, пр.1 вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за връщане на
сумата, като платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на
2
исковата молба до изплащането. Ищецът твърди, че през 2020 г. с
ответницата, с която се намирали в родство, сключили неформален договор за
заем, по силата на който на два транша й предоставил от своята банкова
сметка по банковата сметка на ответница общо сумата 5 080.00 лева, както
следва:
- на 17.06.2020 г. сума в размер на 1 300 лв., като посочил в
платежното нареждане основание за превода: „превод аванс за лекарства“,
- на 24.11.2020 г., сума в размер на 3 780 лв., като посочил в
платежното нареждане основание за превода: „превод за кола“.
Ищецът твърди, че ответницата се ангажирала да върне сумата, но
страните не уговорили конкретен срок за връщането. През следващата година
– 2021г. ищецът в телефони разговори поискал ответницата да му върне
предоставените в заем средства, а на 26.05.2022г. била връчена на
ответницата и нотариална покана, с която ищецът я поканил да й върне
горепосочената сума в размер на 5 080 лв. Поддържа, че заемателя не
изпълнил задължението си, включително и след отправени покани, което
поражда правния му интерес от настоящия иск. В случай, че съдът не приеме,
че е възникнало посоченото договорно правоотношение, ищецът претендира
исковата сума, като получена без основание.
Ответницата не е депозирала отговор в срока по чл. 131 ГПК. В
провелото се открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд се е
явила лично. Заявила е, че признава родството си с ищеца, както и че по
банковата й сметка са били преведени от ищеца процесните суми, както е
посочено в исковата молба, но оспорва основанието за това да е сключен
между страните договор за заем. Твърди, че нейната банкова сметка се
използва и от и синът й М., който работел при ищеца и процесните суми
представляват заплати, които ищецът дължал на сина й. Твърди, че не е
искала от ищеца да й предоставя заем. Акцентира, че изрично в банковите
документи за превода на сумите са посочени основания „превод аванс за
лекарства“ и „превод за кола“, които са различни от претендираното от
ищеца в исковата молба основание – „заем“.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът е
обвързан от направените от жалбоподателя оплаквания, касаещи наличието
на заемен договор по чл. 240 ЗЗД между страните и произтичащите от него
права и задължения, както и в тази връзка основанието на което е получена
исковата сума, а при предявения иск при условия на евентуалност по чл. 55,
ал.1 пр.1 ЗЗД – липса на основание.
По главния иск по чл. 240 във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД.
С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
3
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата
сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален,
защото за да възникне облигационното правоотношение е необходимо
фактическо предаване на парите или заместимите вещи от заемодателя на
заемателя. Законът не изисква писмена форма за действителност или други
особени изисквания, поради което за сключването му е достатъчно страните
да постигнат неформално съгласие, т. е. да е налице съвпадение на
насрещните волеизявления относно предмета и условията.
В настоящия случай не е спорно между страните, че по банкова сметка
на която титуляр е ответницата е била преведена на два транша от банкова
сметка на ищеца сума в общ размер на 5 080 лв. В този смисъл когато е
установено предаването на парична сума заемно правоотношение не се
презюмира, тъй като задължението може да има друг източник, поради което
в тежест на ищеца, при условията на главно и пълно доказване, е да установи
заявения с исковата молба правопораждащ вземането факт по сключен с
ответника договор за заем.
Между страните няма спор, а и от представените от двете страни
банкови документи /л. 7, 8, 18-21, 47-56 РС/, се установява превеждането на
процесната сума в общ размер на 5 080.00 лева от сметка на ищеца по сметка
на ответницата, както следва:
- на 17.06.2020 г. сума в размер на 1 300 лв., като в платежното
нареждане основание за превода е посочено: „превод аванс за лекарства“,
- на 24.11.2020 г., сума в размер на 3 780 лв като в платежното
нареждане основание за превода е посочено: „превод за кола“.
Между страните няма спор, че по сметката на ответницата, освен
получаваната от ответницата пенсия от НОИ, трети лица /сред които не е
ищеца/ са превеждали суми, с посочване на основание за превода – „ заплата
М. Б.“, който е син на ответницата.
Освен горепосочените банкови документи за извършените преводи с
посочените в същите основания за преводите - „превод аванс за лекарства“ и
„превод за кола“, както и нотариална покана за връщане на сумите, други
относими доказателства не са представени. Изрично в исковата молба ищецът
е посочил, че между страните няма писмен договор, както с писмена молба /л.
38 РС/ така и в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд,
ищецът се е отказал от поисканите с исковата молба гласни доказателства /л.
61 РС/.
От обсъдените доказателства не се установява възникнало между
страните облигационно правоотношение по договор за заем. За да се счита, че
такъв е сключен, освен предаване на паричната сума, е необходимо
ответникът да е дал своето съгласие за нейното получаване с поето към
ищеца задължение за връщане. Съгласието може да бъде обективирано
изрично или с конклудентни действия недвусмислено сочещи на воля за това,
каквото по делото не беше доказано. Доказателственото значение на
4
представените от ищеца платежни нареждания и извлечения от банкова
сметка се ограничава само до факта на предаване на сумата, но не и че
основанието за това е договор за заем.
Въз основа на изложеното не е налице договор за заем по силата на
който ответницата да дължи връщане на исковата сума.
По евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Съединеният в условията на евентуалност иск за неоснователно
обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД също е неоснователен. В хипотезата на чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предаването, съответно получаването на нещо следва да
осъществено при изначална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване няма основание /причина/ за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които
произтича претендираното право. За да признае или отрече претендираното
право съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и
обстоятелства, които ответникът счита, че имат значение за възникването,
променянето или прекратяването на претендираното право. Когато ищецът
претендира съществуването на едно материално субективно право, той
въвежда правопораждащите факти с иска, а ответникът въвежда
правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и
правопогасяващите факти с възражения. Когато ищецът отрича
съществуването едно материално субективно право, тъй въвежда
правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и
правопогасяващите факти с иска – те са неговото основание, а ответникът
въвежда правопораждащите факти и обстоятелства с възражение. С тези свои
процесуални действия, както и с репликите, дупликите и т. н. страните
очертават предмета на доказване. Няма пречка ищецът да посочи някои
правопораждащи факти, а ответникът – някои опорочаващи, правоотлагащи
или правопогасяващи факти. Независимо от това от кого са посочени и с чии
процесуални усилия те са доказани, съдът може да основе решението си
върху тях. Така и Определение № 50859 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. №
696/2022 г., III г. о., ГК.
Спорното право в случая е връщане на исковата сума, претендирана
като платена без правно основание. Доколкото обаче в материализиращия
това вземане документ, на който се позовава самият ищец, е отразено
наличието на основание за плащане на сумата /„превод аванс за
лекарства“ и „превод за кола“/, спорното право включва по необходимост
и установяване несъществуването на това правно основание. Вж. и
Определение № 146 от 17.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2021 г., II т. о.,
ТК.
В съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 161/01.07.2013
г. по гр. д. № 564/2012 г., ІV г. о. и решение № 148/10.09.2019 г. по гр. д. №
2183/2018 г., ІV г. о., се приема, че при съдебен спор на основание чл. 55, ал. 1
5
ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е
дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че
полученото от него не е лишено от основание, т. е съществува причина за
разместването на благата, която му дава право да задържи полученото. Когато
ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, в негова
тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже,
на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.
Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже
даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но
ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е
отпаднало. В случая, по делото се установява по несъмнен начин два превода
на сумата в общ размер от 5 080 лева по сметка на ответницата, но още с
исковата молба ищецът е извел взаимноизключващи се твърдения, че
даденото е без основание, за което обаче представя доказателства, които
водят до различен извод / в представените платежни нареждания за
кредитен превод основанията са „превод аванс за лекарства“ и „превод за
кола“, което се твърди и в исковата молба /, т. е. релевирано е
допълнително обстоятелство, въз основа на което съдът достига до извод,
че ищецът признава неизгоден за него факт, който при преценката на
всички обстоятелства по делото, съгласно чл. 175 ГПК, не се
опровергава. Оспорването направено от ответницата, че двата парични
превода са направени без основание не се доказва от ищеца, чиято е
доказателствената тежест, поради което иска е неоснователен. Тези изводи са
в съответствие с даденото разрешение в ППВС № 1/79 г., тъй като настоящия
състав приема, че не е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, която
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване е липсвало основание за
преминаване на благата от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. В случая, съдът приема за доказано даването на парични суми на
ответницата, но с признаването на неизгодния за него факт /както в исковата
молба така и в приложените към нея писмени доказателства/, че основание за
извършените преводи е „превод аванс за лекарства“ и „превод за кола“,
всъщност ищецът не е доказал начална липса на основание, тъй като
доказателствата по делото установяват релевантния за спора факт, че
съществува причина за разместване на имуществените блага, което дава
право на ответника да задържи полученото. Вж. и Определение № 60496 от
16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2021 г., IV г. о., ГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към
6
този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването
на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба
ответникът е длъжен да изчерпи и всички свои възражения срещу
основателността на иска и обстоятелствата, на които той се основава. Вж. и
Решение № 281 от 24.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 675/2018 г., II т. о., ТК.
Както вече се посочи, в срока по чл. 131, ал.1 ГПК ответницата не е подала
отговор. Ето защо, съдът не дължи произнасяне по възражението на
ответницата направено след срока по чл. 131, ал.1 ГПК, че процесните суми
са предоставени от ищеца за сина й, който работел при ищеца, и
представляват заплатите на сина й. Това обаче не води до промяна на крайния
извод за неоснователност на исковите претенции.
Поради съвпадане на крайните изводите на двете инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, въззивникът няма право на разноски.
По изложените съображения, съдът, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 178 от 11.11.2022 г. постановено по
гражданско дело № 20223320100451 по описа за 2022 година на РС – Кубрат.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при
условията на чл. 280, ал.1 и/или ал.2 ГПК, в едномесечен срок от връчването
му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7