РЕШЕНИЕ №
21.10.2019 г., гр. Пазарджик
Пазарджишкият
районен съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на двадесети септември
две хиляди и деветнадесета година в следния състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР:
Наталия Д.
разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 4712 по описа на съда за
2018 година.
Предявен
е иск от „Д. К.” АДСИЦ – гр. С. срещу П.Х.Т. *** за признаване за установено по
реда на чл. 422 от ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата 1586,02 лв. –
главница по договор за издаване и използване на кредитна карта „Euroline“ от
26.01.2006 г., 478,052 лв. лихва за забава върху главницата за периода от
12.06.2015 г. до 12.06.2018 г. вкл., както и законната лихва върху главницата
от деня на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Договорът за кредитна
карта е бил сключен с „Българска пощенска банка“ АД (сегашно наименование „Ю.
България“ АД), но вземането по него е било прехвърлено на ищеца (с тогавашно
наименование „Д. К.“ АДСИЦ) чрез цесия. На 15.01.2013 г. ответникът Т. е
сключил с новия кредитор споразумение, с което е признал задължението си и се е
постигнала уговорка за разсрочване и редукция на дълга с 30% при навременно
плащане според споразумението. Т. не е платил дължимата сума, при което според
споразумението е изгубила действието си уговорката за редукция на дълга и така
той е останал задължен за цялата първоначална сума.
Правното
основание на иска е чл. 240 от ЗЗД.
Ответникът
не е открит на адреса и му е назначен особен представител. Постъпил е отговор
от особения представител, който оспорва иска, като заявява, че ответникът не е
бил уведомен за цесията – липсват доказателства за връчване на уведомлението,
не е бил уведомен и за настъпването на предсрочната изискуемост, а
споразумението от 15.01.2013 г. не представлява признание, нито новиране на
процесното задължение. По делото не е представен самият договор за издаване на
кредитна карта, поради което не може да се приеме за доказано, че
първоначалното задължение е възникнало. Изтекла е и погасителната давност – както
между 2007 и 2013 г., така и от сключването на споразумението на 15.01.2013 г.
до подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК на 12.06.2018 г. са изтекли по
пет години, през които няма данни давността да е била прекъсвана.
От
писмените доказателства и заключенията на вещи лица по делото се установява от
фактическа страна следното:
На
24.01.2006
г. на ответника била издадена от „Българска пощенска банка“ АД („Ю. И Еф Джи България“ АД) кредитна карта
„Euroline“ по негово заявление, отправено до банката.
Условията на банката предвиждали задължение на картодържателя да прави
минимални месечни вноски по картата, а ако пропусне да направи две от тях,
банката имала право да прекрати договора и да иска връщане на цялата ползвана
като кредит сума.
Ответникът
не внасял дължимите минимални вноски.
На
15.11.2007 г. банката прехвърлила чрез цесия вземането си на ищеца, тогава с
наименование „Алфа кредит“ АДСИЦ. Според приложено към договора за цесия извлечение
от сметки на банката задължението на Т. към този момент е възлизало на 1586,02
лв. – главница.
На
13.01.2013 г. между Т. и „Алфа кредит“ АДСИЦ било сключено споразумение, с
което длъжникът признал задължението си и се съгласил да го заплати разсрочено
на 6 месечни вноски, като срещу това кредиторът се съгласил да намали размера
му с 30%, т.е. общата сума за плащане оставала 1110,21 лв. В споразумението се
сочи, че длъжникът е можел да избере между редукция с 30% и плащане на 6 вноски
и редукция с 50% и плащане веднага на цялата намалена сума. Намалената с 30%
сума при условието за разсрочване следвало да се изплати на 6 вноски с падежи
между 25 януари и 25 юни 2013 г., първата от които с размер 222 лв., следващите
– по 178 лв., а „последната вноска се счита за изравнителна“. Изборът в
споразумението се правел с отбелязване с Х на възможността, която длъжникът
избира. От представените по делото копия от споразумението поради ниското
качество на отпечатването не се вижда коя от възможностите е била избрана, но
няма спор между страните, че е избрана възможността за намаляване с 30% и
плащане на 6 вноски.
Било
уговорено, че при неизпълнение на задълженията по споразумението уговорката за
редукция няма да се прилага („изборът на редукция става невалиден“) и
„кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за изискуема
цялата неплатена сума и да претендира съдебно същата“.
Т.
отново не е направил нито една вноска по споразумението. Няма данни за
последващи действия на кредитора до 12.06.2018 г., когато е подадено заявление
за издаване на заповед за изпълнение.
При
така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Наистина
между 2007 г., когато е прехвърлено вземането, и началото на 2013 г., когато е
сключено процесното споразумение с новия кредитор, са изтекли повече от пет
години, без да има данни за факти, прекъсващи погасителната давност. Може обаче
да се приеме, че сключеното споразумение представлява новация на задължението,
с която длъжникът се е съгласил да се откаже от облагата, която изтеклата
давност му дава, т.е. по същество не става дума за признаване на задължението
по смисъла на чл. 116 от ЗЗД, което не би могло да прекъсне изтеклата вече
напълно давност, а за уговорка между страните за замяна на старото задължение с
ново, платимо на вноски при определени условия. Мотивите на длъжника да се
съгласи на такова споразумение, от което поне видимо той няма интерес, са без
значение.
В
периода между 13.01.2013 г. и 12.06.2018 г. обаче е изтекла погасителната
давност и за това задължение. Казаното се отнася включително и за последната
вноска с падеж на 25.06.2013 г. Това е така, тъй като, видно от текста на
споразумението, при неплащане на някоя от вноските намаляването (редукцията) на
размера на общото задължение става „невалидна“, т.е. действието ѝ се
прекратява по право. Наистина, уговорено е, че кредиторът „има право“ да обяви
цялата сума за изискуема, т.е. на пръв поглед това зависи от предприетите от
него действия – а такива не са предприети. След като обаче „изборът на
редукция“ вече не е в сила, не би следвало да е в сила и погасителният план за
разсрочените вноски – той е обвързан с тази „редукция“ и размерът и броят на
вноските е съобразен с редуцирания размер на задължението. Другият възможен
начин за тълкуване на споразумението е в смисъл, че при неплащане и
„невалидност“ на редукцията погасителният план се запазва, но последната „изравнителна“
вноска се увеличава с 30-те процента от редукцията. Ясно е обаче, че страните не
са имали воля за такава уговорка, иначе биха я изразили недвусмислено.
При
това положение се оказва, че погасителният план е неприложим при „невалидност“
на „редукцията“. Остава да се приеме, че и изискуемостта на цялата сума
настъпва по право, със самото отпадане на редукцията при неплащането още на
първата вноска, независимо от използвания израз. Той би следвало да се тълкува
по-скоро в смисъл, че кредиторът може да предприеме принудително събиране на
цялата сума веднага. А ако се приеме, че изискуемостта на новираното задължение
в пълен размер е настъпила по право на 25.01.2013 г., това означава, че и
давността за него е изтекла на 25.01.2018 г. и искът следва да се отхвърли.
По
изложените съображения съдът
РЕШИ:
Отхвърля
иска за признаване за установено, че ответникът П.Х.Т., ЕГН **********,***,
дължи на ищеца „Д. К.” АДСИЦ – гр. С., ЕИК ...., сумите по заповед за
изпълнение № 1591 от 26.07.2018 г., издадена по ч.гр.д. 2373/2018 г. на
Пазарджишкия районен съд, както следва: 1586,02 лв. – главница по задължение по
договор от 15.01.2013 г. за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване на кредитна карта „Euroline“
и 478,05 лв. мораторна лихва върху сумата за периода от 12.06.2015 г. до
12.06.2018 г. заедно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2018
г. до изплащане на вземането, като погасен по давност.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: