№ 70
гр. Търговище, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на двадесет и
седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно
гражданско дело № 20243500500074 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 52 от 12.02.2024 г., постановено по гр. дело № 1370/2023
година по описа на Търговищкия районен съд, съдът е отхвърлил предявения
от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.В,
представлявано от С.Н.Н. и Ц.Г.С., чрез пълномощник - юрк. Г.П. Антонов,
против Я. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. Търговище, кв. „В...“, ул. „З.....“
№ 21, иск за установяване съществуване на вземане за сумата в размер
на 110.31 лв., представляваща непогасена договорна лихва, начислена за
периода 10.08.2019 год. - 03.09.2019 год. върху главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2018 год., ведно със законната
лихва, считано от 28.06.2023 год. до окончателното изплащане, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
№426/20.07.2023 г. по ч. гр. д. № 935/2023 г. по описа на Районен съд -
Търговище, като НЕОСНОВАТЕЛЕН. Присъдени са разноски в тежест на
ответника.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, седалище: гр. София,
1
бул. България № 49, бл. 53 Е, вх. В, чрез пълномощника им юрк. И. Т. Т., в
която се излага основно следното: Твърди се, че съдът неправилно е приел, че
кредитното правоотношение между страните се явява недействително и като
такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни
последици. Считат, че в процесния договор ясно е посочена методиката на
формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване има
единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, като в случая е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно,
че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния
лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и
точният размер на дължимите суми от длъжника. Що се отнася до
допълнителните услуги, закупувайки ги кредитополучателят си осигурява
допълнителна възможност, във всеки един момент да поиска извършването на
някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването им не е условие за
сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при
конкретните условия. Считат, че разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция по §1, т. 1 от ДР на ЗПК - т е. дължимото по
процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит,
респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР, а това, че не
са отразени в ГПР не съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т,10 от ЗПК и не
обуславя нищожност на договора за кредит. Отделно се излагат съображения,
че са неоснователни изводите на съда, че вземанията са погасени давност.
Относно вземанията, произтичащи от сключен договор за кредит се прилага
общата петгодишна давност. Предсрочната изискуемост на кредита е обявена
на дата 03.09.2019 г., а на 28.06.2023 г. е входирано заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Твърдят,
че давността не е изтекла нито за главницата и договорното възнаграждение,
нито за лихвите.
Моли се за отмяна на решението и за уважаване на исковите претенции.
По така подадената въззивна жалба е постъпил отговор от Я. Д. Д., в който
2
се акцентира на следното:
Счита, че първоинстанционният съд правилно е приел договора за
потребителски кредит за нищожен и следователно от него не се пораждат
правни последици спрямо нея, като страна по същия. В договора е посочен
годишен процент на разходите (ГПР), но единствено като абсолютна
процентна стойност - 49,89%. Твърди се още, че т.нар. „Споразумение за
допълнителни услуги“ е част от договора за кредит, но е обособено като
отделно съглашение между страните, за да се заобиколи ограничението на чл.
19 ал.4 от ЗПК, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да
бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. Видно от
съдържанието му, изброените услуги представляват всъщност права, които
кредитополучателят има по закон, а и доколкото са свързани пряко с договора
за кредит, дължимите суми за тези допълнителни услуги са възнаграждения
по договора за кредит, които съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК следва да се включат
в ГПР.
На базата на подробно изложени съображения, въззиваемата страна моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна
и да потвърди Решение № 52/12.02.2024 г. на Търговищкия районен съд като
правилно, мотивирано и законосъобразно. Претендира за разноски.
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в двуседмичния срок по
чл. 259, ал.1 от ГПК, налице е надлежна активна и пасивна процесуална
легитимация на страните, както и редовна размяна на книжата, поради което
същата е процесуално допустима и следва да бъде поставена на разглеждане,
обуславящо насрочване на въззивното дело в открито съдебно заседание.
Страните нямат доказателствени искания.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът
не изпраща представител. Постъпило е писмено становище като въззивната
жалба се поддържа.
Въззиваемата страна се явява лично и с адвокат М. П. от АК – Търговище.
Оспорва въззивната жалба. Моли за присъждане на разноски във въззивното
производство за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
Съдът, след като констатира, че въззивната е ДОПУСТИМА, провери
изложените в нея оплаквания, обсъди представените доказателства и
констатира следното:
3
Предявен е иск с правно основание в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК
във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 935/2023 г. по описа на РС-Търговище,
ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД - София, е подал на 27.06.2023 г.
заявление за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК против ответниците
М.Е.С. от гр. Добрич и Я. Д. Д. от гр. Търговище. Съдът е издал Заповед №
426/20.07.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
с която е разпоредил длъжниците М.Е.С. от гр. Добрич и Я. Д. Д., от гр.
Търговище да заплатят солидарно на кредитора “Профи Кредит България”
ЕООД сумата от 110.31 лева, представляваща непогасена договорна лихва,
начислена за периода 10.08.2019 год. - 03.09.2019 год. върху главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 30.01.2018 год., ведно със
законната лихва, считано от 28.06.2023 год. до окончателното изплащане, на
осн. чл. 410, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и направените по делото разноски в
размер на 25 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК. В заповедта е посочено, че вземането
произтича от неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит №
********** от 30.01.2018 год. Заповедта е връчена на ответника Я. Д. Д. и в
законния едномесечен срок тя е подала възражение. Съдът е дал указания на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си против ответника.
Това определя и правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск
по реда на чл. 422 от ГПК във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК и с правно
основание по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД.
Видно от представения по настоящото дело писмен договор, параметрите
на обсъждания ДПК са следните: Сума на кредита: 5000 лв.; Срок на кредита:
24 месеца; Размер на вноската: 309.11 лв.; Годишен процент на разходите
(ГПР): 49.89 %; Годишен лихвен процент: 41.17 %; Лихвен процент на ден:
0.11 %; Общо задължение по кредита: 7 418.64 лв. Отделно по избран и
закупен пакет от допълнителни услуги е предвидено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1 777.92 лв. и размер на
вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 74.08 лв. На основание
ОУ към договора за потребителски кредит във връзка с чл. 121-чл. 127 от
Закона за задълженията и договорите Я. Д. Д., в качеството си на съдлъжник
по договора за потребителски кредит, се задължава да отговаря солидарно с
М.Е.С. за задължението по договора при условията, посочени в него.
4
Вписаното в ДПК общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги е 9 196.56 лв. лв. при общ размер на вноската от 383.19 лв
За да се произнесе по дължимостта на претендираната сума в размер на
110.31 лв., представляваща непогасена договорна лихва, начислена за
периода 10.08.2019 год. - 03.09.2019 год. върху главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2018 год., съдът счита, че
следва служебно да се произнесе по действителността на сключения договор
за кредит съобразно разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В конкретния случай се отпуска на ответника кредит в размер на 5 000 лева
при посочен ГПР в размер на 49.89%, но този ГПВ е формиран без да се
вземат предвид разходите, които кредитополучателят следва да поема за
заплащането на така наречения допълнителен пакет за услуги. Реално,
съобразно клаузите на договора, реалният ГПР е значително по-висок и е над
прага, посочен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на
чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно -
посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
5
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) неравноправна клауза в договор, сключван
с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
В случая е налице хипотеза, при която търговецът, с цел да извлече за себе
си по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата
за закупуване на пакет от допълнителни услуги. Клаузата несъмнено е
неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия
договор, тъй като чрез въвеждането ѝ и с оглед конкретните параметри на
договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов
максимум от 50%. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за
потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената
в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят
има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на
съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на обсъдения
по-горе пакет от допълнителни услуги.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
6
постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
клаузите на обсъждания в настоящото производство договор, реалният ГПР е
значително по-висок и е над прага, посочен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът държи да цитира и последното постановено по сходни казуси
решение по дело C‑714/22 от 21 март 2024 година на съда на ЕС, което гласи
следното: 1) Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително
за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит; 2) Член
10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква
ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
7
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница; 3) Член 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този
договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка
за неравноправност; 4) Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се
тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която
позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на
месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи,
макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената
възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези
разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
С оглед изложеното въззивният съд приема, че обсъжданият договор за
кредит се явява недействителен, поради което ответникът дължи на ищеца
само главницата, която вече е платена от ответната страна.
Предявената претенция за договорна лихва в размер на 110.31 лв. се явява
неоснователна, тъй като съдът приема, че процесният договор за кредит се
явява недействителен, поради което ищецът има право само на връщане на
непогасената главница по него.
Предявеният иск се явява неоснователен. Като е стигнал до същия правен
извод Търговищкия районен съд е постановил правилно и законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските: Въззиваемата страна има право на разноски във
въззивното производство. Претендира за адвокатско възнаграждение в размер
на 600 лева. Във въззивната жалба, при условията на евентуалност, се прави
възражение за прекомерност на евентуално претендираното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение, поради което съдът следва да се
произнесе по така направеното възражение за неговата прекомерност.
8
Съгласно Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по
дела с определен интерес възнагражденията са следните: при интерес до 1000
лв. - 400 лв. В същото време съдът изхожда и от РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C‑438/22 на СЕС, което принципно
посочва, че българският съд не е обвързан да присъжда така предвидените в
наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящият въззивен състав приема, че така направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. В първа
инстанция ответницата е била представлявана също от адвокат П. срещу
адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева. Действията, осъществени от
процесуалния представител на ответницата във въззивната инстанция, не се
различават от тези, които същият е предприел в първа инстанция, а именно –
явяване в едно съдебно заседание с пледиране по съществото на спора. Ето
защо съдът приема, че следва да присъди в полза на въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева, а не така претендираното в
размер на 600 лева.
Въз основа на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 52 от 12.02.2024 г., постановено по гр. дело
№ 1370/2023 година по описа на Търговищкия районен съд, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********,
седалище: гр. София, бул. България № 49, бл. 53 Е, вх. В, действащи чрез
пълномощника им юрк. И. Т. Т., да заплати на Я. Д. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. Търговище, кв. „В...“, ул. „З.....“ № 21, разноски във въззивната
инстанция в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, намалено
поради прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10