№ 9522
гр. София, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20231110167180 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по предявени от Б. Р. Й. срещу „Некст
Баскет“ АД при условията на обективно съединяване осъдителни искове:
- с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата 5128,91 лева
(допуснато увеличение размер на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в
осз от 25.02.2025г.), представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от
01.10.2023г. до 19.10.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
исковата молба – 07.12.2023г. до окончателното й изплащане;
- с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 6611,69 лв., представляваща
обезщетение за общо 12 дни неизползван платен годишен отпуск за календарната
2023г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба –
07.12.2023г. до окончателното й изплащане;
- с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 31 405,56 лева
(допуснато увеличение размер на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в
осз от 25.02.2025г.), представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на исковата молба – 07.12.2023г. до окончателното й изплащане.
Ищецът Б. Р. Й. твърди, че бил в трудово правоотношение с ответника „Некст
Баскет“ АД по силата на сключен трудов договор № 31/05.05.2022г., по който заемал
длъжността „страши софтуерен инженер“, при договорено възнаграждение в размер на
8053,03 лева, изменяно с допълнителни споразумения от 01.03.2023г. и 01.09.2023г. –
1
на сумата 10 163,61 лева. Посочва, че в началото на м.10.2023г. работодателят
уведомил всички служители, че ще изплаща уговорените възнаграждения на две равни
части - до 15-то число и до края на последното число на месеца, следващ месеца, през
който е положен труда. Поддържа, че не е подписал предоставения му анекс
предвиждащ посочените промени. Твърди, че на 13.10.2023г. получил половината от
дължимото му се възнаграждение, поради което с уведомление от 19.10.2023г. и на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратил едностранно правоотношението си с
ответника. При така изложените фактически твърдения отправя искане към съда да
осъди ответника да му заплати дължимите се суми. Претендира законна лихва, както и
разноски.
Ответникът „Некст Баскет“ АД е депозирал отговор на исковата молба в
законовия срок по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни. Твърди,
че срещу ищеца било образувано дисциплинарно производство във връзка с
установени нарушения на трудовата дисциплина, съответно с явяването си в офиса на
дружеството на 19.10.2023г. и депозиране на едностранно изявление за прекратяване
на трудовоправната връзка, ищецът е целял осуетяване налагането на дисциплинарно
наказание, прекратявайки трудовото правоотношение без да спази 3м. предизвестие и
злоупотребявайки с правото си по чл. 327 КТ. Не оспорва извършените през м.10.2023г.
изменения във Вътрешните правила за работна заплата относно изплащането на
трудовите възнаграждения на служителите на дружеството. Поддържа, че същите не
водят до промяна на същественото съдържание на трудовия договор, тъй като реално
се запазва изплащането на възнаграждението в рамките на месеца, следващ месеца на
полагане на труд. В допълнение към горното твърди, че не е налице забава, като се
позовава на разпоредбата на чл. 270 КТ. Посочва, че доколкото при напускането си
работникът не е изпълнил задължението си по т.10 от трудовия договор, последният
дължи уговорената в т.12 неустойка – в размер на трудовото възнаграждение 10 163,61
лева, с което прави евентуално възражение за прихващане. Прави евентуално
възражение за прихващане и със сума в размер на 31 405,56 лева, представляваща
обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, при липса на основание за прекратяване на трудовия
договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Моли за отхвърляне на исковете и
присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, като обсъди доказателствата по делото отделно и в тяхната
съвкупност, достигна до следните изводи от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят дължи заплащане на
трудово възнаграждение за извършена работа. За основателността на предявения иск
по чл.128, т.2 КТ е необходимо да се установи, че за процесния период страните са
били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е престирал съобразно
2
уговореното, както и размера на уговореното брутно трудово възнаграждение.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже погасяване
на дълга.
Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че между тях е
съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало с трудов договор от
05.05.2022г., по силата на което ищецът Б. Р. Й. е заемал длъжността старши
„Софтуерен инженер“ с код по НКПД 2514 6001, с основно месечно възнаграждение,
след подписани допълнителни споразумения, в брутен размер 10 163,61 лева.
Също така не е спорно по делото, а и от събраните писмени доказателства се
установява, че на 19.10.2023 г. Б. Р. Й. е депозирал пред работодателя „Некст Баскет“
АД заявление с вх. № HR-44/19.10.2023г. за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неплащане на част от
трудовото му възнаграждение в срока съгласно договора /л. 15 от делото/. В
допълнение към това видно от приетата Заповед № 033/19.10.2023г. и въз основа на
входираното заявление № HR-44/19.10.2023г., трудовоправната връзка между страните
е прекратена, считано от 19.10.2023г., което обстоятелство е удостоверено с подписите
на страните.
Правната норма на чл. 327 КТ представлява материално субективно
преобразуващо трудово право на работника или служителя да прекрати едностранно
трудовия договор с работодателя като неговото упражняване не е свързано с
предварително уведомяване на последния. Хипотезите на визираната правна норма са
точно и изчерпателно изброени като извън тях работникът или служителят не може да
прекратява трудовото правоотношение без предизвестие. Правото на едностранно
прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление като то трябва
да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма /Решение № 495
от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2009 г., IV г. о., ГК/. Съгласно трайната практика
на ВКС, обективирана в Решение № 18 от 19.01.2007 г. на ВКС по гр. д. № 668/2004 г.,
III г. о., Решение № 954 от 9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5375/2008 г., I г. о., ГК,
Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК, Решение №
554 от 27.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1860/2005 г., II г. о., ГК, Решение № 266 от
5.06.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2004 г., ГК, II г. о, изявлението пред работодателя
от страна на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на основание
чл. 327, т. 2 КТ е основано на предвиденото в тази разпоредба субективно
преобразуващо право на работника (служителя) да предизвика едностранно,
независимо от волята на работодателя, изменение на съществуващото
правоотношение, поради което с достигането му до съконтрахента - работодател то
3
произвежда това целено действие. Трудовото правоотношение, което се прекратява без
предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото
предизвестие за прекратяване на договора и не зависи от това дали правоотношението
е законно прекратено или не. Въпросът дали преобразуващото право е съществувало (т.
е. дали са били налице предвидените в закона предпоставки за възникването му) и
дали с оглед на това то е било надлежно упражнено може да бъде предмет на преценка
и установяване при евентуално предявяване впоследствие от работодателя по съдебен
ред на притезания, възникнали като негова последица (например обезщетение за
причинена вреда).
Съгласно константната съдебна практика, обективирана в решение № 495 от
3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2009 г., IV г. о. и решение № 266 от 5.06.2007 г. на
ВКС по гр. д. № 1416/2004 г., ГК, II г. о. разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не
поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне
изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната норма не
поставя и изискване за срок за забава, нито създава модалитет относно размера на
неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Когато работникът упражни
потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно
изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с достигането
на изявлението до работодателя. Достатъчно е работодателят да е забавил
изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично,
уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или
служителят да се възползва от правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Без значение са и
причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното
трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ.
В случая ищецът в заявлението си от 19.10.2023г. се позовава на неплащане на
част от уговореното трудово възнаграждение в срока предвиден договора. Съгласно
представения трудов договор между ищеца и ответното дружество от 05.05.2022г., в
част - Възнаграждение от същия, т.4 е предвидено, че служителят получава основното
си месечно трудово възнаграждение с периодичност на изплащане до 15-то число на
месеца, следваш месеца на предоставяне на труда.
Същевременно ищецът излага съображения, че в началото на м.10.2023г.
работодателят информирал всички служители, че ще заплаща трудовите
възнаграждения на две равни части – до 15-то число и до последния работен ден на
месеца, следващ месеца, през който труда е положен. По делото е прието и
допълнително споразумение към трудов договор от 06.10.2023г. съдържащо
посоченото изменение в периодичността на заплащане на възнаграждението за
престирания труд, същото неподписано от страна на ищеца, което не е спорно между
страните в производството.
4
Ответникът оспорва твърденията на ищеца за извършена едностранна промяна в
трудовото правоотношение между страните. Излага, че през м.10.2023г. са извършени
изменения във Вътрешните правила за работната разплата, обусловени от структурата
и падежите на финансовите постъпления в дружеството, при които не се променя
уговорената периодичност, тъй като се запазва изплащането на възнаграждението в
рамките на месеца, следващ месеца на полагане на труда и същото не води до
съществено изменение на съдържанието на индивидуалното трудово
правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 КТ, работодателят или работникът или
служителят не могат да променят едностранно съдържанието на трудовото
правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона. Предвидено е и едно
изключение - едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на работника от
страна на работодателя. Всяко друго изменение на уговорките в трудовия договор, в
т.ч. мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска,
трудовото възнаграждение и начина и периодичността на плащането му ,
продължителността на работното време и пр. може да бъде изменено по взаимно,
изразено писмено съгласие на страните по трудовото правоотношение /така Решение
№ 216 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 724/2011 г., IV г. о., ГК/. Именно нормата на
чл. 119 КТ допуска промяна в съдържанието на трудовото правоотношение, но с
писмено съгласие между страните. Това разрешение кореспондира на общото
изискване за писмена форма на трудовия договор, закрепено с разпоредбата на чл. 62
КТ. В този смисъл - решение № 765/11.01.2011г. по гр.д. № 228/2010г., ІІІ г.о. на ВКС,
решение № 376/26.10.2011г. по гр.д. № 1405/2010г., ІV г.о. на ВКС, решение №
344/29.11.2011г. по гр.д. № 1407/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 95/18.04.2012г. по
гр.д. № 1604/2010г., ІV г.о. на ВКС.
В настоящия случай по делото еднозначно се установява, че липсва постигнато
съгласие за изменение съдържанието на трудовото правоотношение с ищеца относно
периодичността на изплащане на договореното възнаграждение. Ето защо съдът
приема, че работодателят е бил длъжен да изпълни насрещното си задължение срещу
предоставения труд, а именно да заплати възнаграждението за м.09.2023г. до 15-то
число на следващия месец (октомври) 2023г.
Видно от представено платежно нареждане от 13.10.2023г. /лист 13/, ищецът Б.
Й. е получил превод на сума в размер на 4373,18 лева, с посочено основание – заплата
за м.09.2023г., поради което и към датата на упражняване на правото си едностранно
да прекрати правоотношението с ответното дружество – 19.10.2023г., работодателят е
бил в неизпълнение на това свое основно задължение, съответно в полза на работника
е било налице основанието по смисъла на чл. 327, т. 2 КТ.
За пълнота следва да се посочи, че Кодексът на труда не определя срок на
5
забавянето. Поради това, достатъчно е плащането да не е извършено на датата, на
която е следвало да бъде извършено. Не се изисква и виновно поведение на
работодателя, като достатъчно е обективно да е налице закъснение на плащането. Като
неизпълнението трябва да се отнася за цялата дължима сума към даден момент или за
съществена част от нея, какъвто е настоящият случай. Настоящата инстанция намира
за неоснователни и доводите на ответника относно местоизпълнение на задължението
за заплащане на трудовото възнаграждение. В нормата на чл. 270, ал. 1 КТ
законодателят е уредил мястото на изпълнението – предприятието където се извършва
работата. Т.е., когато липсва писменото съгласие на работника или служителя
възнаграждението да се превежда по банков път или да се изплаща на негови близки,
кредиторът следва да окаже на длъжника (работодателя) необходимото съдействие, за
да може последният да изпълни. В настоящия случай от приетите по делото платежни
нареждания от 13.10.2023г. и 31.10.2023г., неоспорени от ответника се установява, че
възнагржадението на ищеца за м.09.2023г. е заплатено по банков път, което съставлява
и извънсъдебно признание на работодателя за уговорен начин на получаване на
месечната работна заплата. С оглед на гореизложеното, съдът намира, че с процесното
заявление от 19.10.2023г. ищецът Б. Й. е упражнил законово регламентираното
субективно преобразуващо право да предизвика едностранно, независимо от волята на
работодателя, изменение на съществуващото правоотношение в посока към
прекратяването му.
В случая работодателят е оспорил предявения иск с твърдения, че ищецът е
злоупотребил с правото си да прекрати договора, като по този начин цели да избегне
налагането на дисциплинарно наказание за неявяването си на работа в периода 10.10-
16.10.2023г.
Съгласно трайната практика на ВКС, трудовото правоотношение не се
прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ – напр. за да
избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено
преди отправянето на едностранното изявление /Решение № 289 от 18.11.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 34 от 3.04.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 3010/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 159 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. №
4433/2019 г., III г. о., ГК, Определение № 1071 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
562/2010 г., IV г. о., ГК/. Следва да се отбележи, че правният ред не допуска
злоупотреба с право. Основно правно задължение според Конституцията е да не се
допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или
законни интереси на други, което е и изрично инкорпорирано в редица нормативни
актове /напр. чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 6 ДПК, 173 КЗ, 187, ал. 2 КСО, чл. 29
ЗЗК и пр. /. Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед
обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в
зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се
6
извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на
увреждащата злоупотреба. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно
право се упражнява в нарушение на чужда свобода; когато правото се упражнява, за да
се изключи или да не се осъществи друга правна възможност; когато правото се
упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и пр. В нормата на чл. 8, ал. 1 КТ
също е изрично разписана забрана за злоупотреба с права – трудовите права и
задължения се осъществяват добросъвестно от страните по трудовото
правоотношение, съобразно изискванията на законите. /в този смисъл Решение № 507
от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 978/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 130 от
14.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 150/2016 г., IV г. о., ГК/.
Наведените в отговора на исковата молба оплаквания за злоупотреба с права от
страна на служителя, съдът намира за неоснователни, тъй като по делото не е
установено, то да е упражнено недобросъвестно, а именно с цел да се избегне
налагането на дицсиплинарно наказание. На първо място следва да се посочи, че по
делото еднозначно се установява, че до началото на м.10.2023г. ищецът е полагал труд
по силата на съществувалото с ответника трудово правоотношение изцяло
дистанционно, което обстоятелство намира подкрепа и в събраните по делото гласни
доказателства, в.т. в показанията на св. Иванов. Същевременно ответникът не е
ангажирал доказателства за изменение на така постигнатата договореност относно
мястото на работа. По делото е приета Заповед № 6/04.10.2023г. на работодателя, с
която е предвидено да се обърне внимание на ищеца, че следва да полага труд с
месторабота опредЕ. в офиса на дружеството на адрес: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ № 55, ет.6, както и възможност за смесен режим на работа (в офиса на
компанията и дистанционна работа от дома на служителя) при определен график. При
въведено оспорване от страна на ищеца по делото, ответникът не проведе успешно
доказване на твърдението си за узнаване на работника за изменението на мястото на
полагане на труд. Напротив твърденията на ответника се опровергават от показанията
на разпитаните по делото свидетели Виктор Марков и Александрина Ангелова, които
посочват, че всички служители работели дистанционно, като присъствието в офиса на
дружеството било по желание на всеки индивидуално. Изявленията се припокриват и
в частта, в която свидетелите заявяват, че в последващ момент, непосредствено преди
прекратяване на техните трудови взаимоотношения през м.02.2024г. и м.04.2024г.,
работодателят ги задължил да работят присъствено, от офиса на дружеството, т.е. се
касае за период следващ прекратяване на договора с ищеца. В доклад по изпълнението
на заповед № 6/04.10.2023г. на Директор „Човешки ресурси“ от 09.10.2023г. е
отразено, че служителят е уведомен за нарежданията на работодателя, които отказва да
изпълнява - отказва да се явява в офиса, както и да работи при смесен режим на
работа. По делото е представена и Заповед за искане на писмени обяснения
адресирана до ищеца и касаеща извършени нарушения на трудовия договор, а именно
7
неявяване на работното място в гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55,
ет.6 в периода 10-16.10.2023г. Посоченият акт с който на практика се стартира
процедура за ангажиране дисциплинарната отговорност на работника, макар да носи
подписа на работодателя /съгласно приетата и неоспорена от страните СГЕ/,
представлява частен документ, оспорен от ищеца при твърдения съдържанието на
последния да не е свеждано до знанието му. В заповедта е отразено, че тя е връчена на
служителя на 19.10.2023г. при отказ, удостоверено с подписа на Петър Петров,
Директор „Човешки ресурси“. На първо място следва да се посочи, че въпросния
документ не е надлежно оформен, доколкото не е спазено изискването за
установяването на отказа на работника/служителя да получи същия с подпис на двама
свидетели, което се потвърждава и от показанията на свидетеля Петров. От друга
страна по делото се установява, че връчването на заповедта от страна на свидетеля
Иван Петров на дата 19.10.2023г. съответства във времево отношение на получаването
от същия на заявлението на работника за прекратяване на трудовия договор на
основание чл. 327, т. 2 КТ. При разпита си в съдебно заседание свидетелят Петров
посочва, че при опит да връчи заповедта, получил от ищеца заявление за напускане на
работа. Следователно в настоящия случай еднозначно се извежда, че отправянето на
уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение до работодателя е
извършено едновременно с искането за даване на писмени обяснения до ищеца –
19.10.2023г. Процесното заявление изхождащо от ищеца, не представлява ръкописен
текст, следователно съдът формира извод, че същото е предварително изготвено, т.е.
решението за едностранно прекратяване на трудовите отношения с ответника е взето
във времево отношение предхождащо връчването на заповедта за искане на обяснения
и узнаването за издаване на такава. Поради изложеното не може да се приеме, че
отправянето на уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение от страна
на ищеца има за цел последици, различни от реализиране правото на едностранно
прекратяване и в частност – избягване на дисциплинарно производство, съответно не
могат да се възприемат доводите на ответника, че ищецът е злоупотребил с правото си
по чл. 327 КТ.
Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да
заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Разпоредбата на
чл. 245 КТ предвижда, че при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на
работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в
размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от МРЗ за
страната, като разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава
изискуема и се изплаща допълнително заедно със законната лихва. На основание чл.
270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки
месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. Съгласно чл.8, ал.2 КТ
добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага
8
до установяване на противното.
По настоящото дело не се оспорва, че за периода от 01.10.2023г. до 09.10.2023г.
ищецът не е полагал труд по трудовото правоотношение, а за периода 10.10.2023г. до
16.10.2023г. работодателят не доказва възражението си за неявяване на ищеца Румен
Й. на работното му място. От страна на ответника не се твърди, че задължението за
заплащане на трудово възнаграждение за този период е погасено чрез
плащане.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорена от страните, и след анализ на приложените по делото доказателства, в т.ч.
допълнително изискани от вещото лице фишове за работни заплати за м. септември
2023г. и м.октомври 2023 г., се установява, че начисленото брутно трудово
възнаграждение за периода от 01.10.2023г. до 19.10.2023г., което съставлява 11 работни
дни и 2 дни платен годишен отпуск е в размер на 6235,18 лв., респективно нетното
възлиза на 5128,91 лв.
Съгласно практиката на ВКС при иск с правно основание чл. 128, т.2 КТ може да
се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъкът от чистата сума за
получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като
решението трябва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, или
се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на
дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. Когато е присъдено
брутното трудово възнаграждение, дължимите данък и осигурителни вноски ще се
изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. За да се съберат тези
публични държавни вземания е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено
дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният
изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се
присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на
дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски /в този смисъл Решение
№ 154 от 24.06.2015г. на ВКС по гр.д. № 6134/2014г., III Г.О., ГК, Решение № 166 от
25.02.2010г. на ВКС по гр.д. № 220/2009г., III Г.О., ГК/.
В процесния случай претенцията на ищеца не е изрично конкретизирана
относно обстоятелството дали се отнася до брутния или до нетния размер на
дължимите трудови възнаграждения, но съдът констатира, предвид данните по делото,
че искането за дължимото възнаграждение за от 01.10.2023г. до 19.10.2023г. е посочено
в неговия нетен размер. По изложените по-горе мотиви, искът за незаплатено трудово
възнаграждение за процесния период от 01.10.2023г. до 19.10.2023г. в общ нетен
размер на 5128,91 лв., се явява изцяло основателен.
По иска по чл.221, ал.1 КТ :
9
Съгласно чл. 221, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника или служителя без предизвестие, в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а от
КТ, работодателят му дължи обезщетение в размер на БТВ за срока на предизвестието
– при безсрочно трудово правоотношение.
В тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е съществувало
трудово правоотношение, което е било прекратено едностранно от ищеца без
предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2, т. 3 или т. 3а КТ, както и размера на
претенцията си.
В конкретният случай, безспорно се установява по делото, че страните са били
обвързани от безсрочно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен
трудов договор от 05.05.2022 г., прекратено на 19.10.2023г., по инициатива на
работника, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Уговореният в трудовия договор срок
на предизвестието е 3 месеца, който е еднакъв за двете
страни.
Следователно всички предпоставки за уважаване на този иск са доказани в
производството от носещата тежестта за това страна, а именно ищеца и като резултат,
иска следва да се уважи в предявения му размер от 31 405,56 лв.
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение
служителят има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто
размер се определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, през който служителят е работил най-
малко 10 работни дни.
За основателността на иска ищецът следва пълно и главно да докаже наличието
на трудово правоотношение между страните, което е прекратено, независимо от
основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение,
получено за последния пълен отработен месец преди уволнението.
В тежест на работодателя-ответник е да докаже положителния факт на ползване
на отпуска или заплащането на дължимото обезщетение за неизползването му.
Съгласно представената по делото Заповед № 033/19.10.2023г. при прекратяване
на трудовото правоотношение на ищеца се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за
12 дни неизползван платен годишен отпуск. Удостовереното в заповедта обстоятелство
следва да се цени като извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, което
се ползва в процеса с доказателствено значение. Освен това ответникът, съобразно
вменената му доказателствена тежест, не установи отпускът да е ползвал или
обезщетението да е изплатено. При съобразяване на приетата без възражение ССчЕ и
10
въз основа на уговореното брутно трудово възнаграждение, съдът намира, че
обезщетението за 12 дни неизползван платен годишен отпуск възлиза на сумата от
6611,69 лева, съответно искът следва да бъде уважен за пълния предявен размер, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
По отношение на възражението за прихващане, релевирано с отговора на
исковата молба:
Институтът на прихващането е уреден в чл. 103 – чл. 105 ЗЗД. Изисква
насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането
на прихващащия /активното вземане/ да е изискуемо. Задължението на прихващащия
/пасивното вземане/ може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. След като
по правило длъжникът може да изпълни преди срока /чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, той може и да
прихване преди срока. Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към
активното вземане. Действието на прихващането е винаги обратно и произтича пряко
от чл. 104, ал. 2 ЗЗД. При уважено възражение за прихващане признатите от съда
насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който
прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било
изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без
значение /ТР № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая релевираното от ответника възражение за прихващане намира
основанието си в разпоредбата на чл.92, ал. 1 ЗЗД.
За да бъде уважено релевираното възражение за прихващане по чл. 92, ал.1 от
ЗЗД ответникът следва да докаже уговарянето на неустойка с посоченото съдржание в
процесния трудов договор, настъпване на предвиденото в договора основание за
нейното плащане, като същевременно същата следва да отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Видно от приетия по делото трудов договор от 05.05.2022г., в т. 10 от същия е
предвидено задължението на служителя в срок до три дни преди датата на напускане
да представи писмен отчет на възложените, започнати, текущи или незавършени от
него задачи, като опише състоянието им и етапа, до който те са осъществени, какво
предстои или следва да се извърши за да бъдат успешно приключени, посочи лица за
контакт, ако е необходимо и техни координати, както и опише друга допълнителна
информация от значение за конкретната дейност или задача. Ако датата на
прекратяване на трудовия договор не е възможно да бъде предварително опредЕ., то
писменият отчет се съставя в деня на прекратяване или най – късно един след това.
Писменият отчет се представя незабавно след изготвянето му на
работодателя.
Съгласно предвиденото в чл. 12 от трудовия договор, при неизпълнение на
11
задължението по чл. 10 служителят дължи неустойка в размер на трудовото
възнаграждение по т. 4.
Съдът следва да се произнесе по валидността на уговорката, съдържаща се в
разпоредбата на чл. 12 от трудовия договор, доколкото такова възражение е направено
от ищеца своевременно, с молба от 14.10.2024г.
Правото да се начисли неустойка е обусловено освен от реализиране на
юридическите факти, при които е уговорена, още и от валидност на клаузата, която е
предвижда. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Въз основа на тази 5 Актът е
постановен на 20.12.2024 регламентация в доктрината и практиката са изведени
безпротиворечиво функциите на неустоечното съглашение като форма на договорна
отговорност обезпечителна (стимулираща изпълнението), обезщетителна и
санкционна. Като проявление на принципа на автономия на волята в частното право
(чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от
неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени по-горе функции. Когато
неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция,
същата би била нищожна поради накърняване на добрите нрави. Преценката за
нищожност като изначален и несанируем порок на сделката или на част от нея е
винаги конкретна и се прави за всеки отделен случай в зависимост от специфичните за
отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред
които вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Преценката
наред с това се извършва всякога към момента на сключване на договора, а не с оглед
конкретното неизпълнение – в този смисъл са мотивите в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За нищожността
като най-тежък порок на сделката съдът следи служебно.
Следва да се посочи, че трудовоправните отношения са уредени с императивни
норми с тази особеност, че страните имат договорна свобода да уговарят условия на
труд, които не са уредени с императивни норми, както и условия, които са по-
благоприятни за служителя от установените с колективния колективния трудов
договор (чл. 66, ал. 2 КТ).
В настоящия случай отговорността за неустойка е допълнително условие към
трудовия договор с гражданскоправно съдържание, което е по-неблагоприятно за
работника по смисъла на чл. 66, ал. 2 КТ, защото е отклоняване от императивните
норми на чл. 203 и сл. КТ, предвиждащи ред за реализиране на ограничената
имуществена отговорност на работника/служителя. Т.е. процесната неустоечна клауза
12
разширява кръга на хипотезите на имуществена отговорност на йерархически и
икономически зависимия служител, което противоречи на горепосочената императивна
уредба на тази отговорност по смисъла на Кодекса на
труда.
С оглед на изложеното съдът намира за основателно възражението на ищцовата
страна за нищожност на уговорената неустойка по чл. 12 от трудовия договор, което
обуславя липсата на необходимост от изследване на останалите елементи от
фактическия състав на нормата на чл.92 ЗЗД.
По възражението на ответника по реда на чл.220, ал. 1 КТ.
Съобразно чл. 220, ал. 1 КТ страната, която има право да прекрати трудовото
правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на
предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на
предизвестието. В текста на разпоредбата ясно са очертани хипотезите, в които се
дължи обезщетение тогава, когато се прекратява трудово правоотношение на някое от
основанията, за които законът изрично предвижда отправяне на предизвестие. Когато
правоотношението се прекратява на основание, което предвижда прекратяване без
предизвестие – каквато е и хипотезата на чл. 327, т. 2 КТ, при установено по делото
законосъобразно позоваване на работника на същата норма, обезщетение по реда на
чл. 220, ал. 1 КТ не се дължи (в този смисъл Решение № 133 от 25.10.2018 г. на ВКС по
гр. д. № 3458/2017 г., III г. о., ГК). С оглед гореизложеното, съдът счита възражението
за неоснователно.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
има ищецът. Ищецът претендира съгласно представен списък по чл. 80 ГПК сумата в
размер на 3976 лв. за адвокатско възнаграждение, което е действително заплатено от
ищеца на адв. Христова, видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 10.11.2023г., представляващ разписка за получената сума /л.139/, която
следва да бъде присъдена.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на съда сумата от 1726 лв. държавна такса по уважените искове и сумата 1000
лева за депозити за вещи лица.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Некст Баскет“ АД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Р. Й.,
ЕГН **********, по предявените осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2
13
КТ сумата 5128,91 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за
периода от 01.10.2023г. до 19.10.2023г., с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата
31 405,56 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата
6611,69 лева, представляваща обезщетение за 12 дни неизползван платен годишен
отпуск за календарната 2023г., ведно със законната лихва върху главниците от датата
на исковата молба – 07.12.2023г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Некст Баскет“ АД, ЕИК *********,
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Р. Й., ЕГН **********,, сумата от 3976 лева разноски по
делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Некст Баскет“ АД, ЕИК *********,
ДА ЗАПЛАТИ по сметка на СРС сумата от 2726 лева държавна такса и депозити за
вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14