Р Е Ш Е Н И Е
№ 770
Град Пловдив, 05 април 2019 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, І
отделение, ІV състав, в
открито заседание на петнадесети март две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
Административен съдия: Анелия
Харитева
при секретар
С.Д., като разгледа докладваното от съдията административно дело № 66 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, във връзка с чл.195б и
чл.166 ДОПК.
Образувано е по жалба на П.А.К. *** против акт за установяване публично
държавно вземане № 140 от 11.12.2018 г. на директора на Басейнова дирекция
„Източнобеломорски район”, с което е установено задължение на ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от П.А.К., представляващо дължима такса за
водовземане от подземни води по разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. на
директора на БДИБР, за периода 12.05.2008 г. – 12.05.2013 г., в размер на
3 692,42 лева главница и 2 107,20 лева лихви за забава.
Според жалбоподателя актът е нищожен и незаконосъобразен, защото в правния
мир няма правен субект като ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“,
тъй като фирмата не е пререгистрирана в срока по ЗТР и е служебно заличена.
Освен това, актът е издаден след изтичане на давностния срок по чл.171, ал.1 ДОПК. Липсва обоснованост на начислените такси. Иска се отмяна на оспореното
решение и присъждане на направените разноски на основание чл.38 от Закона за
адвокатурата.
Ответникът не взема становище по основателността на жалбата.
Съдът намира, че жалбата е подадена от лице с правен интерес, чиито права и
законни интереси пряко се засягат неблагоприятно от оспорения акт, с който за
жалбоподателя се създават нови публични задължения, и в преклузивния 14-дневен
срок от съобщаването, извършено с писмо с обратна разписка на 20.12.2018 г.
(л.12 от делото). Жалбата е срещу акт за установяване на публично държавно
вземане, което съгласно чл.195б, ал.1
ЗВ и чл.166, ал.1 ДОПК подлежи на обжалване по реда на
Административнопроцесуалния кодекс. Изложеното налага извод, че жалбата е
допустима, а разгледана по същество е частично основателна поради следните
съображения:
От представената административна преписка се установява, че на П.К.,
действащ като едноличен търговец под фирма ЕТ „Майорка
– 90 – П.К.“, е издадено разрешително за водовземане № 3150074 от 12.05.2008 г.
за ползване на подземни води от Палеогенски водоносен хоризонт, с код на
водното тяло BG3G0000PgN020 Пукнатинни води – Пещера-Доспат, каптиран естествен извор
„Емили“, находящ се на територията на отдел и подотдел 306-а, м. „Орлино“ в землището на град Сърница, община Велинград,
област Пазарджик, с цел на ползването – самостоятелно питейно-битово
водоснабдяване, с параметри на разрешено водовземане – 0,107 л/сек.,
разпределение на годишния обем на ползване на водата: денонощно до 9,2 куб.м и
годишно до 3375 куб.м, и срок на действие на разрешителното – 5 години. Няма
данни действието на това разрешително да е било прекратено, а и жалбоподателят
заяви лично в съдебното заседание, че не е подавал заявление за прекратяване на
неговото действие, поради което следва да се приеме, че разрешителното е
действало за целия срок, за който е издаден, а именно – до 12.05.2013 г.
На 16.09.2013 г. е извършена проверка, за което е съставен констативен
протокол № Пз-306 от 16.09.2013 г. (л.19-20 от делото), при която е установено,
че в срок до 31.12. на всяка календарна година не е подавана информация в
басейновата дирекция за отнетите количества вода, в срок до 31.01. на текущата
година не е подавана декларация за размера на дължимата такса за водовземане за
предходната календарна година, в срок до 31.03. на текущата година не е подаван
доклад за изпълнение на условията на водовземане, до момента на проверката не е
платена дължимата такса за водовземане от за целия период на разрешителното,
както следва: за периода 12.05.2008 г. – 31.12.2008 г. – 234 дни – 2163,70 м3
х 0,02 лв. = 43,30 лева; за 2009 г. – 3375 м3 х 0,02 лв. = 67,50
лева; за 2010 г. – 3375 м3 х 0,02 лв. = 67,50 лева; за 2011 г. –
3375 м3 х 0,02 лв. = 67,50 лева; за 2012 г. – 3375 м3 х
0,75 лв. = 2531,25 лева; за периода 01.01.2013 г. – 12.05.2013 г. – 132 дни – 1220,5
м3 х 0,75 лв. = 915,37 лева; или общо от 12.05.20018 г. до
12.05.2013 г. – 3692,42 лева. Констатирано е още, че титулярът на
разрешителното не се е възползвал от правото за продължаване на действието му и
към момента на проверката няма правно основание за водовземане от каптирания
естествен извод в подотдел 306-а в м. „Орлино“ на
землището на град Сърница. Дадени са предписания в 10-дневен срок да се платят
таксите за водовземане и трайно да се прекъсне водопроводната връзка между каптирания
извод и хотела, собственост на ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“.
На жалбоподателя са били изпратени две покани за доброволно изпълнение – на
17.07.2018 г. (л.13-14) и на 01.08.2018 г. (л.15-16), които не са били
получени, поради което съобщение е било публикувано на интернет страницата на
БДИБР. От страна на жалбоподателя е подадено възражение от 28.11.2018 г. (л.33)
до директора на БДИБР, с което заявява, че правен субект като ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“ в правния мир не съществува, че е
изтекла погасителната давност за задълженията за такса за водовземане и че
водата е била за санитарно-битови нужди, а не за питейна, поради което се иска
прекратяване на преписката.
Въз основа на констатациите от проверката и липсата на доброволно
изпълнение на установените задължения е издаден оспореният акт – предмет на
настоящото съдебно производство.
В хода на съдебното производство не са събирани нови доказателства,
доколкото страните нямат спор по фактите. Спорът е относно правилното
приложение на закона, поради което поисканите от жалбоподателя за събиране
доказателства са неотносими към предмета на спора или по делото са налични
писмени доказателства, като за размера на таксата към момента на действие на
разрешителното са налице действащи нормативни актове – Тарифа за таксите за
правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект (приета с ПМС №
154 от 28.07.2000 г., обн., ДВ, бр.65 от 8.08.2000 г., в сила от 1.01.2001 г.,
отм., бр. 50 от 1.07.2011 г., в сила от 1.01.2012 г.) и Тарифа за таксите за
водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (обн.,
ДВ, бр.50 от 1.07.2011 г., в сила от 1.01.2012 г., отм., бр. 2 от 6.01.2017 г.,
в сила от 1.01.2017 г.), взети предвид от административния орган при издаване
на оспорения акт.
При тези факти настоящият съдебен състав намира, че оспореното решение е частично
незаконосъобразно.
На първо място,
неоснователно е възражението на жалбоподателя, че оспореният акт е нищожен,
защото в правния мир няма такъв правен субект като ЕТ „Майорка
– 90 – П.К.“. Не е спорно, че жалбоподателят е бил регистриран като едноличен
търговец под фирма ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“,
която фирма, видно от писмото от 11.02.2019 г. на Агенцията по вписванията и приложената към нея извадка от
регистрационен картон № 15042325, не е била пререгистрирана и съгласно § 5,
ал.1 ПЗР ЗТР е заличена. Съгласно цитираната норма едноличните търговци и
клоновете на чуждестранните търговци, за които не е поискана пререгистрация в
срока по § 4, ал.1 (т.е., до 31.12.2011 г.) или имат влязъл в сила отказ за
пререгистрация, се считат за заличени от 1 януари 2012 г. Следователно,
безспорно установено е, че фирма ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“
не е пререгистрирана до 31.12.2011 г. и от 01.01.2012 г. се счета за заличена.
Регистрацията на едно физическо
лице като едноличен търговец само разширява неговата правоспособност и му дава
право да упражнява търговска дейност по занятие, но тя не раздвоява личността
на физическото лице. След прекратяването на дейността като търговец и заличаването
му от търговския регистър отговорността за задълженията продължава да носи
физическото лице, макар да няма вече качеството на търговец, защото с
регистрацията на едно лице като едноличен търговец не се създава нов правен
субект в правния мир. В този смисъл напълно необосновано и противоречащо на
закона и на правната логика е твърдението, че в правният мир не съществува
правният субект – адресат на оспорения акт, защото правният субект е единствено
и само физическото лице П.К.. В този смисъл административното производство по
издаване на оспорения акт е водено срещу съществуващ субект – П.К..
Макар и към момента на
издаване на оспорения акт жалбоподателят да няма вече качеството на едноличен
търговец, това не е пречка за издаване на акта и не влияе върху неговата
законосъобразност, нито е пречка за басейновата дирекция да търси събиране на
неплатените държавни такси за предоставеното право на водовземане.
Не се споделя становището на
жалбоподателя, че в административното производство по издаване на оспорения акт
са допуснати такива съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, които да са довели да нарушаване на правото на защита на жалбоподателя
и да са основание за незаконосъобразността на акта. Следва да се отбележи, че
административният орган е изпратил две покани за доброволно изпълнение – на
адреса на управление на едноличния търговец и на домашния адрес, откъдето
писмата са се върнали неполучени, след което е публикувано съобщение на
интернет страницата на БДИБР. Т.е., положени са максимални усилия от страна на
административния орган да уведоми жалбоподателя, че следва да изпълни
доброволно задължението за плащане на таксата за предоставеното право на
водовземане и че при неизпълнение ще последва издаване на акт за установяване
на публично държавно вземане. Т.е., спазени са правилата на чл.26 и чл.61 АПК,
а дори и да са били нарушени, на жалбоподателя беше гарантирано правото на
защита в пълен обем в настоящото съдебно производство и той имаше възможност да
направи всичките си искания и възражения, които е могъл да направи и в
производството по издаване на оспорения акт. При сравнение между писменото
възражение, подадено на 28.11.2018 г. до директора на БДИБР, и жалбата до съда
е видно, че възраженията на жалбоподателя са идентични, т.е., дори и да не са
спазени всички административнопроизводствени правила, нарушенията не могат да
се квалифицират като съществени, защото жалбоподателят не е бил лишен от
възможността да направи искания, бележки и възражения, всички факти от значение
за правилното решаване на спорния въпрос са били изяснени и волеизявлението на
органа не е било повлияно от каквото и да било нарушение на процедурата.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателя, че водата не е била ползвана за питейни нужди. Целта на
ползване на водата се определя в разрешителното за водовземане и съгласно
издаденото на жалбоподателя разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. тази цел е
самостоятелно питейно-битово водоснабдяване. Ето защо въпросът – дали
действително водата е била използвана за тези нужди или за други – е без правно
значение и не подлежи на доказване, защото меродавна и правно релевантна е само
целта, определена от органа в издаденото разрешително.
Неоснователни са възраженията
на жалбоподателя във връзка с определения размер на публичните задължения,
доколкото цената на правото на водовземане е определена в съответните тарифи
съгласно чл.194 ЗВ, които за срока на действие на процесното разрешително за
водовземане са Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено
ползване на воден обект, в сила от 01.01.2001 г. до 01.01.2012 г., и Тарифа за
таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, в сила от 01.01.2012
г. до 01.01.2017 г. „Драстичното“ според жалбоподателя увеличение на таксата се
дължи именно на приемането на новата Тарифа за таксите за водовземане, за
ползване на воден обект и за замърсяване, в сила от 01.01.2012 г., когато съгласно
чл.10, ал.2, т.2 единичният размер на таксата за водовземане от подземни води за самостоятелно питейно-битово водоснабдяване,
когато черпената вода се ползва за питейно-битови цели, се определя на 0,75 лв./куб.м. Такова детайлизиране в старата тарифа,
действала за 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г., няма и съгласно чл.2, ал.2 единичният размер на таксата за водоползване за питейно-битови нужди е
0,02 лв./куб.м.
Съгласно чл.194, ал.1, б.“б“ ЗВ за правото на използване на водите се
заплаща такса за водовземане от подземни води, а съгласно чл.194, ал.2 ЗВ, в редакцията
към момента на валидност на разрешителното за водовземане, таксата по ал.1, т.1
се определя на база отнетия обем вода. Именно по този начин са определени
задълженията на жалбоподателя – на база на максималния разрешен годишен обем на
водовземане от 3375 куб. м според издаденото разрешително за водовземане и
съответния единичен размер на таксата, която, както се каза по-горе, за 2008
г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г. е 0,02 лв./куб.м, а за 2012 г. и 2013 г. е 0,75
лв./куб.м.
Частично основателно е възражението
на жалбоподателя за изтекла в негова полза погасителна давност. На първо място,
за настоящия казус са неприложими общите правила на ЗЗД, съответно неприложим е
тригодишният давностен срок за периодичните плащания, доколкото е налице
специален закон, който дерогира приложението на общия, и това е ДОПК, приложим
за публичните вземания, каквото е и настоящото задължение на жалбоподателя, тъй
като представлява държавна такса, определена по силата на закон – Закона за
водите.
Съгласно чл.171, ал.1 ДОПК публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Законът за
водите не предвижда други правила относно давността.
|
|
В случая таксата за
водовземане е годишна и е следвало да се внася не по-късно от 31 януари на
следващата година съгласно разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. Давностният
срок за задължението от 2008 г., което е следвало да се плати до 31.01.2009 г.,
е започнал да тече от 01.01.2010 г. и е изтекъл на 01.01.2015 г., а абсолютният
10-годишен давностен срок изтича на 01.01.2020 г. Давностният срок за
задължението от 2009 г., което е следвало да се плати до 31.01.2010 г., е
започнал да тече от 01.01.2011 г. и е изтекъл на 01.01.2016 г., а абсолютният
10-годишен давностен срок изтича на 01.01.2021 г. Давностният срок за
задължението от 2010 г., което е следвало да се плати до 31.01.2011 г., е
започнал да тече от 01.01.2012 г. и е изтекъл на 01.01.2017 г., а абсолютният
10-годишен давностен срок изтича на 01.01.2022 г. Давностният срок за
задължението от 2011 г., което е следвало да се плати до 31.01.2012 г., е
започнал да тече от 01.01.2013 г. и е изтекъл на 01.01.2018 г., а абсолютният
10-годишен давностен срок изтича на 01.01.2023 г. Давностният срок за
задължението от 2012 г., което е следвало да се плати до 31.01.2013 г., е
започнал да тече от 01.01.2014 г. и е изтекъл на 01.01.2019 г., а абсолютният
10-годишен давностен срок изтича на 01.01.2024 г. Давностният срок за
задължението от 2013 г., което е следвало да се плати до 31.01.2014 г., е
започнал да тече от 01.01.2015 г. и е изтекъл на 01.01.2020 г., а абсолютният
10-годишен давностен срок изтича на 01.01.2025 г. Следователно за никое от
задълженията не е изтекъл абсолютният десетгодишен давностен срок.
В петгодишния давностен срок
е съставен констативен протокол № Пз-306 от 16.09.2013 г., с който е
констатирано неплащането на публичните задължения и на жалбоподателя са дадени
задължителни указания да погаси задълженията си в 10-дневен срок от получаване
на констативния протокол. Т.е., на основание чл.172, ал.1, т.1 ДОПК следва да
се приеме, че съставянето на констативния протокол представлява начало на производство
по установяване на публично вземане (по арг. чл.195б, ал.2, т.4 ЗВ) чрез
издаване на акт по реда на чл.166 ДОПК, което води до спиране на давността за
времето до издаване на акта, но за не повече от една година. Тъй като актът е
издаден едва през 2018 г., то давността следва да се счита спряна от 16.09.2013
г. до 16.09.2014 г. След спирането давността продължава да тече.
След съставянето на констативния протокол на
жалбоподателя са изпратени две покани за доброволно изпълнение през 2018 г., след
което на 11.12.2018 г. е издаден процесният акт за установяване на публично
държавно вземане, с който давността е прекъсната. До датата на издаване на
акта, обаче, преди прекъсването на давността, след което започва да тече нова
давност, е изтекъл петгодишният давностен срок за задълженията за 2008 г., 2009
г. и 2010 г. съответно на 01.01.2016 г., на 01.01.2017 г. и на 01.01.2018 г., след
като се прибави едногодишният срок, в който давността е била спряна.
Доколкото жалбоподателят е
направил възражение за изтекла погасителна давност още на 28.11.2018 г.
(писменото възражение – л.33 от делото), преди издаване на процесния акт,
административният орган е бил длъжен да приложи института на давността. По
аргумент от чл.173, ал.2 и чл.174 ДОПК и съобразно общия правен принцип
давността не се прилага служебно, а само при изрично направено от длъжника
възражение за изтекла погасителна давност. Като не се съобразил с това
възражение, административният орган неправилно е приложил материалния закон,
което налага отмяна на оспорения акт в частта, с която са установени задължения
за 2008 г., 2009 г. и 2010 г.
За задълженията за 2011 г.,
2012 г. и 2013 г., противно на твърдението на жалбоподателя, не е изтекла нито
петгодишната погасителна давност, нито абсолютната десетгодишна давност.
Отделно от това, с издаването на оспорения акт давността е прекъсната и от
11.12.2018 г. е започнала да тече нова давност.
С
оглед всичко изложено, съдът намира, че оспореното решение е издадено от
компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на
процесуалните правила, но в нарушение на материалноправните норми. При
извършената служебна проверка на всички основания по чл.146 АПК, както и с
оглед наведените от жалбоподателя възражения, съдът намира, че оспореният акт следва
да бъде частично отменен относно установените задължения за 2008 г., 2009 г. и
2010 г., а в останалата част жалбата като неоснователна следва да бъде
отхвърлена. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалните
представители на жалбоподателя за заплащане на разноските същото следва да бъде
уважено до размера на уважената част от жалбата или ответната дирекция следва
да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя сумата 2,07 лева. Доколкото в договора за
правна помощ (л.56) е налице противоречие – договорено е адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лева, а след това е отбелязано, че защитата се
осъществява при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, то не следва да се присъждат
разноските за адвокатското възнаграждение, защото очевидно адвокатската помощ
не е оказана безплатно, като липсват данни за материалното затруднение на
жалбоподателя – съдружник в „Емили 2009“ ООД, собственик на семеен хотел в град
Сърница. Затова и на основание чл.172, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, І
отделение, ІV състав,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на П.А.К., ЕГН **********,***, акт за
установяване публично държавно вземане № 140 от 11.12.2018 г. на директора на
Басейнова дирекция „Източнобеломорски район”, в частта, с която е установено
задължение на ЕТ „Майорка – 90 – П.К.“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от П.А.К.,
представляващо дължима такса за водовземане от подземни води по разрешително №
31510074 от 12.05.2008 г. на директора на БДИБР, за периода 12.05.2008 г. – 31.12.2010
г., в размер на 178,30 лева главница и 159,64 лева лихви за забава.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.А.К.,
ЕГН **********,***, против акт за установяване публично държавно вземане № 140
от 11.12.2018 г. на директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район”, в
частта с която е установено задължение на ЕТ „Майорка
– 90 – П.К.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от П.А.К., представляващо дължима такса за водовземане от
подземни води по разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. на директора на
БДИБР, за периода 01.01.2011 г. – 12.05.2013 г., в размер на 3 514,12 лева
главница и 1947,56 лева лихви за забава.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд с
касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването.
Административен съдия: /П/