№ 371
гр. Видин, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, II СЪСТАВ НО, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Вероника В. Станкова
при участието на секретаря Полина Ст. Въткова
като разгледа докладваното от Вероника В. Станкова Гражданско дело №
20241320100320 по описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба от „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, с ЕИК:
***********, със седалище и адрес на управление: гр. София – 1408, район „Триадица“, ж.к.
„Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1 против Б. М. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
Видин, ул. „Герго Божинов“ № 11, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 415, във
вр. с чл. 124 ГПК, във вр. с 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, чл. 9 от Закона за потребителския кредит,
във вр. с чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Твърди се, че на 15.10.2019 г., ищцовото дружество сключило, в качеството на
кредитодател с ответника по делото, в качеството на кредитополучател Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 269135. Договорът е сключен при условията на
ЗПФУР.
Сочи се, че сключването на самия договор се извършва въз основа на подробна
информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. На същия електронен адрес са
публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите,
сключването на договора става след регистрация на клиента в сайта и попълване на
въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което
кандидатът безусловно приема същите. След това кандидатът получава и-мейл, в който се
съдържа преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде
одобрен, той получава на личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено
потвърждаване. Потвърждаването става по следния начин: клиента получава чрез съобщение
по телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той
получава втори и-мейл, в който се съдържа специален линк, като след отварянето му следва
да въведе получения от него код. Посочено е, че по принцип преди извършване на паричния
превод клиента получава обаждане на посочен от него телефонен номер, като разговорът се
записва. По този начин той отново потвърждава сключването на договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Сочи се, че при кандидатстване ответникът е посочил
следния телефонен номер: ********** и следният имейл: **************@***.**.
Активиращият код е 0590.
Излага се, че сключването на договора чрез електронната платформа е годно
1
доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от
ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Сочи се, че приложим по повод дефиницията на
това, какво е електронен документ е чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. и съдът, следва при преценка на
доказването на факта на сключването на договора, да се придържа към акта на ЕС.
Приложени са по два броя дискове - за съда и за ответната страна, с доказателствената
стойност на оригинални договори за кредит, съгласно чл. 184, ал. 1, изр 2 от ГПК. Приложен
е и аудиозаписа в един екземпляр, който е само за съда.
Поддържа се, че в хода на кандидатстване кредитополучателят е изпратил снимка на
личната си карта, от което е видно, че предоставените лични данни съвпадат. Предоставена е
снимка тип „селфи“ с личната карта, като е видно че снимащия се и лицето от снимката на
личната карта съвпадат. Доколкото няма сигнал, че документът за самоличност е откраднат
то е явно, че именно ответникът е предоставил снимките.
Твърди се, че по този начин кредитополучателят сключва договора за предоставяне на
кредит от разстояние, а кредитодателят му изпраща съобщение по телефон, с което го
уведомява, че паричните средства са преведени по посочения от него начин.
Сочи се, че гореописаната процедура е извършена от ответника, в резултат на което
на същия е отпуснат кредит с главница в размер на 1000.00 лв. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
Договора кредитодателят се задължава да преведе на кредитополучателя сума в размер на
1000.00 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора предаването на сумата следва да бъде
извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя е преведена по банкова
сметка с титуляр ответникът М., а именно: в „УниКредит Булбанк“ АД с IBAN
BG48UNCR75271053554112, BIC UNCRBGSF.
Излага се, че видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането за главница в
размер на 1000.00 лв. и е разпределена на 6 вноски, от които първите 5 в размер на 166.67
лв. и 6-та последна вноска в размер на 166.65 лв. за периода 14.11.2019 г. - 12.04.2020 г. Сочи
се, че цялото вземане за главница е падежирало, преди подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение, като няма плащания за главница.
Поддържа се, че кредитът е изцяло падежирал на датата на последната дължима
вноска по погасителен план, а именно: 12.04.2020 г. и че същият не е погасен. Поради това
на основание чл., 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД ответникът е в забава от датата на падежиране на
целия кредит - 12.04.2020 г. Посочва се, че за периода от 12.04.2020 г. - 09.10.2020 г.
законната лихва е погасена по давност, поради което не се претендира. Началната дата -
20.10.2020 г. е избрана да е след тази дата. Крайната дата - 01.10.2023 г. е произволно
избрана, така че да е преди датата на подаване на заявлението в съда. С оглед горното
ищецът претендира вземане за законна лихва (обезщетение/лихва за забава) в размер на
314.37 лв. за периода 20.10.2020г. - 01.10.2023г..
Твърди се от ищеца, че от него е подадено заявление по чл. 410 от ГПК и е
образувано ч. гр. д. № 1998/2023 г. по описа на Районен съд – Видин, по което е издадена
заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата в общ размер на 1314.37
лв., от които: 1000.00 лв. главница по предоставения кредит и 314.37 лв. лихва /обезщетение
за забава/ за периода 20.10.2020 г. - 01.10.2023 г., ведно със законната лихва върху
претендираната сума от 09.10.2023 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до пълното погасяване на дължимата сума.
Претендират се съдебни разноски в заповедното производство в размер на 150.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение и платената държавна такса за образуване на заповедно
производство в размер на 29.29 лв. Претендират се и разноски в настоящото производство,
2
вкл. юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лева.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, чрез
назначения по делото особен представител, в който предявените искове се оспорват като
неоснователни и недоказани, както по основание, така и по размер.
Изложени са следните съображения в отговора на исковата молба:
Твърди се, че процесният договор е сключен по реда на ЗПФУР, където е предвидена
възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като отношенията между
страните в тази връзка се уреждат електронно. Сключването на договора става не чрез
подписването му от кредитополучателя, а посредством електронно изявление, чрез
активиране на изпратен линк за потвърждение. За да установи възникването на
облигационното правоотношение, съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР, доставчикът е длъжен
да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В ал. 2 от
същата норма е посочено, че за доказване предоставянето на преддоговорна информация,
както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския
закон, а за електронните изявления - Законът за електронния документ и електронния
подпис/сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги/.
Посочено е, че при твърдяното от ищеца облигационно правоотношение, възникнало
от вид договор за заем, в който случай потребителят действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, а кредиторът - по занятие, т.е. предоставянето на
кредити е основният му предмет на търговска дейност, следва да се прилагат изискванията
на ЗПК.
Излага се, че съгласно чл. 10 ЗПК договорът трябва да е сключен в писмена форма на
хартиен или друг носител. Разглежданият договор се твърди, че е сключен от разстояние,
което е допустимо, съгласно ЗПФУР.
Поддържа се, че по делото липсват електронни записи, от които да се установява по
безспорен и категоричен начин, че волеизявленията на страните са насочени към сключване
на договор, чието изпълнение се претендира от ищеца. Съгласно чл. 2 и чл. 3 ЗЕДЕУУ,
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет
стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията. Електронен
документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация
и удостоверителните услуги при електронни транзакции на вътрешния пазар и за отмяна на
Директива 1999/93/ЕО /ОВ, L 257/73 от 28 август 2014 г./, наричан по-нататък „Регламент
/ЕС/ № 910/2014”. Той определя електронния документ като всяко съдържание, съхранявано
в електронна форма, по- специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ
електронно изявление.
Твърди се, че по делото не се удостоверява извършването от ответника на посоченото
в исковата молба електронно потвърждение, за да се приеме, че е възникнало твърдяното
валидно облигационно правоотношение. Не може да се приеме, че това обстоятелство се
установява от представения договор, тъй като ищецът посочва, че същият е част от
изпратената на ответника информация, но самото електронното изявление на последния за
сключването му се удостоверява с допълнително обстоятелство - активирането на
изпратения линк за потвърждение, с въвеждане и на определен код. В ОУ е предвидено, че
кредитополучателят следва да потвърди съдържанието на договора по този начин. Именно
потвърждаването има функцията на ел. подпис. От този момент се счита, че между страните
е възникнала валидна облигационна връзка. Доказателства, че именно ответната страна е
потвърдила договора и последващите й действия не са ангажирани.
Следователно, ищецът не удостоверява да е било извършено електронно изявление за
3
потвърждение от ответника, за да се приеме, че представеният договор обвързва страните в
установеното съдържание.
Сочи се, че освен изложеното, следва да се има предвид, че договорът за заем е
реален, поради което елемент от фактическия състав на неговото сключване е
действителното предаване на сумата. По делото не се представят доказателства, че
ответникът е получил твърдяната като дадена в заем сума .
Излага се, че отделно, не се установява спазване на изискванията на чл. 18 ЗПФУР,
тъй като няма данни кредиторът като доставчик да е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, като е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2
от същия закон, както и, че е получил съгласието на потребителя за сключването им - чл.18,
ал.1, т.З ЗПФУР. Няма доказателства да е била предоставена преддоговорна информация,
както и реално ОУ да са получени, при което и не може да се приеме, че задължението по чл.
18, ал.1, т.1 ЗПФУР е изпълнено.
Поддържа се, че за сключването на договора потребителят следва да изрази по ясен и
недвусмислен начин волеизявлението си, че приема направеното от доставчика
предложение, при което съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР в тежест на ищеца е да установи
получаването на съгласието на потребителя за сключване на договора. Тъй като такова не се
установява, нито реално предаване/получаване на сочените кредитни средства,
облигационна обвързаност не се доказва.
Твърди се, че са налице и допълнителни основания за отхвърляне на исковете.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него - физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава трета,
чл. 10 и чл. 11.
Наведени са възражения, че процесният договор за потребителски кредит нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран - 40,15 %.
Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Тоест не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето
- за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване.
Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на съответния
размер. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора
за кредит да са посочени условията за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В
договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е
фиксиран. В този смисъл е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
която е императивна.
На следващо място се сочи, че не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
4
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 48,3 % /. В този порядък следва да се посочи, че, съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит
яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
допълнение следва да се отбележи, че доколкото представянето на обезпечение по чл. 3 от
Договора не е въведено като предпоставка за отпускане на кредита, т. е. за сключване на
договора, то предвидената неустойка трябва да бъде включена в ГПР, тъй като е
задължителен разход за потребителя, без който няма да бъде отпусната заемната сума.
"Обезпеченията", визирани от кредитора, имат единствената цел да създадат допълнително
оскъпяване на кредита и на практика клаузата на чл. 3 от контракта представлява
предварително, недобросъвестно и незаконосъобразно определени от кредитора
допълнителни разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва е посочено, че са налице и
други основания за недействителност. В договора е визиран ГЛП в размер на 40. 15%. Така
уговореният размер на възнаградителна лихва се твърди, че противоречи на добрите нрави.
Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни разпоредби
(императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПР), които определят максималния
размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е
ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който
потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита
от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно
установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в
електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора,
основният лихвен процент е 0. 00% от което следва, че размерът на законната лихва е 10.
00%, т. е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от
четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в
размер на 40. 15 % годишно надхвърля 4 пъти законната, което е в нарушение на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина
клаузата на чл. 2, т. 3 от Договора накърнява равноправието между страните, противоречи на
добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което
се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед на всичко гореизложено, се иска от съда да вземе предвид, че процесния
договор не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК с оглед на
което се твърди, че същият е недействителен. Последиците от недействителността на
договора са визирани в чл. 23 ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи.
Излага се, че според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7
5
- 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
С оглед на горното се твърди, че главницата не може да бъде установена за дължима в
настоящото производство, тъй като би се стигнало до подмяна основанието на вземането.
Поддържа се, че исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК следва да са идентични по
основание, размер и период на претенциите в заповедното производство. След като
договорът е недействителен, не би могло да се признае дължимостта на главницата на това
основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на
института на неоснователното обогатяване - при липсата на основание или при отпаднало
основание, всеки дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на
договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, за което е
била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК, като дадено по
недействително правоотношение. Поради това се сочи, че искът за главница не може да бъде
уважен. Цитирана е и съдебна практика.
Моли исковете да бъдат отхвърлени изцяло в претендирания размер.
Събрани са писмени доказателства, назначени и изслушани са съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертизи, приложено е ч.гр.д. № 1998/2023 г. по описа на Районен съд
- Видин.
Съдът, като взе предвид постъпилата искова молба и съобразявайки представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
На 15.12.2020 г. е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
269135 между „Изи Финанс“ ЕООД като кредитор и ответника Б. М. М. като потребител за
предоставяне на потребителски кредит в размер на 1000.00 лева по продукт „Бърз на
вноски“. Съгласно сключеният договор – чл. 4, ал. 3, т. 2 и изготвения погасителен план,
ответникът е следвало да погасява в срок, като съгласно условията на договора заплати 6
броя вноски с различен размер, с първа вноска на 14.11.2019 г. и последна вноска на
12.04.2020 г. Общият размер на главницата по кредита е 1000.00 лева. При изплащане на
вноските по кредита, ответникът следва да превежда освен главницата и договорна лихва,
която е фиксирана съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от сключения договор с ГЛП на 40.15 %.
Съгласно чл. 2 от Договора за предоставяне на кредит № 269135/15.10.2019 г.
кредиторът се задължава да предаде на потребителя сумата от 1000.00 лева главница в деня
на подписването на договора чрез превод по посочената от потребителя банкова сметка или
в офис на „Изи Пей“ АД.
В договора за предоставяне на кредит № 269135/15.10.2019 г. ответникът Б. М. М. е
посочил банкова сметка в лева за превод на сумата от 1000.00 лева в „Уникредит Булбанк“
АД.
На 15.10.2019 г. с платежно нареждане за кредитен превод /лист 31 от делото/ е
видно, че на 15.10.2019 г. с платежно нареждане за кредитен превод сумата от 1000.00 лева е
преведена на ответника Б. М. М. по посочената в Договора за кредит банкова сметка в
„Уникредит Булбанк“ АД с основание за превод: договор за заем № 269135.
Видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което
не е оспорено от страните и е прието по делото е, че от „Уникредит Булбанк“ АД му е
предоставена информация, че банковата сметка, посочена в Договора за кредит е с титуляр Б.
М. М.. Представено е на вещото лице и извлечение за движението на средства по
разплащателната сметка на ответника, от което същото е установило, че сумата по кредита в
размер на 1000.00 лева е преведена на 15.10.2019 г. Като наредител е посочен „Изи Финанс“
6
ЕООД с основание за плащане: договор за заем номер 269135. Вещото лице е посочило, че
към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 09.10.2023 г., както и към датата
на подаване на исковата молба – 08.02.2024 г. ответникът не е направил плащания по
процесния договор за кредит. Посочило е, че размерът на дължимата законна лихва върху
претендираната главница от 1000.00 лева за периода от 20.10.2020 г. до 01.10.2023 г. е 314.37
лева.
Видно от заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза
е, че същото е категорично, че не е възможно записът да бъде манипулиран чрез вмъкване на
думи и реплики, които са предварително записани от проведени разговори с ответника.
Съдържанието на аудиозаписа е снето на хартиен носител, описано в точка 1 на
констатираните обстоятелства. В този разговор ответникът потвърждава своето желание за
сключване на договор за предоставяне на кредит № 269135 от същата дата 15.10.2019 г.,
когато е проведен и разговорът със служителката на ищеца. Този разговор е единият от
задължителните за изпълнение елементи от процедурата за кредитиране. Вещото лице е
посочило, че процедурата по кандидатстване за договор за кредит № 269135 е изпълнена от
страна на ищеца и ответника във всичките си етапи, а именно: ответникът има регистриран
профил в системата на дружеството, предоставил е лични данни в хода на процедурата,
изпратени са му имейли в хода на процедурата по сключване на договора за кредит,
изпратен му е SMS с уникален код за сключване на договора за кредит на посочен от
ответника телефонен номер, активиран е договора за кредит.
С оглед горното, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя; че е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 от
същия договор и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор.
Установи се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че ответникът е
получила фактическата власт върху парична сума в размер на 1000.00 лева, която е
преведена по банкова сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД, а именно: ищцовото
дружество е превело в полза на ответника Б. М. М. сумата в размер на 1000.00 лева на
15.10.2019 г., с основание на превода „договор за заем номер 269135“. Ответникът не е
правил плащания по кредита.
Същият е следвало да погасява заема на фиксирани вноски по дати, включващи два
варианта - главница, договорна лихва и неустойка - при непредставяне на обезпечение по чл.
4, ал. 2 от договора и при представяне на обезпечение – главница и договорна лихва.
С оглед горното, Съдът намира, че се установява наличието на сключен договор за
заем, регламентиран в чл. 240 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с
договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Според ал. 2 на същата разпоредба, заемателят дължи лихва
само ако това е уговорено писмено. Договорът е сключен между страните като електронен
документ, посредством постигане на съгласие чрез средства за комуникация от разстояние.
Съдът счита възраженията, касаещи сключването на договора за кредит, за
неоснователни по следните съображения:
Процесният договор е сключен по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Подписи в договор сключен по
тези специални закони не се полагат, както за саморъчни, така и за електронни такива. Това е
така, тъй като договорите са електронни, следователно те никога не са били
материализирани на хартиен носител. При някои от техните видове, като аудиозапис или
7
видеозапис /съгласно чл. 3, т. 35 от Регламент 910/2014 г./, въобще технически е невъзможно
да се полага дори електронен подпис. По повод поставяне на електронни подписи на
договорите в електронен текстов формат – ЗПФУР не поставя такова условие за
действителност. В цитирания регламент на ЕС също няма такова изискване за
действителност. Не съществува задължение за сключване на договор за кредит само чрез
електронен подпис. Волеизявлението за сключване на такъв договор от страна на
кредитополучателя се дава посредством изпълнението на процедурата по сключването му,
която видно от заключението на съдебно-техническата експертиза е изпълнена и от страна
на ищеца, и от страна на ответника.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 –10 от
същия закон, договорът за потребителски кредит е недействителен. Не се установява от
събраните доказателства неспазване на изискванията на посочените разпоредби, поради
което Съдът приема, че договорът е действителен. Възражението на ответника за
недействителност на договора съдът намира за неоснователно, предвид разпоредбата на чл.
5, ал. 13 от същия закон, постановяваща, че когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на
средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на
хартиен или на друг траен носител, както и в случаите по ал. 10, кредиторът, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК договорът следва да съдържа
общия размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия
случай договорът съдържа погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по
брой, размер, падеж, и е посочено, че заетата сума се погасява при фиксиран лихвен процент
за целия срок на договора – 40.15 %.
В случая клаузата от договора, с която е уговорен фиксиран годишен лихвен процент
от 40.15 % не е нищожна поради противоречие с добрите нрави и неравноправност. Лихвите,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, формират годишния процент на
разходите по кредита, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19,
ал. 1 ЗПК/.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. А
съгласно ал. 5, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
С постановление № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения на МС, в сила от 01.01.2015 г., е определен годишният
размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, на текущата година плюс 10
процентни пункта. Основният лихвен процент на БНБ за този момент е 0, 00 %, а увеличен с
8
10 пункта се равнява на 10.00 %, при което положение е видно, че уговореният в процесния
договор годишен лихвен процент от 40.15 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, с оглед на което клаузата не е нищожна нито поради неравноправност, нито поради
противоречие с добрите нрави.
С оглед тези установени обстоятелства, Съдът намира, че исковете следва да бъдат
уважени като доказани в основанието и размера.
Съобразявайки т. 12 на ТР № 4/2013 на ОС ГТК на ВКС и изхода на делото
ответникът следва да понесе отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство съобразно уважената част от исковете.
Ответникът следва да заплати на ищеца следните разноски, направени в исковото
производство: 50.00 лева – заплатена държавна такса, 431.44 лева – разноски за особен
представител и 320.00 лева – разноски за възнаграждение на вещи лица. Ищецът претендира
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лева. Съдът като съобрази
фактическата и правна сложност на делото, счита, че на ищеца следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в поискания размер на 300.00 лева, определено на
основание чл. чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ /НЗПП/, във връзка с
чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Ответникът следва да заплати на ищеца и направените разноски по заповедното
производство по ч. гр. д. № 1998/2023 г. по описа на Районен съд – Видин в общ размер на
179.20 лева /29.20 лева - за държавна такса и 150.00 лева - юрисконсултско възнаграждение/.
Водим от горното Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б. М. М., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. Видин, ул. „Герго Божинов“ № 11, че „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, с ЕИК:
***********, със седалище и адрес на управление: гр. София – 1408, район „Триадица“, ж.к.
„Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1 има вземане спрямо Б. М. М., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. Видин, ул. „Герго Божинов“ № 11 за сумата в сумата в общ размер на 1314.37 лв.,
от които: 1000.00 лв. главница по предоставения кредит и 314.37 лв. лихва /обезщетение за
забава/ за периода 20.10.2020 г. - 01.10.2023 г., ведно със законната лихва върху
претендираната сума от 09.10.2023 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1998/2023 г. по описа на Районен съд -
Видин до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Б. М. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. Видин, ул. „Герго Божинов“ № 11
да заплати на „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, с ЕИК: ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. София – 1408, район „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1,
направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д № 1998/2023 г. по описа на
Районен съд - Видин в общ размер на 179.20 лева /29.20 лева - за държавна такса и 150.00
лева - юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА Б. М. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. Видин, ул. „Герго Божинов“ № 11
да заплати на „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, с ЕИК: ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. София – 1408, район „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1,
направените разноски в исковото производство в общ размер на 1101.44 лева /50.00 лева –
заплатена държавна такса, 431.44 лева – разноски за особен представител и 320.00 лева –
разноски за възнаграждение на вещи лица и 300.00 лева – юрисконсултско
възнаграждение/.
9
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Видин в двуседмичен срок
от връчването му на страните, като след влизането му в сила да се приложи препис по ч.гр.д.
№ 1998/2023 г. по описа на Районен съд - Видин.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
10