Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 31.01.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия, осемнадесети състав, на петнадесети
януари две
хиляди и двадесета година, в публично
съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар Йоана
Робова
като разгледа докладваното от
съдията
гр. дело № 2023 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр.
чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Ищецът излага твърдения, че на основание сключен с
ответника договор за стоков кредит № ***. му е предоставил заем в размер на
502, 24 лв., който бил усвоен, чрез превод на сумата по сметката на търговеца,
от който е закупена кредитираната стока. Ищецът сочи, че срока на издължаване
на кредита е 9 месеца и че връщането е следвало да се извърши разсрочено, на
месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто падеж е всяко 5-то число на
месеца. Твърди, че в периода 05.09.2015г. – 05.02.2016г. ответникът е допуснал
забава при връщане предоставената сума, поради което кредита е обявен за
предсрочно изискуем на 25.02.2016г. Ищецът сочи, че кредитополучателят е
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с нотариална покана от
04.02.2016г. Ищецът твърди, че поради липсата на изпълнение е подал заявление
по чл. 417 ГПК срещу ответника, въз основа на което съдът по ч.гр.д. № 639/2016г.
е издал заповед за изпълнение за сумата от 287, 76 лв. – главница по стоков
кредит, ведно със законната лихва, сумата от 8, 93 лв. – лихва за забава върху
просрочена главница за периода 06.08.2015г. – 24.02.2016г., сумата от 0, 24 лв.
- лихва за забава върху цялата главница за периода 25.02.2016г. – 28.02.2016г.,
както и сумата от 120 лв. – дължими такси по т. 10, раздел XII от ОУ към
договора за кредит. По изложените съображения и доколкото му е указано да
предяви иск за вземането си, ищецът иска от съда да приеме за установено, че
ответникът му дължи горепосочените суми по заповедта за незабавно изпълнение, с
присъждане на разноски за исковото и заповедното производство.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез
назначения му особен представител оспорва предявените искове като неоснователни
и недоказани. Излага съображения за нищожност на договора за кредит, поради
неспазване на изискването за форма, тъй като същият и ОУ към него не са
представени в цялост и не са подписани на всяка страница от длъжника. Възразява
срещу действителността на т. 10, раздел XII от ОУ, уреждащо задължението за
такси, като смята, че същата е неравноправна, тъй като неотговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. Оспорва визираната клауза да е част
от съдържанието на договорната връзка между страните. Отделно от това възразява
ищецът да е извършил някаква дейност или услуга, за да му се дължи процесната
такса, като нейна цена. Оспорва кредиторът да е изпълнил задължението си реално
да е предоставил на кредитиполучателя отпусната в заем сума, за което развива
подробни съображения относно доказателствената стойност на приложеното към
исковата молба извлечение от сметка. По изложените доводи моли за отхвърляне на
исковите претенции. Възразява срещу размера на претендираното от ищеца
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени доказателства по
делото и доводите на страните, намира за установено следното:
От представения по делото заверен препис от договор за
стоков кредит № ***. се установява, че ищецът е отпуснал на ответника кредит в
размер на 502, 24 лв. за закупуване на посочената в него стока, както и за
сключване на застраховка по пакет „Стандарт +” със застрахователна премия в
размер на 17, 14 лв. Съгласно чл. 3 от договора сумата на кредита се усвоява по
сметка на продавача на стоката респ. застрахователя, като ответникът се
задължава да я върне на ищеца в срок от 9 месеца, на месечни вноски, по
погасителен план, неразделна част от договора. Погасителнтие вноски са в размер
на 55, 80 лв. и с падеж 5-то число на месеца, с изключение на последната, която
е в размер на 55, 84 лв. и с падеж 08.04.2016г. /чл. 5 от договора и
погасителен план/. Страните не са предвидили срещу ползването на заетата сума
да се дължи договорна /възнаградителна/ лихва от кредитополучателя, поради
което и ГПР е 0% /чл. 6 и чл. 7 от договора/. Според чл. 11 от договора
ответникът се е задължил да заплаща на ищеца такси, съгласно Тарифата, която
представлява Приложение № 3 към договора. Същият е удостоверил, че с
подписването на договора за стоков кредит е получил и приема приложимите към
него ОУ на банката /чл. 12/. Съгласно т. 12 от ОУ при забава в плащането на
месечната вноска от деня, следващ падежната дата, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 пункта. Според т. 12.1. от ОУ при забава в
плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита
става предсрочно изискуем и започва да се олихвява по описания в т. 12 от ОУ
начин. Съгласно т. 10 от представената Тарифа разходите при изискуем кредит са
в размер на 120 лв.
От извлечение от счетоводните книги на банката и от
нотариална покана рег. № 348, том 1, № 13 на нотариус ***, приложени по ч.гр.д.
№ 639/2016г. на ВТРС, е видно, че ищецът е обявил процесния кредит за
предсрочно изискуем, поради забава в плащанията на главница над 90 дни.
Нотариалната покана до ответника, според отбелязването в разписка № 348/2016г.,
е връчена на негов съсед.
От заключението на изслушаната по делото ССчЕ се
установява, че на 08.07.2015г. сумата по кредита е преведена от ищеца на
застрахователното дружество /17, 14 лв./ и на продавача на стоката /485, 10
лв./. Установява се още, че длъжникът не е погасил 8 броя погасителни вноски
/от 2 вноска с падеж 05.09.2015г. до 9 вноска с падеж 08.04.2016г./, чийто общ
размер е 446, 44 лв. Непогасената главница преди 25.02.2016г. /датата на
твърдяната предсрочна изискуемост/ е в размер на 334, 80 лв. и е формирана от
погасителни вноски от втора до седма. Санкциониращата лихва за периода
06.09.2015г. до 24.02.2016г. е в размер на 8, 93 лв. и е формирана по описания
в ОУ начин. В съдебно заседание вещото лице потвърждава, че ответникът е платил
само първата погасителна вноска.
От приложеното ч.гр.д. № 639/2016г. по описа на ВТРС е
видно, че позовавайки се на уредената в чл. 12.1. от ОУ към процесния договор
предсрочна изискуемост, ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение
срещу длъжника за сумата от 287, 76 лв. – главница по договор за стоков кредит
от 08.07.2015г., ведно със законната лихва върху нея, сумата от 8, 93 лв. –
лихва за забава върху просрочена главница за периода 06.08.2015г. – 24.02.2016г.,
сумата от 0, 24 лв. - лихва за забава върху цялата главница за периода
25.02.2016г. – 28.02.2016г., както и сумата от 120 лв. – дължими такси по т.
10, раздел XII от ОУ към договора за кредит. Заповедта за изпълнение е връчена
на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК.
При така установената фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към
ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има за предмет
посочените в заповедта за изпълнение суми.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е
съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му
провеждането предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на
посоченото в нея основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на
наличието на валидно облигационно отношение между него и ответника по договора
за потребителски кредит, усвояването на кредита от страна на кредитополучателя,
настъпила изискуемост на вземанията по кредита преди подаване на заявлението по
чл. 417 ГПК, размера на претендираните отделни вземания.
От събраните по делото доказателства категорично се
установява възникването на валидно облигационно правоотношение между ищеца и
ответника по договор за стоков кредит № ***., който отговаря на изискванията за
форма и съдържание по чл. 430 ТЗ и притежава необходимите и съществени елементи
на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. ЗПК. Договорът е
сключен в писмена форма и е подписан от страните. Приложимите спрямо него ОУ, в
съответствие с изискването на чл. 11 ал. 2 ЗПК, са подписани на всяка страница
от кредитодателя и кредитополучателя. Предвид на това възражението на ответника
за нищожност на договора, поради неспазване на изискването за форма се явява
неоснователно. Несъстоятелно е и възражението му, че процесния договор и ОУ към
него не са представени в цялост. Елементарният прочит на наличните по делото
заверени преписи от тях установява, че те съдържат всички постигнати уговорки
на страните, доколкото е налице граматическа, смислова и логическа
последователност между отделните клаузи.
От заключението на изслушаната ССчЕ, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, безспорно се установява, че
ищецът реално е предоставил на кредитополучателя отпуснатия му кредит в размер
на 502, 24 лв. В съответствие с уговореното по чл. 3 от договора тази сума е
преведена на търговеца и с нея е заплатена цената на закупената от него стока. Ето
защо оспорването на факта на плащането от страна на ответника се явява
неоснователно. А и в случая заплащането на първата погасителна вноска,
установено по заключението на ССчЕ, представлява признание на неизгодния факт
за получаване на отпусната в заем сума. Лишено от всякаква житейска логика е да
се правят погашения по кредита, ако същият не е бил получен. Реалното усвояване
на предоставената в заем сума е породило задължението на кредитополучателя да я
върне по начина и в сроковете уговорени в договора.
От заключението на изслушаната ССчЕ следва, че
длъжникът не е изпълнил точно задължението си за връщане на предоставения му
кредит. Същият не е платил погасителните вноски с падеж след 05.09.2015г.,
чийто общ размер до края на срока възлиза на 446, 44 лв. Забавата в плащанията
на вноските е породила за кредитодателя вземане за санкционираща лихва по
смисъла на т. 12 от ОУ, която по естеството си представлява мораторна
неустойка, дължима, поради забавено изпълнение на съответната парична
престация. За периода 06.09.2015г. /деня, следващ падежната дата на първата
неплатена вноска/ до 24.02.2016г. тази наказателна лихва е в размер на 8, 93
лв.
За да обоснове изискуемостта на тези вземания към
релевантния за спора момент – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК,
както и на вземанията за санкционираща лихва върху цялата главница в размер на
0, 24 лв. за периода 25.02.2016г. – 28.02.2016г. и на заемни такси в размер на
120 лв., кредиторът се е позовал на уредената в т. 12.1. от ОУ хипотеза на
предсрочна изискуемост – просрочие в плащанията на главницата над 90 дни. В
случая е безспорно, че такава забава е налице към датата на депозиране на
заявлението в съда /29.02.2016г./, тъй като към него момент длъжникът не е бил погасил
вноските с падеж от 05.09.2015г. до 05.02.2016г. Само това обстоятелство обаче
не е достатъчно, за да изгуби длъжника предимството на срока, а е необходимо
кредиторът да му обяви волята си, че прави кредита предсрочно изискуем /т. 18
от ТР № 4/2013г. на ОСГТК/. Надлежното упражняване на това преобразуващото
право изисква /арг. чл. 432 ТЗ вр. чл. 60 ал. 2 ЗКИ/, то да достигне до
длъжника, без да е необходимо той да го приема. В тази връзка ищецът е изпратил
до ответника нотариална покана, с която го уведомява, че е обявил кредита за
предсрочно изискуем. Съгласно чл. 50 ЗННД връчването на съобщения и книжа от нотариуса
се извършва при условията и по реда на ГПК. В случая обаче нотариална покана не
е връчена редовно, съобразно уредните в чл. 37 – 58 ГПК правила, тъй като е
получена от съсед на адресата. Разпоредбата на чл. 46 ал. 2 от сега действащия ГПК, за разлика от чл. 46 ал. 2 ГПК /отм./, не допуска връчването на съобщението
до адресата да се извърши на някой от съседите му. Нередовното връчване на
нотариалната покана има за последица ненадлежното
упражняване на правото на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем.
Въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, е допустимо предявеният по чл. 422 ал. 1 вр чл. 415 ГПК иск за
установява дължимост на вземанията по процесния договор да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на приключване на устните състезания /арг.
чл. 235 ал. 3 ГПК/, тъй като предсрочната изискуемост на вземането по договор
за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането /т. 1 от ТР № 8/02.04.2019г. по тълк.
дело № 8/2017г. на ОСГТК/. В случая още преди подаване на исковата молба крайния
срок на договора - 08.04.2016г. е бил настъпил и всички вноски по уговорения
между страните погасителен план са били падежирали. Към този момент неплатените
от ответника 8 броя погасителни вноски са в общ размер на 446, 44 лв. и тази
сума се явява дължима от него, доколкото по делото не се установи нейното
погасяване чрез плащане или чрез някой от другите уредени в закона способи. С
оглед на диспозитивното начало в процеса обаче предявения иск по чл. 422 ГПК
относно вземането за главница следва да бъде уважен до заявения размер от 287,
76 лв. От обстоятелството, че ищецът претендира вземането си за главница в по –
малък размер от установения от вещото лице, не следва извод, че то не
съществува, както смята ответника. Последният дължи на ищеца и претендираната
наказателна лихва по т. 12 от ОУ, която е в размер на 8, 93 лв. за периода 06.09.2015г. - 24.02.2016г.
Поради ненадлежното обявяване на предсрочната
изискуемост на длъжника, не е осъществен елемент от фактическия състав, който
поражда вземането на ищеца за санкционираща лихва по т. 12.1 от ОУ. Предвид на
това ответникът не дължи на ищеца сумата от 0, 24 лв. санкционираща лихва върху
целия остатък от главницата за периода 25.02.2016г. – 28.02.2016г. Недължимо се
явява и вземането на ищеца за заеми такси в размер на 120 лв., тъй като
уговорката за заплащането им е невалидна. Този разход не е посочен конкретно в
договора, както изисква чл. 11 ал. 1 т. 7 ЗПК, а в Тарифа, за която по делото
няма данни да е предоставена на кредитополучателя /наличната по делото Тарифа
не носи подписа на никоя от страните/. В самата Тарифа липсва ясно оповестяване
на каквато и да е била допълнителна услуга, която да служи като основание за
получаване на допълнително възнаграждение по смисъла на чл. 10а ал. 4 ЗПК. Начина
по който тази такса е дефинирана в Тарифата – „разходи при изискуем кредит”,
каквото е и становището на ищеца за нейната същност в исковата молба, сочи, че
тази такса в действителност е вземане предназначено да компенсира кредитора за
дейности, изцяло в него интерес, които е извършил или възнамерява да извърши за
сметка на длъжника, ако последният е допуснал просрочие. По същество се касае
до предварителна оценка на вредите, които кредиторът би понесъл в случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя. Право на такова обезщетение обаче
следва да се уговаря като неустойка, а не като такса за услуга, както в случая
се претендира това вземане. Уговарянето на подобно обезщетение обаче противоречи
на забраната за ангажиране на отговорността на потребителя за вреди от
неизпълнение над законната лихва за забава /арг. чл. 33 ал. 1 ЗПК/. Предвид на
това какъвто и да е характера на действията на кредитора, при допуснато от
длъжника просрочие, компенсирането на разходите за извършване на тези действия
противоречи на специалния закон. Систематичното тълкуване на нормите на чл.
10а, чл. 19 ал. 3 и чл. 33 ЗПК водят до извода, че по потребителски кредити
кредиторът не може да налага условия, възлагащи на клиента, при допуснато от
него просрочие, допълнителни такси и фиксирани отнапред по размер разходи. След
като кредиторът търси реално изпълнение по договора, а не обезщетение вместо
липсващото изпълнение, единствената възможна компенсация за него е за вредите
от забавата. По тези съображения вземането за заемни такси в размер на 120 лв.
се явява недължимо от ответника, тъй като произтича от договорна клауза, която
противоречи на закона.
По изложените съображения предявения иск следва да
бъде уважен частично, като се приеме за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца сумата от 287, 76 лв. - главница по договор за стоков кредит
№ ***., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 29.02.2016г. до окончателното й изплащане и сумата от 8,
93 лв. - наказателна лихва за забава върху просрочена главница за периода
06.09.2015г. - 24.02.2016г., за които вземания има издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 639/2016г. на ВТРС. По отношение на вземането за
наказателна лихва за забава върху целия остатък от главницата в размер на 0, 24
лв. за периода 25.02.2016г. – 28.02.2016г. и за вземането за заемни такси в
размер на 120 лв. предявения иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
При този изход на делото претенцията на ищеца за
присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство /т.
12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява частично
основателна. В исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски за
държавна такса в размер на 125 лв., за депозит за вещо лице 200 лв. и за
депозит за особен представител 200 лв. В процеса ищецът е представляван от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се следва юрисконсултско
възнаграждение в размер на 125 лв. В тази връзка и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски за исковото производство,
съразмерно с уважената част, в размер на 462, 54 лв. За заповедното
производство на заявителя се дължат разноски в размер на 231, 27 лв.,
съразмерно с уважената част от иска
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Х.И., ЕГН: **********,
с постоянен адрес:***, че ДЪЛЖИ на „БАНКА ДСК" ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Московска" № 19, на
основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79
ал. 1 ЗЗД, СУМАТА от 287, 76 лв. /двеста осемдесет и седем лева и 76 стотинки/-
главница по договор за стоков кредит № ***., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.02.2016г. до
окончателното й изплащане и СУМАТА от 8, 93 лв. /осем лева и 93 стотинки/ - наказателна
лихва за забава върху просрочена главница за периода 06.09.2015г. -
24.02.2016г., за които вземания има издадена заповед за изпълнение № 288/01.03.2016.
по ч.гр.д. № 639/2016г. по описа на ВТРС, КАТО отхвърля предявения иск за
установяване дължимостта на сумата от 0, 24 лв. наказателна лихва за забава върху
целия остатък от главницата за периода 25.02.2016г. – 28.02.2016г. и на сумата
от 120 лв. – дължими заемни такси, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА С.Х.И., ЕГН: **********, с постоянен адрес:***
ДА ЗАПЛАТИ на „БАНКА ДСК" ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. "Московска" № 19 СУМАТА от 462, 54 лв. /четиристотин
шестдесет и два лева и 54 стотинки/, представляваща направените в исковото
производство съдебни разноски, съразмерно с уважената част от иска, както и
СУМАТА от 231, 27 лв. лв. /двеста тридесет и един лева и 27 стотинки/,
представляваща направените в заповедното производство съдебни разноски,
съразмерно с уважената част от иска.
Препис от решението, след влизането му в
сила, да се приложи по частно гражданско дело № 639/2016г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: