№ 1746
гр. Варна, 22.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела Св. Христова
Светлана К. Цанкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско
дело № 20213100502011 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК. Образувано е по въззивни жалби срещу
решение № 260734/04.03.2021г., допълнено с решение № 261734/25.05. 2021г. постановени по гр.д.
№ 21040/2019г. по описа на ВРС., както следва:
1.Въззивна жалба вх. №279289/19.03.2021г. подадена от ЦВ. Г. Л. срещу решението, в
частите, с които е отхвърлен иска за присъждане на законна лихва върху неизпълненото парично
задължение за периода от датата на увреждането – 22.09.2005г. до 23.12.2016г. поради изтичане на
3 годишна погасителна давност по чл.111, ал.1,б.“в“ ЗЗД и за разликата над присъдените разноски
в размер на 100лв. до претендираните 1450лв. Въззивникът счита, че съдът неправилно и в
противоречие с Постановление № 2/21.12.1981г. на пленума на ВС, е приложил правилата относно
погасителната давност по чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД. Излага, че тригодишния срок се отнася
единствено за лихвите върху вземания за непозволено увреждане, а когато вземането е установено
с влязло в сила съдебно решение, какъвто е настоящият случай, срокът на новата давност е винаги
петгодишен, включително и за присъдените лихви. Давността за вземания от непозволено
увреждане, състоящо се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение поради загуба или
ограничение на трудоспособността, започва да тече от деня на увреждането, съответно от
откриване на причинителя. В настоящия случай е налице влязло в сила решение по гр.д. №
12161/2015г., като с подаването на исковата п молба, по която е образувано делото е прекъсната
давността по чл.116, б.“б“ ЗЗД. Първоинстанционният съд в нарушение на процесуалните правила
и конкретно разпоредбата на чл.154 ГПК е уважил възраженията на ответника и подпомагащите
страни относно частично погасяване по давност на предявената претенция. По отношение на
разноските, въззивникът посочва, че присъдения размер на съдебни разноски е определен под
минималния размер по чл.36 ЗА и в нарушение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Моли
решението да се отмени в обжалваните части, като се постанови ново, с което предявените искове
да се уважат в предявените размери и се присъдят и съдебни разноски в претендирания размер.
Моли за присъждане на разноските във въззивното производство.
В предвидения срок ответникът - „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, гр.Варна е депозирал отговор на въззивната жалба, с който последната е оспорена като
неоснователна и се претендира потвърждаване на решението в обжалваните части. В условие на
1
евентуалност, при отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на претенцията на
въззивника, моли да бъде разгледан, предявеният от „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“
срещу „Летище Пловдив“ ЕАД обратен иск, като се осъди „Летище Пловдив“ ЕАД да заплати на
ищеца по обратния иск сумите, които той дължи на ЦВ. Г. Л., ведно със следващите се съдебни
разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ГПК, третото лице помагач - Министъра на транспорта,
информационните технологии, е депозирал писмен отговор, с който оспорва изложените във
въззивната жалба доводи като неоснователна и излага други доводи и аргументи в подкрепа на
правилност и законосъобразност на постановеното решение.
2. Въззивни жалби от „Летище Пловдив“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор
Л.М., срещу постановените по делото решения № 260734/04.03.2021г., и № 261734/25.05.2021г. в
частите, с които „Летище Пловдив“ ЕАД е осъдено да заплати на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт
Мениджмънт“ АД, на основание чл.123а КТ сумата от 10 135,85лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разлика между брутното трудово
възнаграждение, което би получил ЦВ. Г. Л. и получаваната пенсия за инвалидност за периода
02.02.2017г. – 01.01.2020г., претърпени в резултат на трудова злополука, настъпила на
22.09.2005г., ведно със законната лихва от 23.12.2016г. до окончателното изплащане на
задължението, съдебни разноски в размер на 346,85лв., на основание чл.78, л.1 ГПК, 1000лв.,
представляващи разноски за заплатеното по делото адвокатско възнаграждение и 505,43лв.,
представляващи държавна такса. Жалбата е основана на оплаквания за неправилност и
необоснованост на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила. По подробно изложени в жалбата съображения се претендира решението
да бъде отменено, като се постанови друго, с което предявеният срещу въззивника обратен иск се
отхвърли като неоснователен. В условие на евентуалност при потвърждаване на решението,
размера на присъдените в полза на „ФТСЕМ“АД суми, да се съобразят с факта, че същото
дружество е солидарен длъжник с „Летище Пловдив“ЕАД, поради което и следва да получи
половината от всички платено.
С писмен отговор насрещната страна на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД е
оспорила жалбите, подадени от „Летище Пловдив“ ЕАД като неоснователни.
С писмен отговор, Министъра на транспорта, информационните технологии е оспорил
жалбите като неоснователни.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 от ГПК, от легитимирани лица и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Предявени са обективно съединени искове /след допуснато изменение с протоколно
определение от 10.02.2021г. на предявените искове по реда на чл.214, ал.1 от ГПК /, с правно
основание чл.200 от КТ и чл.86 ЗЗД, от ЦВ. Г. Л. срещу "Фрапорт Туин Стар Еърпорт
Мениджмънт" АД, за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се
в разликата между получаваното брутното трудово възнаграждение, което би получил ищеца и
получаваната от него пенсия за инвалидност от трудово злополука, настъпила на 22.09.2005г. в
общ размер на 10135,85лв. за периода 02.02.2017г. -01.01.2020г.., ведно с обезщетение за забава от
датата на злополуката-22.09.2005г. до окончателно изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че ищецът и «Летище Варна» ЕАД са били в трудови
правоотношения, като ищецът е заемал длъжността «шофьор на специален ел.кар над 2,5тона» със
срок на договора до 15.10.2005г. При изпълнение на служебните си задължения, на 22.09.2005г., е
претърпял трудова злополука, и вследствие на нея е получил множество травми –
полифрагментозна разместена фрактура на черепа в лява париетотемпорална област; фрактура на
базата на черепа; мозъчна контузия – тежка степен; фрактура на ребра. Сочи се, че с разпореждане
№381/31.10.2005г. на РУСО – Варна е прието, че настъпилият инцидент съставлява трудова
злополука. С решение № 804/28.04.2013г., постановено по гр.д. № 4959/2012г. На ВРС «Фрапорт
Туин Стар Еърпорт Мениджмънт»АД е бил осъден да заплатина ищеца обезщетение за
претърпени имуществени вреди, представляващи разликата между брутното трудово
възнаграждение, което би получавал и получаваната пенсиа за периода 11.03.2011г.-01.03.2014г.,
претърпени в резултат на трудовота злополука, ведно със законната лихва от датата на трудовата
злополука до окончателното изплащане на задължението. Посочва, че с Експертно решение
2
№102/16.01.2017г. на ТЕЛК му е определена 100% трайна нетрудоспособност, с чужда помощ за
период от 3 години до 01.01.2020г., като счита, че ответникът му дължи заплащане на обезщетение
за посочения период.
С определение №3682/06.03.2020г. като трети лица – помагачи на страната на ответника са
конституирани Държавата, представлявана от Министъра на транспорта, информационните
технологии и съобщенията и „Летище Пловдив” ЕАД, гр. Пловдив.
Ответникът, редовно призован, с писмен отговор в срока по чл.131, ал.1 от КТ и в съдебно
заседание, чрез пълномощника си, оспорва предявените искове. Излага, че трудовият договор на
ищеца е бил прекратен със заповед № В1592/12.10.2005г., връчена на 21.12.2005г., на основание
чл.325, т.3 КТ-поради изтичане на уговорения срок, поради което и невъзможността на ищеца да
реализира доходи от труд не е поради пенсионирането му, а поради срочността на извършваната от
него работа и прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. липсва причинна връзка между
намалената работоспособност и доходите, които не е могъл да реализира поради пенсиониране.
Счита, че при изчисляване на размера на претендираното обезщетение, не следва да се вземат
предвид начисляваните суми за условия на труд, нощен труд и ДТВ, които не представляват
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер и не са елемент от трудовото
възнаграждение. Възразява и относно претенцията за забава, като посочва, че с решения на ТЕЛК,
последователно е определяна 100% инвалидност на ищеца, последното от които е решение
№102/06.01.2017г. и в случая не се касае за претенция за имуществени вреди в следствие на ексцес,
поради което и началния момента на дължимата законна лихва следва да се определи по общите
правила за възникване на изискуемост на вземането, т.е. от реалното настъпване на вредите –
момента на преосвидетелстване на ищеца – 01.01.2017г. Посочва се също, че с предходни съдебни
решения на ищеца вече е била присъдена законна лихва, считано от датата на увреждането и
релевира възражение за погасяване на част от вземането по давност.
Предявява обратни искови претенции по чл.219, ал.3 ГПК срещу „Летище Пловдив“АД, в
случай на уважаване на предявения иск с правно основание чл.200 КТ да заплати изцяло
дължимото на Ц.Л. обезщетение
Третото лице – помагач Държавата, представлявана от Министъра на транспорта,
информационните технологии и съобщенията с писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, оспорва
иска. Посочва, че договорното задължение на концедента за осигуряване за обезщетение от
Летище Бургас и Летище Варна, с правоприемник Летище Пловдив ЕАД, не дерогира законовите
разпоредби относно солидарната отговорност на работодателите по чл.123а КТ. Държавата не е
поела солидарно задължение, нито е обезпечила задължението на летищните оператори чрез
договор за поръчителство, поради което не е налице и солидарност между „Летище Пловдив“ЕАД
и Държавата, нито самостоятелно обвързване на държавата със задълженията на дружеството по
договора.
Третото лице – помагач „Летище Пловдив” ЕАД, гр. Пловдив, с писмен отговор, оспорва
иска. Излага, че през м. септември 2006г. е сключен договор, с който летище Варна е отдадено на
концесия за срок от 35 години. До момента на сключване на договора летището е ползвано от
дружество „Летище Варна“ЕАД/ в последствие се е вляло в „Летище Пловдив“ЕАД/, в което
едноличен собственик на капитала е била Държавата При сключване на договора, министерството
е действало от името на Държавата, в качеството на концедент и е защитавало държавните
интереси. „Летище Варна“ЕАД/ „Летище Пловдив“ЕАД е самостоятелно ТД, което е предшестващ
концесията ползвател на имуществото, представляващо публична държавна собственост и не е
страна по договора за концесия и не е взело участие в определянето на правата и задълженията,
предмет на договорните отношения и не е ангажирано с клаузите по този договор. Излага, че до
момента на сключване на концесионния договор е изпълнявало задълженията си, като е отговаряло
на всяка молба на ищеца за финансова помощ. По отношение на иска за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди твърди, че същият е завишен като размер. По същество моли
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства, както и предвид
становищата на страните пред въззивната инстанция приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
С влязло в сила решение по к.гр.д.№414/2010г. на ВКС, между същиге страни, със сила на
присъдено нещо са установени фактите, че от 11.05.2005г. ЦВ. Г. Л. и „Летище Варна” ЕАД, гр.
3
Варна са били в трудово правоотношение, по силата на което Ц.Л. е заемал длъжността „шоф. сп.
ел. кар над 2,5тона”, на пълно работно време/по график за срок до 15.10.2005г. ; на 22.09.2005г.
ищецът Ц.Л., при изпълнение на трудовите си задължения – ръчно пренасяне на кетърингови
кутии е претърпял злополука – падане от височина и удар в бетонна настилка, от която е получил
множество травми по главата и тялото. С разпореждане №381/31.10.2005г. на РУСО, същата е
приета за трудова, на основание чл.55, ал.1 от КСО. Със заповед №В1592/12.10.2005г. трудовото
правоотношение на Ц.Л. с „Летище Варна” ЕАД е прекратено на основание чл.325, т.3 от КТ,
считано от 16.10.2005г.
Не се спори по делото, а и от представените заверени копия от съдебни решения по гр.д. №
2809/2009г. по описа на ВРС, вгр.д.№1973/2009г. по описа на ВОС и к.гр.д. № 414/2010г. по описа
на ВКС, ГО се установява, че на ищеца е било присъдено обезщетение за имуществени вреди,
представляващи разликата между полученото трудово възнаграждение към момента на трудовата
злополука и пенсията, която би получил за периода за периода м.03.2006г.-17.04.2008г., ведно със
обезщетение за забава върху месечните обезщетения за периода 22.09.2005г. – 16.04.2008г.;
обезщетение в размер на разликата между получаваното брутно трудово възнаграждение към
момента на трудовата злополука и пенсията, която би получил за периода м. май 2009г.-
01.04.2011г., ведно със законната лихва от датат на увреждането 22.09.2005г. до окончателното й
изплащане. С влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 12161/2015г. по описа на ВРС,
„Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“АД е осъдено да заплати на Ц.Л. обезщетение в размер
на 11550,70лв. за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между брутното
трудово възнаграждение, което би получил ищеца и получаваната пенсия за инвалидност за
периода 02.03.2014г.-01.02.2017г., претърпени в резултата на трудовата злополука, настъпила на
22.09.2005г., ведно със законната лихва от 02.10.2012г. до окончателното изплащане. На основание
чл.123а КТ е осъдено „Летище пловдив“ЕАД да заплати на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт
Мениджмънт“АД сумата от 5 775,35лв., представляваща половината от дължимото на Ц.Л.
обезщетение.
Видно от приложеното по делото на ВРС на л.6 заверено копие от експертно решение на
ТЕЛК при МБАЛ“Св.Марина“ЕАД Варна, №102 от 16.01.2017г., със същото при извършено
преосвидетелстване на Ц.Л. е определена 100% трайна нетрудоспособност, с чужда помощ, със
срок на инвалидността до 01.01.2020г.
От приетото по делото, като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните
заключение на проведената пред първоинстонционния съд ССчЕ се установява, че разликата
между брутното трудово възнаграждение, което би получил ищеца и получаваната пенсия за
инвалидност, за периода 02.02.2017г.-01.01.2020г. е в размер на 10135,85лв.
Не се спори между страните по делото и от представеното заверено копие на договор за
концесия се установява, че на 10.09.2006г. между Държавата, представлявана от Министъра на
транспорта и "Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт" АД е подписан договор за концесия на
Гражданско летище за обществено ползване в гр.Бургас и гр. Варна, като съобразно чл.8 от същия
от датата на влизането му в сила, концесионерът встъпва като работодател на мястото на «Летище
Варна» ЕАД и към настоящият момент същият не е прекратен.
С разпореждане на НОИ от 01.07.2019г. на ищеца е определена лична пенсия за
инвалидност поради трудова злополука и професионална болест в размер на 274,29лв. И добавка за
чужда помощ-99,56лв. С обща месечна сума за изплащане – 373,85лв.
Горе установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
За да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл.200 от КТ, е необходимо по
делото да бъде установено наличието на определените в закона предпоставки, а именно: страните
по делото да са били в трудово правоотношение; ищецът, в качеството му на работник, да е
претърпял трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.1 от КСО, а именно внезапно увреждане на
здравето станало през време и във връзка, или по повод на извършваната работа; от същата за
ищеца да е настъпила трайна нетрудоспособност, описана в исковата молба; същият да е
претърпял описаните имуществени вреди – пропуснати ползи и претърпени загуби, както и
причинна връзка между внезапното увреждане на здравето и настъпилата нетрудоспособност.
В настоящия случай от събраните по делото доказателства се установява по безспорен
начин обстоятелството, че ищецът Ц.Л. и „Летище Варна” ЕАД са били в трудово правоотношение
от 10.05.2005г. до 16.10.2005г., както и, че при и по повод на изпълняваните от него трудови
4
функции същият е претърпял инцидент на 22.09.2005г., признат по надлежния ред за трудова
злополука, вследствие на което същият е получил множество увреждания и довело до трайна
нетрудоспособност и 100 % инвалидност с чужда помощ със срок до 01.01.2020г. Установено по
делото е и обстоятелството, че с договор за концесия от 10.09.2006г. концесионерът "Фрапорт
Туин Стар Еърпорт Мениджмънт" АД, ответник, е встъпил в качеството на работодател на мястото
на „Летище Варна” ЕАД и е такъв и към настоящия момент.
С влязло в сила решение по к.гр.д.№414/2010г. на ВКС, между същите страни горните
факти са установени със сила на присъдено нещо, като на ищеца е било присъдено обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което би
получавал и получаваната пенсия. Обезщетение по чл.200 КТ е присъдено и за периода след
преосвидетелстването на ищеца за периода от 02.03.2014г.-01.02.2017г.
С решение на ТЕЛК от 16.01.2017г., ищецът е бил преосвидетелстван, като отново е
определена 100% инвалидност с чужда помощ за срок от 3 години, т.е. до 01.01.2020г. Предвид
установеното, настоящият състав на съда намира, че в случая не се касае за ексцес, доколкото е
извършено преосвидетелстване, при което не е констатирана промяна в здравословното състояние
на ищеца, в сравнение с предходното му освидетелстване. При това положение е безспорно, че
така констатираното здравословно състояние препятства работника да полага какъвто и да е било
труд и съответно да реализира доходи от труд за процесния период. Няма спор, че това му
състояние е предизвикано от увреждания, вследствие на претърпяната злополука, поради което е
налице и причинна връзка между търпяните вреди и трудовата злополука. Размерът на
имуществените вреди представлява разликата между брутното трудово възнаграждение, което
ищецът би получавал ако работеше и отпуснатата му пенсия. Това са границите, в които следва да
се ангажира имуществената отговорност на работодателя, тъй като той дължи обезщетение за
реално претърпени вреди. Ето защо и обезщетението следво да се определи въз основа на онова
трудово възнаграждение, което работникът би получавал ако увреждането не беше настъпило.
Правото на работника да получи обезщетение от работодателя, на основание чл.200, ал.3 КТ, за
вреди се поражда от момента, в който се установи, че е налице разлика между трудовото
възнаграждение, което би получавал, ако можеше да работи на длъжността, която е заемал преди
заболяването, и получаваната като обезщетение пенсия за инвалидност, от който момент настъпва
и изискуемостта на всяко конкретно вземане.
От заключениетона ССчЕ се установява, че размерът на БТВ за последният пълно
отработен месец на ищеца е в размер на 560,72лв., като в него са включени допълнителни
възнаграждения с постоянен характер. Съобразно константната съдебна практика, т.5 и т.6 ППВС
№4/1968г. в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера
на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Това е и
размерът на възнаграждението, което работникът би получавал ако беше здрав и работеше.
От събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин и факта на
пропуснати от ищеца Ц.Л. ползи, изразяващи се в разликата между получаваното от него брутно
трудово възнаграждение и полученото обезщетение за временна неработоспособност за периода и
в размера, посочен в исковата молба, установен от заключението по допуснатата пред ВРС
съдебно – счетоводна експертиза.
Същото следва да бъде присъдено ведно с обезщетение за забавено плащане, считано от
23.12.2016г. Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В случая е приложима и специалната
разпоредба на чл.84 ЗЗД, касаеща непозволеното увреждане, на който принцип почива и
отговорността по чл.200 КТ. Както бе посочено, с влезло в сила решения по к.гр.д. № 414/2010г.
,на ВКС на ищеца е било присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на разликата
между получаваното брутно трудово възнаграждение към момента на трудовата злополука и
пенсията, която би получил за периода м. май 2008г.-01.04.2011г., ведно със законната лихва от
датата на увреждането – 22.09.2005г. до окончателното й изплащане. С последващи
решения:804/2013г., постановено по гр.д. № 4959/2012г., ;№ 4842/20.12.2017г., постановено по
гр.д.№ 12161/2015г. На ВРС също са присъдени обезещетения за имуществени вреди, изразяващи
се в разликата между брутното трудово възнаграждение и размера на пенсията. По делото се
установява, че и в случая не се касае за претенция за имуществени вреди, вследствие на ексцес,
доколкото преосвидетелстването не е установило промяна в здравословното състояние на
увредения, в сравнение с предходното му освидетелстване. Началният момент на дължимата
5
законна лихва върху глобално присъдената сума на обезщетението за имуществени вреди,
изразяващши се в неполучен доход от трудово възнаграждение се определя от общите правила за
възнокване на изискуемостта на вземането – от дена на увреждането, т.е. от момента, в който тези
вреди са настъпили реално, независимо, че се обезщетяват вреди от неполучен доход, който има
характер на периодични платежи. В случая това е моментът на преосвидетелстване, с който е бил
определен нов период на инвалидизация. В тази връзка, съдът съобрази и, че с предходни съдебни
решения са били присъждани обезщетения в размер на разликата между получаваното трудово
възнаграждение, към момента на трудовата злополука и пенсията, която ищецът би получил, като е
присъдена и законна лихва, считано от датата на увреждането – 22.09.2005г.
С оглед съвпадащите изводи на настоящата инстанция, с изводите на ВРС, решението в
частта, с която е отхвърлен иска з по чл.86 ЗЗД за периода от 22.09.2005г. до 23.12.2016г. следва да
се потвърди.
По жалбата на „Летище Пловдив“ЕАД срещу решението, в частта, с която е уважен
предявения срещу него обратен иск: Въпросът относно материалната легитимация на ответника да
отговаря по така предявения иск е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д. № 414/2010г. на
ВКС, поради което и възраженията на „Летище Пловдив“ЕАД, че не е материално легитимиран да
отговаря по предявения срещу него обратен иск са неоснователни. Съобразно нормата на чл.123а,
ал.3 КТ, установена в интерес на работниците, в случаите на отдаване на предприятия на концесия,
за задължения към работника, възникнали преди сключване на договора за концесия, солидарно
отговарят новия и стария работодател. В случая, договорът за концесия е влязъл в сила на
10.11.2006г., а трудовата злополука е настъпила при действие на трудов договор с „Летище Варна“
ЕАД. На основание чл.123а, ал.3 КТ „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“АД е встъпил в
правата на работодател.
Съдът намира, че вследствие на претърпяната от Ц.Л. злополука, за работодателят му към
този момент – „Летище Варна” ЕАД, е възникнало задължение за заплащане на дължимите по
чл.200 от КТ обезщетения. Предвид изложеното и доколкото посочените задължения са
съществували към датата на промяната на работодателя, съдът намира, че за същите отговарят
солидарно двамата работодатели, съобразно разпоредбата на чл.123а, ал.3 от КТ, независимо, че
към датата на концесията трудовият договор на ищеца е бил прекратен. Съдът намира, че в
процесния случай не може да бъде направена аналогия с разпоредбата на чл.123, ал.3 от КТ, тъй
като същата касае правата произтичащи от доброволно пенсионно осигуряване, уредени от
разпоредбите на КСО. С оглед на горното и доколкото при солидарната отговорност кредиторът
може да насочи иска срещу когото и да е от солидарните длъжници. Предвид изложеното,
предявеният обратен иск срещу „Летище Пловдив“ЕАД е основателен.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи и съображения относно
поемане на задължения от страна на Държавата по силатана чл.8 от концесионния договор да
обезщети концесионера за всички вземания на работници и служители, произтичащи от трудови
правоотношения, вкл. И установени със съдебни решения. Държавата в качеството си на
концедент се е задължила с договора да осигури действието на третето лице по смисъла на чл.23
ЗЗД. Съгласно посоченото разпоредба, този който е обещал задължението или действието на едно
трето лице, е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи или ако
не извърши обещаното действие. Обещателят има задължение да осигури уговореното поведение
на третото лице, а ако е уговорено да изпълни задължението на третото лице. В настоящият случай
не е налице уговорено съгласие за изпълнение на задължението на третото лице – концесионерът
да изпълни вместо третото лице, е налице само първата хипотеза. Отделно от това задължението
на концесионера е по силата на императивно правна норма - чл.123а, ал.3 КТ.
Решението на ВРС е правилно и в частта за разноските. Съгласно разпоредбата на чл.78,
ал.5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение е прекомерно, съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна може да намали
същото до минималния размер, предвиден в Наредба №1/2004г. Първоинстанционния съд е
извършил преценка на фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че предвид вече
поредица от постановени влезли в сила съдебни решения по дела, водени между същите страни, с
предмет присъждане на обезщетение по реда на чл.200 КТ, за различни периоди, същото не е с
висока правна и фактическа сложност. Съдът е съобразил материалния интерес и уважената част
на претенциите и е присъдил и разноски, за адвокатско възнаграждение в размер на 1000лв.
Същите са около предвидения в Наредба №1/2004г. минимален размер.
6
Водим от горното и поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението
на ВРС следва да бъде потвърдено.
По разноските: Поискани са за присъждане от всички страни. Предвид изхода от спора,
разноски в ползана въззивника Л. не следва да се присъждат. «Летище Пловдив»ЕАД следва да
заплати на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Менинджмънт“АД, сумата от 100лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260734/04.03.2021г., допълнено с решение № 261734/25.05.
2021г. постановени по гр.д. № 21040/2019г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА "Летище Пловдив»ЕАД, ЕИК *********, гр.Крумово, обл. Пловдив да заплати
на «Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт" АД, ЕИК ********* със седалище гр. Варна,
сумата от 100лв., представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок
от връчването му по реда на чл.280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7