№ 2927
гр. София, 02.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100506240 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 20019236 от 08.03.2022 г., постановено по гр. д. № 10104/2021 г.
на СРС, 174 състав, е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
с чл. 232,ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, че „В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в България“
/НПКСБ/ сумата от 5,33лв., представляваща потребена вода за периода от 09.01.2020 г.
до 04.03.2020 г. в наетия имот – търговски обект с площ от 14 кв.м., находящ се в
търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. „****“ **, ведно със законната лихва от
12.11.2020 г. до окончателното плащане, за която сума има издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 56059/2020 г. по
описа на СРС.
Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от
„Н.п.к. на с. в България“ срещу „В. – 3М“ СД обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че
„В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в България“ следните: сумата от 2145,80 лв.,
представляваща задължение за потребена електроенергия за периода от 29.10.2016 г. до
29.02.2020 г., сумата над 5,33 лв. до пълния предявен размер от 43,44 лв., включваща
задължение за потребена вода, разходи за охрана СОТ за периода от 01.02.2020 г. до
31.03.2020 г., сумата от 812,07 лв., представляваща наем за м. март 2020 г. и неустойка
по чл. 26 от договора за забавено плащане на наема за наетия имот – търговски обект с
площ от 14 кв.м., находящ се в търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. „****“ **,
ведно със законната лихва за периода от 12.11.2020 г. до окончателното плащане, за
които суми има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 56059/2020 г. по описа на СРС.
С посоченото съдебно решение и с оглед изхода от спора е разпределена и
1
отговорността за разноски, сторени в хода на производството, като на основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца следните: сумата от 1,10 лева,
представляваща сторените разноски в исковото производство, както и сумата от 0,78
лева, представляваща разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3
ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от общо 299,47 лева – разноски
за исковото производство.
Решението е обжалвано само от ищеца „Н.п.к. на с. в България“, чрез Б.Б. в
качеството му на настоящ председател на НПКСБ, в частта, в която исковете са
отхвърлени, с искане за отмяната му в тази част и уважаване на ищцовите претенции
изцяло. Излагат се доводи за неправилност поради нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на материалния закон. Възразява,
че противно на приетото от съда, ответната страна е следвало да изпълнява
задълженията си по договора за наем, доколкото същият валидно е обвързвал и двете
страни по съглашението. Относно иска за заплащане на консумативни разходи, счита,
че представеният договор за наем, ведно с приложените първични счетоводни
документи, по недвусмислен начин доказват претенциите на ищеца. Обяснява, че
процесната сграда е с особен статут, понеже е дадена за стопанисване на МВР-
дирекция „Миграция“. Обръща внимание, че ответникът е осъден по друго дело по
предходна фактура за използвана и незаплатена електрическа енергия. Последното,
както и извода на СРС касателно разходите за консумирана вода, будят недоумение и
противоречат на житейската логика. На последно място, посочва, че спирането на
електрическата енергия в търговския обект не може да се вмени във вина на
наемодателя, а за последното е виновно трето по спора лице. С оглед изложените тези,
моли да се за отмяна на първоинстанционното решение в оспорената част и
постановяване на въззивно съдебно решение, с което исковете на ищеца да се уважат в
цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – ответник „В. – 3М“ СД, чрез надлежно упълномощен
пълномощник – адв. Г. Т. от САК, депозира отговор на въззивната жалба в срока и по
реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който излага, че оплакванията в жалбата са
неоснователни. Моли да се съобрази, че в разглеждания случай процесният договор от
10.03.2016 г. е валидно сключен, като същият е действал до 02.03.2020 г., тъй като
наемодателят не е предоставил несмущаващо ползване на обекта поради спиране на
електрическото захранване. Посочва, че надлежно са обсъдени всички ангажирани в
хода на процеса доказателствени средства, в това число и гласните такива. Поддържа,
че към 02.03.2020 г. наетият обект не е бил в състояние, което да отговаря за целите, за
които е нает. Последно, отбелязва, че по делото не са представени доказателства,
установяващи реално извършен разход за електроенергия и размера на тези разноски.
С оглед изложеното, моли решението в оспорената част да се потвърди. Претендира
разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като
съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2
Първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът чл. 232, ал. 2,
предл. 2 ЗЗД за признаване за установено, че „В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в
България“ /НПКСБ/ сумата от 5,33лв., представляваща потребена вода за периода от
09.01.2020 г. до 04.03.2020 г. в наетия имот – търговски обект с площ от 14 кв.м.,
находящ се в търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. „****“ **, ведно със
законната лихва 12.11.2020 г. до окончателното плащане, за която сума има издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
56059/2020 г. по описа на СРС, поради необжалването му от ответника, е влязло в
законна сила.
В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд,
доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
По наведените във въззивната жалба възражения и във връзка с правилността на
първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира да добави следното:
Безспорно е установено по делото, че между страните е сключен договор за
наем от 10.03.2016 г. с предмет отдаване под наем на търговски обект от 14 кв.м.,
находящ се гр. София, бул. „****“ 43 и с начало на срока на договора от 12.03.2016 г.
/дата на издаване на първи касов бон от апарата на фирмата/, без уговорен краен срок.
Според уговорката, отразена в чл. 17 от договора наемателят се задължава да заплаща
на наемодателя месечна наемна цена за обекта в размер на 541,67 лева и ДДС в размер
на 108,33 лева или всичко общо 650 лева. В чл. 21 от процесния наемен договор е
съгласувано още, че плащането ще се реализира на банкова сметка с титуляр
наемодателя или в брой на касата на управлението на кооперацията, като адресът е
изрично посочен и същото следва да се реализира не по-късно от до 5-то число на
текущия месец. Отделно, консумативните разходи, свързани с ползването на имота
/вода, електроенергия, топлоенергия, телефон, такса битови отпадъци/ се заплащат в
срок до 5 дни от датата на уведомяване от страна на наемодателя. В раздел V от същия
договор страните са уредили и начините за слагане край на договорната връзка, в това
число и с едностранно писмено предизвестие от всяка страна. Последно в раздел VI от
съглашението е установена отговорност и санкции при виновно неизпълнение на
установените задължения за коя да е от двете страни, като в чл. 25 от договора е
отбелязано, че неизправната страна по договора до прекратяването му дължи на
изправната страна неустойка в размер на 20 % от годишния размер на наемната цена, а
чл. 26 от договора повелява, че при неизпълнение на задълженията на наемателя за
плащане, установени в чл. 19, чл. 20 и чл. 21 от договора, същият дължи неустойка в
3
размер на 0,1 % от всеки просрочен ден, определен върху месечната цена на наема и
другите дължими суми.
Страните не спорят също така, че помежду им по-късно е сключен анекс от
26.02.2019 г. към договора за наем от 12.03.2016 г., отразяващ писмено изменение в
цената на наема, като последната се увеличава до сума в размер на 668 лева.
Насетне, от представените по делото уведомление от 02.03.2020 г. и писмо от
09.03.2020 г. се установява, че ищецът НПКСБ е получил от ответното дружество
едностранно писмено предизвестие за прекратяване на договора, считано от 02.03.2020
г., понеже наемодателят НПКСБ не е предоставил несмущавано ползване на обекта
поради спиране на електрическата енергия.
По делото са представени още фактури, изготвени от ищцовото дружество,
касателно начислени разходи, дължими от ответника за услуги, както следва: за охрана
СОТ от 09.01.2020 г. до 04.02.2020 г.; за наем за м.02.2020 г.; вода за периода от
05.02.2020 г. до 04.03.2020 г. и за охрана СОТ за м.03.2020 г.; наем за м. април 2020 г.,
неустойка по договор; вода за периода от 05.03.2020 г. до 02.04.2020 г., електрическа
енергия за периода от 29.10.2016 г. до 29.02.2020 г. и за електрическа енергия за
периода от 01.09.2016 г. до 31.03.2020 г.
От приложения по делото констативен протокол на „ЧЕЗ Разпределение
България“ АД от 24.05.2021 г. се извежда, че към момента на проверката не са открити
СТИ на партидата на посочения от клиента магазин, а на адреса има само партида на
Дирекция „Миграция“ с отбелязан абонатен номер.
За изясняване на делото от фактическа страна в хода на първоинстанционното
производство са допуснати до разпит двама свидетели – свидетелят М.Н.Б. и
свидетелят С.С.Т..
От разказа на свидетеля Т. – счетоводител в НПКСБ от 2012 г. и досега, се
установява, че процесният обект представлява едно общо помещение с три отделни
щанда – на ответника, на ЕТ „Д.**“ и „Р.“. На всеки щанд има наемател и всички
консумативни разходи се разделят на три – вода, СОТ и електрическа енергия.
Свидетелят твърди, че има плащане от 2020 г., а фактурата за електрическа енергия за
периода 29.10.2019 г. – 29.02.2020 г. е незаплатена. Разказва, че Дирекция „Миграция“
притежава партидата за електрическата енергия и издаваните фактури са на нейно име,
а след това се префактурира на НПКСБ. Крайният период на предходното засичане е
28.10.2016 г. – това е периода на използване на енергията.
От разказа на свидетеля Б. – работила от 2016 г. до 2020 г. в магазина на бул.
„****“ към фирма ЕТ „Д.“, се извежда, че от 02.03.2020 г. е прекъснал тока и нямало
как да се работи, като прекъсването било за дълго време и ток въобще не бил пуснат.
Било невъзможно да се работи и напуснала работа.
Други относими по делото доказателства не са събрани.
По исковете с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД:
Съгласно легалната дефиниция, дадена в Закона за задълженията и договорите,
с договор за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за
временно ползуване, а наемателят – да му плати определена цена. Договорът на наем
на недвижим имот е сключен от момента на постигане на съгласие между наемодателя
и наемателя. Предаването на имота е част от задължението по договор за наем на
недвижим имот, а не елемент от сключването му.
В настоящата конкретика, с оглед ангажираните в хода на процеса, развил се
пред СРС, доказателства, в периода 12.03.2016 г. – 02.03.2020 г. между страните са
съществували валидни облигационни отношения по повод на отдаване под наем на
търговски обект в град София. Облигацията между страните е преустановена по силата
4
на едностранно предизвестие на ответника, адресирано от ищеца – наемодател, а повод
за това е станало преустановеното електрическо подаване до обекта, което е лишило
ответното дружество от възможността да полза търговския обект по предназначение.
Нормотворецът е уредил института на виновното неизпълнение на задължения
по договорна връзка, установявайки, че когато длъжникът по един двустранен договор
не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може
да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с
предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален.
Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в
писмена форма – арг. от чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. На следващо място обаче в чл. 87, ал. 2 от
ЗЗД е регламентирано, че кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора
и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако
поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало
да се изпълни непременно в уговореното време.
С Решение № 75/01.07.2014 г. по т.д. №3 723/2013 на ВКС,ІІ т.о ТК е прието, че
правото на разваляне на двустранен договор по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД
принадлежи на изправната страна и е обусловено от виновно неизпълнение на поето
договорно задължение на насрещната страна. За да настъпи правното действие на
изявлението за разваляне на договора, е необходимо да е доказано , че са били налице
законовите предпоставки на чл. 87, ал. 1 ЗЗД с предоставяне от изправната страна по
договора на подходящ срок за изпълнение или чрез безусловно изявление за разваляне
поради невъзможност за изпълнение, за което длъжникът носи отговорност при
безполезност на изпълнението или при уговорка за изпълнение непременно в
определено време.
Аналогична е тезата на ВКС, обективирана в Решение № 186/15.07.2014 г. на
ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. 6836/2013 г. където е прието, че правила за разваляне на
двустранните договори са приложими, когато в особената част на ЗЗД липсва уредба за
различните договори. Едностранното разваляне на двустранен договор от изправната
страна е допустимо и при изтичане на срока за изпълнение на насрещната страна,
която не е изпълнила като в хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД възможността за разваляне
на договора е обусловена от предоставяне на допълнителен срок подходящ за
изпълнение с предупреждението, че след изтичането му ще се счита, че договорът е
развален. Разпоредбата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД регламентира хипотези за разваляне на
договора от кредитора без искане за изпълнение в подходящ срок.
Ерго, при съблюдаване на еднопосочната съдебна практика, почиваща изцяло на
приложимия материален закон, в светлината конкретния случай, може единствено да
се изведе, че ответното дружество е упражнило своето потестативно право да развали
договора за наем от 10.03.2016 г., анексиран с документа от 05.04.2020 г. В случая за
въззиваемата страна – ответник не е било необходимо да предоставя допълнителен
срок на неизправния въззивник – ищец, понеже заявеното отказване от договорната
връзка е станало по причина, стояща извън волята на наемателя и вменима във вина на
наемодателя. Изпълнението на договора към 02.03.2020 г. е било вече невъзможно,
понеже процесният обект, представляващ търговски щанд, находящ се на бул. „****“, е
бил с прекъснато електрическо захранване, в който смисъл са и събраните
доказателства по делото /вж. показанията на св. Т./. Прочие фактът на липса на
електроподаване до имота не се оспорва и от страна на ищеца, като дори във
въззивната си жалба същият твърди, че спирането на електрическата енергия в
търговския обект е резултат от действия на трето за спора лице и същото не може да
бъде вменено във вина на наемодателя. Така наведеното от въззивника възражение се
явява неоснователно, на първо място, по силата на характера и естеството на
5
ползваната недвижима вещ и логиката на случващото в живота, а на второ и с оглед
уговорките, направени между страните. Макар в договора за наем от 2016 г.
задълженията на наемодателя да са подчертано малко на брой, сред тях все пак
присъства ангажиментът му да разреши писмено на наемателя извършването на общ
ремонт на обекта, тоест отговорен за всички по-сериозни ремонти е единствено
наемодателят, в дискрецията на когото стои преценката кога и в какво да се изразяват
същите. В подкрепа на този извод е и чл. 11 от контракта, където е разписано, че
наемателят има дълг само касателно отстраняването на „всички дребни повреди,
свързани с обикновеното ползване на вещите (боядисване на стени, подмяна на
електрически ключове и контакти, радиатори, осветление и пр.).“ По аргумент за
обратното следва, че наемодателят е страната, която е следвало да отстрани проблема с
електро захранването на търговския обект, така щото да гарантира правото на
насрещната страна по договора за наем да ползва обекта по предназначение, а именно
като търговски щанд, като последното без всякакво съмнение не може да бъде
реализирано, когато в обекта липсва осветление. След като ищецът не е обезпечил
това, същият се легитимира като неизправна страна по договора и като такава нему не
се следва търсената сума за цена на наема за период, за който договорът вече е
преустановил своето действие.
Според чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, като кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
Действително в чл. 26 от договора за наем от 10.03.206 г. е уговорено, че наемателят ще
дължи неустойка в размер на 0.1 % при всеки ден просрочие на задължението за
заплащане на консумативните разходи, но видно от всичко изложено по-горе,
ответникът не е в неизпълнение, явява се изправна страна, респективно претенцията на
ищеца за неустойка, намерила отражение в издадени от 05.03.2020 г. и от 07.04.2020 г.
фактури, е неоснователна и няма да бъде уважена.
При съблюдаване на казаното по-горе, следва, че изводите на двете съдебни
инстанции относно недоказване претенциите на ищеца по чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД и
чл. 92 от ЗЗД за сумата от общо 812,07 лева, представляваща наем за месец март 2020
година и неустойка по чл. 26 от договора за наем, съвпадат.
По иска с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД:
Съгласно горепосочената правна разпоредба наемателят е длъжен да заплаща
разходите, свързани с ползването на вещта, като такива без всякакво съмнение се
явяват разноски за вода, ток, отопление, охраняване и почистване на обекта и прочие.
Отделно, по силата на уговореното между страните, наемателят също е поел
ангажимент да заплаща всички разноски за потребени консумативи – арг. от чл. 15, чл.
19 и чл. 20 от договора за наем от 10.03.2016 г. Установи се по делото, че страните са се
намирали в наемни отношения до 02.03.2020 г., когато било прекъснато
електроподаването до обекта. Ето защо и единствено до тази дата ищецът има право да
търси плащане на консумативи от страна на наемателя.
Ищецът основава претенцията си за заплащане на сума, представляваща цена на
консумирана електрическа енергия въз основа на представената по делото фактура №
27124 от 05.08.2020 г., сочеща, че СД „В. 3М“ е задължено лице по отношение на
доставена услуга електрическа енергия за обект в гр. София, бул. „****“ 43 за периода
от 29.10.2016 г. до 29.02.2020 г. Отделно, по делото е приложена и фактура № 513 от
13.07.2020 г., издадена от Дирекция Миграция – МВР като доставчик и ищецът в
качеството на клиент на услугата електрическа енергия, доставена за периода от
01.09.2016 г. до 31.03.2020 г., без в документа да е посочен електроснабдения обект.
Така посочените писмени доказателства обаче не могат при условията на пълно и
6
главно доказване, каквото се изисква съгласно императивното правило на чл. 154 от
ГПК, да установят, че конкретно ответникът е задължен за сумата от 2145, 80 лева,
представляваща цена на потребена електрическа енергия за исковия период. Още
повече, че в хода на производството са събрани еднопосочни устни доказателствени
средства, че процесното помещение представлява три отделни щанда, като в този
смисъл разходите за консумативи, в това число за доставена електрическа енергия, се
разделят на три, между тримата ползватели. Последното компрометира доказването на
екзаткни разходи за потребена електроенергия само от страна на ответника. Ако
приеме нещо различно, съдът би основал решението си на едно предположение, което
е недопустимо за гражданското съдопроизводство.
Последно, досежно претенцията за заплащане на консумативи за предоставени
СОТ услуги за обекта, ползван до 02.03.2020 г. от ответника, въззивният съд също
намира, че тя е неоснователна. Ангажиран като доказателство по повод предявената
претенция от страна на ишеца е единствено счетоводен документ – фактура №
26591/30.03.2020 г. с основание „охрана СОТ за м.03.2020 г. – гр. София, бул. „****“ №
43, което не може да докаже иска на ишеца.
Съгласно решение № 42/2010 год., по т.д.№ 539/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС и
решение № 92/ 2011 год., по т.д.№ 478/2010 год. на ІІ т.о., а в този смисъл е и решение
№ 47/ 2013 год., по т.д.№ 137/2012 год. на ІІ т.о. на ВКС, дори да се счете, че
издадената фактура е останала неподписана за „получател” от купувача по договор за
търговска продажба, тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на
конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен
кредит. Предвид че в хода на първоинстанционното производство, а и въззивното
такова, подобни доказателства не са представени, то и за въззивния съд не съществува
възможност да приеме различно освен че претенцията за услуга СОТ също е
недоказана.
Поради липса на разминаване в изводите на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди в приложение на
правилото, установено в чл. 271 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора въззивният съд не следва да коригира и разпределената
от първоинстанционния съд отговорност за сторени от страните разноски по реда на
чл. 78 от ГПК.
Предвид изводите, до които настоящата съдебна инстанция достигна, следва, че с
право на разноски за въззивното производство разполага единствено въззиваемата
страна на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК, като претенция за възстановяване
на разноски за адвокатско възнаграждение е заявена своевременно от въззиваемата
страна още с депозиране на отговора на въззивната жалба.
Съгласно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е
заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът на плащане.
Прието е още, че когато плащането е станало в брой, при подписването на договора, то
тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ и съдействие е
достатъчно, а освен това същото представлява своего рода разписка. Доколкото в
представения пред въззивния съд договор за правна защита и съдействие от 03.06.2022
г. е уговорено възнаграждение в размер на 440 лева, платено изцяло в брой при
подписване на договора, то следва, че в полза на „В. – 3М“ СД се следва
горепосочената сума за заплатен адвокатски хонорар пред въззивния съд.
7
Воден от горните мотиви, СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20019236 от 08.03.2022 г., постановено по гр.д.
№ 10104/2021 г. на СРС, 174 състав, в обжалваната част, включително в частта на
разноските, присъдени на ищеца.
ОСЪЖДА „Н.п.к. на с. в България“, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ****, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от
ГПК на „В. – 3М“ СД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
****, сумата 440 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът чл. 232, ал. 2,
предл. 2 ЗЗД за признаване за установено, че „В. – 3М“ СД дължи на „Н.п.к. на с. в
България“ /НПКСБ/ сумата от 5,33 лв., представляваща потребена вода за периода от
09.01.2020 г. до 04.03.2020 г. в наетия имот – търговски обект с площ от 14 кв.м.,
находящ се в търговски обект на НПКСБ в гр. София, бул. ****, ведно със законната
лихва 12.11.2020 г. до окончателното плащане, за която сума има издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 56059/2020 г. по
описа на СРС, поради необжалването му от ответника, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8