Р Е Ш
Е Н И Е N 187
гр. Сливен, 28. 11. 2018 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и осми ноември
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Елена Х., като разгледа
докладваното от М. Сандулов гр. д. N 490 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 934/19.07.2018 г. по гр.д. І
1560/2018 г. на Районен съд – Сливен, с което е осъдена Главна дирекция
„изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието със седалище и
адрес на управление ********** да заплати на В.Х.Д. ЕГН ********** *** сумата
от 1077.12 лв., представляваща неплатено възнаграждение с приспаднати удръжки
за положен извънреден труд в периода от 01.03.2015 г. до 31.12.2017 г., ведно
със законната лихва върху нея, считано от 05.04.2018 г. до окончателното
изплащане, да заплати сумата от 150.16
лв., представляваща мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба и
сумата от 558.70 лв., представляваща разноски по делото, като са отхвърлени
предявените от ищцата против ответната дирекция искове за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд и мораторна лихва в останалата им част за
разликата над уважените до пълните претендирани размери, като неоснователна. С
решението е прогласена за нищожна на
основание на чл. 26 ал.1 предл.1 от ЗЗД спогодба от 14.11.2016 г., в частта относно
отказа на В.Х.Д. от право на претенция,
като противоречаща на закона.
Против това решение е подадена въззивна жалба от
процесуалния представител на ГД „ИН“, в
която се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния
закон, необосновано и постановено на база неправилни правни изводи. Съдът
неправилно е обявил за нищожна сключената на 14.1.2016 г. спогодба в частта
относно отказа от право на претенции за периода, за който е сключена спогодбата
а именно 17.05.2013 г. до 17.05.2016 г.
Така претенцията е недопустима предвид СПН от сключената доброволна
извънсъдебна спогодба между страните. Развиват се съображения в подкрепа на
тази теза. Сочи се, че няма доказателства, че ищцата против волята си се е
съгласила да сключи спогодба. На следващо място се сочи, че претенциите за
останалия период са неоснователни, тъй като администрацията на Затвора Сливен е
заплатила извънредния труд. В обобщение се иска да бъде отменено решението в
частта, с която е прогласена за нищожна спогодбата и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на
тази въззивна жалба, като се сочи, че решението
е правилно и обосновано. Сочи се, че с договора за спогодба е нарушен и
заобиколен закона, което представлява основание за прогласяване на нищожността.
На практика със сключената спогодба страните са изключили приложението на
чл.16Е ал.1 т.3 от ППЗИНЗС, която не им позволява да договарят по между си нещо
различно от законоустановеното. Развиват се съображения в подкрепа на тази
теза. На следващо място се сочи, че
сключването на спогодбата представлява и нарушение на принципа на
добросъвестност при воденето на преговори и сключването на договори. В
обобщение се моли да бъде отхвърлена въззивната жалба като неоснователна. Претендират
се разноски. Във въззивната жалба и отговора не са направени нови
доказателствени искания.
В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие,
който поддържа подадената жалба.
В постъпило писмено становище пълномощникът на въззиваемата
оспорва основателността на подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок,
от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед
обхвата на обжалване – допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваните части е
правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на
предявените искове. Направил е доклад по делото, по
който страните не са направили възражения.
Включването в споразумението на клауза, че посочените часове извънреден
труд се отнасят за целия посочен период 17.05.2013г. до 17.05.2016г. и че за този период ищцата се отказва от
други претенции към Затвора – Сливен за положен извънреден труд, съдът намира,
че същата е нищожна, поради противоречието й с императивна правна норма. На
практика, тази разпоредба /т.ІІ от спогодбата/ представлява отказ от права от
страна на служителя спрямо работодателя. Основно право на служителя, полагащ
труд, е да получи възнаграждение за този положен труд, в т.ч. и за положения от
него извънреден труд, който освен това, с оглед характера си и при всички
случаи имащ неблагоприятно въздействие върху полагащия го /не случайно
законодателят го е предвидил като изключение и в конкретните нормативни
документи ЗМВР и ЗИНЗС е предвидил максимално допустими часове/, следва да бъде заплатен винаги с увеличение.
Всички разпоредби, касаещи полагането и заплащането на извънредния труд, както
в КТ, приложим субсидиарно, така и в специалните нормативни актове /ЗМВР и
ЗИНЗС/ са уредени с императивни правни норми. Страните по трудовото, респ.
служебното правоотношение нямат право да ги дерогират с каквито и да е
споразумения помежду си. Подобни споразумения биха били нищожни именно поради
противоречието им с императивни правни норми /чл.26, ал.1 от ЗЗД/. Уговорката,
включена в т.ІІ от споразумението от 14.11.2016г. представлява отказ от страна
на служителя от основно негово право по служебното правоотношение – правото да
бъде надлежно компенсиран /да му се плати възнаграждение със съответното,
визирано в закона увеличение/ за положен от него извънреден труд за посочения
период. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.4, изр.2 от КТ, приложим
субсидиарно - отказът от трудови права,
каквото е процесното, е недействителен. От това следва, че подобен отказ на
работника, служителя от правото му на заплащане на надлежно положен извънреден
труд, е недействителен. Следователно, изявлението, съдържащо
се в т.ІІ от споразумението от името на служителя В.Д. за отказ от претенции
към работодателя е в противоречие с повелителна норма на закона и като
такава е недействителна. Такава уговорка, като противоречаща на императивна
правна норма е недопустима между страните по трудовото, в случая служебното
правоотношение.
С оглед
изложеното, съдът намира клаузата на т.ІІ от споразумението за недействителна -
нищожна, поради противоречие на закона /чл. 26, ал.1
от ЗЗД/. Поради това, исковата претенция на ищцатаа е основателна и
следва да бъде уважена, като съдът прогласи нищожността на т.ІІ от спогодбата
от 14.11.2016г., сключена между ГДИН чрез началника на Затвора – Сливен и В.Х.Д..
Правилно законосъобразно и обосновано районният съд
е приел, че исковата
претенция за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд е допустима
и основателна в установения размер. Въззиваемата работи в ответната дирекция по
служебно правоотношение като държавен служител и за отношенията между страните
са приложими разпоредбите на ЗМВР, ЗИНЗС
и съответните подзаконови нормативни актове. Несъмнено е установено, че е
полагала извънреден труд за горепосочения
период и ответната страна не е заплатила полагащото се възнаграждение. В
работното време се включват и почивките съгласно ТР № 8/2013 . от 14.11.2013 г. на ОСГК на ВКС РБ, според което при
непрекъсваем производствен процес – смени, дежурства нормативно определеното
време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е
длъжен да присъства физически на място определено от работодателя. Без значение е дали на служителите по време
на наряд е предвидено време за отдих и те ползват специално обзаведени
помещения с легла, спални принадлежности, маса, столове, климатик и санитарни
възли. Това
възнаграждение е определено на база действително отработеното време като
извънреден труд и в съответствие с действащите нормативни актове. Вътрешно
служебните заповеди, инструкции, указания и т.н. са правно ирелевантни, предвид
противоречието им със законите и подзаконовите нормативни актове, уреждащи
въпросната материя.
Щом правните
изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно
и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този
начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна
е претендирала разноски и такива
следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 300 лева представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция, като следва да бъде
съобразено направеното от насрещната страна възражение за прекомерност.
Претенцията е за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и за основателността
й се явява преюдициален въпроса за нищожността на спогодбата. Поради това
възнаграждението следва да е съобразено единствено с размера на претендираното
обезщетение.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 934/19.07.2018 г. по гр.д. І 1560/2018 г. на Районен
съд – Сливен.
ОСЪЖДА
Главна дирекция „изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието
със седалище и адрес на управление ********** да заплати на В.Х.Д. ЕГН **********
*** сумата от сумата от 300 / триста/ лева представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: