Р Е Ш
Е Н И Е № 260197
гр.Пловдив, 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, Х-ти състав, в публично заседание на двадесет и седми януари две
хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева,
като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 711/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А.Х.
***, чрез пълномощниците му адв.К.Г. и адв.М.З. против решение №
3048/01.08.2018г. по гр.д. № 16688/2017 г. на Районен съд - Пловдив, с което е допусната
съдебна делба на следните недвижими имоти -
Самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 56784.540.1008.1.19 по КК и КР на гр. *************,
който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с
идентификатор 56784.540.1008, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, с площ от 104,67 кв.м., ведно с избено помещение 25 – 5.24 кв.м. и
1.547% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж и
Самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.540.1008.1.34 по КК и КР на ***************, който самостоятелен обект се намира
в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор 56784.540.1008, с предназначение
на самостоятелния обект: гараж в сграда, с площ от 26,83 кв., с прилежащи 0.398
% ид.ч. от общите части на сградата, която да се извърши между И.Д.И., ЕГН ********** и А.А.Х., ЕГН **********
при равни квоти от правото на собственост – по ½ ид.ч. за всеки от тях.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Сочи се, че обжалваното решение съдържа вътрешни противоречия и нарушава принципа
на чл. 10 от ГПК за установяване на истината и обсъждане на всички
доказателства по делото. Сочи се, че районният съд не е обсъдил мотивирано и
обосновано всички събрани по делото устни и писмени доказателства, като не е
взето предвид и не е обсъдено като писмено доказателство приложеното по делото
писмено доказателство – тефтер, в който са водени записки за плащанията,
произхода на средствата за процесния имот, които са водени от майката на
ответника. Иска се изменение на първоинстанционното решение, като квотите на
собствеността да се променят от по ½ на размер претендиран като квоти от
жалбоподателя - 2 318 761,50/2 432 693 идеални части за
жалбоподателя и 113 931,50/2 432 693 идеални части за И.И.
Претендират се разноските по делото.
Подаден е в срок отговор на
въззивната жалба от въззиваемата И.И., с който се излагат съображения, че
жалбата е неоснователна, а решението е правилно и законосъобразно. Претендират
се разноските по делото.
По така подадената въззивна жалба е било
постановено решение, с което е потвърдено решението на Районен съд - Пловдив,
след което делото е обжалвано пред Върховен касационен съд, като решението на
Окръжен съд - Пловдив е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг
състав на въззивния съд с дадени указания за приложението на процесуалния
закон, а именно с указания да се цени представеното по делото тефтерче като писмено
доказателство, като съдържащите се в него изявления да бъдат подложени на
щателна преценка и анализ, да се съберат нови доказателства и съдът да
постанови решение, като се вземат предвид всички събрани по делото
доказателства.
Пловдивският окръжен съд, Х
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирани
страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно обжалване и е изпълнена
процедурата за отговор. Жалбата отговаря на изискванията на закона по форма,
съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
Производството е по иск за делба във фазата по
допускането ù. Предявен е
иск за делба от И.И. против А.Х. за делба на съсобствени недвижими имоти, а
именно апартамент и гараж в ************, като се претендира, че имотите са
придобити по време на брака между страните по делото и след развода същите имат
равни права в съсобствените им имоти.
С отговора на исковата молба А.Х. е направил
възражение по чл.23 от СК, че в хода на брака си с И.И. е имало трансформиране
на негово лично имущество, придобито чрез дарение на парични средства от
родителите му в размер на 2 204 830 лева, които средства са вложени в
закупуването на процесните вещи, поради което квотите на съделителите са
2 318 761,50/2 432 693 идеални части за него и 113 931,50/2
432 693 идеални части за И.И..*** е приел за доказано, че видно от нотариален
акт за собственост на недвижим имот, построен върху общинска земя по стопански
начин от ЖСК № 28, том VІ, рег.№ 3916, дело 1081 от 1999г., според който А.А.Х.
е придобил право на собственост върху недвижим имот – апартамент № **, на седми
жилищен етаж, вх.* на бл.**** в жилищен комплекс „*******”, П., със застроена
площ от 104.67 кв.м., заедно с избено помещение № 25, както и припадащите се
1,547% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.
Видно от нотариален
акт за собственост на недвижим имот, построен върху общинска земя по стопански
начин от ЖСК № 27, том VІ, рег.№ 3915, дело № 1081 от 1999г., видно от който А.А.Х.
е придобил право на собственост върху гараж № 6 в северната част на партерния
етаж във вход А на бл.201В, със застроена площ от 26.83 кв.м., както и
припадащите се 0,398% ид.ч. от общите части на жилищната сграда и от правото на
строеж върху терена. С решение № 656 от 22.02.2013г. по дело № 20531 по описа
на ПРС за 2012г., влязло в законна сила на 26.03.2013г., е прекратен
гражданският брак между съделителите, сключен на 07.09.1991г.
По възражението за частична трансформация на лично
имущество в процесните вещи РС Пловдив, след подробен анализ на събраните
свидетелски показания приема, че от доказателствата по делото,
съдът не може да достигне до категоричен извод, че презумпцията за
общност, предвидена в разпоредбата на 21, ал.1 СК, на придобитите по време на
брака на страните недвижими имоти, предмет на исковата молба за делба, е
оборена. Първата инстанция приема, че
родителите и на двамата бивши съпрузи са участвали с различни парични суми при
внасянето на дължимите към ЖСК суми за недвижимите имоти, с намерение за
облагодетелстване на цялото семейство на ищцата и ответника, както и че
семейството на бившите съпрузи също е правило вноски за придобиване на имотите,
поради което не може да се приеме за оборена презумпцията за съвместен принос
на двамата в придобиването им
Според РС Пловдив приетото по делото тефтерче, в
което се сочи, че майката на ответника е вписала всички направени вноски, в
това число датата, на която е направена вноската, сумата, която е дадена за
вноската и срещу самата сума – източника на съответната вноска, не може да
послужи за обосноваване на правните изводи на съда, тъй като се касае за
свидетелски показания в писмен вид, които са недопустими.
С решение №26/09.04.2020г. по гр.д. №1764/2019г. на
ВКС, І г.о. предходното въззивно решение по делото, с което е потвърдено
решението на РС Пловдив, е отменено и делото е върнато на ОС Пловдив за ново
разглеждане с указание съдът да установи конкретно всяка една вноска за
придобиването на горните имоти, с какви средства е платена и дали е налице
трансформация на лично имущество в брака.
По спорния предмет на настоящото въззивно дело, а
именно налице ли е частична трансформация на лични средства на съделителя А.Х.
в придобиването на процесните два имота предмет на делба въззивния съд
констатира следното. Възражението на А.Х., всъщност не е че той е влагал лични
средства в придобиването на тези имоти, като е изплащал с тях вноските в ЖСК,
защото нищо подобно като факти по това дело нито се твърди нито се доказва. По
делото не се твърди и доказва същинско дарение по смисъла на /чл.225-чл.227 от ЗЗД/ от родителите на А.Х. на парични средства в размер на 2 204 830
лева., който той да е приел и после същия да е внесъл същата тази сума в ЖСК.
Това което всъщност се твърди в отговора на исковата молба е извършено непряко
дарение от родителите на А.Х. на същия изразено в частично изплащане на
неговите задължения към ЖСК строяща процесните имоти в гр.П. Безспорен факт по
това дело е че плащането на вноските към ЖСК е ставало по следния механизъм.
Три източника на средства за плащане на вноските – средства СИО на
съделителите, средства от родителите на жената и средства от родителите на мъжа
са били събирани от майката на съпруга – св.Т. Х. и са били внасяни от нея в
касата на ЖСК. Причината да се процедира така е било, че св. Х., като учителка
е имала достатъчно свободно време в рамките на работния ден, за да внася тези
вноски в касата на ЖСК.
И доколкото както се посочи по-горе не става дума
за типично дарение при което дарителя предоставя на дарителя пари, които той
приема, то в този казус следва да се установи дали това изпълнение на общи
задължения на двамата съпрузи в брака за имоти, които те придобиват в режим на
СИО е било извършено от родителите на мъжа с техни лични средства с дарствени
намерения само по отношение на техния син, но не и в полза на снаха им. След
което да се докаже, че надарения А.Х. е разбирал това и е приемал това косвено дарение
лично за себе си, а не и за съпругата си. Това е необходимо защото дарението е
двустранна сделка и дарението се нуждае от приемане.
Първо относно намерението за дарение само за
съпруга, но не и за съпругата е спорен въпроса доколко това намерение следва да
е ясно изявено като воля на дарителя или това следва от някакви обективни
отношения, тоест да се презумпира, че дареното е на онзи, чийто сродници са
дарителите. По този въпрос в правната теория се приема следното. „Трудно е да
се изгради една постоянно действаща презумпция, че подареното е лично или общо
в зависимост от предварително съществуващите отношения на дарителя към единия
или към двамата съпрузи. Близостта е сериозен показател, но не единствен. Важно
е какво е било намерението на дарителя. Във връзка с това съществен
тълкувателен показател е наличието на имуществена общност. Тя като институт е
вече дълбоко вкоренена в съзнанието на населението. Знае се, че поначало
придобитото е общо, практиката дойде до извода, че обикновеното е да се приеме
наличието на общност.“ /К. Ц., Договор за дарение, С.1988г., стр.98/. В тази
насока на мисли е и решение № 222/24.06.2011г. по гр.д. №982/2010г. на ВКС, І г.о.
В казуса не е категорично доказано, че родителите
на А.Х. са давали тези средства за вноската в ЖСК с намерение да дарят само и
единствено своя син. В своите показания дадени като свидетел по настоящото
въззивно дело майката на жалбоподателя Т. Х. /л.22/ твърди, че тя и съпруга й
са давали тези пари „за сина ми“. За подобно намерение твърди и сестрата на
жалбоподателя Х. – св.К. Д. /л.183 от първата инстанция/ „ Идеята на родителите
ми беше да подпомогнат младото семейство, но младото семейство в лицето на брат
ми“. Доказателства в обратната посока по делото обаче също има и то от свидетел
на ответника А.Х. – св.Н. Т., приятелка на сестра му. Същата в своите показания
твърди, че по време на семейни празници „И. и А. демонстрираха благодарността
си към неговите родители за жилището – беше тема на разговор, която се водеше“
/л.167/. Тоест в съзнанието на двамата съпрузи, към момента на дарението е
имало твърдото убеждение, че тези пари са давани на тях двамата и те двамата са
благодарни за това. Доказателствата в обратната насока, че някой е казал на
съпрузите, че тези средства са дарение само на съпруга А.Х. по делото не са
събрани.
Съдът не оспорва достоверността на показанията на
свидетелите Т. Х. и св. К. Д., които дават сведения за факти от душевния мир на
родителите на съпруга, за това че те са си мислели или искали, да дават тези
пари в дарение само на сина си, само че доколкото тези намерения не са били
ясно изявени на дарения към момента на дарението, а са изявени в много по-късен
момент - в хода на съдебното дело за делба на имота, то съдът не намира че
същите могат да променят субекта на дарението със задна дата.
Второ дори и да приемем, че това са дарствени
намерения за извършване на дарение само на мъжа А.Х., то поради факта, че става
дума за непряко дарение и тези пари не са предадени в собственост на дарения, а
на трето лице, то тези дарствени намерения е трябвало да достигнат до знанието
на А.Х. и той да приеме тези действия като дарение само за себе си. Нищо
подобно по делото не е доказано. По това дело няма доказателства по времето на
изплащането на сумата в ЖСК някога родителите на А.Х. да са му заявили на него
или на снаха си, че това е дарение само за сина им, а не за тях двамата като
едно семейство. При това положение доколкото дарението е двустранна сделка –
договор, то при липса на приемане на дарението от страна на надарения дарение
няма. В тази насока на мисли въззивният съдът следва логиката на решение №727/23.11.2010г.
по гр.д. №978/2010г. на ВКС, ІV г.о. в което се приема, че „непознаването на
предмета на дарението сочи, че такова съгласие не е имало – никой не може да
бъде надарен, без да знае това и без да знае с какво точно.“ Точно такъв е и
настоящия казус. Жалбоподателят А.Х. не е бил известен, че се надарява с
определени суми и не е знаел с какви точно суми се надарява. Ето защо
възражението на жалбоподателя Х. за трансформация на лично имущество не е
доказано по основание.
Но дори и горните съждения на съда да не са верни,
тоест дарственото намерение да не следва да се обективира от дарителя, а да
следва от презумпция за дарение основана на родствените връзки и надарения да
не следва да знае какво точно му се дарява и да няма необходимост да изразява
съгласие за това, то пак в казуса трансформацията на лично имущество не е
доказана. Това е така, защото, за да се приеме налице частична трансформация на
лично имущество и това да се отрази като квота в съсобствеността, без съмнение
следва да се докаже и колко точно пари са давали родителите на съделителя Х. за
него в касата на ЖСК под формата на дарение. Както правилно посочва ВКС в
своето отменително решение за доказването на този въпрос няма значение кой
какви доходи е получавал, къде е работил, какви подаръци са получавани на
сватбата, какво е влагал в общото домакинство и така нататък, а е релевантен
само въпроса колко точно пари родителите на А.Х. са внесли за него в касата на
ЖСК.
За този съществен въпрос по делото има само едно
доказателство – тефтерчето със записки върху него, приобщено на л.180 от
делото. Че това тефтерче съдържащо в себе си материализирано волеизявление
обективирано с писмени знаци е писмен документ по делото е ясно както от решението
на ВКС по делото, така и от правната теория и съдебната практика. Напълно
безсмислено е въззивният съд да изяснява че писмен документ може да съществува
и без подпис и без дата на съставяне, каквито възражения продължават да
съществуват по делото. Че документът е писан от св. Т. Х. е видно от приетта по
настоящото дело графологична експертиза.
Доколкото
записките в това тефтерче са правени от св. Т. Х., този писмен документ следва
да се квалифицира като частен свидетелстващ документ, в който авторът му
удостоверява съществуването на определени факти. В казуса това са фактите, че
родителите на жалбоподателя Х. са внесли за него в касата на ЖСК точно
определена сума пари на точно определена дата, като обособена част от общата
вноска за изплащането на семейното жилище. Както е известно още от римското
право доказателствената стойност на подобни частни документи зависи от
характера на твърдените факти, а именно – „Написанато за написалия го нищо не
доказва, освен ако не е срещу него или ако не доказва неизгоден за него факт“.
Тоест в казуса частният свидетелстващ документ изобщо не доказва изгодните за
жалбоподателя и неговите родители факти, а именно каква част от парите внесени
в касата на ЖСК са били дадени от родителите на жалбоподателя, вноска по вноска.
Следва да се подчертае, че в казуса следва да се докажат точните суми дадени от
родителите на жалбоподателя за него във всяка една от посочените 57 вноски в
касата на ЖСК, направени с квитанции, вносни бележки, пощенски запис и уведомителни
писма. Други доказателства в тази насока по делото освен горния частен
свидетелстващ документ не съществуват било писмени, било устни. Съществуват
доказателства, че родителите на жалбоподателя са давали пари за тези вноски, но
не и доказателства, колко точно пари са дали за всяка една вноска. Ето защо
възражението на жалбоподателя Х. не е доказано освен по основание и по размер. Поради
което обжалваното решение на РС Пловдив е правилно и следва да се потвърди.
Предвид изхода на делото право на
разноски се поражда в полза на страната взела участие в него, съразмерно на
уважената, респективно отхвърлената част от предявената претенция. В полза на
въззиваемата И.И. следва да се присъдят разноски на основание чл.78 ал.1 от ГПК.
По делото се доказват реално направени разноски от нея за 500 лева за
адвокатски хонорар на пълномощника за първото въззивно дело платени в брой /л.23
от първото въззивното дело/. За настоящото възивно дело се доказват реално внесени
100 лева за адвокатски хонорар от уговорени 600 лева /л.14 от настоящото
въззивно дело/. Ето защо общите разноски за въззиваемата са 600 лева., точно
колкото се претендират със списъка за разноските и тази сума следва да се
присъди на въззиваемата.
Мотивиран
така съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3048/01.08.2018г. по гр.д. №
16688/2017 г. по описа на Районен съд –
Пловдив.
ОСЪЖДА А.А.Х., ЕГН **********
да заплати на И.Д.И., ЕГН ********** сумата от 600 лева, за разноски за
адвокатски хонорар, направени пред двете въззивни инстанции.
Решението може да се обжалва, при
условията на чл. 280 ал.1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.