МОТИВИ
към
присъдата по НОХД N 456/2017 г. по
описа на Районен съд - Девня, четвърти състав
Девненският районен прокурор е възвел обвинителен акт
срещу В.Й.Х., ЕГН: **********,
за това, че:
На 15.11.2016 г. в гр. Девня,
обл. Варна, пред трети състав на Районен съд – Девня, в публично
заседание по НОХД № 309/2016 г. по описа на РС – Девня, като
свидетел устно и съзнателно потвърдила неистина
- че на 12.10.2016 г.
не Я.К.К.Я., а П. В. В. управлявал лек автомобил „***“ с рег. № В ***
ВВ – престъпление по чл. 290 ал. 1
от НК.
Представителят на ДРП поддържа обвинението, като счита
същото за безспорно доказано. Твърди, че по делото са събрани достатъчно
доказателства, за това, че подсъдимата е потвърдила неистина пред съда, тъй
като факта, че процесния автомобил е бил управляван от свид. Я.Я. се
потвърждавал от показанията на трима свидетели – полицейски служители. Моли съда
да не кредитира показанията на останалите
свидетели по делото предвид близките им приятелски отношения с подсъдимата.
Счита, че показанията на полицейските служители следва да бъдат кредитирани
безрезервно предвид липсата на данни за заинтересованост от тяхна страна от
изхода на делото. Намира, че постановената и влязла в сила присъда по НОХД №
309/2016 г. на Девненски районен съд, потвърдена от въззивната инстанция също е
в подкрепа на обвинителната теза. На тези основания моли подсъдимата да бъде
призната за виновна по възведеното й обвинение, като предлага дай бъде наложено
предвиденото наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието
изтърпяване да бъде отложено на основание чл. 66 ал. 1 от НК с минимален
изпитателен срок.
Подсъдимата участва в производството лично и чрез
упълномощен защитник – адвокат. В хода на съдебното следствие тя дава
обяснения, в които отрича напълно обвинението. Твърди, че пред съда в
качеството си на свидетел е казала това, което е видяла на инкриминираната
дата, а именно, че личния й автомобил спира пред магазина, в който работи и от
шофьорското място слиза свид. П. В.. В последната си дума моли да бъде
оневинена.
Защитникът й оспорва обвинението, като намира същото за
недоказано. Заявява, че е възможно двамата свидетели да са разменили местата
си, при което подс. Х. действително да е възприела свид. В. като водач на
автомобила й, което е заявила и пред съда в качеството й на свидетел. Счита, че
по делото няма безспорни и категорични доказателства, че подсъдимата е потвърдила
неистина пред съда, поради което моли същата да бъде оправдана.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Подс. В.Й.Х. живеела в гр. В. и работила в денонощен
магазин, находящ се центъра на града, собственост на свид. И.Д.Д.. Към
12.10.2016 г. тя работела като касиер на втора каса в магазина, но често се
налагало да сменя колежката си на основната каса /т. нар. първа каса/. Това се
налагало почти всеки ден в около 17, 30 - 18, 00 часа, когато в магазина имало
най – много клиенти и всеки път при нужда от почивка на нейна колежка. Подсъдимата
живеела на семейни начала със свид. Я.К.Я., с когото имали малолетно дете. Към
м. октомври 2016 г. свид. Я. работил на язовира, находящ се в близост до гр.
Вълчи дол, стопанисван също от свид. И.Д. съвместно със свид. И.Т.Б., като се
грижел за изхранването на рибата и други животни.
През 2016 г. подс. Х. притежавала лек автомобил марка „***“,
с рег. № В *** ВВ, червен на цвят, който управлявала лично. Мъжът, с когото
живеела на семейни начала – свид. Я. не притежавал СУМПС.
Подсъдимата ходила на работа с автомобила си, който паркирала
в близост до магазина, в който работела. На 12.10.2016 г. тя също отишла на
работа с личния си лек автомобил и го паркирала на обичайното място. В около
16, 00 часа същия ден в магазина влязъл свид. П. В. В. и й поискал ключовете от
автомобила, за да отидат със свид. Я. до язовира, тъй като той трябвало да
нахрани животните. Подс. Х. му дала ключовете от личния си автомобил, но го
предупредила, че свид. Я. няма книжка и има друго дело, след което продължила
да си върши служебните задължения. След около половин час по – късно подс. Х.
работела на основната каса, тъй като трябвало да смени колежката си, която
обичайно работела там. Касата се намирала точно пред вратата и от мястото,
където работела подсъдимата имало видимост към по голямата част от паркинга. В
този момент тя видяла как личния й лек автомобил спира на паркинга
перпендикулярно на магазина и от шофьорското място слиза свид. П. В., който
влязъл в магазина, върнал й ключовете и излязъл. Няколко минути по – късно
подс. Х. видяла как зад нейния автомобил перпендикулярно спрял полицейски
автомобил, а не след дълго и как двама полицаи отвеждат мъжа, с когото
съжителствала – свид. Я. и невръстното им дете с полицейския автомобил.
Подсъдимата силно се притеснила от видяното, но не можела да реагира защото
била на работа. Няколко минути по – късно в магазина дошъл нейния работодател –
свид. И.Д., с когото тя споделила за случилото се. Тъй като подсъдимата била
силно притеснена за детето си, свидетелите Д. и Б. отишли до участъка, взели детето от свид. Я.
и го отвели в дома на свид. И.Д., който живеел в непосредствена близост до
магазина. Не след дълго, когато вече смяната й приключвала – към 18, 00 часа в
магазина дошъл и свид. Я., като двамата взели детето си от дома на свид. Д. и
се прибрали в дома си.
Впоследствие било образувано разследване срещу свид. Я.,
което приключило с внесен в Районен съд – Девня срещу него обвинителен акт за
престъпление по чл. 343 В ал. 2 вр. ал. 1 от НК, въз основа на който било
образувано НОХД № 309/2016 г. по описа на ДРС, трети наказателен състав. В
с.з., проведено по делото на 15.11.2016 г. подс. В.Х. се явила в качеството на
свидетели. Преди разпита й тя била предупредена от съдията за правото си да
откаже да свидетелства, предвид факта, че живее във фактическо съжителство с
подсъдимия по делото, но подсъдимата заявила, че желае да даде показания. След
това същата била предупредена и за отговорността по чл. 290 ал. 1 от НК, като
заявила, че ще говори истината. В показанията си пред съда като свидетел подс. В.Х.
заявила следното: „Между
16:30 ч и 17:00 ч П. дойде при мен да иска ключа за колата и му го дадох. П. и Я.
тръгнаха. Около 17:39 ч. аз бях на касата срещу вратата. Спряха и двамата
слязоха. П. управляваше колата. Я. беше от другата страна. След около 5 минути
дойдоха полицаи и ги отведодха. Не съм видяла да мине автомобилът на И.Б.. Не
видях И.Д.. Постоянно съм в движение, не мога да следя всичко.”
С присъда №56, постановена същия
ден – на 15.11.2016 г. от трети състав на ДРС свид. Я.К.Я. бил признат за
виновен в това, че на 12.10.2016 г. в гр. Вълчи дол, обл. Варненска управлявал
МПС – л. а. марка „***” с рег. № В *** ВВ без съответно свидетелство за правоуправление на МПС в
едногодишния срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление на МПС - с Наказателно постановление №
15-0253-000342 от 21.12.2015 г. на РУ МВР – Девня, влязло в законна сила на 05.04.2016 г. и Наказателно постановление №
16-0253-000207/15.08.2016 г. на РУ МВР
– Девня, влязло в законна сила на
06.10.2016 г. - престъпление по чл.
343в ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като на основание чл. 78 А от НК бил освободен от
наказателна отговорност и му било наложено административно наказание глоба в
размер на 1 000 лева.
Така постановената присъдата била потвърдена с Решение
№11, постановено на 27.01.2017 г. от Варненски окръжен съд.
Гореописаната
фактическа обстановка съдът прие за установена след съвкупен анализ и преценка
на всички събрани по делото гласни и писмени доказателства.
Фактите относно предаването и връщането на ключовете за
автомобила на подс. Х. съдът приема за установени въз основа на нейните
твърдения, които са потвърдени от показанията на свидетелите В. и Я. и не са
опровергани по какъвто и да е начин от останалите доказателства по делото.
Съдът приема за безспорно установен
и фактът, че към момента на преминаването на процесния автомобил „***” покрай
полицейския участък в гр. В. – на отиване и на връщане от язовира, автомобила е
бил управляван от свид. Я.Я.. И то не само заради наличието на влязла в сила
присъда на друг състав на ДРС, потвърдена от ОС – Варна, но и предвид категоричните
твърдения на трима свидетели по делото – свид. С.Д. и Р.И. възприели лично
водача на автомобила и в двата случая и свид. К.Г. разпознал го ясно при
връщането му от язовира. В тази им част съдът напълно кредитира показанията на
тримата свидетели – преки очевидци като обективни /предвид липсата на
обстоятелства сочещи на заинтересованост/, безпротиворечиви и неколебливи. Въпросът
кой е управлявал автомобила към този момент обаче не е особено съществен за
настоящия казус.
Основният въпрос, който стои пред съда при решаването на
настоящото дело по същество е следният: Възможно ли е действително подс. Х. да
е възприела спирането на автомобила си на паркинга пред магазина и слизането на
свид. В. от шофьорското място, респ. местонахождението на сви. Я. „от другата
страна“ – мястото до шофьора. Анализът на наличните по делото доказателства
сочат, че това е напълно възможно.
Съгласно показанията на разпитани по делото свидетели, разстоянието
от ПУ – В. до магазина, в който работи подсъдимата е около 800 – 1 000 м.,
като по пътя има знак „Стоп”, след който
се завива надясно към магазина. По твърдения на свид. Д., двамата с колегата си
са тръгнали след процесния автомобил „след не повече от минута“. Според съда
това време е било и малко повече, тъй като едва ли е възможно в рамките на
около минута тримата свидетели да възприемат автомобила, свид. Г. да им разпореди
да извършат проверка на водача, да им даде ключовете за служебен автомобил, те
да се качат в него, да го запалят, да излязат от паркинга пред участъка и да
потеглят след процесния автомобил в посоката на неговото движение. Най –
вероятно свидетелите, като органи на реда са спрели и на знака „Стоп“, намиращ
се по пътя поне за няколко секунди. При всички случаи през това време те не са
имали каквато и да било видимост към преминалия преди това по този маршрут
автомобил „***“. По делото няма данни с каква скорост са се движели двата
автомобила, но ако се приеме, че същите са се движили с позволена за градски
условия скорост от около 50 км/ч, то физически няма как да стигнат едновременно
до крайното местонахождение. С оглед на това и според съда е малко вероятно
двамата полицейски служители да са застигнали автомобила на подсъдимата „още в
движение“, освен ако не са предприели преследване със скорост далеч над
допустимата, за което не съобщава нито един от тях.
Много по – вероятно е, след като е видял, че е бил
забелязан от полицейските служители, сред които и полицейския началник, който
лично му е отправял предупреждение, че ще го санкционира, свид. Я. да е ускорил
скоростта си на движение, с цел да избегне евентуална проверка от страна на
органите на реда. Съществува вероятност и някъде по пътя /в момент, в който
полицейския автомобил все още се е намирал преди знака „Стоп“ и не би могъл да
има видимост към тях/ двамата със свид. В. да са разменили местата си. Според
съда дори и времето посочено от свид. Д. за потеглянето им е достатъчно за това
двама души да разменят местата си. По делото няма събрани доказателства, за
това, че през
целия път от ПУ – Вълчи дол до момента на паркирането пред магазина автомобила „***“ нито
веднъж не е спирал или че през
цялото време бил следван от полицейският автомобил на дистанция от около 20
метра, както е прието в мотивите на съдебния по акт, постановен по
НОХД № 309/2016 г. Тези мотиви не обвързват по никакъв начин настоящия съдебен
състав, който е длъжен да се произнесе единствено и само въз основа на лично и
непосредствено събрани доказателства и съобразно собственото си вътрешно
убеждение.
Факта, че автомобила „***“ е бил застигнат в движение се
твърди единствено от свид. Р.И. и дори не се потвърждава от другия полицейски
служител – свид. С.Д.. Последният
заявява, че са застигнали автомобила на центъра пред магазина, като не
дава сведение дали е възприел неговото
спиране и паркиране пред магазина. Той заявява, че е видял как свид. Я. слиза
от шофьорската врата“, но не твърди категорично, че това е станало
непосредствено след спирането на автомобила и паркирането му пред магазина. Заявява също, че Я. му е казал, „че не е карал, а само е
влязъл“. Съдът не намира логика в едно такова заявление на свид. Я.. В случай,
че той е бил възприет от двама полицейски служители да слиза от шофьорското
място на непосредствено спрял автомобил, то няма логика да твърди, че не е
управлявал, а само се е качил в него. Прави впечатление също така изявлението
на свид. Д., че не помни къде се е намирал свид. Вълчев в момента на спирането
на автомобила и слизането на свид. Я. от шофьорското място. В случай, че това
слизане е било осъществено непосредствено след спирането на автомобила на
паркинга пред магазина, то няма къде другаде да се е намирал свид. Вълчев освен
на предната дясна седалка до шофьора. При това няма как да не е бил забелязан
от свид. Д., който се е приближил до шофьора и е поискал документите му за
проверка. Колебанията в показанията на свид. Д., показанията на останалите
свидетели по делото и елементарните закони на физиката разколебават в
значителна степен иначе категоричните заявления на свид. И. досежно момента на
пристигане на полицейския автомобил. Изолирани и неподкрепени от останалите
доказателства остават твърденията на този свидетел, че са застигнали
инкриминирания автомобил в движение и са възприели момента на неговото спиране,
респ. слизането на водача. Много по – вероятно според съда по причините
изложени по – горе, е полицейския автомобил да е пристигнал пред магазина
няколко минути след л.а. „***“, в момент, в който той вече е бил спрял и паркирал
на паркинга и дори в момент, в който свидетелите Вълчев и Я. вече са били
слезли от него – така както те заявяват в пълно съответствие с подсъдимата. И
както вече бе отбелязано този интервал от около няколко минути е време напълно
достатъчно двамата да разменят местата си преди пристигането им пред магазина. Предвид обективната възможност свидетелите Я. и В. да са размени
местата си преди пристигането им пред магазина съществува съмнението, че е напълно възможно заявеното от подс. Х. като свидетел пред
съда - че е видяла как свид. В. слиза от шофьорското място, да е истина. А
както е известно, всяко съмнение следва да се тълкува в полза на подсъдимия и
само при наличието на безспорни, категорични, несъмнени и неопровержими
доказателства съдът може да постанови осъдителен съдебен акт.
Твърденията на подсъдимата, че полицаите са пристигнали в
един по – късен в момент - след пристигането на нейния автомобил, паркирането
му пред магазина, слизането на свид. В. и връщането на ключовете, когато свидетелите Вълчев и Я. вече са били
извън автомобила се потвърждават пряко от показанията на свидетелите В. и Я., а
косвено и от показанията на свид. И.Д., с когото пръв подсъдимата е споделила
за случилото се. Разпитан като свидетел по делото той пресъздава разговора
проведен с подсъдимата по начина, по който тя е описала събитията и пред
настоящия съдебен състав и пред този, разглеждащ НОХД № 309/2016 г. по описа на
ДРС. Разбира се, възможно е както твърди прокурора унисона в техните твърдения да
се дължи на предварителна уговорка между тях предвид близките отношения, в
които те се намират. Но това е само вероятност, хипотеза, предположение и дори
подозрение, на което съдът не може да гради крайните си изводи относно
виновността на подсъдимата.
Изложеното
дотук обосновава и логичния извод от оправдаването на подсъдимата
по възведеното й обвинение, поради липса на безспорни
доказателства, сочещи на единствено възможния извод за осъществено от нейна страна престъпление по чл. 290 ал. 1 от НК. Разпоредбата на чл. 303 ал. 2 от НПК изисква обвинението
да бъде доказано по несъмнен начин. Реализирането на
наказателна отговорност на което и да било обвиняемо лице предполага доказването на обвинителната теза
по един безспорен и категоричен начин било то въз основа на множество косвени
или въз основа на преки
доказателства. По делото липсват както преки, така и верига от косвени доказателства,
установяващи без каквото и да е колебание, че подс. Х. е заявила неистина пред съда. От събраните
доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност логически не следва
единственото заключение, че подсъдимата е потвърдила неистина. Така е защото съществува основателното
съмнение, че е възможно двамата свидетели да са разменили местата си, при което
действително тя да е видяла именно свид. В. да управлява автомобила й – нещо,
което е заявила и пред съда в качеството на свидетел. За да бъде
постановена осъдителна присъда, следва събраните по делото доказателства в
своята съвкупност да водят до единствения възможен извод за извършено
престъпление от подсъдимия, което в случая не е налице.
Действително наличните по делото доказателства сочат, че вероятния час на
пристигане на автомобила на подсъдимата е по скоро 16, 30 часа, а не както тя
твърди след 17, 30 ч. Този час тя посочва, тъй като обичайно е заставала на
първа каса именно по това време. Но по делото има доказателства, че това се е
случвало и по друго време – винаги, когато нейната колежка е имала нужда от
почивка. Разминаването в часовете би могло да се дължи и на изминалото време.
Съдът намира за напълно нормално почти две години по късно след като е
възприела събитията, за които е свидетелствала подсъдимата пред съда да не
помни точно в колко часа са се случили те. А и липсата на съвпадение на
посочения от нея час на пристигане на автомобила не разколебава по никакъв начин
крайния извод на съда за съществуващаата вероятност към момента на пристигането
му той да е бил действително управляван от свид. В., а не от свид. Я..
Съобразявайки
тежестта на доказване и принципа "in dubio
pro гео" /при съмнение, следва се решава в полза на обвиняемия/,
съдът прие, че повдигнатото от РП –
Девня обвинение срещу подс. В.Й.Х. не е доказано по безспорен и категоричен начин, съгласно изискванията на
НПК,
поради което и призна подсъдимата за невиновна.
При тези доводи и съображения съдът
постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: