№ 1398
гр. София, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Яначкова
Членове:Надежда Махмудиева
Десислава Б. Николова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20221000500585 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 266078 от 12 октомври 2021г. по гр. д. № 8292/2020г.,
Софийски градски съд, І ГО, 15 състав е признал за установено на основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 365 ЗЗД, че Г. И. В. дължи на К. Б. П. на основание
договор за спогодба от 05.11.2014г. сумата от 30 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от 01.11.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 07.11.2019 г. по ч. гр. дело №
63497/2019г. на СРС, 175 с-в; осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от
600 лв. – разноски за заповедното производство и 1 500 лв. – разноски за
исковото производство.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника
Г. И. В. срещу решение по гр. д. № 8292/2020г. на СГС, ГО, 15 състав. С
доводи, че решението е неправилно, концентрирани върху неправилен извод
на съда относно предмета на процесното споразумение и необсъждане на
защитните му средства, иска отмяната му и отхвърляне на иска.
1
Насрещната страна К. Б. П. не е подал отговор на жалбата.
В упражнение на правомощията си на въззивна инстанция (чл. 269
ГПК; ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), като
прецени валидността и допустимостта на обжалваното решение,
оплакванията в жалбата срещу неправилността му и относимите към тези
оплаквания доказателства, въззивният съд приема следното:
Обжалваното решение е валидно. То е и допустимо – съдът е
разгледал предявения иск при наличие на процесуални предпоставки за
възникване и упражняване на правото на иск. За да постанови решението си,
СГС е приел, че искът за предявеното вземане е основателен, като не е и
погасен по давност, доколкото ответникът не е доказал като не е оборил
законовата презумпция, че липсва основание за сключването на
споразумението с характер на спогодба по чл. 365 ЗЗД, - в която няма
изискване за подробно описание на правоотношението, породило спора,
който е преуреден със спогодбата, и който спор е уточнен по делото от ищеца,
без да се изменя основанието на иска, по повод възраженията на ответника.
По съществото на спора:
Предявен е по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 вр. ал. 3 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79 ЗЗД иск за признаване за установено съществуването на вземане в
размер на 30 000 лв. с падеж до 30.11.2015г., въз основа на споразумение с
нотариална заверка на подписите на ищеца и на ответника от 05.11.2014г., с
твърдения, че с него страните са уредили имуществените си отношения, в
това число във връзка с прекратяването на участието на ищеца в „Максима –
П и В„ ООД.
В срока за отговор на исковата молба ответникът В. е предприел
защита срещу основателността на иска с възражения, които преповтаря и като
доводи, с които обосновава неправилност на обжалваното решение, - че по
силата на представеното споразумение не възникват задължения, нито се
уреждат отношения по повод прекратяване на участие на ищеца в посоченото
дружество, дяловете, от капитала на което ищецът е прехвърлил на
12.12.2014г. срещу заплащане съобразно договор с нотариална заверка, който
ответникът представя (с него ищецът е прехвърлил 25 дяла всеки по 100 лв.,
чиято цена е признал, че е получил, подписвайки договора), и доколкото с
процесното споразумение не се уреждат други отношения ответникът е
2
възразил, че то е сключено без основание. Във въззивната си жалба
ответникът оспорва извода на съда, че в спогодбата не следва да се посочва
правопораждащия факт на задължението, както и, че в случая ищецът е
конкретизирал спора с ответника по повод, на който е сключено
споразумението, което не може да стори валидно в производството по чл. 422
ГПК. Жалбоподателят е обобщил, че не дължи процесната сума поради липса
на каузални правоотношения, които да се уреждат със споразумението, което
няма характер на спогодба, като съдът не е обсъдил и твърденията за новация,
която е останала недоказана.
От споразумението, на което е основан искът, въз основа на което е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, е записано, че на
05.11.2014г., когато е извършена и нотариална заверка на подписите, страните
се споразумяват и считат за безспорно установено помежду си, че към
момента на подписването му ответникът в качеството си на длъжник има
парично задължение към ищеца в размер на 30 000 лв., която сума се
задължава да плати на вноски в срок до 30.11.2015г., като „при неплащане на
вноските, остатъкът от цялото задължение става ликвидно и предсрочно
изискуемо“ и К. П. има право да поиска издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417, т. 3 ГПК.
В хода на производството – в първото по делото заседание, ищецът е
поддържал, че с процесното споразумение страните са преуредили
отношенията си по повод издадени от ответника записи на заповед от
21.10.2008г. за 30 000 лв. и 30 800 лв., като по този начин е останало дължимо
поради извършена новация само задължение в размер на 30 000 лв., а делото,
образувано за заплащане на задълженията по записите на заповед, приложено
за послужване (гр. д. № 13616/2014г. на СГС), било прекратено поради
постигнато споразумение между страните, предмет на настоящото
производство. От приложеното за послужване дело се установява, че
исковата молба от 04.09.2014г., с която са били предявени преки
менителнични искове от К. П. срещу Г. В. и „Максима Груп“ ЕООД, с
управител Г. В., с искане за солидарно осъждане на ответниците - издатели на
записи на заповед (съдържащи реквизитите по чл. 535 ТЗ) за заплащане на
сумите 30 000 лв. и 30 800 лв., с падеж 30.10.2008г. и 15.12.2008г., е върната и
производството по нея е прекратено с влязло в сила на 27.01.2015г.
разпореждане, постановено поради неотстраняване на нередовността на
3
исковата молба чрез прилагане на вносен документ за държавна такса.
Ответникът е оспорил тези твърдения на ищеца от първото по делото
заседание, които счита, че не са въведени като пояснение на исковата молба, а
по същество оспорва и твърдяната новация и връзката на записите на заповед
с предмета на делото, по които е възразил и, че не дължи, вкл. поради изтекла
погасителна давност.
При така приетото за установено, САС прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД с договора за спогодба страните
прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като
си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези, които са
ги сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД) и съдът е длъжен да се съобрази с волята на
страните, обективирана в спогодбата, и да приеме, че отношенията между
страните са такива, така както са уредени с нея. Приложено към разглеждания
случай, изложеното означава, че след като страните по делото, с изричен
договор са приели, че ответникът дължи на ищеца сумата 30 000 лв. и
ответникът не оспорва валидността на волята си, като не се позовава на порок
при формирането й, нито предявява и доказва друга форма на
недействителност на договора, съдът е длъжен да зачете договора. С оглед
характера на договора за спогодба, на който е основан искът, при положение,
че същият е действителен, съдът следва да изходи от посоченото в него без да
установява действителните предхождащи сключването й отношения между
страните. С нормата на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е въведена оборима
презумпция по отношение на основанието на договора, което се предполага
до доказване на противното. В тежест на ответника е, както му е указано в
доклада по делото, провеждането на обратно доказване за оборване на
презумирания факт, доказване, каквото той не е провел. Ето защо, процесното
споразумение, с характер на спогодба, като се изхожда от съдържанието му,
не е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, а съдът приема, че с
процесната спогодба, с която е разрешен съществуващ правен спор между
страните, което е и каузата на договора, е внесена определеност и яснота в
имуществените отношения между тях. В обобщение, с оглед валидността на
спогодбата, която е самостоятелен договор (връзката с първоначалния
договор е само в хипотеза на спогодба относно „непозволен“ договор, каквато
по делото не се установява, съобразно и изложеното по-нататък в мотивите),
4
непроведеното обратно доказване за липсата на основание за сключването й,
както и липсата на твърдения и доказателства за изпълнение на задължението
от страна на ответника за заплащане на сумата 30 000 лв., искът, предявен по
реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК, е установен по основание и доказан до
размера на предявеното вземане. Неоснователно е възразено от ответника в
първоинстанционното производство, съответно такова оплакване е развито и
във въззивната жалба, че в случая като правна последица ищецът е изменил
основанието на иска си, пояснявайки във връзка с приедприетата защита
срещу иска, макар и изменяйки първоначалните си твърдения, какви
отношения с ответника са станали повод за съставянето на процесното
споразумение, а именно наличието на менителнични задължения с източник
два записа на заповед. Без решаващо значение за правилното решаване на
делото е, че не може да се приеме от съдържанието на процесното
споразумение, че е налице подновяване на задължение (новация) с присъщото
му намерение за подновяване по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Без такова значение
е и фактът, че не е доказано, че прекратяването на гр. д. № 13616/2014г. по
описа на СГС е именно поради сключването на процесното споразумение,
макар че то е сключено във времевия диапазон между подаването на исковата
молба и връщането й. Действително, съгласно т. 11 б от ТР № 4 от
18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, в производството по
иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират
приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на
основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. Според ТР, въвеждането на друго основание,
от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е
издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. Както е приел и СГС, в
случая не е изменено основанието на иска, което произтича от представеното
споразумение. Ответникът, който не оспорва, че е подписал това
споразумение и както се подчерта не е провел доказване за оборване на
презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, не е навел други възражения в
защитата си срещу иска, с които да обоснове, че въпреки сключването на
процесното споразумение то не е породило правни последици. По повод на
неговото възражение за липса на спор във връзка с прекратяването на
5
участието на ищеца в „Максима П и В“ ООД (макар че към 05.11.2014г. Г. В.
все още е бил съдружник в дружеството), ищецът, при тежест на ответника да
обори горепосочената презумпция, е посочил (пояснил), че между страните е
имало и други имуществени спорове, което се установява по делото. Тези
отношения са с източник абстрактни сделки, каквито са записите на заповед,
които макар и абстрактна сделка и чийто приносител доказва и основанието и
размера на вземането си само с ценната книга, се издават заради конкретни
отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за
заплащане на определена сума. Възраженията на ответника, че записите на
заповед, на които се основават исковете по прекратеното производство, не
съдържат законно изискуемите реквизити, са неоснователни, а с тези, че са
прескрибирани – вземанията по тях са погасени по давност, също не може
успешно да се обоснове нищожност на договора за спогодба по чл. 366 ЗЗД
като такава относно непозволен (нищожен) договор (сделка). На следващо
място, правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност за
вземането по процесното споразумение, направено във възражението по чл.
414 ГПК (за разглеждането му в настоящото производство вж. т.11а от ТР №
4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК на ВКС), при приложима
обща погасителна давност по чл. 110 ЗЗД (липсва основание да се приеме
друга), също е неоснователно с датата на сключване на споразумението, а и
крайният момент, в който задължението е трябвало да бъде изпълнено
(въпреки непосочване на отделни вноски и съответни падежи за тях), и датата
на подаване на исковата молба (01.11.2019г. – чл. 422, ал. 1 вр. чл. 451, ал. 4
ГПК), както като резултат е приел и СГС.
По изложените съображения и въззивният съд счете, че предявеният
иск като основан на валиден договор за спогодба е основателен,
неоснователни са възраженията на ответника, главните от които
преповторени и във въззивната му жалба, а поради съвпадане на крайните
правни изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да се потвърди като правилно (чл. 272 ГПК).
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, при този изход на спора,
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по въззивната
жалба разноски за въззивното производство в размер на 900 лв. – платено
адвокатско възнаграждение.
6
Водим от изложеното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266078 от 12 октомври 2021г. по гр. д. №
8292/2020г. на Софийски градски съд, І ГО, 15 състав.
ОСЪЖДА Г. И. В., ЕГН ********** да заплати, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, на К. Б. П., ЕГН ********** сумата 900 лв. – разноски.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7