№ 451
гр. Пазарджик, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на шести
декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Венцислав Ст. Маратилов
Членове:Д. П. Бозаджиев
Асен В. Велев
при участието на секретаря Петрана Ив. Динева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20235200500601 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 399/12.06.2023 г., постановено по гр.д. № 20225240101226 по описа за
2022г. на Районен съд - Пещера по предявените от ищеца Д. С. Ч., ЕГН **********, с адрес:
гр. Б., ул. „А." №** срещу ответника „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Л. С." * (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от управителя И. Х.
искове, като са прогласени за нищожни клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договор за
потребителски кредит № 202203250808300005 от 25.03.2022г. сключен между ищеца Д. С.
Ч. и ответника „Н.“ ООД, поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Със същото решение частично
е уважен и предявеният насрещен иск от страна на ответника по първоначалния иск срещу
ищеца, като Д. С. Ч. е осъден да заплати на „Н.“ ООД сумата от 600,00 лева, представляваща
чиста стойност на кредита, като са отхвърлени исковете за главница до претендирания
размер от 848,24 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.03.2023г. до
окончателното изплащане, за обезщетение за забава от предявяване на насрещния иск от
09.01.2023 г. до окончателното плащане, за сумата от 4,10 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 27.09.2022 г. до 30.12.2022 г., за сумата от 72,27 лева -
възнаградителна лихва, дължима за периода от 26.10.2022 г. до 30.12.2022 г. и за сумата от
0,71 лева - обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, за периода от 27.10.2022 г. до 30.12.2022 г. С
решението са присъдени и разноски на страните, като „Н.“ ООД е осъдено да заплати на
1
адвокат М. М. сумата от 989,05 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв, а на ищеца Д. С. Ч. сумата от 50,00 лева, като последният е осъден да заплати на „Н.“
ООД сумата от 376,08 лева - разноски по делото.
В законоустановения срок срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба
от „Н.“ ООД в частта, с която са отхвърлени насрещните искови претенции на дружеството
за горницата над присъдения размер от 600,00 лева до пълния размер от 848,24 лева и 72,27
лева – падежирала възнаградителна лихва за периода от 26.10.2022г. до 30.12.2022г. Излагат
се аргументи за неправилност на първоинстанционното решение в тази част. Неправилно
съдът стигнал до извод, че процесният договор за кредит бил недействителен. В тази насока
се сочи, че не може да бъде споделен решаващият извод на съда, че ГПР не отговаря на
действителния договорен между страните по облигационното правоотношение, тъй като не
била включена неустойката по кредита. В тази насока се визира разпоредбата на чл. 19, ал. 3
от ЗПК. Обръща се внимание на Директива 2008/48, която се транспонира в българския
правен ред посредством ЗПК. Неправилни били изводите на съда, че договорената
възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, съответно дори да се приемело, че
същата е прекомерна, това не водело до недействителност на целия договор за кредит.
Счита, че неправомерно са смесени хипотезите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 от ЗПК. Сочи, че
условията на издължаване били ясно и недвусмислено описани в чл. 3, ал. 1, във връзка с чл.
11, ал. 2 от договора. Погасителният план бил обективиран в посочената разпоредбата и
изпълнявал изискването на закона, доколкото съдържал „информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски“. Изискването на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 касаело ситуация, в която потребителят погаси
предсрочно главницата по срочен кредит, при която за него се поражда правото да получи
нов погасителен план. Само в този случай планът трябвало да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата
на лихвения процент. Прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалвана част, съответно постановяване на ново решение, с което да се уважат насрещните
искови претенции. Претендира се присъждане на разноски пред въззивната инстанция. С
въззивната жалба не се представят нови доказателства и не се правят нови доказателствени
искания пред въззивния съд.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от процесуалния представител
на ответника по насрещния иск, с който изцяло се оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Не се представят нови доказателства и не се правят нови доказателствени
искания пред въззивния съд. Счита първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира присъждане на
разноски пред въззивната инстанция по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението в частта, с която са прогласени за нищожни клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6
от Договор за потребителски кредит № 202203250808300005 от 25.03.2022г. сключен между
ищеца Д. С. Ч. и ответника „Н.“ ООД, поради противоречие с добрите нрави на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и са
2
отхвърлени насрещните искови претенции на ответника „Н.“ ООД срещу ищеца по главния
иск Д. С. Ч. за осъждане на последния да заплати на дружеството обезщетение за забава от
предявяване на насрещния иск 09.01.2023 г. до окончателното плащане, за сумата от 4,10
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 27.09.2022 г. до 30.12.2022 г. и за
сумата от 0,71 лева - обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД, за периода от 27.10.2022 г. до
30.12.2022 г., като необжалвано, е влязло в сила.
В открито съдебно заседание страните не се явяват. Представят писмени становища.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и
писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе
предвид доводите, изложени в писмените становища и при спазване разпоредбата на чл. 235
от ГПК, прие за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на Д. С. Ч., ЕГН **********, с
адрес: гр. Б., ул. „А." №** срещу ответника „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С." * (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от
управителя И. Х.. Ищецът твърди, че с ответника са сключили Договор за потребителски
кредит № 202203250808300005 от 25.03.2022г. (Договора), по силата на който „Н.“ ООД, в
качеството си на кредитодател, се задължава да предостави на ищеца Д. Ч., в качеството му
на кредитополучател, кредит в размер на 1 500,00 лева. По силата на клаузите от договора
размерът на ГПР по предоставения кредит е в размер на 48,77 %, а размерът на ГЛП - 49,39
%, при годишна лихва от 348,00 лева. Излага, че наред с така уговореното, по силата на чл.
4, ал. 3 от Договора кредитополучателят е длъжен да предостави до края на следващия ден
от сключване на Договора гаранция по кредита, посочена в общите условия на Договора.
Банковата гаранция или гаранцията, следва да бъде в размер на 1 848,00 лева. Сочи, че
съгласно разпоредбата на чл. 6 от Договора, в случай че не бъде предоставена гаранцията по
кредита, уговорена в чл. 4, ал. 3, то ищецът следвало да заплати неустойка в размер на
1 200,00 лева. Счита, че посочените клаузи от Договора – на чл. 4, ал. 3 и чл. 6, са нищожни
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, доколкото противоречат на добрите нрави, както
и поради това, че са сключени при неспазване разпоредбите на чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 1, чл.
33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП. Излага, че клаузата за неустойка е
нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока.
Поради това, моли да бъде постановено решение по силата на което да се прогласи
нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави, както и поради това, че са сключени при
неспазване на разпоредбите на чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 1, чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Н.“
ООД, с който исковите претенции се е оспорват като неоснователни. Сочи, че безспорни
между страните са следните факти -сключването на 25.03.2022 г. на договор за
потребителски кредит №202203250808300005 между „Н.“ ООД (кредитор) и Д. С. Ч.
3
(кредитополучател), по силата на който на кредитополучателя е отпуснат заем в размер на
1 500,00 лева, при договорен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,77%, обща
дължима сума в размер на 1 848,00 лева. Оспорва, че ГЛП по кредита е в размер на 49,39%,
като твърди, че същият видно от договора е в размер на 40,39%. Твърди, че оспорените
клаузи не са нищожни, поради противоречие с добрите нрави, нито поради противоречие с
императивни правни норми, съответно, че не са неравноправни по смисъла на ЗЗП. Оспорва,
че посочените от договора клаузи прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
дружеството по чл. 16 от ЗПК върху потребителя, и че се заобикаля разпоредбата на чл. 19
от ЗПК. Излага съображения, че чл. 9 от ЗЗД определя свобода на договарянето, като счита,
че понятието добри нрави предполага известна еквивалетност на насрещните престации и
при тяхното несъответствие би могло да се направи извод за нарушение, водещо до
нищожнот. Тази неравностойност, следвало да е такава, че практически да е сведена до
липса на престация. Сочи, че настоящият случай не бил такъв, доколкото при съпоставка с
изискуемото от дружеството обезпечение, се налага обоснован извод, че предвидената
неустойка е по-ниска от изискуемата гаранция, поради което липсвала неравностойност,
която да съставлява нарушение на добрите нрави. Излага подробни съображения относно
това, че уредената в случай на неизпълнение неустойка по договора несъмнено изпълнява
присъщите си функции обезпечителна, гаранционна и санкционна и не накърнява добрите
нрави по смисъла на Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Излага
съображения, че оспорените клаузи не са неравноправни по смисъла на ЗЗП, доколкото на
кредитополучателя е предоставена ясна, разбираема и недвусмислена информация в самия
договор по чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Твърди, че на потребителя е предоставено правото на избор
дали да предостави обезпечение, какъв да е неговият вид, както и в кой момент. Сочи, че
неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция,
доколкото ако осигури такава, макар и след срока по чл. 4, ал. 3, неустойката спирала да се
начислява. Начисляването на неустойката не било неограничено във времето, поставено
било в зависимост от поведението на кредитополучателя, същевременно и размерът й бил
ограничен до сумата от 1 200,00 лева, която била предварително известна на
кредитополучателя. Счита, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 от ЗПК,
като излага, че ГПР не включва сумите, дължими от потребителя за неспазване на
задълженията му по договора, съответно неустойката не следвало да бъде включвана в
размера на ГПР по договора. Счита, че не е налице и заобикаляне на чл. 33 от ЗПК. Поради
изложеното счита исковите претенции за неоснователни и моли същите да бъдат охвърлени,
като му бъдат присъдени направените по делото разноски.
С подадения писмен отговор ответникът е предявил насрещен иск за осъждане на
ищеца Д. С. Ч. да му заплати дължимите суми по процесния договор за кредит, поради
неизпълнение, както следва: 415,67 лева - падежирала главница, дължима за периода от
26.09.2022 г. до 26.12.2022 г., ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху
нея за периода от депозиране на насрещния иск в съда - 09.01.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането; 4,10 лева - обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху
падежиралата главница за периода от 27.09.2022 г. до 30.12.2022 г.; 432,57 лева - предсрочно
4
изискуема главница, дължима за периода от 26.01.2023 г. до 26.03.2023 г., ведно с
обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху нея за периода от връчване на
насрещния иск на ответната страна до окончателното изплащане на вземането; 72,27 лева -
падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 26.10.2022 г. до 30.12.2022 г.;
0,71 лева - обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, начислено върху падежиралата
възнаградителна лихва за периода от 27.10.2022 г. до 30.12.2022 г. Излага, че Ч. се е
задължил да върне заемната сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, на 12
анюитетни вноски, всяка в размер на 154,00 лева за периода от 26.04.2022г. до 26.03.2023г.
Твърди, че за погасяване на задължението си по процесния договор Ч. е направил следните
плащания – 520,00 лева на 15.06.2022 г., 300,00 лева на 28.06.2022 г., 50,00 лева на
08.10.2022 г. и 30,00 лева на 09.11.2022 г. С оглед извършеното частично плащане и наличен
остатък на задълженията по кредита, прави изявление за предсрочна изискуемост на
вземанията, като се позовава на чл. 8 от договора.
В срока за отговор по насрещния иск първоначалния ищец Д. Ч. оспорва предявената
претенция изцяло, като неоснователна и недоказана. Твърди, че договорът за потребителски
кредит е недействителен. Излага, че съгласно чл. 22, във връзка с чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е нищожен, като не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. Счита, че погасителният план по договора не
отговаря на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в него липсва задължителната
информация по ЗПК. Твърди, че неустоечната клауза в договора е нищожна, като
фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с
вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. Сочи, че неустойката не е включена и в ГПР. Твърди нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Твърди
още, че възнаградителната лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В
случай, че договорът бъде обявен за нищожен прави искане за прихващане на дължимите от
него суми за лихва и неустойка към дължащата се главница. В случай, че договорът не бъде
обявен за нищожен прави искане за прихващане на заплатените от него суми за неустойка
към дължащата се главница и лихва. С оглед горното, моли за отхвърляне на предявените
насрещни искови претенции, както и за присъждане на разноски по делото. Прави
възражение за прекомерност на претендираните разноски на насрещната страна.
Безспорно е между страните, а се установява и от събраните по делото писмени
доказателства, че на 25.03.2022 г. между „Н.“ ООД, в качеството му на кредитодател, и Д. С.
Ч., в качеството му на кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит №
202203250808300005/25.03.2022 г.
Не е спорно и обстоятелството, че по силата на договора кредитодателят е отпуснал на
кредитополучателя кредит в размер на 1 500,00 лева. Страните не спорят, че кредитът е
усвоен от кредитополучателя. Не се оспорва, че договореният годишен процент на
разходите (ГПР) е размер на 48,77% - чл. 11, ал. 4 от договора. Страните не спорят и за това,
че общо дължимата сума за връщане от кредитополучателя е в размер на 1 848,00 лева.
5
От представения по делото договор е видно, че съгласно чл. 1, ал. 2
кредитополучателят се е задължил да върне предоставения кредит под формата на заем при
условията и сроковете на договора, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи
по кредит. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора страните са договорилите, че крайният срок за
издължаване на кредита е 26.03.2023 г., като същият се погасява на вноски съгласно
погасителния план по чл. 11, ал. 2 от договора. В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено, че в
срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в
Общите условия на договора (ОУ), като банковата гаранция или гаранцията, издадена от
небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1 848,00 лева, със срок
на валидност до 26.03.2023 г. В чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че ако
кредитополучателят не предостави на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от
договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора,
той дължи на дружеството неустойка в размер на 1 200,00 лева. Неустойката се начислява на
месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3, като се дължи само за пероди, в които
кредитът е бил без осигурена гаранция.
Съгласно чл. 7, т. 2 от договора като случай на неизпълнение на договора е угореното,
непогасяването в срок на изискуемо задължение на кредитополучателя за заплащане на
главница и/или лихви или друга дължима сума по договора за потребителски кредит
Съгласно чл. 8 от договора, ако настъпи някой от случаите на неизпълнение, посочени в чл.
7 от същия, кредиторът има право да изиска предсрочно погасяване на предоставения
кредит, като обяви кредита за предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, кредитополучателят се задължава да заплаща на
кредитора годишна лихва (ГЛП) в размер на 40,39 % от главницата по кредита.
Видно от погасителния план, фиксиран в чл. 11, ал. 2 от договора, полученият под
формата на кредит заем се погасява на 12 равни вноски в размер на по 154,00 лева,
включващи главница и лихва, платими всеки месец.
Ответникът „Н.“ ООД не оспорва и признава, че длъжникът Ч. е платил до момента
сума в общ размер на 900,00 лева.
Ищецът Ч. не излага твърдения да е погасил изцяло задължението си по процесния
договор.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-
икономическата експертиза се установява, че ищецът Ч. е извършил плащния по процесния
кредит в общ размер на 900,00 лева. С посочената сума ответникът „Н.“ ООД погасил
задължения по кредита, като след приспадане на извършените плащания са останали
непогасени следните суми: 848,24 лева - за главница, 99,76 лева - за договорна лихва, 4,10
лева - за законна лихва върху главницата до 31.12.2022г., 0,71 лева - за законна лихва върху
договорни лихви, като за периода от 01.01.2023г. до 15.05.2023 г. законната лихва е 37,56
лева. Общият размер дължимите законните лихви възлиза на 42,37 лева.
6
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна настоящата инстанция
приема от правна страна, че въззивната жалба е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
подадена е от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, следователно същата се явява процесуално
допустима за разглеждане по същество.
При служебната проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, на
основание чл. 269 ГПК съдът намира, че същото е валидно, съответно допустимо в
обжалваната от жалбоподателя част.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск от ищеца Д. С. Ч. срещу ответника „Н.“
ООД с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 19, ал. 4, във връзка с
чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите на
чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №
202203250808300005/25.03.2022 г., както и възражение относно недействителността на
целия договор съгласно чл. 22, във връзка с чл. 10 ал. 1, във връзка чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т.
11 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Съдът е сезиран и с предявен от ответника „Н.“ ООД насрещен иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 240 от ЗЗД и във връзка с чл. 9 и следващите от ЗПК
против ищеца по първоналчалния иск Д. С. Ч. за осъждане на последния, да му заплати
дължимите суми по Договор за потребителски кредит № 202203250808300005/25.03.2022 г.,
както следва: 415,67 лева - падежирала главница, дължима за периода от 26.09.2022 г. до
26.12.2022 г., ведно с обезщетение за забава, начислено върху нея за периода от депозиране
на насрещния иск в съда - 09.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането; 4,10 лева
- обезщетение за забава, начислено върху падежиралата главница за периода от 27.09.2022 г.
до 30.12.2022 г.; 432,57 лева - предсрочно изискуема главница, дължима за периода от
26.01.2023 г. до 26.03.2023 г., ведно с обезщетение за забава, начислено върху нея за периода
от връчване на насрещния иск на ответната страна до окончателното изплащане на
вземането; 72,27 лева - падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от
26.10.2022 г. до 30.12.2022 г.; 0,71 лева - обезщетение за забава начислено върху
падежиралата възнаградителна лихва за периода от 27.10.2022 г. до 30.12.2022 г.
Предмет на въззивна проверка е постановеното от първоинстанционния съд решение, в
частта, с която са отхвърлени насрещните искови претенции на дружеството „Н.“ ООД за
осъждане на Д. С. Ч. да му заплати главница до пълния претендиран размер от общо 848,24
лева над присъдения размер от 600,00 лева, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 26.03.2023 г. до окончателното плащане и за сумата от 72,27 лева –
възнаградителна лихва, дължима за периода от 26.10.2022 г. до 30.12.2022 г.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искови претенции в тази част,
като е приел, че са неоснователни, доколкото е установил, че договорът за потребителски
кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, поради несъответствието му с
7
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК и противоречие с
добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. С оглед на това е приложил разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК, съобразно която при установена недействителност на договора,
потребителят връща на кредитора само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, доколкото по делото е установено, че по кредита от страна на
кредитополучателя Ч. е погасена сумата от 900,00 лева от предоставения кредит от общо
1 500,00 лева.
Правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния
съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите на
първоинстанционното решение. Във връзка с възраженията, изложени в подадена въззивна
жалба, следва да се добави следното:
Процесният договор е за паричен заем, по отношение на който са приложими
разпоредбите на ЗПК, доколкото ищецът има качеството на „потребител“. Съгласно § 13 от
ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Ответникът по насрещния иск безспорно има
качеството на потребител по смисъла на посочената разпоредба, с оглед на което същият се
ползва от потребителска защита предвидена в общия закон – ЗЗП, както и от специалната
такава, предвидена в ЗПК. С оглед горното, по процесния договор за паричен заем са
приложими разпоредбите на ЗПК, като договорът следва да отговаря на императивните
изискванията на закона, за да бъде действителен. От друга страна разпоредбата на чл. 24 от
ЗПК препраща към чл. 143 от ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря за изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя.
В разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е
нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК е посочено, че ГПР не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на Република България, а според 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените параметри по ал. 4 се считат за нищожни. Разпоредбата на чл.
22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Установено е по делото, че разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора предвижда, че в
срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ
на договора, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, трябва да бъде за сума в размер на 1 848,00 лева, със срок на валидност до
8
26.03.2023 г. В чл. 6, ал. 1 е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави на
кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно
реда и условията, предвидени в ОУ по договора, той дължи на дружеството неустойка в
размер на 1 200,00 лева, като в чл. 6, ал. 5 е уговорено, че компенсаторната неустойка се
начислява и заплаща заедно с погасителните вноски по кредита съобразно уговорения
погасителен план.
Настоящата инстанция съобрази, че в чл. 92 от ЗЗД е посочено, че неустойката
гарантира точното изпълнение на задължението, като същевременно кредитора не е длъжен
да доказва вредите от неизпълнението. В настоящия случай предвидената неустойка излиза
извън присъщите и обезпечителна и обезщетителна функции и води до неоснователно
обогатяване на кредитора. Тя се дължи не при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя - да върне в срок дължимата сума, а възниква от непредоставяне на
банкова гаранция. Тази така наречена неустойка е в размер с 1/5 по-нисък от този на
предоставения кредит. При предоставена заемна сума в размер на 1 500,00 лева, дължимата
неустойка при непредоставяне на банкова гаранция и то в размер на заемната сума и
дължимата възнаградителна лихва от общо 1 848,00 лева до края на деня, следващ
сключването на договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1 200,00 лева
или 80% от предоставената заемна сума. Такава неустойка е значителна, противно на
твърденията на жалбоподателя, обосновавайки я като не толкова завишена, доколкото била
под размера на предоставения кредит. Същата значително оскъпява кредита, като по този
начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение за кредитора, извън
установения ГПР. Следва да се отбележи, че уговорката за предоставяне на обезпечение и то
в банкова гаранция в размер на цялата дължимата по кредита сума, съответно краткият срок
от един ден за предоставяне на банковата гаранция, практически прави неизпълними за
икономически по-слабата страна тези уговорки, съответно тя е поставена в неравноправно
положение, доколкото неминуемо ще дължи плащането на неустойката. По този начин
потребителят се задължава да заплати необосновано висока неустойка. Отделен е въпросът,
че правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури гаранционната сума в размер на дължимия кредит, както
и че при възможност да осигури последната, би имал интерес да търси сключване на
процесния договор за кредит.
Във връзка с възражението, че в ГПР не следвало да се включва уговорената
неустойка, същото е неоснователно. В § 1 от ДР на ЗПК е дадено легално определение на
понятието „Общ разход по кредита на потребителя“ и това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати. ГПР следва да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В този смисъл и ГПР е
9
глобален израз на всичко дължимо по кредита, като следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. С оглед легалната дефиниция настоящата
инстанция приема, че уговорената в чл. 6 от договора неустойка реално представлява
разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взет
предвид при определяне на ГПР. Това обаче не е сторено, доколкото е видно от
погасителния план по договора за кредит, че същата не е включена в ГПР, макар да е
уговорено изрично в чл. 6, ал. 5, че компенсаторната неустойка се начислява и заплаща
заедно с погасителните вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план. В случая
не се спори относно обстоятелството, че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ
на 48,77%) не е включена договорената неустойка – напротив, жалбоподателят изрично
набляга в доводите си, че тя не следва да се включва в ГПР. Задължението за заплащане на
процесната неустойка доколкото не е отчетено при формиране на ГПР нарушава
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В този смисъл, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Не става ясно какви са
другите компоненти на ГПР и как се формира посочения процент, съобразно Приложение №
1 към ЗПК. С разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се цели да бъде избегнато възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по - слабата страна - потребителя, от страна на
търговеца, който има възможност да се възползва от по - неблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий за определяне на ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния
процент на разходите по кредита. В настоящия случай, ако този разход на неустойката бъде
включен при определяне на ГПР, кредитът ще се оскъпи допълнително, като това
неминуемо води до нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР ще бъде в по-висок
размер от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС на Република България. Клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от
договора за кредит са неравноправни, противоречащи на добрите нрави и в пряко
нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК са нищожни, което
води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК, както правилно е приел
първоинстанционният съд.
По отношение договорения размер на възнаградителната лихва по процесния договор
за кредит, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда, че договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
10
процент, като ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти и
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. По своята същност
възнаградителната лихва е цената за предоставеното ползване на заетата парична сума.
Трайно установена е съдебната практика, че уговорката за възнаградителна лихва по
необезпечените кредити, която надвишава повече от три пъти размера на законната лихва
накърнява добрите нрави. Действително има свобода на договарянето съгласно
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, но тя не е абсолютна. Клаузите от договора не следва да
противоречат на закона и добрите нрави. Ако се установи, че икономически по-силната
страна в правоотношението се възползва от по-слабата страна, за да извлече за себе си по-
голяма материална облага, то тази договореност противоречи на добрите нрави, тъй като
води до неоснователно обогатяване.
Съгласно чл. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ плюс 10
процентни пункта. Основният лихвен процент на БНБ е променян през процесния период на
издължаване на кредита до 26.03.2023г., като към 01.03.2023г. е в размер на 2,17%. В този
смисъл към датата на последната погасителна вноска, дължима по кредита, размерът на
годишната законната лихва е 12,17%. Трикратният размер на законната лихва е 36.51%
Действително уговореният годишен лихвен процент е в размер на 40,39% или 3,37 % на
месец, съобразно чл. 11, ал. 1 от договора. В този смисъл уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 40,39% се явява по-висока от трикратния размер на
законната лихва, съответно процесната уговорка не съответства на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на
страните по това правоотношение. Следователно същата се явява неравноправна по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП, в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, и на
това основание нищожна, както правилно е посочил първоинстанционният съд. Както вече
се посочи по-горе ГПР е сбор от няколко компонента, за които в казуса липсва яснота. В
този смисъл поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, която е договорена в
противоречие с добрите нрави, кредитополучателят не дължи на кредитора изпълнение на
това задължение.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че противоречието на добрите
нрави на клаузата за договорната възнаградителна лихва, поради прекомерност, не водело до
недействителност на целия договор за кредит, позовавайки се на чл. 19, ал. 6 от ЗПК. Тази
разпоредба предвижда, че при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени
за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи
плащания по кредита. Същата не следва да се тълкува отделно от разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, която предвижда, че при недействителност на договора, потребителят дължи връщане
на чистата стойност по кредита. Разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК урежда правилото, че
надвзетите суми следва да се приспаднат, доколкото чистата стойност на кредита остава
дължима, за да не се стигне до неоснователно обогатяване на кредитора. В този смисъл
11
правилно първоинстанционният съд е посочил, че в настоящия случай действително не са
налице изключенията на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Това е така, доколкото нищожните клаузи на
процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и годишния
процент на разходите не могат да бъдат заместени по право от повелителни норми на
закона, съответно договорът за потребителски кредит не би бил сключен и то най-вече от
страна на жалбоподателя, ако в него не са включени двете клаузи, с оглед възмездния му
характер.
Предвид гореизложените съображения, настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционния съд изложени в мотивите на решението, че процесният Договор за
потребителски кредит № 202203250808300005/25.03.2022 г., сключен между страните „Н.“
ООД и Д. С. Ч., е недействителен.
Съгласно разпоредбата чл. 23 от ЗПК при установена недействителност на договора за
потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
По делото е безспорно, че ищецът по насрещния иск е предоставил на ответника по
насрещния иск сумата от 1 500,00 лева, както и че сумата по кредита е усвоена от последния.
Доколкото задължението за връщане на заемната сума по кредита е със срок до 26.03.2023г.,
правилно първоинстанционния съд е посочил, че към момента на устните състезания по
делото е настъпил падежът и на последната вноска по заема, поради което същият е изцяло
изискуем. Страните не спорят, а се установява и от приетата по делото СИЕ, че за
погасяване на задълженията си по сключения договор за кредит, ответникът по иска Ч. е
заплатил сумата от 900,00 лева. Други плащания ответникът Ч. не твърди да е извършвал, а
и не са установени по делото.
С оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, чистата стойност на кредита, без лихви и други
разходи по кредита, възлиза на усвоената главница в размер на 1 500,00 лева. Доколкото
ответникът Ч. е погасил част от тази сума в размер на 900,00 лева, то на основание чл. 23 от
ЗПК същият дължи на ищеца сумата от 600,00 лева. Поради това правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че насрещният иск е основателен и
доказан само до размера на сумата от 600,00 лева, съответно е отхвърлил като
неоснователни исковите претенции за заплащане на главница до пълния претендиран размер
от общо 848,24 лева над присъдения размер от 600,00 лева, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 26.03.2023 г. до окончателното плащане и за сумата от 72,27 лева –
възнаградителна лихва, дължима за периода от 26.10.2022 г. до 30.12.2022 г.
С оглед изложените съображения, релевираните във въззивната жалба възражения са
неоснователни. Не се констатират твърдените от жалбоподателя пороци на
първоинстанционното решение в обжалваната част. С оглед съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, като
правилно, обосновано и постановено в съответствие с процесуалните правила, следва да
бъде потвърдено.
12
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, разноски за настоящата
инстанция се дължат на въззиваемата страна. Претендира се присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния й представител по чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв за оказване на правна помощ на материално затруднено лице. Представен
е Договор за правна защита и съдействие, списък по чл. 80 от ГПК и удостоверение за
регистрация по ЗДДС на адвокат М. М.. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Съдът следва да определи възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, като следва да
осъди другата страна да го заплати директно на адвоката. С оглед обжалваемия по делото
материалния интерес, на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на сумата от 400,00 лева. Към адвокатското възнаграждение,
дължимо с оглед изхода на делото и защитения материален интерес, следва да се прибави и
ДДС в размер на 20%, макар и да се се касае за осъществена безплатна адвокатска защита. В
този смисъл е и Определение № 112/14.02.2023г. по ч.т.д. № 102/2023г. по описа на I ТО на
ВКС. Поради това, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. М. от
АК – П. сумата от 480,00 лева с включен ДДС - адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна адвокатска защита на въззиваемата страна пред въззивната инстанция.
Решението в останалите части като необжалвано, е влязло в сила.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 399/12.06.2023 г., постановено по гр.д. №
20225240101226 по описа за 2022 г. на Районен съд – Пещера, В ЧАСТТА, С КОЯТО са
отхвърлени насрещните искови претенции на дружеството „Н.“ ООД за осъждане на Д. С.
Ч., ЕГН ********** от гр. Б., ул. „А." №** да заплати на „Н.“ ООД, ЕИК *********
главница до пълния претендиран размер от 848,24 лева над присъдения размер от 600,00
лева – чистата стойност по кредита, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
26.03.2023 г. до окончателното плащане, както и за сумата от 72,27 лева – възнаградителна
лихва, дължима за периода от 26.10.2022 г. до 30.12.2022 г.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„Л. С." * (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от управителя И. Х. ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат М. В. М. от АК – П., с адрес: гр. П., бул. „П. ш." №**, ет.*,ап.*, сумата от 480,00
лева с включен ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска
защита пред въззивната инстанция.
13
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14