№ 288
гр. Кюстендил, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500356 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба вх. № 6247/23.05.2024 г. от "**********"
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
*************************** чрез пълномощника адв. П. В. от САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 22, ет. 2, ап. 3, насочена против Решение №
440 от 24.04.2024 г., постановено по гр.д. № 267/2023 г. по описа на Районен съд –
Кюстендил.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт Кюстендилският районен съд е
отхвърлил като неоснователни предявените от "**********" ЕООД против И. С. Н.
искове да бъде установено по отношение на ответника, че същият дължи на
"**********" ЕООД сумата от 1539,45 лева, представляваща дължима главница и
законната лихва върху същата, считана от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК в съда до окончателното изплащане.
Въззивното дружество обжалва първоинстанционното решение в цялост като
релевира доводи за неговата неправилност поради противоречие с материалния закон.
Възразява като неправилен срещу извода на районния съд за нищожност на
процесния договор за банков кредит поради несъответствието му с изискването на
ЗПК за посочване на ГПР, какъвто според съда липсвал в договора и погасителния
план.
Оспорва като незаконосъобразен и извода на решаващия състав за нищожност
на договора за продажба и прехвърляне на вземания от 03.09.2008 г., поради
противоречието му с чл. 16, ал. 1 ЗПК /отм./ предвид липсата на изрична уговорка в
1
него, в резултат на който съдът приел, че цесията не е произвела действие и ищцовото
дружество не е титуляр на процесното вземане на това основание.
Аргументира се със съпоставка на датите на сключване на договор за банков
кредит - 14.09.2004 г. и датата, на която ЗПК е влязъл в сила – 12.05.2010 г., и
поддържа, че разпоредбите на ЗПК не са приложими към настоящия случай. Позовава
се на чл. 14, ал. 1 ЗНА, пар. 4 и пар. 5 от ПЗР към Закон за изменение и допълнение на
ЗПК. Изтъква, че с подписаното споразумение за разсрочване на парично задължение
от 05.10.2021 г. длъжникът е признал вземането на кредитора и не е възразил срещу
договора за продажба и прехвърляне на вземания.
При развитите доводи иска да бъде отменено изцяло първоинстанционното
решение.
Претендират се сторените деловодните разноски за заповедното, исковото и
въззивното производство. Не се ангажират доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника в първоинстанционното производство И. С. Н., чрез назначения му особен
представител адв. В. М. от АК - Кюстендил, с който се изразява становище за
неоснователност на депозираната въззивна жалба, а обжалваното решение на районния
съд се приема за законосъобразно, обосновано и правилно.
Иска се отхвърляне на депозираната въззивна жалба. Не се ангажират
доказателствени искания.
В съдебно заседание с писмени изявления въззивната жалба се поддържа, а
въззиваемата страна я оспорва.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от "**********" ЕООД,
вписано в ТР при АВ с ЕИК ********, с адрес на управление на дейността
******************, с адрес за връчване гр.София, ул. „Граф Игнатиев“ № 22, ет.2,
ап.3, чрез адвокат П. В. В. от САК, против И. С. Н., с ЕГН **********, с адрес
*****************, да бъде признато в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1539,45 лева, представляваща дължима главница и
законната лихва върху същата, считана от датата на подаване на заявлението по чл.410
ГПК в съда до окончателното изплащане. Претендирани са сторените разноските от
заповедното и исково производства.
Претенцията е обоснована с твърдение, че по силата на Договор за банков
кредит №663/14.09.2004 г. „БУЛБАНК“ АД (със сегашно наименование „УниКредит
Булбанк“ АД), предоставило на И. С. Н. и И.П. Н.а паричен кредит в размер на 1000,00
лева, като задължението си по кредита те следвало да погасяват на равни месечни
вноски с краен падеж 20.08.2006 г.
По силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.09.2008 г.
вземането било прехвърлено на настоящия ищец „*******“ ООД, което вземане било
отразено в Приложение 1 към договора.
След извършеното прехвърляне на вземането между ищцовото дружество и
ответника било постигнато съгласие за доброволно уреждане на отношенията във
връзка с Договора за банков кредит, обективирано в Споразумение за разсрочване на
парично задължение 05.10.2021 г. Съгласно споразумението задължението на
длъжника в размер на 1539, 45 лв., било разсрочено на 7 месечни вноски в размер на
2
220 лв. всяка и последна изравнителна вноска в размер на 219,45 лв.
С подписването на споразумението ответникът бил уведомен и за извършената
цесия с нарочно Уведомление по чл.99 ЗЗД с изх.№ 83822/17.09.2021 г., подписано от
ответника на 05.10.2021 г.
Поради липсата на постъпили плащания било депозирано заявление по чл. 410
от ГПК, като по него била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, но т.к.
длъжникът възразил в срок, заявителят предявил иск за установяване на вземането си
по реда на чл. 422 от ГПК, предмет на първостепенното производство.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от особения
представител на ответника, който оспорва исковете и обстоятелствата, на които се
основават.
В хода на производството са събрани писмени доказателства, като съдът е приел
и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото
лице М.В., което установява, че на ответника е отпусната сумата от 1000 лева и към
момента на прехвърляне на задължението към "**********" ЕООД непогасената част
от задължението по главницата за процесния договор е в размер на 1680,05 лв. На
14.09.2021 г. ответникът е направил погасителна вноска в размер на 150 лв. и към
момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК дължимата сума е в размер на
1539, 45 лв.
Прието е и допълнително заключение към съдебно-счетоводната експертиза от
вещото лице М.В., според което на кредитополучателя била предоставена сумата от
1000 лева при договорен лихвен процент 9,9 % , лихва за неплатена главница 23,99 %
и ГПР в размер на 10,35%. Освен това се установява, че за погасяване на кредита са
платени суми на датите 20.09.2004г., 01.02.2005г. и на 21.03.2005г., като с внесените
суми са погасени следните задължения: 100,52 лв. – главница по договора; 17,26 –
договорна лихва; 17,89 лв., лихва за неплатена главница и 73, 32 лв. – наказателна
лихва за просрочие. От допълнителното заключение става видно, че към датата на
прехвърляне на вземането задълженията на длъжника са както, следва: 899,52 лв.,
представляващи главница по договора за кредит и лихви в общ размер на 779, 78 лв.
С обжалвания първоинстанционен акт Кюстендилският районен съд е оставил
без уважение исковата претенция. С оглед на това е разпределил и отговорността за
разноски.
В хода на производството пред настоящата инстанция нови доказателства не са
събирани.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо.
По правилността на решението:
Разгледани от първостепенния съд са предявени искове с правно основание чл.
79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК.
При това сезиране в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
3
главно доказване съществуването на валидно облигационно отношение, възникнало по
Договор за банков кредит №663/14.09.2004 г., сключен между И. С. Н. и И.П. Н.а и
„БУЛБАНК“ АД (със сегашно наименование „УниКредит Булбанк“ АД) И. С. Н. -
кредитополучател и И.П. Н.а - съдлажник, по силата на което е предоставен паричен
кредит в размер на 1000,00 лева; че вземанията по договора са прехвърлени в полза на
настоящия ищец по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
03.09.2008 г., за което длъжникът е бил надлежно уведомен; както и че между
ищцовото дружество и ответника е постигнато съгласие за доброволно уреждане на
отношенията във връзка с прехвърлените вземания, което е обективирано в
Споразумение за разсрочване на парично задължение 05.10.2021 г., по което е останало
непогасено задължение в размер на исковата сума.
Досежно допустимостта на претенцията ищецът следва да установи със
средствата на ГПК, че в хода на заповедното производство, което твърди, че е
инициирал, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК за търсените суми в полза на настоящия ищец, както и че в срок е постъпило
възражение от длъжника.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение, респ. своите правопогасяващи
претендираното от ищеца вземане факти.
В случая не се оспорва твърдението, че в хода на заповедното производство е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
търсените суми в полза на настоящия ищец, както и че в срок е постъпило възражение
от длъжника. Посочените обстоятелства се установяват и от данните в приобщеното
ч.гр.д. №1691/2022 г. на КРС.
Видно от приложения по делото Договор за банков кредит №663/14.09.2004 г.
„БУЛБАНК“ АД (със сегашно наименование „УниКредит Булбанк“ АД), предоставило
на И. С. Н. в качеството му на кредитополучател и И.П. Н.а – като съдлъжник, кредит
в размер на 1000,00 лева, като задължението следвало да се погасява на равни месечни
вноски с краен падеж 20.08.2006 г.
Според заключението към съдебно-счетоводната експертиза (допълнително),
изготвено от вещото лице М.В., което съдът цени с доверие като пълно и обективно,
на кредитополучателите била предоставена сумата от 1000 лева при договорен лихвен
процент 9,9 % , лихва за неплатена главница 23,99 % и ГПР в размер на 10,35%. За
погасяване на кредита били платени суми на датите 20.09.2004 г., 01.02.2005 г. и на
21.03.2005 г., с които били погасени следните задължения: 100,52 лв. – главница по
договора; 17,26 – договорна лихва; 17,89 лв., лихва за неплатена главница и 73,32 лв. –
наказателна лихва за просрочие.
По силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.09.2008 г.
вземането било прехвърлено на настоящия ищец „*******“ ООД, което вземане било
отразено в Приложение 1 към договора, като според допълнителното заключение на
вещото лице М. В. се установява, че към датата на прехвърляне на вземането
задълженията на длъжника са както, следва: 899,52 лв., представляващи главница по
договора за кредит и лихви в общ размер на 779, 78 лв. и именно в този размер
вземанията са били прехвърлени на настоящия ищец.
Липсва спор и се установява от доказателствата по делото, че ответникът е бил
уведомен и за извършената цесия с нарочно Уведомление по чл.99 ЗЗД с изх.№
83822/17.09.2021 г., подписано от него на 05.10.2021 г. Изходящото от
4
упълномощения-цесионер уведомление – което има дата, съдържа имената на
ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит и дължимата сума,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД /за
възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение № 156/2015 г. по т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137/2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.
/.
От ответника не са представени доказателства, а и наведени твърдения за
извършени плащания на дължимата сума.
Същевременно поддържаните от процесуалния му представител възражения за
нераноправност на клаузи от договора, не са относими към спора по делото. Предмет
на предявения иск е парично притезание, произтичащо от неизпълнение на поети от
страна на ответника по отношение на ищеца договорни задължения във връзка със
сключено между тях споразумение за разсрочване на парично задължение, сключено
на 05.10.2021 г. Изрично е изявлението на ответника в него, с което е признал
задълженията си към ищцовото дружество, като независимо от извършеното
признание, погасяване на признатите задължения към ищеца не е извършено.
Правоотношението, породено от посоченото споразумение е валидно и действително,
и като такова е годно да породи права и задължения за страните, доколкото страните
са се съгласили, че по силата на договора за цесия са придобити вземания по Договор
за кредит от 14.09.2004 г., задължението по който възлиза на сумата от 1539,45 лв. и то
било разсрочено на 7 месечни вноски в размер на 220 лв. всяка и последна
изравнителна вноска в размер на 219,45 лв. В чл. 4, ал. 4 от споразумението е посочено
още, че длъжникът, на основание чл. 113 от ЗЗД упражнява правото си на отказ от
последиците по чл. 110 и 111 от ЗЗД. Преди преструктурирането на кредита със
споразумението на 14.09.2021 г. ответникът е направил погасителна вноска в размер на
150 лв. и към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК дължимата сума е в
размер на 1539,45 лв., според констатациите на вещото лице М. В..
Изложеното дава основание да се приеме, че именно в този размер претенцията
е основателна.
С подписване на процесното споразумение и обективираните в него изявления,
направени от името на ответника, той е признал не само, че има задължение към
ищеца в конкретен размер, като вземанията по договора са прехвърлени на настоящия
ищец, но и че кредиторът по този договор е бил изправна страна в правоотношението
им, предоставил му е уговорения кредитен лимит, като от страна на
кредитополучателя са останали непогасени задължения.
По своята правна същност споразумението представлява спогодба по смисъла на
чл. 365 от ЗЗД, която - като всеки друг договор, има силата на закон за страните, които
са го сключили – арг. от нормата на чл. 20а ЗЗД. Касае се за отделен, самостоятелен
вид договор за разрешаване на един съществуващ или възможен спор чрез взаимни
отстъпки, който има правноустановително /декларативно/ действие, изразяващо се във
взаимното съгласие на двете страни, че правното положение между тях е такова,
каквото го провъзгласява спогодбата; преобразуващо /конститутивно/ действие, когато
с нея те приемат изменения от действителното правно положение; и
правнорегулиращо действие с оглед задължението им да се въздържат от нейното
оспорване занапред, като всяка една от тях може да иска изпълнението на признатите
или поети от другата страна задължения. Ето защо основателността на така
5
предявения от ищеца установителен иск, зависи от това дали ответникът е изпълнил
уговорките по споразумението и от валидността на последното.
В случая постигнато споразумение е валидно. Същото не противоречи на
закона. С него ответникът е признал задължението си и е уговорен падеж за плащане
на същото. Изрично е посочен и договорът за цесия - индивидуализиран с дата, страни
и предмет, в т. ч. размер на цедираното вземане, като е безспорно, че за подписване на
споразумението към момента на същото, длъжникът е бил уведомен по надлежния ред
за цесията, на която база е и сключеното споразумение. Споразумението е породило
уговорените между страните правни последици, като извършените плащания са взети
предвид при сключване на процесното споразумение. Осъществено е с него изрично
признание на дълга от страна на длъжника спрямо цесионера, което е довело до
прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 116 "а" ЗЗД с пораждане на
последиците по смисъла на чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, респ. претенцията не е погасена по
давност, както е приел е първостепенния съд, обсъждайки възражението на особения
представител в т.см., макар и приемайки го за преклудирано. То обаче е заявено
своевременно - в първото по делото съдебно заседание, преди приемането на
окончателния доклад по делото, поради което не е било обхванато от преклузивните
срокове за заявяването му по ГПК.
Не се споделя от настоящия съдебен състав тезата, че договорът за цесия е
нищожен. Цесията е напълно валиден гражданскоправен способ, позволяващ на
кредитора да се разпореди със свое вземане както намери за добре. За такова
разпореждане съгласие от длъжника не е необходимо. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (отм.), на която се е позовал първостепенният съд, е
обнародвана с ДВ бр. 53 от 30.06.2006 г., влязла в сила, считано от 01.10.2006 г. до
нейната отмяна на 12.05.2010 г. Тя предвижда, че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако самият
договор за потребителски кредит предвижда такава възможност. Нормата обаче няма
обратно действие и разпоредбите на този закон не следва да бъдат прилагани към
процесното правоотношение, възникнало по силата на договор от 14.09.2004 г. Този
факт не е отчетен от първостепенния съд. Приложимата уредба в случая е тази на
Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (Отм., ДВ, бр. 99/2005 г.
- в сила от 10.06.2006 г.). С нормата на чл. 35, ал. 2, т. 14 от него, се сочи, че
неравноправна е клаузата, която дава възможност за търговеца без съгласие на
потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може
да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. В случая подобни доводи не са
поддържани и не се установяват при данните от делото. В договора за цесия ясно са
посочени юридическите факти, от които са възникнали вземанията, предмет на
цесията, размерът на вземанията, страните по договорите за кредит, както и страните
по договора за цесия, но не може да се обоснове извод, че при това гаранциите за
потребителя са намалели.
От изложеното следва, че исковата претенция е основателна.
Тъй като първостепенният съд е приел противното в обжалваното решение, то
следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено ново, с което да
бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца "**********" ЕООД, сумата от 1539,45 лева, дължима по Договор за банков
кредит №663/14.09.2004 г., сключен между И. С. Н. – кредитополучател и И.П. Н.а –
солидарен длъжник, и „БУЛБАНК“ АД (със сегашно наименование „УниКредит
Булбанк“ АД), вземанията който са прехвърлени в полза на настоящия ищец по силата
6
на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.09.2008 г., и между
ищцовото дружество и ответника е постигнато съгласие за доброволно уреждане на
отношенията във връзка с прехвърлените вземания, което е обективирано в
Споразумение за разсрочване на парично задължение 05.10.2021 г., представляваща
дължима главница по споразумението, ведно със законната лихва върху същата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 13.09.2022 г., до
окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция на ищеца се
следват деловодни разноски, сторени в хода на първоинстанционното производство в
размер на общо 780.79 лв., в т.ч. 30,79 – платена държавна такса; 450 лв. –
възнаграждение за особен представител; 300 лв. – депозит за изготвяне на ССчЕ. Тези
суми са предмет на списъка по чл. 80 от ГПК – на л. 119 от делото. Посочената в него
сума от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение, не следва да бъде възлагана в тежест
на ответната страна, т.к. представителството на страната по делото е осъществявана от
адвокат.
Съгласно задължителните указания по прилагането на закона в т. 12 от ТР №
4/2013 год. на ОСГК на ВКС, съдът следва да се произнесе и за дължимостта на
направените в заповедното производство. Предвид на това и искането в тази връзка,
ответникът следва да бъде осъден за заплати на заявителя направените в заповедното
производство разноски, които са в размер на 80,79 лева – в т.ч. 30.79 лв. държавна
такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По разноските пред въззивната инстанция:
Основателността на въззивната жалба има за последица присъждане на разноски
в полза на въззивника. Претендират се такива със списъка по чл. 80 от ГПК в размер
на 30,79 лв. заплатена държавна такса за въззивното обжалване, а с оглед и
представените доказателства за заплащането им, посочената сума ще бъде възложена в
тежест на ответника.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 440 от 24.04.2024 г., постановено по гр.д. № 267/2023
г. по описа на Районен съд – Кюстендил, КАТО НЕПРАВИЛНО И
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И. С. Н., с
ЕГН **********, с адрес *****************, ДЪЛЖИ И СЛЕДВА да заплати на
"**********" ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
*************************** чрез пълномощника адв. П. В. от САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 22, ет. 2, ап. 3, сумата от 1539,45 лева,
7
дължима по Договор за банков кредит №663/14.09.2004 г., сключен между И. С. Н. –
кредитополучател и И.П. Н.а – солидарен длъжник, и „БУЛБАНК“ АД (със сегашно
наименование „УниКредит Булбанк“ АД), вземанията който са прехвърлени в полза на
настоящия ищец "**********" ЕООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 03.09.2008 г., и между ищцовото дружество и ответника е постигнато
съгласие за доброволно уреждане на отношенията във връзка с прехвърлените
вземания, което е обективирано в Споразумение за разсрочване на парично
задължение 05.10.2021 г., представляваща дължима главница по споразумението, ведно
със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК в съда – 13.09.2022 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА И. С. Н., с ЕГН **********, с адрес *****************, да заплати
на"**********" ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
*************************** чрез пълномощника адв. П. В. от САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 22, ет. 2, ап. 3, сумата в размер 780,79 лв.
(седемстотин и осемдесет лева и седемдесет и девет стотинки), представляваща
деловодни разноски за производство пред първата инстанция, сумата в размер на 80,79
лв. (осемдесет лева и седемдесет и девет стотинки) - деловодни разноски направени в
хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 1691/2022 г. на КРС, както и 30,79 лв.
(тридесет лева и седемдесет и девет стотинки) – разноски за въззивното обжалване.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване– арг. от чл. 280, ал. 3, т
1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8