№ 2987
гр. София, 07.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Теодора М. П.
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Теодора М. П. Въззивно гражданско дело №
20221100504624 по описа за 2022 година
С решение № 498 от 26.01.2022 г., постановено по гр.д. № 33544/2021 г.
по описа на СРС, ГО, 46 състав, е признато за установено на основание чл.
439 ГПК, че А. П. А., ЕГН ********** не дължи на Столична община,
БУЛСТАТ № *******, сумата от 200 лева, представляваща административно
наказание „глоба“ по чл. 35, ал. 7, т. 1 от НРУПОЕТТСО, наложена с
наказателно постановление № 330497, изд. на 13.02.2018 г. от Е.К. – зам. кмет
на Столична община, влязло в сила на 07.10.2018 г., въз основа на което е
образувано изпълнително дело № 202008490404453 при ЧСИ А.П., рег. № 849
на КЧСИ. Със същото решение Столична община е осъдена на основание чл.
78, ал. 1 ГПК да заплати на А. П. А. сумата от 50 лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски за държавна такса в производството пред СРС, а
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. К. И.Б. сума в размер на 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от
ответника – Столична община. Излагат се съображения за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт. Твърди, че в
процесния случай се касае за действително извършено административно
1
нарушение по Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения
градски транспорт на територията на Столична община. За това нарушение,
ищецът е санкциониран с влязло в сила наказанието постановление, във
връзка с което са предприети действия по събиране на наложената му глоба.
Поддържа, че последните са започнали преди да е изтекла погасителната
давност за това. Излага становище, че Столична община е предприела
въпросните действия законосъобразно преди изтичане и на обикновената
погасителна давност. Поддържа, че обстоятелството дали е имало имущество,
към което да бъде насочено принудителното изпълнение, не зависи от волята
на взискателя и в този смисъл липсва бездействия от негова страна. Посочва,
че приложението на ТР № 2/12.04.2017 г. се отнася до хипотезите на изтичане
на обикновена давност. Твърди, че преценката дали едно публично
задължение е погасено по давност е от компетентността на съответния
административно-наказващ орган. Излага доводи, че при събирането на глоби
по наложени наказателни постановления е налице и обществен интерес, както
и постигане на превантивната функция на закона за предотвратяване на
бъдещи такива нарушения. Посочва, че следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че искът е предявен след предприемане на действията по
принудително изпълнение, както и дали към момента на предявяване на иска
глобата е събрана, с оглед допустимостта и основателността на претенцията.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответницата А. П. А., с който оспорва същата. Поддържа, че
първоинстанционното съдебно решение е правилно и законосъобразно.
Излага съображения, че предявеният иск не касае законосъобразността на
наказателното постановление, като същата не се и оспорва. Поддържа, че
правният интерес от предявяване на иска, произтича от обстоятелството, че е
образувано изпълнително дело, което не е прекратено, както и че е налице
годен изпълнителен титул. Сочи, че по вина на въззивника, вземането не е
удовлетворено, тъй като същият бездействал за период по-дълъг от две
години. С подробни аргументи оспорва твърдението на въззивника, че
единствено административно-наказващият орган може да извърши преценка
за погасяване на вземането по давност. Поддържа, че приложение следва да
намери чл. 82, ал. 1 ЗАНН, тъй като от влизане в сила на наказателното
постановление до образуване на изпълнителното производство са изтекли
повече от две години. Позовава се на ТР № 2 от 04.12.2017 г. по т.д. № 3/2016
2
г. на I и II колегия на ВАС.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Страните не спорят, а и от представените и приети в хода на
първоинстанционното производство писмени доказателства, се установява, че
с наказателно постановление № 330497/2018г., издадено на 13.02.2018 г. от
Е.К. – заместник – кмет на Столична община, на ищцата на основание чл. 35,
ал. 7, т. 1 НРУПОФТТСО е наложено наказание „глоба“ в размер на 200 лева.
Видно от отбелязването върху посоченото наказателно постановление същото
е влязло в сила на 07.10.2018 г.
На следващо място, безспорно е и обстоятелството, че във връзка със
събиране на процесната глоба е издадено възлагателно писмо изх. № СОА20-
ДИ11-20839/14.11.2020 г., по силата на което от ЧСИ А.П., рег. № 849 в
КЧСИ е поискано образуването на изпълнително дело на основание чл. 163,
ал. 1 и ал. 3 ДОПК, като му е възложено предприемането на необходимите
изпълнителни действия срещу ищеца във връзка със събиране на процесното
вземане. Липсва спор и че посоченото писмо е представено пред съдебния
изпълнител на 25.11.2020 г., което се установява и от отбелязването с входящ
номер на ЧСИ от самото писмо, както и че въз основа на него е образувано
изпълнително дело № 20208490404453 по описа на ЧСИ А.П..
Страните не оспорват и налагането на запор по банкови сметки на
ищцата от страна на съдебния изпълнител.
Единственото спорно между страните обстоятелство е дали процесното
вземане е погасено по давност.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от
процесуално легитимирана страна, като същата е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
3
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, с който длъжникът – ищец по изпълнителното производство,
срещу когото е издадено влязло в сила наказателно постановление и срещу
когото е предприето принудително изпълнение, оспорва изпълнението,
позовавайки се погасяването му по давност.
Страните не оспорват основанието за възникване, както и
съществуването на вземането, а само дали съществува правото на кредитора
на принудително изпълнение, с твърденията на длъжника за наличие на
новонастъпили обстоятелства, а именно – изтекла в негова полза давност.
В чл. 162, ал. 2 ДОПК законодателят изчерпателно е посочил кои са
публичните държавни и общински вземания, като съгласно т. 7 от посочената
разпоредба, такива са вземанията по влезли в сила наказателни
постановления. Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК, задълженията за публични
вземания се погасяват по давност с изтичане на петгодишен срок, който
започва да тече от 1 януари на годината, следваща тази, през която вземането
е възникнало и е следвало да бъде платено, освен ако в закон е предвиден по-
кратък срок.
Настоящият случай касае наложено административно наказание по реда
на ЗАНН. В този смисъл, настоящият съдебен състав приема, че уредбата на
ЗАНН се явява специална по отношение на ДОПК и в този смисъл за
дължимостта на вземанията, които имат за предмет наложени по реда на
ЗАНН наказания „глоба“, следва да намерят приложение съотвените правила
на ЗАНН.
В разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б. „а“ и ал. 2 ЗАНН е предвидено, че
административното наказание глоба не се изпълнява, ако са изтекли две
години, като давността започва да тече от влизане в сила на наказателното
постановление, с което е наложено наказанието. Същата норма предвижда и
че давността се прекъсва с всяко действие от надлежен орган, предприето
спрямо наказания за изпълнение на наказанието, като след завършване на
действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.
В настоящия случай, както се установи, а и доколкото страните не
спорят, наказателното постановление е влязло в сила на 07.10.2018 г. От този
момент за жалбоподателят е започнал да тече двугодишен срок, в който
4
същият е разполагал с възможността да предприеме действия по изпълнение
на наложеното наказание. Изпълнителното дело за събиране на глобата е
образувано на 25.11.2020 г., като няма данни за периода от 07.10.2018 г. до
07.10.2021 г. жалбоподателят да е предприел действия, годни да прекъснат
давността по смисъла на чл. 82, ал. 2 ЗАНН.
С оглед гореизложеното, обоснован е изводът, че към датата на
образуване на изпълнителното производство – 25.11.2020 г. възможността
вземането да бъде удовлетворено чрез принудително изпълнение е била
погасена по давност.
Без правно значение за настоящия спор е релевираното във въззивната
жалба оплакване, че нарушението, за което е наложено наказанието „глоба“
реално е извършено, доколкото тези обстоятелства са извън предмета на
делото.
На следващо място, неоснователно е позоваването на жалбоподателя
във въззивната жалба на абсолютната погасителна давност. Въпросите,
свързани с нея подлежат на преценка в хипотезите, при които давността е
била спирана или прекъсвана преди да изтече срокът на предвидената в чл.
82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН давност за изпълнение на наказанието, но наличие на
такива обстоятелства не е доказано.
Жалбоподателят е отправил възражение, че компетентен да извърши
преценка за наличие на изтекла погасителна давност е административно-
наказващият орган. В действителност, органът разполага с такава
компетентност. Това обаче не лишава гражданският съд, когато е сезиран по
съответния ред и в рамките на своята компетентност да разреши правния
спор. В практиката на ВКС, споделяна и от настоящия съдебен състав, се
приема, че когато публично вземане е възложено за събиране на ЧСИ,
гражданският съд е компетентен да разгледа предявеният на основание чл.
439 ГПК иск. (в този смисъл Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК).
За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият съдебен
състав не споделя доводите, че социалните и бюджетните функции на
административното наказание могат да обосноват отричане на правото на
лицето, което е наказано, да се позове на изтекла погасителна давност за
изпълнение на наложеното наказание.
5
С оглед гореизложеното, предявеният иск е основателен и правилно е
бил уважен от първоинстанционния съд.
Тъй като изводите на въззивната инстанция съвпадат с тези на
Софийския районен съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адв. М. Л.
следва да бъде присъдена сума в размер на 360,00 лева за адвокатско
възнаграждение, във връзка с осъщественото от нея процесуално
представителство на страната пред въззивната инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 498 от 26.01.2022 г., постановено по гр.
д. № 33544/2021 г., по описа на СРС, 46 състав.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ № *******, да заплати на адв.
М. Л. Л., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 360,00
(триста и шестдесет) лева за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6