Р Е Ш Е Н И Е №
22.03.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
12571 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 17.12.2018 г. по гр.д. № 16908/2018 г. Софийски районен
съд, 32 състав признал за установено по предявения иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД, че С.У.„СВ. К.О.“, БУЛСТАТ *******, дължи
на „Р.“ ООД, ЕИК *******, сумата 2 018.37 лв. – главница по
договор за доставка по фактура № 210025/24.07.2017 г., ведно със законната
лихва от 29.12.2017 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 90288/2017 г. на СРС, 32 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата 1 051.51 лв. – разноски в исковото и
заповедното производство.
С определение № 73492 от 23.03.2019 г. по същото дело, което не е обжалвано
от страните, по реда на чл. 248 ГПК решението е изменено в частта за
разноските, като ответникът е осъден да заплати на ищеца вместо 1 051.51
лв. сумата 1 137.05 лв. - разноски за исковото и заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.У.„СВ. К.О.“, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно
районният съд определил началния момент на настъпване на изискуемостта на
задължението - с осъществяване на факта на доставката. Отразяването на фактурата
за продажба на стоки (движими вещи) в счетоводството на получателя, включително
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит били
обстоятелства, които представлявали признание за възникването и размера на
задължението, за което била издадена фактурата. В случая обаче не било налице
признание за реалното доставяне на стоките, т.е. за изпълнението на основното
задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоката. Въззивникът бил
оспорил реалното извършване на доставката с твърдението, че фактурата е била
издадена предварително, с уговорката стоката да бъде доставена и платена след
доставката. Установяването на това обстоятелство било в тежест на ищеца, но в
тази насока не били събрани достатъчно доказателства. От ответника били
наведени твърдения, че фактурата и протоколът не следва да се кредитират, тъй
като били подписани от лице без представителна власт. Съгласно уговореното в чл.
5, ал. 4 от сключените между страните договори, цената на доставените стоки
ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в
приемо-предавателен протокол за всяка доставка. Фактурата ведно с
приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители
на двете страни, се представяли с придружително писмо в паричен салон на
Ректората/главен счетоводител. Твърди, че с отговора по чл. 131 ГПК поискал
ищецът да бъде задължен да представи в оригинал приемо-предавателен протокол по
процесната фактура, но такъв не бил представен, поради което вземането не било
станало изискуемо. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо
него постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски за двете инстанции,
като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от въззиваемия адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Р.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Процесната
фактура била осчетоводени от страните, като на основание чл. 182 ГПК първоинстанционният съд правилно оценил този
факт като доказващ доставката. Последната се установявала и от останалите
доказателства по делото. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 2 018.37
лв., представляваща неплатена цена на доставени стоки по фактура №
**********/24.07.2017 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 29.12.2017 г. до изплащане на
вземането. За вземането е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 90288/2017 г. на
СРС, 32 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед наведените
в жалбата доводи е правилно по следните съображения:
По делото не е било спорно, че на 30.09.2014 г. между страните са били
сключени договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-268 по обособена позиция
№ 3 – „Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника“, договор
за възлагане на обществена поръчка № 80-09-269 по обособена позиция № 4 – „Доставка
на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства“, и договор за възлагане на
обществена поръчка № 80-09-270 по обособена позиция № 5 – „Доставка на
съвместими тонери за копирни и печатащи устройства“, по силата на които
ответникът, като възложител, възложил на ищеца, като изпълнител, а последният
приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя
срещу заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки,
описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя
съгласно съответна оферта, неразделна част от договора. Съгласно клаузите на чл.
5.4 от раздел ІІІ на договорите, цената на доставените стоки става дължима в
60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с
приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се
прилага към фактурата и се предоставя в паричен салон на Ректората/главен
счетоводител.
Видно от приетата данъчна фактура № **********/24.07.2017 г., същата е издадена към приемо-предавателен протокол от №
SH**********, за сумата 2 018.37 лв. с ДДС – цена на подробно описаните
в нея стоки, и е подписана за получател от служител на ответника. Противно на
поддържаното от въззивника, с отговора на исковата молба не е оспорена
представителната власт на лицето, подписало фактурата за получател.
От приетото заключение на ССЕ, което не е оспорено от страните по реда и в
срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира като компетентно се установява, че
процесната фактура е била осчетоводена от ищеца на 20.09.2017 г. и от ответника
и последният я е включил в Дневник ДДС за м. април 2018 г., като счетоводно
сумата по нея се води неплатена. Съгласно заключението, относно процесната
фактура счетоводствата на страните са редовно водени.
Въззивният съд намира, че осчетоводяването на фактурата, ценено съвкупно с
останалите доказателства, както и с оглед уговореното в клаузата на чл. 5.4 от
раздел ІІІ на сключените между страните договори, несъмнено съставлява
извънсъдебно признание на ответника относно получаването на стоките, описани
във фактурата и възникването на задължение в негова тежест за плащане на
тяхната цена (в този смисъл решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г.,
II ТО, решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г., II
ТО и др.). Противно на поддържаното от въззивника, по делото не е приет
представеният към молба на ищеца от 18.06.2018 г. приемо-предавателен протокол,
съответно не е заявявано твърдяното оспорване за липса на представителна власт
на подписалото я лице. Сам по себе си фактът на осчетоводяване на фактурата обаче,
която е издадена въз основа на приемо-предавателен протокол и е подписана от
представител на ответника е достатъчен, за да се приеме за доказан фактът на
получаване на стоките.
По тези съображения въззивният съд намира за установено, че ищецът е изпълнил
задължението си да предаде на купувача стоките, описани в процесната фактура,
поради което има право да получи цената, която ответникът, съобразно уговореното
между страните, е дължал с изтичане на 60-дневен срок от извършване на
доставката. При доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не установява, а и не твърди да е платил дължимата цена, поради
което предявеният иск е основателен.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивното производство: При този изход, разноски се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 446 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Съобразно обжалваемия интерес,
минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения вр. § 2а от
ДР на същата наредба, възлиза на 445.54 лв. с ДДС. Поради това възражението на
въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.12.2018 г., постановено по гр.д. № 16908/2018 г. на
Софийски районен съд, 32 състав.
ОСЪЖДА С.У.„СВ. К.О.“, БУЛСТАТ *******, да
заплати на „Р.“ ООД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 446.00 лв. (четиристотин четиридесет и
шест лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.