Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
Гр.
София, 15.03.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
IV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети
февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска в.гр.дело № 13271 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение
№ 80932 от 03.05.2020 г., постановено по гр.д. № 8141/2018 г. на СРС, ГО, 37
състав, съдът е признал за установено
по предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу П. С.А. -
Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, и със съдебен адрес:***,
искове по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК
(отм.) вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П. С.А. - Г., ЕГН **********,
дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******,
следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 30.01.2017 г. по
ч.гр.д. № 57472/2016 г. на СРС, 37 състав:
- 422,21
лв., представляваща неплатена главница по Дговор
за потребителски паричен кредит PLUS-01414901, сключен на 16.07.2009 г.
между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и П. С.А.-Г., вземанията по който са били прехвърлени на
„Ф.И.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума от 13.10.2016 г. до
окончателното й заплащане;
- 144,07
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 17.07.2011 г.
до 13.01.2012 г.;
- 212,77
лв., представляваща лихва за забава за периода от 18.07.2011 г. до 30.09.2016
г., като е отхвърлил иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД за разликата над 144,07 лв. до пълния предявен размер от 169,17
лв. и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 212,77 лв. до
пълния предявен размер от 218,81 лв.
С решението
П. С.А.-Г., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******,
сумата от 552,90 лв., представляваща разноски в исковото производство, и сумата
от 72,12 лв., представляваща разноски в заповедното производство, а „Ф.И.“ ЕАД,
ЕИК ******* е осъдено да заплати на адвокат Е.С.И. сумата от 11,83 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Недоволна
от решението в ЧАСТТА, с която установителният иск при квалификацията на 422
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК (отм.) вр. чл.
240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен е останала ответницата П. С.А.-Г., която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
чрез процесуалния си представител адв. И. го обжалва при твърдения, че
решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и незаканосъобразно.
По-конкретно поддържа, че отговора на исковата молба е подаден в срок и съдът е
следвало да зачете направеното възражение за давност. На следващо място
заявява, че не е уведомена за цесията, както и че нейния договор не е
прехвърлен с договора за цесия, тъй като липсва номер на договора. Искането й
към въззивната инстанция е да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли
иска. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна - „Ф.И.“ ЕАД, оспорва въззивната жалба по съображения изложени в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор от 19.11.2020 г.
Претендира разноски.
Решението в ЧАСТТА, с която исковете са
отхвърлени до пълните предявени размери, като необжалвано от ищеца, е влязло в
сила.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.
по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г. на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното
решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно.
Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното
решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното
решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави следното:
Предявения
пред първоинстанционният съд иск е установителен при правна квалификация чл.
415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че
ответникът му дължи сумата по Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК от 30.01.2017 г. по ч.гр.д. № 57472/2016 г. по описа на СРС, 37
състав.
Производството
се развива след постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК на възражение от
ответника против издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение и предвид
разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца е налице интерес от
търсената защита и производството се явява процесуално допустимо.
При съвкупната
преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
16.07.2009 г. между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД като кредитор и П. С.А.-Г. като
кредитополучател е сключен Договор за
потребителски паричен кредит PLUS-01414901 при размер на кредита 2 000 лв.,
годишен процент на разходите от 41,60 %, 30 ежемесечни погасителни вноски по
103,14 лв. и краен срок на кредита - 13.01.2012 г.
Правото
си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество „Ф.И.“ ЕАД извежда от
представения по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014
г., и Приложение № 1 към него, по силата на който „БНП П.П.Ф.“ ЕАД прехвърля на
„Ф.И.“ ЕАД вземането си и към П. С.А.-Г. по Договор за потребителски паричен
кредит PLUS-01414901. В тази връзка неоснователно е възражението на
въззивницата, че нейния договор не е прехвърлен с договора за цесия, тъй като
липсва номер на договора. Видно от Приложение № 1 към Приемо-предавателен
протокол от 24.07.2014 г. именно чрез номер на договора и ЕГН е индивидуализирано
вземането спрямо П.Г..
По делото
пред СРС е представено Пълномощно, с което цедента „БНП П.П.Ф.“ ЕАД упълномощава
цесионера „Ф.И.“ ЕАД да уведомява по законоустановения ред всички длъжници по
всички вземания, които дружеството му е прехвърлило с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г.
В
правилно приложение на материалния закон първостепенния съд е приел, че
ответницата е уведомена за цесията най-късно с предявяването на исковата молба
чрез приложеното към исковата молба уведомление.
От
заключението на изготвената и приета по делото пред първоинстанционният съд съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена се установява, че по
посочения договор за кредит на ответника е била предоставена договорената
кредитна сума, както и че ответникът не е погасил следните свои задължения по
договора - 422,21 лв., представляваща главница, и 144,07 лв., представляваща
договорна (възнаградителна лихва) за периода от 15.09.2011 г. до 13.01.2012 г.,
а също и че за периода от 18.07.20111 г. до 30.09.2016 г. законната лихва за
забава на просрочената главница (чл. 5) възлиза на 212,77 лв.
В
отговора на исковата молба ответницата е направила възражение
за давност, но същото правилно не е било зачетено от първоинстанционния съд,
като преклудирано, като направено извън
законоустановения едномесечен срок - чл. 133 вр. чл. 131, ал. 1 ГПК. Това е
така, тъй като едномесечният срок по чл. 131, ал. 1 ГПК за подаване на отговор
на исковата молба е започнал да тече на 19.04.2018 г. с връчването на препис от
исковата молба на ответника, съответно същият изтича на 19.05.2018 г. Към онзи
момент обаче, е действало правилото на чл. 61, ал. 2 ГПК (отм.), съгласно което
процесуалните срокове спират да текат за дните на официалните празници.
Следователно срокът за подаване на отговор е изтекъл два дни след 19.05.2018
г., а именно - на 21.05.2018 г., понеделник, тъй като 1 и 6 май са били
официални почивни дни, а отговорът на ответницата е подаден на 23.05.2018 г.,
следователно същият е подаден след срока.
С оглед
на изложеното, правилно първостепенния съд, зачитайки заключението на ССчЕ е
приел искът за главница за основателен за пълния му предявен размер от 422,21
лв., искът за договорна възнаградителна лихва - за сумата от 144,07 лв., а
искът за лихва за забава - за сумата от 212,77 лв., като е отхвърлил исковете
за разликата над уважените суми до пълните им предявени размери, като
неоснователни и недоказани.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
При този
изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят П. С.А.-Г. следва
да бъде осъдена да заплати на „Ф.И.“ ЕАД сумата от 150 лв., представляваща юрк.
възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
80932 от 03.05.2020 г., постановено по гр.д. № 8141/2018 г. на СРС, ГО, 37
състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА П. С.А.-Г.,
ЕГН **********, да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 150 лв. -
представляваща юрк. възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.