Р Е Ш Е Н И Е
№……...../………..2021 г.
Административен съд – Варна, ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ,
в публичното съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При участието на секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА и на
прокурора ВЛАДИСЛАВ ТОМОВ като разгледа докладваното от съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА
к.н.а.х.д. № 152 по описа на съда за две хиляди двадесет и първа година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава ХІІ АПК
вр. чл. 63, ал. 1, изр. второ ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на ТД на НАП - Варна срещу решение № 260533/09.12.2020 г. по
н.а.х.д. № 4236/2020 г. ВРС, с което е отменено наказателно постановление №
538338-F566397/23.09.2020 г. на директора на ТД на НАП - Варна, с което за нарушение на чл. 31, ал.
1 вр. ал. 4 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ вр. чл. 118, ал. 4, т. 1 ЗДДС
на К.М.К., на основание чл. 185, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДДС, е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 500 лева. По съображения за
допуснати нарушения на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК,
свързани с неправилни изводи на районния съд за липсата на достатъчна
индивидуализация на нарушението и за субективната му несъставомерност, се иска въззивното решение да бъде
отменено и наместо него да се постанови ново от касационната инстанция по съществото
на правния спор, с което оспореното по реда на чл. 59 ЗАНН наказателно
постановление да се потвърди.
В с. з. на 18.02.2021 г. страните, редовно призовани,
не се представляват. В предявени по делото чрез процесуален представител
писмени бележки с. д. № 1997/05.02.2021 г. касационният жалбоподател излага
обстойни съображения за неправилността на обжалваното решение като претендира
при отмяната му и последвалото я потвърждаване на наказателното постановление в
полза на ТД на НАП – Варна да се присъди юрисконсултско възнаграждение.
Ответната по касация страна К.М.К. не изразява становище
по касационната жалба.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава
заключение за нейната неоснователност.
След преценка на процесуалната допустимост и
основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната проверка по чл.
218 АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1, изр. второ ЗАНН, съдът намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на жалбата: Предявена е пред родово и
местно компетентен съд; срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт,
съгласно изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1, изречение второ ЗАНН; от
процесуално легитимирано лице, съгласно чл. 210, ал. 1 АПК и в преклузивния
срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК.
Съобщение за изготвеното въззивно решение е получено редовно от касатора на 18.12.2020
г. /л. 21 от н.а.х.д. № 4236/2020 г. на ВРС/, а касационната жалба е предявена
в рамките на 14-дневния срок за обжалване на решението на 22.12.2020 година,
видно от поставения върху нея печат на ВРС /л. 3 от делото/. Кумулативното
наличие на обсъдените положителни процесуални предпоставки обуславя извод за
допустимост на касационното производство.
Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в
рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, касационният
състав намира жалбата за неоснователна.
С отмененото от районния съд наказателно постановление
ответникът по касация К.М.К. е наказан за нарушаването на чл. 31, ал. 1 вр. ал.
4 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ, според които разпоредби сторно
операция при рекламация или връщане на стока, при операторска грешка или при
намаление на данъчната основа, след приключена сметка на клиента, се
документира чрез издаване на документ от ФУ или ИАСУТД като в чл. 31, ал. 4 е определен
моментът на документирането й чрез ФУ.
Видно от съдържанието както на съставения акт за
установяване на административно нарушение, така и на издаденото въз основа на
него наказателно постановление, нарушението е установено при извършена проверка
в обект: цех за паметници, с адрес: гр. Варна, ул. „Андрей Сахаров“ № 1,
стопанисван от „Ива – 2015“ ДЗЗД.
Съгласно чл. 357 ЗЗД с договора за дружество две или
повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща
стопанска цел. С този договор не се създава нов правен субект, различен от съдружниците
в ДЗЗД, поради което правата и задълженията, възникващи при осъществяване на
дейността на дружеството, не са за самото дружество, а за съдружниците му /арг.
от чл. 359 и чл. 361 ЗЗД/.
С оглед на това и доколкото нормите на чл. 26 и чл. 83 ЗАНН регламентират, че субекти на административнонаказателна отговорност могат
да бъдат физически и юридически лица, както и ФЛ, упражняващи търговска дейност
като еднолични търговци, дружеството по чл. 357 от ЗЗД не може да бъде субект
на административно нарушение, респ. спрямо него не може да се налага
административно наказание по реда на ЗАНН. При това положение при ангажиране на
административнонаказателната отговорност за административно нарушение,
извършено във връзка с осъществяване дейността на ДЗЗД, следва да се установи
кой от съдружниците в дружеството е извършител на нарушението, за да бъде
привлечен именно той към административнонаказателна отговорност.
В случая административнонаказващият орган неправилно е
ангажирал отговорността на представляващия „Ива – 2015“ ДЗЗД без да установи,
че именно той е извършител на нарушението по чл. 31, ал. 1 вр. ал. 4 от Наредба
№ Н-18/13.12.2006 г. на МФ. В приложената по административнонаказателната
преписка касова бележка № 10/06.05.2020 г., издадена от „Ива – 2015“ ДЗЗД, с
която е сторнирана сумата 850 лв. – върнато капаро поради липса на материали, е
положен подпис на касиер, без да е изяснено кое е това лице. Представеният от ДЗЗД
разходен касов ордер за връщане на сумата е подписан за съставител и
ръководител без отново да са налице данни за лицето, положили подписите. При
липсата на доказателства кое лице е извършило сторно операцията в нарушение на
чл. 31, ал. 1 вр. ал. 4 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ решаващият делото
съд правилно е приел, че не е установен фактическият извършител на нарушението,
поради което не е доказан и субективният елемент на нарушението – виновно
поведение на подведеното под административнонаказателна отговорност физическо лице,
което по аргумент от чл. 6 от ЗАНН е задължителен елемент от състава на всяко извършено
от ФЛ административно нарушение.
Действително, санкционната норма на чл. 185, ал. 2 ЗДДС визира като изпълнително деяние както извършителството, така и
допустителството на нарушение по чл. 118 ЗДДС или на нормативен акт по
прилагането му /какъвто е Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ съгласно § 11 от
Преходните и заключителните й разпоредби/. В случая обаче отговорността на наказаното
лице е реализирана при първата от двете хипотези, тъй като както в АУАН, така и
в НП при описанието на нарушението от фактическа страна е посочено, че наказанието
се налага за неизпълнение на задължението по чл. 31, ал. 1 вр. ал. 4 от Наредба
№ Н-18/13.12.2006 г. на МФ, а не за допускане извършването на такова нарушение.
В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че административнонаказващият
орган не е обсъждал конкретните предпоставки по чл. 24, ал. 2 ЗАНН, според
който за административни нарушения, извършени при осъществяване дейността на
предприятия, учреждения и организации, отговарят работниците и служителите,
които са ги извършили, както и ръководителите, които са наредили или допуснали
да бъдат извършени. От съдържанието на АУАН и НП не става ясно в какво се
изразява виновното поведение на наказаното лице – дали то лично е извършило
нарушението, наредило е да бъде извършено или е допуснало извършването му.
Констатираната субективна несъставомерност на
индивидуализираното в АУАН и в НП административно нарушение обуславя
незаконосъобразността на наказателното постановление.
В целостта си изложеното обуславя извод за правилността
на обжалваното решение, което като постановено при спазване на изискванията на
процесуалния и материалния закон не страда от визираните в жалбата пороци.
Поради това то следва да се остави в сила от
касационната инстанция, съгласно правомощието й по чл. 221, ал. 2, изр. първо,
предл. първо АПК вр. чл. 63, ал. 1, изр. второ ЗАНН.
Воден от изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260533/09.12.2020 г., постановено
по н.а.х.д. № 4236/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/