Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. С. 01.12.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ДЕСИСЛАВА ТОШЕВА
при участието на секретаря Цв. Д., като разгледа докладваното от мл. съдия ТОШЕВА в. гр. д. № 7818 по описа на СГС за 2016 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 11.03.2016 г., постановено по гр. д. № 61965/2012 г. на СРС, ГО, 53 състав, е признато за установено при условията на чл. 422 ГПК, че за „Т.С.” ЕАД срещу Г.М.В. и Е.В.В. съществуват вземания, отразени в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 21312/2012 г. по описа на СРС, 89 състав, издадена на 18.10.2012 г., както следва: на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ за сумата от по 875.58 лв. за всеки от тях – цена на доставена топлинна енергия за апартамент № 9, находящ се в гр. С. ул. „*******, за периода м. 05.2010 г. – м. 04.2012 г. включително, ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД върху сумата, считано от 01.08.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като са отхвърлени исковете за разликата до пълните предявени размери; на основание чл. 86 ЗЗД за сумата от по 96.43 лв. – законна лихва за периода 01.07.2010 г. – 29.09.2012 г. включително, като са отхвърлени исковете за разликата до пълните предявени размери. С решението ответниците са осъдени да заплатят на ищеца, както следва: на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 424.30 лв. – разноски пред СРС; на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 244.91 лв. – възнаграждение за защита от юрисконсулт. На основание чл. 77 ГПК ищцовото дружество е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сума в размер на 86.89 лв. Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „М.Е.“ ООД.
Решението е обжалвано от двамата ответници Г.М.В. и Е.В.В. /чрез процесуалния им представител адв. П.М./ в частта, с която са уважени предявените срещу тях установителни искове, както и в частта, с която са осъдени да заплатят на ищеца сторените от него разноски. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт в атакуваната част поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Предявените искове били недоказани по основание и по размер. Оспорва се наличието на облигационна връзка между ищцовото дружество и ответниците. Недоказано било законното топлоподаване в сградата, където се намира собственият на последните имот. Сочи се липса на безспорни доказателства за доставка на точно определена по количество, качество и стойност топлинна енергия в имота им през процесния период, като в тази връзка се излагат възражения против двете експертизи, изтъква се непредставяне по делото от ищеца на издадените за процесния имот през исковия период фактури, както и на редица други документи, и се излагат доводи против редовността на счетоводните записвания на ищцовото дружество. Възразява се срещу начисляването на лихви върху прогнозни сметки. Отправя се искане към въззивната инстанция за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАС срещу ответниците искове. Претендират се разноските, направени в процеса /вкл. за адвокатско възнаграждение/, във връзка с което се представя списък по чл. 80 ГПК.
В законоустановения срок ищецът „Т.С.“ ЕАД не подава отговор на въззивната жалба. С молба, подадена преди съдебното заседание пред въззивната инстанция, изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и претендира сторените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение, като представя списък по чл. 80 ГПК. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивниците, както и относно реалното осъществяване на престацията.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и като обсъди в
съответствие с чл. 269 ГПК наведените във въззивната жалба оплаквания, намира
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба на ответниците е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата инстанция намира, че решението на районния съд е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като в него е прецизно отразена установената по делото фактическа обстановка, изложени са правните изводи на първата инстанция и са намерили отговор своевременно релевираните възражения на ответниците. Ето защо на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Основателността на исковите претенции по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД се обуславя от наличието на следните предпоставки: съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; реално доставена такава през процесния период, размерът на която да възлиза на претендираната сума /вземането/; същото да е станало изискуемо; длъжникът да е изпаднал в забава.
В настоящия случай от доказателствата по делото се установява /а и не се спори между страните/, че апартамент № 9, находящ се в гр. С. ул. „******* А, към исковия период е бил собственост на ответниците, както и че сградата-етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към абонатна станция. Ето защо ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 42 ДР ЗЕ /в приложимата към процесния период редакция/, респ. между тях и ищцовото дружество е налице към исковия период валидно облигационно договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди, възникнало по силата на посочената по-горе законова разпоредба, без необходимост от сключването между страните на изричен писмен договор. Предвид изложеното неоснователен е доводът във въззивната жалба за липса на валидна облигационна връзка между страните по делото.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Чл. 150, ал. 2 ЗЕ предвижда, че топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите. По настоящото дело не е оспорено от ответниците с отговора на исковата молба, че Общите условия на ищцовото дружество са били публикувани в един централен и в един местен всекидневник, поради което този довод се явява преклудиран, и следва да се приеме, че Общите условия на „Т.С.” ЕАД са влезли в сила. В случая не са релевирани нито твърдения, нито има данни ответниците да са упражнили правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ на възражение срещу Общите условия на ищеца.
От всичко изложено следва, че през исковия период между въззивниците и въззиваемото дружество е било налице валидно договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните съгласно ЗЕ и Общите условия на „Т.С.“ ЕАД.
Неоснователни са доводите на въззивниците за нищожност на договора между страните поради липса на предмет на сделката, тъй като доставената топлинна енергия не била определена по качество и количество. В тази връзка следва да се посочи, че липсата на конкретна уговорка за качеството и количеството на доставяната топлинна енергия не може да доведе до нищожност на договора поради липса на предмет на сделката, тъй като това не е съществен елемент от фактическия състав на сключения между страните договор за продажба на топлинна енергия.
Установява се от заключението на съдебно-техническата експертиза, че сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, през исковия период е с непрекъснато топлоснабдяване. Следва да се посочи, че в първоинстанционното производство това обстоятелство не е било оспорено от ответниците в срока по чл. 131 ГПК, поради което релевираният за първи път с въззивната жалба довод за негова недоказаност по делото се явява преклудиран, а по посочените по-горе съображения – и неоснователен.
Досежно довода на жалбоподателите, че доставката на топлинна енергия била незаконна, следва да се посочи, че съгласно чл. 153, ал. 2 ЗЕ, когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение. Следователно въпросът е предоставен на волята на етажните собственици. В конкретния случай обаче нито се твърди, нито се доказва, да са предприети такива действия, поради което доводът за незаконност на извършваната доставка на топлинна енергия е неоснователен.
След като по делото е установено не само наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответниците за доставка на топлинна енергия през процесния период, но и действителното доставяне на такава, се налага изводът, че исковете за главницата са доказани по основание.
Друг довод на въззивниците, релевиран с въззивната им жалба, е свързан с количеството доставена топлинна енергия в имота им през исковия период, респективно с дължимия размер на същата, и по – конкретно дали от събраните по делото доказателства се установяват тези параметри. Следва да се посочи, че обстоятелството какво количество топлинна енергия е доставено в жилището на ответниците е от значение единствено за доказването на размера на исковете, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето им предвид разпоредбата на чл. 162 ГПК.
Съгласно чл. 155 ЗЕ /в редакцията, действаща през процесния период/ потребителите на топлинна енергия в сграда-етажна собственост, заплащат консумираната топлинна енергия по един от следните избрани от тях начини: 1. на десет равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през исковия период Наредба за топлоснабдяването. Следователно в чл. 155, ал. 1 ЗЕ са предвидени различни системи за разплащане на консумираното количество топлинна енергия за всеки потребител, но при всяка от тях при формиране на крайната дължима сума следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия.
В конкретния случай в исковата молба са изложени твърдения, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислявани по реда на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като с отговора на исковата молба не е противопоставено твърдение на ответниците, нито са представени по делото доказателства, за това потребителите на топлинна енергия в сградата, където се намира жилището на въззивниците, да са избрали друг начин на заплащане на консумираната топлинна енергия. Ето защо всички възражения във въззивната жалба против начисляването на суми за консумирана топлинна енергия на база прогнозни месечни вноски се явяват несвоевременно въведени в процеса, поради което съдът не дължи отговор по тях.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./.
В конкретния случай дяловото разпределение в сградата-етажна собственост, където се намира имотът на ответниците, през исковия период е извършвано от М. „Е.” ООД въз основа на сключен договор между етажните собственици /представлявани от упълномощени лица, сред които впрочем е и ответникът В./ и посоченото дружество /л. 10-11 от първоинстанционното дело/. Доколкото по делото не се навеждат твърдения, нито се ангажират доказателства, за направени възражения от която и да е от страните по договора срещу автоматичното му продължаване след изтичането на установения в него 3-годишен срок на действие, следва да се приеме, че именно този договор е основанието за извършване на дяловото разпределение на доставената в сградата топлинна енергия и към процесния период. Ето защо доводът на жалбоподателите за липса на договор за дялово разпределение е неоснователен.
Неоснователни са и доводите на въззивниците за непредставяне по делото на договора между ФДР и ищцовото дружество, на протоколите за фактическото отчитане на индивидуалните разпределители, на документ за пускане на абонатната станция в експлоатация, на документ за разпределяне на отопляемата кубатура в жилищната сграда, на протоколи за монтиране, демонтиране и метрологични проверки на средството за търговско измерване, на дебитните и кредитните известия към фактурите, тъй като всички тези документи са представени и приети като писмени доказателства по делото. Противно на твърденията на въззивниците, по делото е представена и справка за отчетените и разпределени количества топлинна енергия в сградата-етажна собственост през исковия период.
По делото са изслушани и приети неоспорени от страните /доколкото оспорването от страна на въззивниците е извършено след срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК/ съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи, които съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвени. По повод релевираното с въззивната жалба възражение, че вещите лица са работили по непредставени по делото документи, следва да се посочи, че в закона липсва изискване материалите, които се предоставят на вещото лице съгласно чл. 197, ал. 1 ГПК, да бъдат представени по делото. Необходимостта от експертиза може да възникне и за да се проверят материали, с които вещото лице да се запознае на друго място, като извършването на проверка при страната, при която са материалите /в случая ищцовото дружество/, не може да дискредитира даденото заключение като неправилно или необосновано. Отделно от това, че в конкретния случай заключението на вещото лице – топлотехник се базира не само на проверка на непредставени по делото или на изходящите от ищеца документи, но и на изравнителните сметки /изготвени от ФДР, като за тях не се навеждат твърдения да са оспорени от ответниците в установения в чл. 70, ал. 6 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването срок за рекламации/, на главния отчет на ФДР, на проверки на месечните отчети на общия топломер в сградата и на други документи, подробно описани в част ІІІ от заключението. Обстоятелството, че вещото лице по съдебно-техническата експертиза не е извършило посочените във въззивната жалба огледи на място, не внася съмнение в правилността и обосноваността на експертното му заключение.
Неоспорването в законоустановения срок на заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза е обусловило отказа на районния съд да уважи доказателствените искания на ответниците за допускане на тройни експертизи, поради което неоснователен се явява доводът на въззивниците за липса на произнасяне по техните искания, респ. за ограничаване на възможността им да проведат доказване на възраженията си.
От заключението на съдебно-техническата
експертиза се установява, че „Т.С.” ЕАД ежемесечно е извършвала отчети на общия
топломер в абонатната станция, като са отчислявани технологични разходи за
сметка на ищцовото дружество съгласно нормативните изисквания /като вещото лице
подробно е посочило как се извършва изчислението на технологичните разходи/,
поради което неоснователни са доводите на жалбоподателите в тази връзка.
Неоснователен е доводът във въззивната жалба
на ответниците относно липсата по делото на документи за отчитането на уредите.
Видно е от заключението на вещото лице – топлотехник, че данните са отчетени по
независим електронен способ към 24 часа на последния ден от месеца, т.е. по
един от допустимите начини съгласно чл. 19, ал. 3 от Общите условия.
Преклудирано е наведеното с въззивната жалба
от ответниците възражение за неизправност на уредите, чрез които се извършва
измерването на топлинната енергия, поради което въззивният съд не дължи отговор
на същото.
Изяснява се от заключението на
съдебно-техническата експертиза, че делът на процесния имот от общото
количество потребена топлинна енергия е изчислен въз основа на реално отчетени
данни за отопление от 6 уреда за дялово разпределение, като е изчислена също
така топлинна енергия за сградна инсталация, за отопление на общите части и за
битово горещо водоснабдяване по данни от водомер, като в заключението се
съдържа посочване на разпределеното количество топлинна енергия за процесния
имот за исковия период по пера и по отоплителни сезони.
Доводът на жалбоподателите, че било
недоказано точното отчитане от монтираните уреди за индивидуално отчитане и
индивидуално разпределение, въззивният съд намира за преклудиран, доколкото
такова възражение не е било направено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК пред
първата инстанция.
Възраженията на ответниците относно начина на определяне на конкретите суми за сградна инсталация са неоснователни. Заплащането на топлинна енергия за сградна инсталация не е обусловено от ползването на топлинна енергия от конкретен собственик, а произтича от това, че сградната инсталация е обща част по предназначение, изградена по одобрен проект, и цената на тази топлинна енергия се определя съразмерно на пълния отопляемия обем на имота – така, както е сторено в настоящия случай, видно от заключението на СТЕ.
Досежно довода на въззивниците за неяснота по
делото относно механизма, по който е извършвано начисляване и остойностяване на
топлинната енергия, следва да се посочи, че се касае за нормативно установената
в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването методика.
Според вещото лице-топлотехник извършените
измервания в абонатната станция, начисления по фактури, дялово разпределение и
остойностяване на потребената топлинна енергия за имота на ответниците за
заявения период са в съответствие с изискванията на действащата Наредба № 16-334/2007
г. за топлоснабдяването и цените на топлинната енергия за периода.
Предвид гореизложеното неоснователни са
оплакванията на жалбоподателите за недоказаност на извършването на реален
отчет, както и оспорванията на резултатите от същия, а се налага извод, че
дяловото разпределение е извършвано правилно, като е изчислявано реалното
потребление на топлинна енергия.
От горното следва, че е доказана потребената
от ответника топлоенергия в определено количество и на определена стойност за исковия
период. Размерът на сумите за потребена топлинна енергия през този период за имота
на въззивниците правилно е определен от първата инстанция по реда на чл. 162 ГПК – 1 751.17 лв., при съобразяване на пълния отопляем обем на жилището
съобразно писмените доказателства по делото.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателите, че в жилището не била доставяна определена по качество
топлинна енергия. На първо място следва да се посочи, че по делото нито се
твърди, нито се доказва такива възражения да са направени от потребителите пред
„Т.С.“ ЕАД. Отделно от това, съгласно действащата през исковия период
нормативна уредба отоплителните тела и средствата за дялово разпределение –
индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти,
или индивидуални топломери, са собственост на потребителите /чл. 140, ал. 4 ЗЕ/.
В този смисъл задължение на потребителите е да поддържат тези средства в
подходящо за експлоатация състояние.
Доводите за нарушаване на изискванията за
издаване на първичен счетоводен документ са неоснователни. Съгласно чл. 7, ал.
5, т. 2 ЗСч издаването на първичен счетоводен документ не е задължително,
когато получател по стопанската операция е физическо лице, което не е търговец.
По аналогични съображения следва да се приеме за неоснователно и възражението
за липса на задължения поради обстоятелството, че ищецът не е представил по
делото фактурите, с които е начислявал прогнозните вноски, което според
жалбоподателя внася съмнение дали такива в действителност са издавани и дали са
спазени изискванията за тяхната форма и съдържание. Разпоредбата на чл. 113,
ал. 3, т. 1 ЗДДС сочи, че фактура може да не се издава за доставки, по които
получателят е данъчно незадължено физическо лице, какъвто е процесният случай.
Ето защо непредставянето на фактурите от страна на „Т.С.“ ЕАД не разколебава
извода за дължимост от ответниците на посочената по-горе сума за доставена
топлинна енергия в имота им през исковия период.
Във връзка с оплакванията на въъззивниците досежно доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги на ищцовото дружество следва да се посочи, че доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, а е производна, което следва от изискването, установено в чл. 182 ГПК, те да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги обаче не се предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. Дори ако ответната страна пропусне да оспори редовността на книгите, това не ги прави редовни и в този смисъл ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици. Ето защо съдът не би могъл да основе решението си само на едностранно съставените от ищеца съобщения към фактури и извлечение от сметка. Настоящият случай обаче не е такъв. По делото са събрани доказателства – изравнителни сметки, документи за извършен отчет на индивидуалните разпределители и водомери и заключение на вещо лице, въз основа които може да бъде извършената преценката, че извършените от ищеца вписвания в счетоводните книги са достоверни.
Следователно задължението на ответниците към „Т.С.“ ЕАД е установено по основание и по размер не само въз основа на представените по делото счетоводни документи, а и чрез други доказателства, при съвкупния анализ на които се стига до извод за частична основателност на претенциите на ищеца. Ответниците не са представили никакви доказателства, които да оборят този извод. Напротив, по делото са събрани доказателства, от които по безспорен начин се установява, че те дължат заплащане на използваната услуга за топлинна енергия, тъй като за процесния имот е налице реално потребление на топлинна енергия, която следва да бъде заплатена от потребителите.
Доколкото по делото няма нито твърдения, нито доказателства за заплащане на сумата от 1 751.17 лв., като същевременно исковете за главница са предявени срещу двамата ответници при условията на разделна отговорност, като от всеки от тях се претендира по 1/2 от главницата, съдът приема че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ са основателни за сумата от по 875.58 лв. по отношение на всеки от въззивниците.
Дължи се от ответниците и законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на задължението. В тази връзка въззивният съд констатира, че в диспозитива на първоинстанционното решение е посочена като начална дата на дължимост на законната лихва датата 01.08.2012 г. В мотивите обаче не е отразена конкретна начална дата на дължимост на законната лихва върху главниците, а единствено е посочено, че това е датата на предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК, която е установена еднозначно по делото – 17.10.2012 г., и се различава от отразената в диспозитива дата. Ето защо въззивният съд намира, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на решението на СРС в тази част, поради което следва делото да му бъде изпратено за преценка за провеждане на производство по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка.
Досежно исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящата инстанция намира за неоснователно възражението на ответниците, че ищецът неправомерно е начислявал лихви за забава върху прогнозни месечни сметки. Задълженията на потребителите за заплащане на прогнозни месечни вноски не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер, като изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове в Общите условия на ищцовото дружество – падежът им настъпва 30 дни след изтичане на периода, за който се отнасят, от когато върху тях се дължи лихва за забава така, както върху всички други парични задължения /чл. 86 ЗЗД/. Доколкото задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно, изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Ето защо въззивният съд намира и тези претенции за установени по основание. По отношение на размера на същите следва да се кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поради което исковете срещу ответниците за обезщетение за забава върху главниците се явяват основателни в уважените от СРС размери и за претендирания от ищеца период.
Всички останали доводи на жалбоподателите не подлежат на обсъждане от въззивната инстанция поради неотносимост към предмета на делото.
Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат изцяло с тези на районния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Предвид това липсва основание за ревизирането му в частта за присъдените в полза на ищеца разноски, сторени пред районния съд.
При този изход на спора въззивниците нямат право на разноски. На въззиваемата страна също не се дължи присъждане на разноските за настоящата инстанция, доколкото юрисконсултът й не е проявил процесуална активност извън подаването на бланкетна молба преди откритото съдебно заседание. Ето защо на „Т.С.“ ЕАД не се дължат разноски нито в поискания размер от 500 лв., нито в минималния размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.03.2016 г., постановено по
гр. д. № 61965/2012 г. на СРС, ГО, 53 състав, в частта, с която е признато за установено при условията на чл. 422 ГПК,
че за „Т.С.” ЕАД срещу Г.М.В. и Е.В.В. съществуват вземания, отразени в заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 21312/2012 г.
по описа на СРС, 89 състав, издадена на 18.10.2012 г., както следва: на
основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ за сумата от по 875.58 лв. за всеки от тях – цена
на доставена топлинна енергия за апартамент № 9, находящ се в гр. С. ул. „*******,
за периода м. 05.2010 г. – м. 04.2012 г. включително, ведно със законната лихва
на основание чл. 86 ЗЗД върху сумата, считано от 01.08.2012 г. /17.10.2012 г./ до окончателното
изплащане на сумата; на основание чл. 86, ЗЗД за сумата от по 96.43 лв. –
законна лихва за периода 01.07.2010 г. – 29.09.2012 г. включително.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 53 състав, за
преценка за провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК.
Решението е окончателно като неподлежащо на касационен контрол на основание чл. 280,
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.