РЕШЕНИЕ
№ 447
гр. София, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско
дело № 20241110135356 по описа за 2024 година
Производството e по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от „А С В“ ЕАД, с която срещу ответника В. М. М. по
реда на чл. 422 ГПК в условията на обективно съединение са предявени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на
паричните вземания за сумата от 4 822,46 лв., представляваща непогасена главница по
сключен между „Б.“ – клон Б и ответника Договор за потребителски кредит № PLUS-
16224595/16.07.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението –
28.12.2023 г., до окончателното изплащане, сумата от 2 882,26 лв., представляваща
договорна лихва по Договор за потребителски кредит № PLUS 16224595/16.07.2018 г. за
периода от 20.05.2020 г. до 20.07.2023 г., и сумата от 2 369,22 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.05.2020 г. до 28.12.2023 г., за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1417 от 12.01.2024 г.
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 71745/2023 г. по описа на СРС, 113 състав.
Ищецът твърди, че на 16.07.2018 г. между „Б.“ клон Б и ответника е сключен Договор
за потребителски кредит № PLUS 16224595/16.07.2018 г., по силата на който кредиторът
предоставил на ответника кредит в размер на 6 000 лв., който последният се задължил да
върне в срок до 20.07.2023 г. на 60 броя равни погасителни вноски, всяка от които по 254,28
лв., като заплати и уговорения в договора размер на възнаградителна лихва. Посочва, че с
подписването на 09.04.2021 г. на Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 19.08.2019 г., сключен между него и Б.“ – клон Б, е
придобил вземанията на ответника по процесния договор за кредит. Сочи, че ответникът е
уведомен за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Поддържа, че в случай, че
уведомяването на ответника се окаже ненадлежно, същият следва да се счита за уведомен и
с получаване на препис от исковата молба и от приложенията към нея, в т. ч. от посоченото
и приложено уведомително писмо. Твърди, че плащане от ответника не е извършено, поради
което е начислена лихва за забава за периода от 21.05.2020 г. до 28.12.2023 г., като за периода
1
от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение лихва не е начислявана. Моли за
уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Поддържа, че не е уведомен за
извършената цесия, а ако съдът приеме, че е надлежно уведомен за извършването с
получаването на препис от исковата молба, то претендираната законна лихва за забава
следва да се изчисли, считано от датата на получаването на исковата молба. Възразява, че
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разходите по уговорените съгласно „такса ангажимент“ и застрахователна премия не БИЛИ
включени при изчисляването на ГПР. След прибавянето на уговорените „такса ангажимент“
и застрахователна премия към ГПР последният надвишава над 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения; Твърди нищожност на договора за кредит и на основание
чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надвишава
трикратно размера на законната лихва, поради което се явява нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. Прави възражение за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва и поради заобикаляне на закона, доколкото уговорките „такса
ангажимент“ и застрахователна премия представлявали скрита възнаградителна лихва.
Счита, че не е налице валидно сключен застрахователен договор, поради което липсва
основание за включването на сумата по застрахователната премия в претендираната от
ищеца главница, т.е., последната е неправилно изчислена. Излага, че погасителният план към
договора за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Твърди, че са
налице плащания по процесния договор за кредит от кредитополучателя. Релевира
възражение за изтекла погасителна тригодишна, евентуално петгодишна давност. Оспорва
исковете по размер. При тези съображения иска от съда да отхвърли предявените искове,
като му присъди разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено
следното от правна и фактическа страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
415, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
По допустимостта на исковете:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 71745/2023 г. по описа на СРС, 113 състав, по същото
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесните вземания. Срещ издадената
заповед е постъпило възражение от длъжника в срока за това. В указания от съда
едномесечен срок заявителят е предявил настоящия иск в хипотезата на чл. 415, ал.1, т. я
ГПК. Предвид изложеното, за ищеца е налице правен интерес и с оглед идентитета на
съдебно предявените вземания с вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение,
исковете са процесуално допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между „Б.“ – клон Б и
ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по
което кредиторът да е предоставил на В. М. М. твърдяната сума, а последният да се е
задължил да я върне в посочения срок, както и да заплати възнаградителна лихва в
уговорения размер; прехвърлянето на вземанията към ответника в полза на ищеца с договор
за цесия; уведомяването на длъжника за извършената цесия; както и че оспорените от
ответника клаузи в договора за кредит са валидно уговорени и в съответствие с
императивните изисквания, залегнали в ЗПК.
По делото е представен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-
2
16224595, сключен на 16.07.2018 г., по силата на който „Б.“ - клон Б, е отпуснал на
кредитополучателя и ответник по настоящото дело В. М. М. потребителски паричен кредит
в размер на 6 000 лева, който следвало да се погасява на 60 равни месечни вноски – всяка по
254,28 лева, при фиксиран лихвен процент съгласно условията в договора и изискванията в
ЗПК и уговорен размер на ГПР -46,49 %. Крайният срок за връщане на сумите по договора
за кредит е 20.07.2023 г., като общата дължима от ответника сума била в размер на 15 256,80
лева. В договора са уговорени такса ангажимент в размер на 210 лева и застрахователна
премия в размер на 2016 лева. Към договора е подписан погасителен план, в който са
посочени падежът и размерът на всяка една месечна погасителна вноска /л. 5 и л. 6 от
делото/.
За изясняване размера на общата дължима от ответника сума, уговорена по договора
за кредит, както и за установяване факта на усвояването , по делото е приета съдебно-
счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като обективно и обосновано.
Основавайки се на платежно нареждане за кредитен превод от 17.07.2018 г., вещото лице
посочва, че уговорената сума по договора за кредит в размер на 6 000 лева е усвоена по
банков път, като по банкова сметка на кредитополучателя била преведена сумата 5790 лева,
получена след удръжка от 210 лева за такса ангажимент. Експертизата сочи, че след
усвояването ответникът е извършил към кредитора плащания в общ размер от 6 611,28 лева.
Приет като доказателство по делото е и Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 19.08.2019 г. и Приложение № 1 към него от 09.04.2021г. по силата на
който договор заемодателят "Б“ ООД, в качеството му на продавач, прехвърля на ищеца по
делото "А С В" ЕАД, в качеството му на купувач оставащата непогасена част от вземането
си към ответника по процесния договор за кредит на стойност 7 891,67 лв.
По делото е представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът "А
С В" ЕАД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по
всички вземания, които са предмет на договора за цесия.
Представено е уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания (цесия),
изпратено от ищеца до ответника с обратна разписка, за което няма данни да му е връчено
преди образуване на делото.
Съгласно кредитираното заключение на ССчЕ след датата на договора за цесия на
22.04.2024г. и на 19.03.2024г. има извършени плащания от В. М. М. към ищеца в общ
размер на 130 лв., които ищецът е отнесъл в погашение на вземане за съдебни разноски.
Според експертизата съгласно размера на отпуснатия кредит – 6 000 лв., годишният лихвен
процент от 36,77 % в размер на 7 240,80 лв., уговорената такса ангажимент -210 лв. и
размерът на застрахователната премия – 2016 лв. общата сума за плащане в размер на 15
256,80 лв. и срокът за погасяване на кредита - 1830 дни, разходите са в общ размер на 9
466,80 лв., при което ГПР е 157,35 %. Според вешото лице ако се приеме, че с всички
извършени плащания по договора на обща стойност 6741,28 лв. се погасява единствено
чистата главница по договора за кредит в размер на 6 000 лв., то би се получила надплатена
сума от ответника В. М. М. в размер на 741,28 лв.
Възражението на ответника, че договорът за цесия не му е съобщен, е неоснователно.
С исковата молба цесионерът - кредитор е представил уведомление, адресирано до
ответника, с което му се съобщава извършената цесия. Уведомление, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД , с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – в този смисъл напр. Решение №
3/16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г. на I т. о. на ВКС. Освен това в случая са налице
плащания в погашение на съдебно предявените вземания към приобретателя им, които
имплицитно съдържат признание за узанването за цесията. Ето защо съдът приема, че
уведомяването е извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за това.
3
Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да
отговаря на императивните разпоредби на този закон. Съдът следи служебно за
нищожността на клаузите, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и
доказателствата по делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това съдът следи
служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /чл. 7,
ал. 3, изр. 1 ГПК/. По делото ответникът своевременно релевира възражение за нищожност
на договора за кредит.
Ето защо и при извършената проверка относно действителността на сключения между
страните договор за кредит съдът достигна до следните изводи:
Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител,
като в този смисъл липсват нарушения на формата съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК. Посочени са общият размер на кредита, годишният процент на разходите, лихвеният
процент по кредита, начинът на усвояване на кредита, общият размер на всички плащания
по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора. Предвидено е правото на
потребителя кредитополучател да получи погасителен план за извършени и предстоящи
плащания, както и правото му да погаси предсрочно кредита или да се откаже от договора
/чл. 7 и чл. 11 от договора/.
Основателно е възражението на ответника, че договорът за кредит е недействителен
поради факта, че не са посочени по достатъчно ясен начин лихвеният процент и годишният
процент на разходите. Съдът установи, че формално уговореният годишен процент на
разходите – 46,49 %, не противоречи на чл.19, ал. 4 ЗПК, тъй като не надвишава петкратния
размер на законната лихва. Същевременно от посоченото в процесния договор е видно, че
освен заплащането на 36,77 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането на такса
ангажимент – 210 лв., както и на застрахователна премия в размер на 2016 лв., при което се
получава обща сума за плащане от 9 466,80 лв. При това положение съгласно
кредититраната ССчЕ реалният размер на ГПР е 157,35 %. Съгласно чл. 2 от условията към
договора за така уговорената „такса за ангажимент“ е предвиденао единствено, че
кредитополучателят заплаща такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу което
кредиторът сключва договор при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК при
съдържащите се в този документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от
кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата, посочена в
поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита. Въпреки горното, неясна остава
причината за плащане и съответно предвиждане на т.нар. „такса ангажимент“. Ако се
приеме, че такава се дължи за сключване на договора при фиксиран лихвен процент, каквато
и без това е обичайната практиката при бързите кредити, на потребителя не би се
предоставило нищо допълнително като услуга или условие срещу платената такса. Още
повече би могло да се счете с оглед формулировката на тази клауза, че същата предвижда
такса, свързана с усвояване на кредита. Такава уговорка обаче би била нищожна поради
противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Също така при сключване на договор при фиксиран
лихвен процент, рискът за заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата.
Недопустимо е рискът да се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса – както е в
случая „такса ангажимент“. Съгласно чл. 10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не може да събира
повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. В случая излиза, че
кредиторът веднъж е отчел риска от невръщане на сумата по кредита при уговаряне на
лихвения процент, като втори път го отчита чрез таксата ангажимент. По този начин таксата
всъщност представлява повторна такава, обезпечаваща един и същи риск за заемодателя,
който един път е бил взет предвид, съответно обезпечен, при определяне размера на
лихвения процент. Ето защо тази клауза би била нищожна и поради противоречие с чл. 10а,
ал. 3 ЗПК. Най-малкото такава такса се дължи като условие за усвояването на паричната
сума, както е видно от самите клаузи на договора, поради което следва тази сума да бъде
4
включена в годишния процент на разходите /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, както и да не
бъде считана за част от отпуснатата по кредита главница.
На следващо място, при отчитане на гореизложеното и след съвкупна преценка на
клаузите в процесния договор за кредит, съдът намира, че неговото съдържание по
отношение на изпълнение задължението за оповестяване по разбираем начин на годишния
процент на разходите не покрива изискуемото такова по чл. 19, ал. 1-3 ЗПК. С оглед горното
при подобно некоректно посочване в договора на ГПР се нарушават разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 10, ал. ЗПК. Последица от нарушението на тези разпоредби е
недействителността на договора на основание чл. 22 ЗПК, както и дължимост единствено на
чистата сума по кредита на основание чл. 23 ЗПК.
Трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 50174/26.10.2022 г. по
гр. д. № 3855/21 г. на ВКС, I V г. о., Решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/22 г. на
ВКС, I т. о., Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/21 г. на ВКС, III г. о. и Решение
№ 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/22 г. на ВКС, I т. о., която се споделя от настоящия
съдебен състав, приема, че при недействителност на договора за потребителски кредит
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, тъй като ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в посочената разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза следва извод, че с направените
плащания ответникът е погасил изцяло чистата стойност по кредита. Ето защо съдът
намира, че предявеният иск подлежи на отвхърляне като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Претенциите за установяване дължимост на възнаградителна лихва и мораторна лихва
са неоснователни и подлежат на отхвърляне с оглед разпоредба на чл. 23 ЗПК, според която
при недействителен договор не се дължат лихви и други разходи по кредита.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има само ответникът. Съгласно мотивите
към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Съгласно представения от ответника списък по чл. 80 ГПК същият е направил разноски
в размер на 850 лв. за платен адвокатски хонорар в заповедното производство, както и 1350
лв. за адвокатски хонорар в исковото произизводство и 240 лв. за депозит за вещо лице.
Включената в списъка сума за комисионна за банков превод не се взема предвид от съда, тъй
като не е съдебно-деловоден разход. Така претендираните разноски от ответника за исковото
производство му се следват изцяло, доколкото от представените доказателства следва извод,
че същите действително са сторени, а предвид материалния интерес по делото и
процесуалната ангажираност на упълномощения адвокат платеният адвокатски хонорар не е
прекомерен. Основателно е, обаче, своевременно релевираното от ищеца възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар за заповедното производство, тъй като сумата от 850
лв. не кореспондира с фактическата и пранва сложност на осъщественото процесуално
представителство, което се изчерпва с подаването на възражение по образец. Ето защо в
полза на ответника ще се присъдят 200 лв. за разноски за адвокат в заповедното
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно
основание установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от “А С В” ЕАД, ЕИК
***** със седалище и адрес на управление гр. *** с за признаване за установено по
отношение на В М. М., ЕГН **********, с адрес: гр. *** съществуването на вземанията, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1417 от 12.01.2024 г. по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 71745/2023 г. по описа на СРС, 113 състав , а именно за сумите от
4 822,46 лв., представляваща непогасена главница по сключения между „Б.“ – клон Б и
ответника В. М. М., ЕГН ********** Договор за потребителски кредит № PLUS-
16224595/16.07.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението –
28.12.2023 г., до окончателното плащане, сумата от 2 882,26 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 20.05.2020 г. до 20.07.2023 г., и сумата от 2 369,22 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.05.2020 г. до 28.12.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А С В” ЕАД, ЕИК ***** със седалище и
адрес на управление гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на В. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***
сумите от 200 лева за разноски в заповедното производство и 1590 лева за разноски в
исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6