№ 288 / 6.7.2017 г.
Р Е Ш Е Н И Е
гр.Монтана, 06.07.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – гр.Монтана, гражданско отделение, ІІІ – и
граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми юни през
две хиляди и седемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВАН МИЧЕВ
При участието на секретаря Светлана Станишева като
разгледа докладваното от съдия МИЧЕВ гр.д.№ 70 328 по описа на
Районен съд – гр.Монтана за 2015г.
Производството е по иск с правно основание чл.124,
ал.5 от ГПК
Пред Районен съд – гр.Монтана е предявен положителен установителен
иск с правно основание чл.124, ал.5 от ГПК от Ю.С.Ц., с ЕГН: xxxxxxxxxx, с
който се иска да бъде признато за установено по отношение на Областна
администрация – гр.Монтана, представлявана от Областен управител, наличието
на престъпно обстоятелство - скриване на
депозирана от ищцата молба с дата 21.05.1998г., чрез неприлагането й към
преписка изх.№ 474/09.03.2001г. до Окръжен съд – гр.Монтана. Ищцата твърди, че с
депозираната молба от 21.05.1998г. е поискала обезщетение по ЗОСОИ, чрез реално
връщане на имот от 2 898.176 дка, находящ се в местността ,,Пъстрика”,
землището на с.Охрид, Община Бойчиновци. С решение № 769/04.02.2000г. на
Областния управител – гр.Монтана е признато правото на обезщетение на
наследниците на Г. К.. По предложение на ОП – гр.Монтана областният управител
отменил своето решение за обезщетение с компенсаторни записи. Решението било
обжалвано от ищцата. По жалбата срещу решението на 09.02.2001г. е
окомплектована и изпратена в съда преписка с изх.№ 474/09.03.2001г. без
депозираната молба от 21.05.1998г.С Решение от 04.03.2002г., постановено по
адм.д.№ 65/2001г. Окръжен съд – гр. Монтана е отхвърлил жалбата на ищцата
поради неприлагането на молбата й от 21.05.1998г.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът Областна
администрация – гр.Монтана, представлявана от Областен управител е депозирал
писмен отговор, в който се оспорва иска по отношение на неговата допустимост. В
мотивите се съдържа възражение, че веднъж Районен съд – гр.Монтана се е
произнесъл по същия казус като е прекратил производството по гражданското дело,
което определение е било потвърдено от състав на Окръжен съд – гр.Монтана и
впоследствие не допуснато до касационно обжалване от състав на ВКС.
В съдебно заседание ищцата Ю.Ц. поддържа иска и чрез
упълномощените й процесуални представители моли същият да бъде уважен.
Претендира и разноски, за което представя и списък.
Ответникът Областна администрация – гр.Монтана, чрез
упълномощеният си юрисконсулт, оспорва иска като неоснователен. Претендира за
заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Не представя списък с разноски по
чл. 80 от ГПК.
Съдът, след като прецени събраните в хода на
производството гласни и писмени доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа страна.
С Определение от 05.12.2013г. постановено по гр.д.№
204/2013г. Районен съд - гр.Монтана е прекратил производството по предявения иск
с правно основание чл.124, ал.5 от ГПК, от ищцата Ю.Ц. против Областна
администрация – гр.Монтана като е приел, че е процесуално недопустим. Срещу
определението на съда е депозирана частна жалба, която е била оставена без
уважение с Определение от 10.01.2014г. постановено по в.гр.д.№ 8/2014г. по
описа на Окръжен съд – гр.Монтана. Определението на въззивната инстанция е било
обжалвано и не допуснато до касационно обжалване с Определение № 76
от 09.06.2014г. постановено по ч.гр.д.№ 1591/2014г.по описа на ВКС. Пред
Районен съд – гр.Монтана е депозирана искова молба от Ю.Ц. против Областна
администрация – гр.Монтана с правно основание чл.124, ал.5 от ГПК. С
Определение от 29.10.2015г. постановено по гр.д.№ 328/2015г. по описа на
Районен съд – гр.Монтана, съдът е прекратил производството по делото като
процесуално недопустимо. Определението на съда е било обжалвано пред окръжен
съд – гр.Монтана, който с Определение от 18.02.2016г., постановено по в.ч.гр.д
№ 38/2016г. е разпоредил правният спор
по предявения иск да бъде разгледан и решен по същество.
Предвид така изложената хронология по движението на
делото съдът намира, че по указания на въззивната инстанция искът следва да
бъде разгледан по същество.
Съобразявайки неговото основателност в тежест на
ищцата е да докаже положителния факт, че конкретно лице – служител в Областната
администрация е извършило престъпление по чл.319 от НК, а именно че е скрило
депозираната от ищцата молба от 21.05.1998г.с цел да й причини вреда или да
набави за себе си или за другиго имотна облага, чрез не прилагането й към преписка изх.№ 474/09.03.2001г. до
Окръжен съд – гр.Монтана.
По делото не се спори, а и видно от приложените
писмени доказателства е, че в Областна администрация – гр.Монтана е имало
образувана преписка № 828/1998г. за обезщетяване на наследниците на Г. К. по
ЗОСОИ. С молба от 21.05.1998г. изпратена до Областна администрация –
гр.Монтана, че ищцата Ю.Ц. е поискала обезщетяване като наследник на К. по
ЗОСОИ, чрез реално връщане на недвижимите имоти, а ако това е невъзможно,
обезщетението да бъде извършено чрез компенсаторни записи. С Решение №
769/04.02.2000г. на Областен управител – гр.Монтана, е било признато правото на
обезщетение на наследниците на Г. К.. На базата на това решение са били
изготвени експертни оценки, които не са били обжалвани и са влезли в законна
сила. На основание влезлите в сила решения и експертни оценки на ищцата е било
издадено временно удостоверение за притежаване на компенсаторни записи. По
предложение на Окръжна прокуратура – гр.Монтана, областният управител е отменил
своето решение за обезщетяване с компенсаторни записи с Решение № 1170/2000г.
Срещу постановеното решение са били подадени жалби, включително и от страна на
ищцата с вх.№ 2351/24.10.2000г. Жалбите са били окомплектовани от неустановени
по делото служители на Областна администрация – гр.Монтана и изпратени в съда.
Към жалбата на ищцата не била администрирана молбата на ищцата от 21.05.1998г.
С Решение от 04.03.2002г. постановено по адм.д.№ 65/2001г. Окръжен съд – гр.Монтана е
отхвърлил жалбата на ищцата поради не прилагане към
материалите на въпросната молба. Без да бъде проявена процесуална активност от
страна на ищцата, която е могла да провери дали всички писмени доказателства по
делото са налице, решението на окръжния съд е било обжалвано и потвърдено с
Решение № 6495/26.06.2003г. по адм.д.№ 9380/2002г. по описа на ВАС. Пред
касационната инстанция са били допустими ангажирането на писмени доказателства
и въпреки, че в мотивите си първоинстанциониня съд е посочил, че причината за
отхвърлянето на жалбата е не подаване на молбата на ищцата, то
при поредна процесуална активност същата е имала възможността да изиска
служебно или да представи лично депозираната молба.
Неблагоприятният изход от обжалването на решението на
областния управител пред съда провокирали ищцата да депозира редица сигнали до
прокуратурата за извършени престъпления от общ характер – чл.282 от НК, 319 от
НК и чл.211 вр. с чл.209, ал.1 от НК. Въз основа на тях били извършени множество проверки и процесуални
следствени действия от различни звена на прокуратурата, като впоследствие се
стигнало до откази и прекратявания на образуваните преписки и досъдебни
производства. Особено съществена е била извършената проверка по преписки с вх.№
1738/2010г. и с вх.№ 1471/2014г. по описа на Районна прокуратура – гр.Монтана,
по които е било постановено отказ да се образува досъдебно производство поради
изтекла абсолютна давност и по чл.24, ал.1 т.1 от НПК.
Именно тези процесуални действия, които не са
спомогнали ищцата да реализира правата си посредством наказателно – правната
репресия, са обусловили и правния й интерес от търсената искова защита.
В хода на съдебното производство пред съда са
ангажирани множество гласни и писмени доказателства. Видно от разпита на
свидетелите К.К., В.Т., В. Симеонова и О.Е. е, че към момента на депозиране на
молбата на ищцата и администрирането й по жалба до окръжен съд – гр.Монтана са
работили при ответника. Същите си спомнят за случилото се с преписката на
ищцата, но са категорични че с оглед изминалия период от време и различната
практика във връзка с обработването на преписките и тяхното администриране по
повод жалби, не могат да заявяват с категоричност кое е лицето, което е
отговаряло точно за преписката на ищцата във връзка с окомплектоването й и
изпращането й до окръжен съд – гр.Монтана. Свидетелите навеждат твърдения, че
са изпращани материалите в техния ксерокопиран вариант, а не в оригинал и е
напълно възможно да се касае за пропуск по ксерокопирането и администрирането
на документите. Показанията на свидетелите са сведени единствено до техните
служебни задължения, начина на упражняването им във връзка с поверените им
ангажименти, участието им в конкретни комисии, свързани с работата по
преписките на ищцата. Въпреки подробните им показания нито един от тези
свидетели не наведе конкретни обстоятелства, от които да може да се стигне до
извода за извършено престъпление и неговото авторство.
По делото са разпитани като свидетели си лицето Г. С.
и сина на ищцата В. Ц.. В своите показания първият свидетел твърди, че през
2000г. си спомня, че е бил посетил гр.Монтана и сядайки на кафе на центъра на
града неволно чул разговор как някаква млада жена се заканвала, че Ц. била станала
милионерка и щяла да връща пари. Впоследствие, също съвсем случайно, свидетелят
посетил сина на ищцата, свидетелят В. Ц., и след като също толкова случайно узнал,
че това е синът й, му възпроизвел чутия разговор.
Съдът не кредитира показанията на свидетеля С. в
частта, в която се твърди че си спомня, че е чул за отправяни закани по
отношение на ищцата. Съображенията в тази насока се изразяват в трудното
убеждаване за изключително феноменална памет на свидетеля, който си спомня за
чути думи спрямо конкретно лице преди 15г. Освен това свидетелят не посочва
нито кое е лицето, което е изрекло тези изрази, нито пък може да се приеме дали
в чутия разговор е става дума именно за ищцата, а не за някое друго лице по
повод друга преписка. Ето защо в тази им част показанията на свидетеля С. не
следва да бъдат кредитирани с необходимата степен на доверие. По отношение на
показанията на свидетелят В. Ц., в същите не въвеждат никакви твърдения, от
които да може да бъдат установени факти, свързани с предмета на доказване.
Възпроизвеждат се единствено преразказаните показания на свидетеля С., както и
неколкократните му посещения в гр.Монтана, заедно с неговата майка във връзка с
административното производство по обезщетяване с компенсаторни записи.
С оглед извършения анализ на събраните по делото
гласни доказателства съдът намира, че с изключение на показанията на свидетеля Г.
С., останалите свидетелски показания следва да бъдат ценени с като еднопосочни,
логични и непротиворечиви и в случай на известно несъответствие помежду им,
относно работата по окомплектоване и администриране на преписката на ищцата,
както и относно лицата, които са отговаряли за това, съдът отчита тези
противоречия като дължащи се на изминалия период от време, през който е напълно
нормално да липсват спомени в детайлите по извършваната дейност. В нито един от
разпитите на свидетелите не се съдържаха данни, относно лицето, което е
отговаряло за преписката на ищцата. От направена писмена справка до ответника
беше депозирано писмо с изх. № ПО – 04 – 7 /11/ от 07.06.2017г. от което е
видно, че не са открити писмени данни на кое лице е било възлагано
администрирането на жалбата на ищцата.
По отношение на приобщените писмени доказателства,
изразяващи се прокурорски преписки и заверени копия от досъдебни производства
съдът намира, че същите по никакъв начин не доказаха наличие на извършено
престъпление в настоящия процес. Приложените към тях писмени доказателства,
свидетелски показания и констатации на прокуратурата, изложени в мотивите на
издадените постановления, както и крайния резултат от извършените разследвания по
никакъв начин не обвързват съда, тъй като не се ползват със сила на присъдено
нещо в гражданския процес. Единственото доказателствено значение на тези
доказателства е, че ищцата е предприела активни правни действия, с които е
искала реализиране на наказателна отговорност спрямо лице, което е отговаряло
за окомплектоването и администрирането на жалбата й до съда. Никакви други
констатации или правни квалификации не могат да бъдат взети предвид, тъй като
това не са непосредствено събрани доказателства пред граждански съд. Изложеното
в писмената защита на процесуалния представител на ищцата, че му е известно кое
лице е извършило престъпление, са меко казано несериозни и не следва да бъдат
взети под внимание. По делото не беше ангажирано нито едно доказателство,
събрани по съответния процесуален ред на ГПК, което да уличи Мая Никовска.
Нито показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели,
нито приобщените писмени доказателства, могат да наведат до извода, че именно
това лице, като получило обратната разписка, е извършило престъпление. Подобни
фактически и правни изводи относно авторството на деянието не се основават на
нито едно от събраните по делото доказателства. Отразеното пък в пледоарията на
други защитник на ищцата, че следва да се отчетат констатациите и мотивите на
прокурора в постановлението за прекратяване на наказателното производство по
досъдебно производство № 654/2003г. по описа на ССлС и пр.пр. с № 43078/ 16.12.2014г.
също не са задължителни за съда, тъй като, както вече беше посочено по – горе в
мотивите, не се ползват със сила на присъдено нещо. Приобщените писмени
доказателства следваше да послужат като база за събиране на непосредствени
доказателства пред гражданския съд, а не да го обвързват с изявления,
констатации и материали, депозирани по други дела.
На следващо място и както е практиката на ВКС, в
гражданския процес по искове с правно основание чл. 97, ал.4 от ГПК (отм.), се установява
престъпно обстоятелство, употребено от законодателя като равнозначен смислов
израз на престъпление по смисъла на НК. Установяването на престъпно обстоятелство
по реда и на основание чл. 97, ал.4 от ГПК (отм.) изисква
доказване на всички елементи от престъпния състав с доказателствените средства
на ГПК, т.е. престъплението следва да бъде доказано както от обективна, така и
от субективна страна – в този смисъл е и Решение № 25 от 03.02.2009г. по гр.д.№
5511/07г.по описа на ІІ гр.о. на ВКС. За да бъде налице извършено престъпление
по чл.319 от НК следва да бъда безспорно установено, че конкретно лице е скрило
чужд или непринадлежащ нему документ с цел да причини другиму имотна вреда или
да набави за себе си имотна облага. От събраните по делото доказателства не
беше установено кое е конкретното лице, което е отговаряло за администрирането
на преписката на ищцата. Получаващите обратните разписки лица не могат да бъдат
уличени, че именно те са организирали движението на преписката, а не са били с
възложени функции единствено по тяхното получаване. Поради тази причина и в
хода на цялото съдебно производство не се установи по безспорен начин автора на
инкриминираното деяние. На следващо място за да бъде обсъдено наличието на
субективна страна на инкриминираното деяние, следва да бъде безспорно
установено неговото авторство. Дори и да се приеме, че може да се направи
някакво предположение за дадено лице, че е автор на деянието, то по категоричен
начин не се доказа субективната страна. Трудно съдът би приел, че дадено лице,
което не познава ищцата и по никакъв начин не е пряко или косвено свързано с
нея, би укрило неин документ, с цел да й навреди. По делото не са представени
доказателства, въз основа на които може да се прецени субективната страна на
деянието, което води до извода, че не е осъществен фактическия състав на иска с
правно основание чл.124, ал.5 от ГПК. В този смисъл е и съдебната практика по
наказателните дела, обективирана в Решение № 46 от 18.02.2010г. по н.д.№
665/2009г. І н.о. на ВКС, където изрично е посочено, че субективната страна на
изпълнителното деяние изисква наличието
на пряк умисъл и специална цел, която може да бъде свързана с причиняване на
други му вреда или набавяне за себе си или други го имотна облага. След като престъплението е възможно да бъде
извършено единствено при такава форма на вина, то деянието се явява
несъставомерно, тъй като по никакъв начин не беше доказано, че неустановеният
по делото субект с действията си е преследвал именно специалната цел, а именно
да причини вреда на ищцата – имуществена или морална. Вредите също следва да
имат свой обективен израз, а не да се целят по принцип.
Няма как да бъде приета тезата на ищцата, че субектът
ще действа със съзнанието, че ако не приложи съответната молба към
администриране на преписката, това ще доведе до отхвърляне на жалбата на ищцата
от окръжния съд. Наказателно правната теория не познава и не допуска т.нар
последваща вина. За прецизност може да бъде посочено в мотивите на решението,
че според съда неустановеният автор е извършил деянието по непредпазливост,
което е основание за търсене на дисциплинарна, но не и на наказателна
отговорност.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че
предявеният иск с правно основание чл.124, ал.5 от ГПК е неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото ищцата следва да бъде осъдена
да заплати на ответника направените от него разноски за юрисконсултско
възнаграждение съгласно чл.7, ал.1 т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300.00
лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от Ю.С.Ц., с ЕГН: xxxxxxxxxx, с адрес: xxx иск с правно основание чл. 124, ал.5
от ГПК, с който се иска да бъде признато за установено по отношение на Областна
администрация – гр.Монтана, представлявана от Областен управител – гр.Монтана
наличие на престъпно обстоятелство – скриване на молба с дата 21.05.1998г.,
чрез не прилагането й към преписка с изх.№ 474/09.03.2001г. до Окръжен съд –
гр.Монтана, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Ю.С.Ц.,
с ЕГН: xxxxxxxxxx, с адрес: xxx да заплати на Областна администрация –
гр.Монтана, представлявана от Областен управител – гр.Монтана сумата в размер
на 300.00 (триста) лева,
представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
получаване на препис от страните пред Окръжен съд – гр. Монтана.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: