РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, II-А въззивен състав в откритото
съдебно заседание на 12.05.2022 г. в състав:
Председател:
М. Г.
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 2928 по описа за
2021 година,
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна
жалба от Б. Т.Л. с ЕГН ********** и М.С.Л. с ЕГН ********** срещу Решение № 171588/07.08.2020г.,
постановено по гр. д. № 72399/2018г. по описа на Софийски районен съд, 118 с-в,
в частта, с която са уважени в условия на разделност (1/3 за Б.Л. и 2/3 за М.Л.),
предявените от „Т.С.“ЕАД искове по чл. 422 ГПК вр. с чл. 153 от ЗЕ за заплащане
на вземания за цена на доставена и неплатена ТЕ за периода 01.10.2015-30.04.2017г.
в размер на 1225,33 лева и цена за услугата „дялово разпределение“ в размер на 28,75
лева за периода 01.10.2015-30.04.2017г.
Депозирана е и частна жалба от М.Л. срещу Определение от 29.09.2020г.
на СРС по чл. 248 ГПК в частта му с което искането на адвокат Н. за присъждане
на хонорара по чл. 38 ЗА е отхвърлено над сумата от 42,23 лева до 360,00 лева
(минималния хонорар с ДДС).
Във въззивната жалба са изложени аргументи за неправилност
на решението в обжалваните части поради съществени процесуални нарушения,
неизключване на оспорени доказателства, необосновано кредитиране на
експертизите, които не били оспорени и не били съпоставени с други
доказателства по делото.
Посочва, че правилно СРС приел, че не е налице забава,
но това следвало да доведе до отхвърляне на исковете и за главница, а не само
за лихви. Счита, че за уважаван е на иск за парично вземане задължението трябва
и да бъде изискуемо. Не били взети предвид направените оспорвания на документи.
В частната жалба на са изложени аргументи, че следва
да се присъди минималния хонорара по наредба 1/2004г и че цитираната в
определението по чл. 248 ГПК практика не е в смисъла приет от СРС, както и че
неправилно възнаграждението е определено съобразно отхвърлената част от
исковете.
Постъпили са отговори на жалбите, с които те се
оспорват и се иска потвърждаване на решението и на определението по чл. 248 ГПК.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС констатира, че решението е валидно и допустимо. По отношение
на неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и от
императивните материални норми.
Разгледана
по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
Няма спор и се установява от
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 5 от 24.06.2008 г., том II, рег. № 10640, нот. дело №
193/2008 г., че процесният недвижим имот е собственост на Б.Т.Л. и М.С.Л., при
квоти: 1/3 идеална част за Б.Л. придобита чрез дарение и 2/3 идеални части за М.Л.
придобити чрез дарение и наследство. В разглеждания случай по делото се
установява, че Б.Л. и М.Л. /последната декларирала, че е титуляр на правото на
собственост – видно от списък на етажните собственици, неразделна част от
протокол за проведено Общо събрание на етажните собственици – л. 25 от
първоинстанционното дело/ притежават правото на собственост върху процесния
имот, което налага приемането на извод, че през процесния период те са имали
качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Оплаквания срещу изводите на СРС относно количеството
на доставената ТЕ са неоснователни. Правилно СРС е кредитирал изготвената по
делото СТЕ. Заключението на вещо лице е самостоятелно доказателствено средство,
което едновременно може да служи и за проверка на други доказателства по
делото. За своето заключение вещото лице носи и наказателна отговорност. Ето
защо няма никаква пречка чрез заключение на вещо лице да бъдат установявани и
такива обстоятелства, които могат да се установяват и с документи.
В случая в заключението си вещото лице е посочило
какви документи е проверило и е направило изводи, че твърдените суми са
съответни на количеството ползвана ТЕ от ответника.
Неоснователни са оплакванията относно неизключване на
оспорени доказателства. Оспорванията които са направени с отговора на исковата
молба се отнасят всъщност до относимостта на част от доказателствата и до
тяхната доказателствена стойност. Такива оспорвания не водят до откриване на
производство по чл. 193 ГПК, нито до изключване на дадени доказателства от
делото. В случая оспорванията на представени справки от счетоводната система на
ищеца и неизключване на тези справки от доказателствата по никакъв начин не
води до процесуални нарушения доколкото се касае за едностранно съставени от
ищеца документи, които се преценяват с решението по делото и поначало нямат
доказателствена сила относно ищцовите твърдения. СРС е изградил фактическите си
и правни изводи на неоспорените писмени доказателства относно правата на
собственост и на СТЕ. По делото фактури няма представяни и са напълно
неотносими оспорванията в тази насока с отговора на исковата молба.
За валидното възникване на задължението за заплащане на
ТЕ е напълно достатъчно съществуването на облигационно отношение между
страните, за което в случая няма спор и правилното от гледна точка на
установените с нормативен акт правила за отчитане и разпределение на
доставената ТЕ между потребителите в
СЕС. Без значение е дали има или няма договор между потребителите и лицето,
извършващо дяловото разпределение.
Важното е да се докаже, че самото разпределение на енергията е извършено
в съответствие с нормативната уредба, а именно в тази насока е и заключението
на СТЕ.
Същото е отговорило и на възраженията за техническа
годност на средствата за търговско измерва- общия топломер.
В сградата няма доставяна ТЕ за БГВ и възраженията в
тази насока са неотносими.
Неоснователно е становището на жалбоподателите, че при
извод за липса на забава следва да се направи извод за отхвърляне и на исковете
за главници. Неправилно жалбоподателите приравняват забавата за изпълнение не
едно задължение с неговата изискуемост и неговото съществуване.
Разликите са изяснени и ТР 5/2017г. на ОСГТК на ВКС.
В случая задължението възниква с факта на ползване по
договор на ТЕ.
Отношенията между страните се уреждат от действалите
за периода Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от „Т.С.“ЕАД *** от 28.03.2013г., одобрени с Решение на КВЕР ОУ-2/
03.02.2014г. и ОУ на ищеца от 2016г.
в сила от 11.08.2016г.
Предвиденото в ОУ от 2014г. публикуване на месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно за изпадане в забава е необходимо да
има отправена покана до длъжника-тоест да се докаже, че фактурите (месечна и
изравнителни ) са публикувани на интернет страницата на продавача и точната
дата. Без това не е възможно да се изпадне в забава за плащане, защото не е
започнал да тече срок за плащане след поканата. При липса на доказателства за
покана за плащане на задълженията възникнали
и отнасящи се до за периода 01.10.2015г-31.07.2016г. то за тях ролята на покана
се изпълнява от депозираното заявление по чл. 410 ГПК, с което кредитора
всъщност иска плащане. Това влече недължимост на лихви за забава за периода от
възникване на задълженията до подаване на заявлението, но няма и не може да има
за последица липса на задължение.
Следва да се отбележи, че неправилно СРС е отхвърлил
искът за лихва за забава върху задълженията за останалия процесен период,
защото от м.08.2016г са в сила нови ОУ на ищеца, които установяват конкретен
срок за плащане на задълженията (45 дни от изтичане на периода за който се отнасят)
и при тяхното действие нужда от покана няма. Но липсва жалба на ищеца и положението
на жалбоподателите не може да се влошава.
По изложените съображения решението следва да се потвърди
в обжалваните му части.
Неоснователна е частната жалба на М. Г. срещу определението
по чл. 248 ГПК.
Напълно правилно СРС е определил дължимия по чл. 38 ЗА
хонорара съобразно уважената и отхвърлена част от исковете.
При присъждане на възнаграждение по чл. 38 ЗА не се
изключва приложението на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Страна дължи разноски винаги
съобразно изхода на делото по правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК
В този смисъл е и трайната практика на ВКС Определение
№ 50 от 21.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2348/2020 г., II т. о., ТК Определение № 480 от 12.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 122/2019 г., IV г. о., ГК; Определение
№ 107 от 22.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4103/2021 г., III г. о., ГК и
много други.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски за
въззивното производство има само въззиваемия ищец, който претендира
юрисконсултско възнаграждение. СГС намира, че то следва да се определи на 50,00
лева, от която сума Б.Л. дължи 1/3 или 16,66 лева, а М.Л. 33,34 лева.
Водим от гореизложеното СГС, II-А въззивен състав
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 171588/07.08.2020г., постановено по гр. д.
№ 72399/2018г. по описа на Софийски районен съд, 118 с-в, В ОБЖАЛВАНИТЕ ОТ Б.Л.
и М.Л. части.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 29.09.2020г. на СРС по чл. 248 ГПК по
същото дело в обжалваната от М.Л. част.
ОСЪЖДА М.С.Л.
с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ НА „Т.С.“ЕАД 33,34 лева разноски за
въззивното дело.
ОСЪЖДА Б. Т.Л.
с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ НА „Т.С.“ЕАД
16,66 лева разноски за въззивното дело
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2.