Р
Е Ш Е Н И Е № 260001
град Шумен, 17.08.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменски окръжен съд в открито заседание на двадесет
и трети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица ХаджиИ.
2. мл. с. Соня Стефанова
Като разгледа докладваното от младши съдия Стефанова
в. гр. дело № 177 по описа за 2020 год. на Шуменски окръжен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 16/05.03.2020 год., постановено по гр.д.
№ 790/2018 год. по описа на Районен съд – Велики Преслав е признато за
установено по отношение на М.К.А., че П.С.И. е собственик на недвижим имот - апартамент № , ет., находящ се в гр.В., обл.Ш., ул.“...“ № , със застроена площ 73.62 кв.м,
състоящ се от кухня, хол, спалня, коридор, санитарен възел, при
граници:изток-улица, запад-улица, север- ап.24, юг-стълбищна клетка, на същия
етаж ап.10, над обекта-покрив, под обекта- ап.5, ведно с прилежащотото му
избено помещение със застроена площ 7.95 кв.м, заедно със съответните идеални
част от общите части на сградата и правото на строеж върху УПИ ХІV в кв.51 по
плана на гр.В., който е придобил процесния имот по силата на Нотариален акт за
дарение на недвижим имот от 05.10.2016 г. рег.№*, дело №*/2016 г. по описа на
Нотариус с рег.№*на НК, с район на действие ВПРС и ответницата М.К.А. е осъдена
на осн. чл. 108 от ЗС да предаде на ищцата владението върху така описания
недвижим имот. Със същото решение ответницата е осъдена на осн. чл. 59 от ЗЗД
да заплати на ищцата сумата от 1536.00 лева, представляваща обезщетение за
ползване на посочения недвижими имот, собственост на ищеца без основание за
периода 15.10.2016 г. – 15.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска 19.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като за
горницата до пълния предявен размер от 1920.00 лв. исковата претенция е
отхвърлена като неоснователна. Присъдени са разноски.
Недоволна от така постановеното решение остава
ответницата в първоинстанционното производство, която го обжалва в частта, в
която е уважена исковата претенция с пр. осн. чл. 108 от ЗС, както и в частта,
в която е уважен искът по чл. 59 от ЗЗД за сумата от 1536.00 лева.
Жалбоподателката изтъква, че не е доволна от постановеното съдебно решение в
атакуваните части. Счита същото за неправилно по подробно изложени съображения.
Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго,
с което да бъдат отхвърлени исковите претенции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от въззиваемата страна П.С.И., чрез процесуалния си представител адв. Б.Б. ***, в който излага, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да
бъде потвърдено. Претендира сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК,
от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа като апелация (т. нар.
„ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. Решение
№ 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение №
189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК. След проверка
по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при
постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
Тъй като не е депозирана жалба срещу решението в
частта, с която искова претенция с правно осн. чл. 59 от ЗЗД е отхвърлена за
горницата над 1536.00 лева до пълния предявен размер от 1920.00 лв., по
отношение на същата решението на първоинстанционния съд е влязло в законна
сила.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
Съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот
от 05.10.2016 г. рег.№*, дело №*/2016 г. по описа на Нотариус .с рег.№*на НК, с
район на действие ВПРС, вписан в Служба по вписванията вх. рег. № *, акт № *, том
, дело № */2016 год., ищцата П.С.И. е придобила право на собственост върху
недвижим имот апартамент №9, ет.3, находящ се в гр.В., обл.Ш., ул.“...“№, със
застроена площ 73.62 кв.м, състоящ се от кухня, хол, спалня, коридор, санитарен
възел, при граници:изток-улица, запад-улица, север- ап.24, юг-стълбищна клетка,
на същия етаж ап.10, над обекта-покрив, под обекта- ап.5, ведно с прилежащотото
му избено помещение със застроена площ 7.95 кв.м, заедно със съответните
идеални част от общите части на сградата и правото на строеж върху УПИ ХІV в
кв.51 по плана на гр.В..
Не е спорно, че ответницата М.К.А. и синът на ищцата
С.И.С.са били във фактическо съжителство, по време на което им се е родила
малолетната С.С.И.. За доказване на това обстоятелство по делото е представено
Удостоверение за раждане от *** год. От 2011 год. М.А., С.С.и детето им са
живели в описаното по-горе жилище. След раздялата си с ответницата през 2013 год.,
С.напуснал жилището, а ответницата останала да живее в имота заедно с общото им
дете.
Видно от приложената по делото Справка за актуално
състояние на трудовите договори на ответницата, изд. на 08.03.2019 год., същата
е сключила трудов договор с „Пашабахче България“ ЕАД на 22.01.2018 год. като
липсват данни трудовото правоотношение да е прекратено. След извършена от съда
служебна справка в Търговския регистър се установи, че седалището и адресът на
управление на дружеството е в гр. Т.,Ж.К.,....
От заключението на назначената пред
първоинстанционния съд СТЕ се установява, че средният пазарен наем на
процесното жилище е в размер на 64 лева/ месечно, а сумата от наемите за
претендирания с исковата молба период възлиза на 1536 лева.
По делото са събрани доказателства, посредством
разпита на свидетелите С.И. и С.С.(син на ищцата) водени от ищцата и Ш.А.
(майка на ответницата), водена от ответницата. Свидетелите единодушно излагат,
че ответницата и синът на ищцата са живели заедно в процесното жилище от 2011
год. От съвместното си съжителство имали дете. От показанията на свидетелите се
установява, че след като С.напуснал жилището през 2013 год., в него останала да
живее ищцата, заедно с детето им. Свид. С.сочи, че ответницата неколкократно е
била канена да напусне процесния имот, но отказвала да го освободи. Свид. С. И.
сочи, че през месец август 2018 год. ответницата е отишла да живее в Т. ,
заедно с детето си. От друга страна, свид. А. твърди, че не е чувала ищцата или
синът й да имат претенции по отношение на жилището, нито да са канили дъщеря й
да го освободи. Излага, че ответницата преди 2 години е напуснала апартамента,
заедно с детето и се е установила в гр. Т. , където има работа, но не сочи кога
точно се е случило това. Уточнява, че към момента на повеждане на съдебното
заседание пред първоинстанционния съд (29.11.2019 год.) багажът на ответницата
все още се намира в процесното жилище и последната не е предала ключовете от
него на ищцата.
По реда на чл. 176 от ГПК са изслушани обясненията на ответницата на
поставен от ищцата въпрос, по време на които тя излага, че е запозната с
преписката в Районна прокуратура – Велики Преслав, водена по жалба на ищцата
през 2017 год. за освобождаване на процесното жилище, но сочи, че не е
разпитвана и не е давала обяснения в прокуратурата.
Приложени са материалите по Преписка вх.№571/2017 г.
по описа на РП-В.Преслав, от които се установява, че ищцата е отправяла устни
молби до ответницата да напусне жилището. В обясненията си ответницата е
изразила готовност да освободи апартамента през пролетта на 2018 год. Излага,
че не се е самонастанила. С постановление от 31.10.2017 год. РП – Велики
Преслав е отказала да образува досъдебно производство, поради липса на
достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са кумулативно съединени искове с пр. осн.
чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на процесното
жилище и за осъждане на ответницата да й предаде владението върху него и с пр.
осн. чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати сумата от 1920 лева, представляваща
обезщетение за лишаването й от ползване на собствения й недвижим имот за
периода от 15.10.2016 г. до 15.10.2018 год.
По отношение на исковата претенция с пр. осн. чл.
108 от ЗС:
За да бъде
уважен ревандикационният иск, е необходимо кумулативното наличие на
следните три предпоставки: 1. Имотът, предмет на иска, да е собственост на ищцата;
2. Да се владее от ответницата; 3. да се владее от нея без правно основание. С
оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест, в тежест на ищцата
е да докаже наличието на положителните предпоставки, а на ответницата - че
владее на правно основание.
Не се спори между страните, че процесното жилище е
било обитавано от ответницата, сина на ищцата С.С.и общото им дете от 2011 год.
През 2013 год. двамата се разделили и С.го напуснал, като в апартамента
останали да живеят ответницата и малолетното дете. Няма спор, че жилището
първоначално е било частна общинска собственост, а впоследствие през 2016 год.
е било закупено от С.С..
Не е спорно, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че С.С.е дарил процесния недвижим имот на ищцата и
съгласно приложения по делото нотариален акт същата се явява собственик на
жилището.
Няма спор, че ответницата е обитавала апартамента,
заедно с дъщеря си (внучка на ищцата) до началото на 2018 год., когато
ответницата е започнала работа и по нейни твърдения се е установила заедно с
детето в град Т. по местоработата си.
Спорно е основанието, на което имотът се е владеел
от ответницата, както и до кой момент същата е обитавала процесното жилище.
Според ищцата през претендирания период от време ответната страна е владеела
имота без никакво правно основание и дори въпреки изричното й противопоставяне
да го ползва. В тази връзка заявява, че многократно е отправяла устни покани до
ответницата да напусне жилището, но тъй като същата не го е освободила, се
принудила да сезира прокуратурата с молба на 23.08.2017 год. Ответницата
оспорва твърденията на ищцата като излага, че никога не е била канена от ищцата
да освободи жилището и да й предаде ключовете от него. След образуване на Преписка
вх.№571/2017 г. по описа на РП-В.Преслав в дадените от нея обяснения е
споделила, че през лятото на 2017 год. токът в жилището е бил спиран двукратно,
като вторият път това е станало по молба на ищцата. В обясненията си
ответницата е заявила, че ще напусне жилището през пролетта на 2018 год. В
отговора на исковата молба последната е посочила, че тъй като е започнала
работа на 22.01.2018 год. в град Т. , е освободила жилището още в началото на
2018 год.
От показанията на свид. А. се установява, че към
29.11.2019 год. (датата на съдебното заседание, в което е била разпитвана в
качеството си на свидетел) багажът на ответницата все още се е намирал в
процесния апартамент, а ключовете от него не са били предадени на ищцата.
С оглед събраните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав приема, че първата предпоставка за уважаване на
исковата претенция е налице.
По отношение на втората и третата предпоставки,
съдът намира следното:
От доказателствената съвкупност се установява, че
след раздялата на свид. С.с ответницата, последната е останала да живее в
процесния апартамент – общинско жилище, заедно с общото им дете, а С.се е преместил
в друго жилище. Установява се също така, че имотът е бил придобит от С.през
месец септември 2016 год. Липсват надлежни доказателства С.като собственик на
имота да се е противопоставял ответницата и малолетното им дете да живеят в
процесното жилище. Последните са обитавали имота с ясното съзнание, че той
принадлежи на С., баща на малолетното дете, който не е имал претенции за
освобождаване на жилището или за заплащане на наем. Няма данни в този смисъл и
след месец октомври 2016 год., когато имотът е прехвърлен на ищцата. Последната
е знаела, че А. и дъщеря й С.С. (внучка на ищцата) са продължавали да живеят в
апартамента, но остана недоказано твърдението на ищцата, че непосредствено след
като е придобила право на собственост върху имота, е довела до знанието на
ответницата това обстоятелство и е заявила желание тя и дъщеря й да напуснат
жилището или да й заплащат наем. Показанията на свид. С.(син на ищцата) в тази
насока, преценени при условията на чл. 172 от ГПК, не следва да бъдат
кредитирани, доколкото същите противоречат на останалите събрани по делото
гласни и писмени доказателства. От всичко изложено може да се достигне до
извода, че ответницата и нейното дете са били допуснати да живеят в жилището от
страна на първоначалния собственик С., а впоследствие и от ищцата.
Може да се приеме, че желанието на ищцата
ответницата да напусне жилището и да заплати обезщетение, е изразено едва на
23.08.2017 год., когато ищцата е сезирала прокуратурата с твърдение, че
ответницата се е самонастанила в процесното жилище. До тази дата М.А. е
ползвала имота на основание допускането й безвъзмездно от собственика, което
сочи на надлежно правно основание. Същата ползва имота без основание след
посочената дата. Безспорно към датата на завеждане на исковата молба – 19.10.2018
год. ответницата физически вече не е обитавала процесното жилище, като същата,
заедно с детето си се е установила в град Т. , където работи, а детето посещава
училище. Това обстоятелство се заявява единодушно от разпитаните в хода на
производството свидетели. Установи се, обаче, че ответницата не е предала
ключовете от апартамента на ищцата, нито е прибрала багажа от него, за което
свидетелства майката на ответницата. Показанията й в тази част, преценени от
съда с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, следва да бъдат кредитирани.
Предвид
изложеното, следва да се приеме, че от 23.08.2017 год. ответницата владее
процесното жилище без правно основание, доколкото нито е предала ключа от него
на ищцата, нито е изнесла багажа си. Няма никакво значение за основателността
на исковата претенция, че последната е напуснала недвижимия имот, след като на
практика продължава да лишава собственика от възможността да ползва пълноценно
имота си.
Ето защо, ревандикационният иск е основателен и
доказан и като такъв следва да се уважи, както правилно е направил
първоинстанционният съд.
По отношение на исковата претенция с пр. осн. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД:
Неоснователното обогатяване като правен институт
почива на принципа на справедливостта, който изисква всяко едно имуществено
разместване да е правно оправдано.
Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка
на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Възникването на спорното материално право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
ответникът без правно основание да е ползвал през релевантния период процесния
имот; 2. ищецът да е бил собственик на имота, като не е могъл да го ползва
лично или е бил лишен от възможността да получава граждански плодове от него
(например наемно възнаграждение); 3. ответникът да се е обогатил; 4. ищецът да
е обеднял, тъй като не е могъл лично да ползва имота или да получава от него
граждански плодове; 5. връзка между обедняването и обогатяването, т. е.
обедняването и обогатяването да не са в пряка причинно-следствена
закономерност, а да произтичат от един общ факт или от обща група факти и 6. за
ищеца да липсва друг ред за защита на твърдените права.
За да възникне правото на обезщетение за ползването
на чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не
съществува основание да държи имота. Съдебната практика трайно се е ориентирала
към разбирането, че обезщетение по чл. 59 от ЗЗД се дължи само в случаите на
неоснователно владение върху вещта, като покана не е необходима (в този смисъл
решение № 381 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 272/09 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №
1615 от 09.05.1996 г. по гр.д. № 1678/95 г. на ВС, ІV. г.о., решение № 378 от
28.07.2010 г. по гр.д. № 148/ 09 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 217 от
08.10.2013 г. по гр.д. № 1290/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 298 от
14.12.2011 г. по гр.д. № 1502/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.).
В настоящия случай е предявена претенция за
обезщетение по чл.59, ал.1 от ЗЗД с твърдение,
че за периода от 15.10.2016 год. до 15.10.2018 год. ответницата се е обогатила
неоснователно, тъй като е лишила ищцата - собственик от гражданските плодове на
процесния имот (пазарния наем).
Установи се в настоящото производство, че до
23.08.2017 год. за ответницата е съществувало валидно основание, на което е
владеела имота, а именно: допускането й безвъзмездно от собственика. След тази
дата, владението на имота е неоснователно. Установи се още, че към датата на
подаване на исковата претенция ответницата не е предала ключовете от жилището
на собственика, нито е освободила имота от вещите си. Ето защо искът по чл. 59
от ЗЗД се явява основателен за периода от 23.08.2017 год. до 15.10.2018 год.
При предявена претенция по чл. 59 от ЗЗД,
обогатилият се дължи връщане на онова, с което се е обогатил без основание до
размера на обедняването, т. е. дължи се по - малката сума измежду обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника. В процесния случай ответницата се е
обогатила като си е спестила разходи за наем. Следва да се отбележи, обаче, че заедно
с ответницата в жилището е живяло и малолетното дете С.С.. Доколкото искът е
насочен единствено срещу майката, то съдът следва да съобрази това
обстоятелство и да намали обезщетението с 1/ 2.
Що се отнася до размера на същото, следва да
възприеме изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, която е
обективна и компетентно изготвена, почиваща на знанията и опита на експерта.
Съгласно заключението средният пазарен наем на процесното жилище възлиза на 64
лева/ месечно. Следователно исковата претенция с пр. осн. чл. 59 от ЗЗД се
явява основателна за периода 23.08.2017 год. – 15.10.2018 год. (за 14 месеца)
до сумата от 448 лева.
Предвид гореизложеното, първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, в която е уважена исковата претенция с пр. осн.
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за горницата над 448 лева до пълния присъден размер от
1536 лева. В частта, в която по иска с пр. осн. чл. 108 от ЗС съдът е признал
за установено, че ищцата е собственик на процесния недвижим имот, осъдил е ответницата
да предаде владението върху него и я е осъдил да заплати на ищцата обезщетение
в размер на 448 лева на осн. чл. 59 от ЗЗД, решението е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
По разноските:
Предвид изхода на спора,
корекция следва да претърпят присъдените в първоинстанционното производство
разноски, като на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК с оглед уважената част от исковите
претенции, на ищцата следва да се присъди сумата от 639 лева, представляваща
сторените разноски, съобразно уважената част от исковата претенция. Съобразно
изложеното по-горе и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед отхвърлената част от
исковите претенции на ответната страна следва да бъде присъдена сумата от 230
лева. С оглед обстоятелството, че първоинстанционният съд е присъдил в нейна
полза разноски в размер на 84,28 лева, ищцата следва да бъде осъдена да доплати
сумата от 118,72 лева.
Ето защо, решението следва
да бъде отменено и в частта за разноските, присъдени в полза на ищцата, за
горницата над 639 лева до пълния присъден размер.
В настоящата инстанция се
дължат разноски на жалбоподателката – ответница в първоинстанционното
производство за заплатената от нея държавна такса за въззивно обжалване,
съобразно уважената част от въззивната й жалба в размер на 25 лева.
При този изход на въззивното производство на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, въззиваемата страна П.С.И.
също има право на разноски, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба, за
което своевременно
е представен списък за разноски по чл. 80 от ГПК. Същите възлизат на 407 лева.
Така мотивиран Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 16/05.03.2020 год., постановено по гр.д. № 790/2018 год. по описа на
Районен съд – Велики Преслав в частта, в която на
основание чл. 59 от ЗЗД М.К.А. е осъдена да заплати на П.С.И. обезщетение за
ползване без основание на следния недвижим имот: апартамент № , ет., находящ се
в гр.В., обл.Ш., ул.“...“ № , със
застроена площ 73.62 кв.м, състоящ се от кухня, хол, спалня, коридор, санитарен
възел, при граници:изток-улица, запад-улица, север- ап.24, юг-стълбищна клетка,
на същия етаж ап.10, над обекта-покрив, под обекта- ап.5, ведно с прилежащотото
му избено помещение със застроена площ 7.95 кв.м, заедно със съответните
идеални част от общите части на сградата и правото на строеж върху УПИ ХІV в
кв.51 по плана на гр.В., който е придобил процесния имот по силата на
Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 05.10.2016 г. рег.№*, дело №*/2016
г. по описа на Нотариус .с рег.№*на НК, с район на действие ВПРС, за горницата
над 448 лева до присъдените 1536 лева (за сумата от 1088 лева), както и за
периода от 15.10.2016 год. до 23.08.2017 год., както и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищцата
сторените пред първоинстанционния съд съдебно-деловодни разноски за горницата
над 639 лева до присъдения размер от 906.63 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част – в частта, касателно произнасянето по
исковата претенция с пр. осн. чл. 108 от ЗС, с която е признато за установено,
че П.С.И. е собственик на процесния недвижим имот и М.К.А. е осъдена да предаде
владението върху него, както и в частта, с която М.К.А. е осъдена да заплати на
П.С.И. обезщетение в размер на 448 лева на осн. чл. 59 от ЗЗД.
В
останалата необжалвана част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА
на осн. чл. чл. 78,
ал. 3 от ГПК П.С.И., ЕГН: ********** да
доплати на М.К.А., ЕГН: ********** сумата от 118,72 лева, представляващи
сторените пред първоинстанционния съд съдебно- деловодни разноски.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК П.С.И. да заплати на М.К.А. сумата от 25 лева –
сторени разноски пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК М.К.А. да заплати на П.С.И. сумата от 407 лева -
сторени разноски пред настоящата инстанция.
В частта касателно произнасянето по исковата претенция с пр.
осн. чл. 108 от ЗС, решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
В частта касателно произнасянето по претенцията с пр. осн.
чл. 59 от ЗЗД, решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.