РЕШЕНИЕ
№ 213
гр. Бургас, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА
при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА Гражданско дело
№ 20222120105355 по описа за 2022 година
Производството е образувано по исковата молба на Т. П. С., ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр. .... чрез пълномощника адвокат Д. Т., съдебен адрес: гр. ....,
против „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление гр. ...,
представлявано от управителя И..Н..Х..- С.., с която се иска прогласяване на нищожността
на клаузата на чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от Договор за потребителски кредит до 500 лева №
....сключен между страните на 26.04.2022г., поради противоречието й със закона и добрите
нрави и поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит от 26.04.2022 г., с който от ответното дружество е била предоставена
сума в размер на 500 лева, за срок от една година с възможност за удължаването му до пет
години, при ГПР от 49.09%. С атакуваната като нищожна клауза е уговорено заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение съгласно чл. 4,
ал. 3 от договора, а именно парична гаранция от 1000лв. или двама свидетели, които да
отговарят на определени условия, която неустойка се начислява на ден, считано от изтичане
на срока за предоставяне на обезпечение. Посочва се, че длъжникът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т.1 вр. т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите,
поради което по отношение на представения договор за кредит са приложими правилата на
Закон за потребителския кредит и разпоредбите на чл.143 – 148 ЗЗП. Твърди се, че така
предвидената неустойка се нарушава принципа на справедливост и еквивалентност на
насрещните престации и същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция, както и
че противоречи на закона и добрите нрави. Ангажирани са писмени доказателства.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с
който претенцията се оспорва като неоснователна и се иска нейното отхвърляне. Излагат се
подробни съображения за валидността на клаузата и съответствието й с необходимостта от
1
обезпечение на задължението. Оспорват се всички аргументи на ищеца за неравноправност.
Ангажирани са писмени доказателства.
Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 19-23
ЗПК.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че
между „НЕТКРЕДИТ“ ООД и ищцата С. е бил сключен процесният договор за
потребителски кредит “до 500” № ....от 26.04.2022 г., съгласно който кредиторът е
предоставил на длъжника сумата от 500лв. Срокът за погасяване на задължението е до една
година от сключване на договора, като с изтичането му срокът за ползване се удължава
автоматично с една година общо пет години, ако в 30-дневен срок преди изтичането на
първоначалния период нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяване на
договора. В рамките на срока кредитополучателят може да многократно да усвоява суми по
кредита до максимално разрешения лимит, като необходимо условие за усвояване на
следващ транш е кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои задължения по
предходен транш. Договорът е сключен от разстояние и представлява потребителски кредит
по смисъла на ЗПК, видно от чл. 1 от договора. Видно от чл.11 от договора,
кредитополучателят следва да заплаща възнаграждение за всеки транш в размер на 40.60 %
от главницата, а уговореният ГПР е в размер на 49,09%.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора страните са уговорили, в срок до края на деня,
следващ деня на предоставяне на сумата на първия транш, кредитополучателят да
предостави гаранция по кредита в размер на 1000лв. и със срок на валидност до 26.04.2027г.
В чл.6 от договора е предвидено заплащането на неустойка при неосигуряване на гаранция,
а именно: в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита
по чл. 4, ал. 3 в установения срок, той дължи на дружеството неустойка в размер на 400 лв.
плюс 0.89 % от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0.89 % от
сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Неустойката се начислява на ден, считано
от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 и се дължи за периода, в който кредитът е без осигурена
гаранция. Предвидено е неустойката да се заплаща заедно със следващото лихвено плащане
по кредита, на падежа на лихвеното плащане.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен и кредитополучателят не е представил
обезпечение – парична гаранция.
Спорен по делото е въпросът за действителността на уговорената неустоечна клауза,
като от ищеца се иска установяване на нейната нищожност. Съдът е длъжен да разгледа
основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-
тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-лекия – противоречие с
добрите нрави.
В случая е безспорно, че кредитополучателят е потребител, по смисъла на § 13, т.1 от
ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените по-горе
разпоредби, освен ако търговецът не установи, че клаузата по договора е била индивидуално
уговорена /чл.146, ал.4 ЗЗП/. Не са оборени твърденията на ищеца, че се касае за подготвени
предварително и типови договори на кредитора, като потребителят не е имал възможност да
повлияе при изготвяне на текста на документа. Затова, доколкото не е налице изключението
по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за противоречието на клаузата с
изискването за добросъвестност и наличието на значително неравновесие между правата и
2
задълженията на доставчика и потребителя.
Съгласно чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП неравноправна е клауза в договор, сключен с
потребител, която е в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като: позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание или да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора.
Съдът, като съобрази текста на сключения договор намира, че така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на
задължението за предоставяне на обезпечение. По същността си тя не обезпечава
изпълнението на основното задължение по договора, а вторичното задължение за
предоставяне на обезпечение. Само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора. Напротив, с уговарянето на неустойката като
обезпечение на друго обезпечение кредиторът си осигурява облага преди да изтече срокът за
заплащане на главницата и лихвите по кредита. Следователно уговорената неустойка излиза
извън основните й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, доколкото
същата се дължи дори при редовно изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата
сума, в която хипотеза не би имал право да се ползва от обезпечението (от внесената
гаранция). Също така чл. 4, ал. 3 от договора предвижда поръчителят да отговаря на
условия, които са несъпоставими с размера на обезпечаваното задължение. Така въведените
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения за длъжника и то до степен изцяло да се възпрепятства изпълнението му. Този
извод се налага при съпоставяне на размера на кредита (от 500лв.) и размера на
необходимата гаранция (от 1000лв.) Дори при изпълнение на поетите задължения за
връщане на заетата сума, ведно със съответната възнаградителна лихва, отново съобразно
уговорките по договора се дължи претендирана неустойка, което противоречи на същността
на неустоечната клауза. Тоест, кредиторът получава реално парична сума, заедно с вноските
по кредита и на техния падеж, преди да са настъпили каквито и да е вреди. Така се
наблюдава и значително оскъпяване на ползвания заем, като размерът на неустойката е
необосновано завишен, спрямо предвидимите при сключване на договора вреди, поради
което е налице хипотеза на типично неравноправно договаряне по смисъла на чл.143, т.3
ЗЗП. С включване на това вземане за неустойка в погасителните вноски по съществото си се
добавя сума към възнаградителната лихва, която се явява печалба за дружеството.
Следователно начинът, по който е уговорено погасяването на задължението за неустойка,
позволява то да се определи като разход по кредита, който следва да бъде включен ГПР,
съгласно дефиницията на чл.19 ЗПК. Доколкото нито се твърди, нито се установява
включването му при изчисление на ГПР, клаузата се явява уговорена с цел да се заобиколни
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е предвиден максимален размер на
ГПР. Следва да се посочи още, че правилата на чл. 16 и чл. 10а ЗПК вменяват задължение на
кредитора преди сключване на договора за кредит сам да оцени кредитоспособността на
потребителя и то без да начислява допълнителни суми за това. Ето защо, не следва върху
кредитополучателя да се прехвърля финансовата тежест за оценката на
платежоспособността на длъжника и евентуалните вреди, които кредиторът би могъл да
претърпи, ако се окаже неплатежоспособен.
С оглед всичко изложено, съдът намира, че клаузата за неустойка е недействителна
поради противоречието й с нормата на чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 ГПК и предявеният
3
иск се явява основателен и доказан, поради което следва да бъде прогласена нищожността
на чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от договора, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл. 78 ГПК и предвид изхода на делото, претенцията на ищеца
за разноски се явява основателна и съобразно представения списък в тежест на ответника
следва да се възложи плащането на сумата от 50 лв. – държавна такса. Също така, съгласно
разпоредбата на чл. 38 от Закон за адвокатурата и чл. 7, ал. 2 от Наредба за минималните
адвокатски възнаграждения (в редакцията й към датата на сключване на договора за правна
помощ) и съобразно представеното по делото пълномощно за процесуално представителство
на ищеца, в полза на адв. Д. Т. от АК-Хасково следва да бъдат присъдени 600 лв. адвокатско
възнаграждение, дължими от ответника.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 ГПК, Бургаски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от
Договор за потребителски кредит до 500 лева № ....сключен на 26.04.2022г., между Т. П. С.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. ....., и „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: ...., със
седалище и адрес на управление гр. ..... на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление гр. ....
..., да заплати на Т. П. С., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. ...., сумата от
50 (петдесет) лева представляващи направените по делото разноски.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление гр. ....,
да заплати на адв. Д. Т. от АК-Хасково сумата от 600 лв. (шестстотин лева) - адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
4