№ 78463
гр. София, 25.08.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети август през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Частно
гражданско дело № 20221110135743 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК срещу Р. Г. К. за сумите, както следва: сумата 800,00 лева (осемстотин лева),
представляваща главница по договор за потребителски кредит № 538549/21.06.2021 г., ведно
със законна лихва за периода от 30.06.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 70,24 лева
(седемдесет лева и 24 стотинки), представляваща договорна лихва за периода от 21.06.2021
г. до 29.11.2021 г., сумата 84,16 лева (осемдесет и четири лева и 16 стотинки),
представляваща мораторна лихва за периода от 01.09.2021 г. до 01.06.2022 г., сумата 326,76
лева – договорна неустойка, сумата 200 лева – неустойка за забава, както и разноски в
заповедното производство: държавна такса в размер на 29,62 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 260 лева.
Настоящият състав намира, че искането за издаване на заповед за изпълнени по
отношение на претенцията за неустойка в размер на 326,76 лева следва да бъде оставено без
уважение, като съображенията за това са следните:
По отношение на заявените вземания за неустойка съдът намира следното:
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за извършване на
проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес
или седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
В случая длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1, вр. т.12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което по отношение на представения
договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и
разпоредбите на чл.143 – 148 ЗЗП. Съгласно приложимия закон и при анализ на
представените доказателства съдът намира, че по отношение на уговорените неустойки е
налице нарушаване на императивни норми на ЗПК, като клаузите са в противоречие с
добрите нрави, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
В разглеждания случай същата предвижда задължение за длъжника за заплащане на
обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител или банкова гаранция/ на
1
задълженията му по договора. Такава уговорка съдът приема, че се явява нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като
кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в
определен размер без да се престира от негова страна, респективно да е извършил
допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като
кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на регламентираната
неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин
се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че
при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се
добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието
обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига
до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение,
което е недопустимо.
Настоящият състав на съда приема също, че искането за издаване на заповед за
изпълнени по отношение на претенцията за неустойка за забава в размер на 200 лв. също
следва да бъде оставено без уважение. От изложеното е видно, че всъщност неустойката се
начислявала, за да обезпечи разходите, който кредиторът прави относно извънсъдебното
събиране на вземането, а именно изпращане на съобщения, покани уведомления,
периодично информиране на длъжника за допуснатите забави и възможностите за
изпълнение и др. Макар да се претендира като неустойка за забава, по своя характер
претендираното вземане по т.6 от Тарифата за таксите за допълнителни услуги,
предоставяни от [фирма], за разходи за събиране на просрочено вземане, противоречаща на
нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая
дължимостта на вземането е изключена и от забраната на императивната норма на чл.
33,ал.1 от ЗПК, предвид обстоятелството, че с договора е установена отделно и изрично
дължимостта на законната лихва за времето на забавата, която лихва е претендирана със
заявлението.
При това положение заявлението следва да бъде отхвърлено и в частта за
претендираните разноски съразмерно на отхвърлената част от заявлението или за сумата над
19,09 лв. до пълния дължим размер от 29,62 лв. за платена държавна такса и над сумата от
32,22 лв. до пълния размер от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение /определено от съда
по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК/.
За останалите суми, претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК, следва да бъде
издадена заповед за изпълнение.
Воден от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, вх. № 137195/01.07.2022 г., подадено от [фирма] срещу Р. Г.
К., ЕГН **********, в частта, в която се иска издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 326,76 лева, представляваща неустойка,
дължима поради непредставяне на обезпечение по договора, в частта за сумата от 200 лева,
представляваща неустойка за забава, както и за сумата над 19,09 лева до пълния дължим
размер от 29,62 лева за платена държавна такса и за сумата над 32,22 лева до пълния размер
от 50 лева -юрисконсултско възнаграждение.
2
Разпореждането може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3