РЕШЕНИЕ
№ 347
гр. Перник, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК в публично заседание на двадесет и осми
септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20211700500483 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл.
258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена
ОТ: адв. М.К., назначена като особен представител на ответника Н. Б. Н.,.
ПРОТИВ: Решение № 260833 от 09.07.2021 г. постановено по гр. дело № 168 / 2021
г. по описа на Районен съд – Перник.
В жалбата се навежда оплакване, че ищцовото дружество няма право на иск по
отношение на ответницата, и решението се обжалва като недопустимо. В жалбата се
развиват обстойни съображения, че решението се явява неправилно,
незаконосъобразно,постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и необосновано, поради което моли то да бъде отменено изцяло и предявените
искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на жалбата.
В съдебно заседание жалбоподателя, чрез особения си представител, подържа така
депозираната въззивна жалба, като моли да бъде отменено първоинстанционното решение
по съображенията изложени във въззивната жалба.
В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована не изпраща
представител, с писмена молба депозирана преди датата на съдебното заседание
процесуалния представител на въззиваемото дружество оспорва въззивната жалбата, моли
същата да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд да бъде
1
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Моли за присъждане направените разноски, представени с отговора на въззивната
жалба.
Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
С Решение № 260833 от 09.07.2021 г. постановено по гр. дело № 168 / 2021 г. по
описа на Районен съд – Перник, първоинстанционния съд е признал за установено на
основание чл.153, ал.1 ЗЕ, че полза на „Топлофикация – Перник” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, съществува изискуемо вземане срещу Н. Б. Н., ЕГН:
**********, от *** за сумата в размер на 1258,03 лева – главница за периода от 01.05.2018
г. до 30.04.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение до окончателното
изплащане на сумата, както и сума в размер на 152,18 лева, представляваща законна лихва
за забава на месечните плащания за периода от 10.07.2018 г. до 06.07.2020 г.,
представляващи стойността на доставената и потребена топлинна енергия и законна лихва за
забава до процесния имот, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и
ч.гр.д.№3904/2020 г. по описа на Пернишки районен съд.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционния съд приел, че вдно от
приложената декларация по чл. 14 ЗМДТ на *** г. ответницата лично е декларирала за
целите на данъчното облагане изключителното си право на собственост върху процесния
имот, а като придобивно основание е посочила наследство, а декларацията по чл. 14 ЗМДТ,
както и представеното от страната пълномощно имат характера на подписан от ответника
частен документ по см. на чл. 180 ГПК, ползващ се с формална доказателствена сила
относно правнорелевантното обстоятелство, че автор на волеизявлението, съдържащо се
пред подписа, е лицето, подписало документа. Същевременно, в производство има
значението и на извънсъдебно признание – твърдение за неизгоден факт, а именно, че
ответницата е изключителен собственик на апартамента, което изявление се ползва с висока
доказателствена стойност. Тези обективни данни, при липса на твърдения и доказателства за
съществуващи в полза на трето лице права върху имота в процесния период, дават
основание на първоинстанционния съд да приеме, че в конкретния случай именно
ответникът е пасивно материално легитимиран по отношение на предявените искове. Този
извод не се разколебавали от обстоятелството, че по делото не е представен
правопораждащият акт за собственост, който съгласно представеното по делото писмо №
*** г. на „П. - инвест“ ЕООД не се съхранява в архива му. Този извод не се разколебавал и
от обстоятелството, че датата на деклариране (а и придобиване на изключителна
собственост) е след началото на исковия период. Тъй като, общ наследодател за Н. Б. Н. и И.
Б. И. е И. В., починала на *** г., поради което в рамките на част от исковия период от
01.05.2018г. до смъртта на И. Б. И. (*** г.), е била налице съсобственост между тях, но след
смъртта на И. Б. И. включените в наследствената маса права и задължения преминават към
неговите наследници, а единствен такъв била ответницата – негова сестра, видно от
представеното удостоверение за наследници от *** г.
С оглед на което обосновал, е че тъй като в случая от писмените доказателства, се
установявало, че ответника е станал изключителен собственик на процесния имот, между
страните бил сключен договор за доставка на топлинна енергия и ответника дължал
претендираната от ищеца сума в пълен размер.
При определяне размера на процесното взема, съдът бил съобразил заключението на
вещото лице по допусната съдебно – икономическа експертиза и приел, че че за исковия
2
период на ищеца е равностойността на предоставяните от ищеца услуги след корекциите
възлиза на посочената в исковата молба стойност – 1258,03 лв. Падежите на всяко месечно
задължение са определени, при съобразяване на клаузите на Общите условия на
дружеството като обезщетението за забава е в размер на 152,18 лева.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на
неговата компетентност и в предвидената от закона форма.
За процесните суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 3904 / 2020г. по описа на Пернишкия районен съд. Тъй като заповедта за изпълнение
била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК на осн. чл. 415, ал.1,т.2 от ГПК
съдът е дал указания до кредитора да предяви иск за вземането си. В срока по чл. 415, ал.4
от ГПК е бил подадена исковата молба. Следователно налице са били положителните
процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и не са били налице
отрицателните процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване. Пернишкият
районен съд се е произнесъл именно по предявените искове, поради което и възражението
недопустимост на постановеното решение и предявените положителни установителни
искове се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и
събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното :
Основните доводи в жалбата са, че неправилно Районен съд Перник бил
интерпретирал доказателствата по делото, като бил приел, че именно ответника бил този,
който е клиент на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот в процесния период и
дължал заплащане на цената на топлинна енергия. Респективно не бил ползвал енергия.
С тълкувателно решение ТР № 2/25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК се
даде разрешение на спорен в съдебната практика въпрос, като се прие, че разпоредбите на
ЗЕ не противоречат на чл. 62, вр. § 1 от ДР на ЗЗП. За заварените от закона топлоснабдени
сгради е създадена възможност за отказ от ползването на централно отопление, като за целта
е необходимо съгласието понастоящем на 2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно
право на ползване. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие. В този смисъл няма „принудителна продажба“ на топлинната
енергия по чл. 62 ЗЗП, защото законът урежда способ за невъзникване на договорни
отношения и за отказ от доставките. При доказателствена тежест на ищеца няма данни да са
спазени изискванията за спиране на топлоподаването в сградата /чл. 153, ал.2 ЗЕ/ -
колективно да се декларира писмено това пред топлопреносното предприятие и да се поиска
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази
абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.
Съгласно Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС по к. д. № 15/2009 г. на всеки
3
собственик и титуляр на вещно право в сграда - етажна собственост, предварително преди
придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с централно
топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по одобрен проект, поради
което следва да сключи договор при обши условия или при специални такива по чл. 150, ал.
3 ЗЕ с топлопреносното дружество и да заплаща за топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация, и тази за отопление на уредите в общите части. Поради което
настоящия съдебен състав счита, че жалбоподателя, като собственик на имот в такава сграда
е ползвал топлинна енергия.
Относно наведените във въззивната жалба доводи за липса на качеството „потребител
на топлинна енергия“ в лицето на ответника Н. Б. Н., наведени и като възражения с отговора
на исковата молба в първоинстанционното производство, следва да се посочи, че
действащата през исковия период нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които договорното отношение по продажба на топлоенергия възниква -
писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда - етажна собственост - чл. 153,
ал. 1 ЗЕ. Последната хипотеза е приложима обаче, доколкото относно доставката на
топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149
ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения, приложим
и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда - етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен
относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен
страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго
лице, притежаващо вещни права върху имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018г. по т.
дело № 2 / 2017 г. на ОС на ГК/. Следователно, за да бъде определено едно лице като
потребител на топлинна енергия за битови нужди е достатъчно да се установи, че същото е
собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Не е нужно за периода той
реално да е ползвал, обитавал имота.
От представената декларацията по чл. 14 ЗМДТ с вх. № ***г., подписана лично от
ответника Н. Б. Н. се установява, че е подала декларацията в качеството си на собственик на
1/1 идеални части от имот находящ се *** придобити по наследство. С оглед трайно
установената съдебна практика Декларацията по чл. 14 от ЗМДТ представлява изходящ от
страната частен документ, в който се съдържа признание относно притежаваното право на
собственост, както и относно факта, че страната държи доказателства, на които е основала
правото на собственост върху декларирания имот. От което по правилата на правната
логика се налага извода, че ответницата Н. Б. Н. не би могла да се противопостави на
обвързващата го доказателствена сила на изходящия от него частен документ, установяващ
неблагоприятен за него факт. По делото липсват твърдения от страна на ответника, както и
липсват и доказателства, че след декларирането на имота го е отчуждил. Поради което,
вземайки предвид и приетото в определение № 220 от 01.03.2017г. по гр.д. № 4084/2016г. на
ВКС, IV г.о, постановено по идентичен казус, настоящият състав намира, че по делото е
установено, че ответникът е потребител на топлинна енергия. Позоваването на практика на
ВКС, че такава декларация не служи за доказване право на собственост важи само в
хипотеза, при която декларатора се опитва с подадената от него декларация да доказва
спрямо трети лица, че е собственик на недвижим имот-тоест когато иска с един частен,
изходящ от него самия документ да доказва изгоден за себе си факт. В обратния случай
обаче, когато частният документ удостоверява неизгоден за своя издател факт и този
документ е автентичен, се ползва с обвързваща съда сила относно удостоверените неизгодни
за неговия издател факти. В случая удостовереното с декларацията, подписана от ответника
право на собственост върху имота се явява неизгоден за него факт, защото води до
възникване по силата на закона на облигационно отношение, съответно задължение за
4
плащане на ползвана ТЕ съгласно закона за енергетиката.
От събраните по делото доказателства се установява, че през процесния период
ответницата със смъртта на брат си И. Б. И. починал ***г. е станала изключителен
съсобственик на посочения и в исковата молба недвижим имот и „битов клиент” по
смисъла на § 1, т. 2а ДР на ЗЕ, който е приложим в случая, и между нея и ищцовото
дружество е налице облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия в
качеството си на доставчик и клиент на топлинна енергия, съгласно приложимите за
исковия период разпоредби на чл.154 от ЗЕ /изм. ДВ бр.54/2012 г./. при публично известни
ОУ по силата на закона. Съгласно чл. 153, ал. 1 Закона за енергетиката всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна
енергия, и ответниците попада в този кръг правни субекти; чл. 150 ЗЕ постановява, че
продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие.
От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава
топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по
силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на закона (чл.
150 ЗЕ) между клиент на топлоенергия за битови нужди и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, като тези отношения се
презумират от закона.
С разпоредбите на чл. 156 ЗЕ за уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите/клиентите на топлинна енергия в сгради - етажна собственост
е утвърден принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия.
Всеки потребител дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени единици
топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответна част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, като топлинната енергия за
отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ/. Липсата на подадена от потребителя молба за
откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй
като тези отношения се презумират от закона (вж. Решение № 35 от 21.02.2014 г. по гр.дело
№ 3184/2013 г. на ВКС, III г.о.)
5
Ответницата се явява собственик на основание наследствено правоприемство, за
настъпването на който факт по делото са представени надлежни доказателства-както за
качеството й на наследник, така и за правото на собственост на наследодателите. Освен
това, от съдържанието на декларацията й е видно, че тя извънсъдебно признава този факт,
който в случая е правопораждащ паричното задължение. Той не е бил оспорен и в
производството пред съда. След като ответницата не е заявила отказ от наследство, тя е
станала съсобственик на апартамента и в това качество дължи заплащане на топлинната
енергия съобразно правата й в съсобствеността, като за периода от 01.05.2018 до
13.11.2018г. с оглед наследяването на брат й И. Б. И. почина на ***г. тя в получила активите
– ½ ид.ч. от недвижимия имот и пасивите – незаплатени от наследодателя режийни
разноски, на оставеното й наследство.
Ето защо, за задължението за заплащане на цената на доставената и потребена
топлинна енергия за процесния период, отговаря ответницата като съсобственик, в
качеството и на наследник и универсален правоприемник на И. К. В. и И. Б. И..
Предявеният установителен иск за признаване съществуването на вземането в този размер е
основателен и доказан и следва да бъде уважен.
Поради съвпадането на мотивите на първоинстанционния съд с тези на настоящия
съдебен състав от въззивната инстанция по предявения иск, подадената въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а постановеното от
първоинстанционно решение - предмет на въззивното обжалване, следва да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските
С оглед изхода от спора и съобразно разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК,
право на разноски, съразмерно на постигнатия резултат, има въззиваемата страна
„Топлофикация Перник“ АД.
На основание чл. 78, ал.8, вр. с чл.37 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ, на въззиваемото дружество се определя сумата 150.00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на делото, както и направените
разноски за особен представител в размер на 165.00 лв.
С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК
Предвид изложеното Пернишки окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260833 от 09.07.2021 г., постановено по гр. дело №
168 / 2021 г. по описа на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА Н. Б. Н., ЕГН: **********, от *** ДА ЗАПЛАТИ на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ – ПЕРНИК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
6
*** сумата от 315.00лв. / триста и петнадесет лева /, представляваща сторени разноски в
настоящото производство
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал. 3, т. 1, пр.
първо ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7