№ 193
гр. Плевен, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20224400500096 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана въззивна
жалба от “Форуком и компания“ ООД, гр. Хасково, представлявано от
управителя Д.Г. чрез процесуалния представител адвокат И.И. от САК против
решение № 1425/08.12.2021 г. по гр.д. № 4779/2021 г. по описа на Районен съд
Плевен, в частта в която е уважен предявения иск за сумата от 183,34 лв. и са
присъдени разноски. С въззивната жалба решението на първоинстанционния
съд се обжалва в тази част като неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.
В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемия С. Р. С. чрез пълномощника му адвокат Г.Ч. от САК, в който се
оспорва основателността на въззивната жалба. С отговора на въззивната
жалба не се правят доказателствени искания.
В о.с.з. въззивното дружество се представлява от пълномощника си
адвокат И.И. от САК и поддържа подадената въззивна жалба. Претендира се
направените по делото разноски, представя договор за правна помощ и
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
1
Въззиваемата страна не се явява и не се представлява, но чрез
пълномощника си адвокат Г.Ч. от САК депозира писмено становище, в което
оспорва основателността на въззивната жалба. Претендира се направените по
делото разноски по реда на чл. 38 от ЗА и представя списък на разноските по
чл. 80 от ГПК.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе
предвид направените доводи, прецени събраните пред първата
инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от
ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С исковата молба /ИМ/ Плевенския районен съд е сезиран от ищеца С. Р.
С. с иск против “Форуком и Компания“ ООД, гр. Хасково, ЕИК ********** с
правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне
на ищеца сумата от 50 лв. /като искът е предявен като частичен от иск за
сумата от 182,17 лв. /платена от него без правно основание по договор за
потребителски кредит № 000-KZ-95712122/13012018, сключен на 13.01.2018
г. между страните. В ИМ се излагат доводи за получен кредит в размер на 350
лв. от кредитодателя, сключване на договора за кредит в нарушение на чл.
10, ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7, т. 9, т. 10, т. 11, т. 20, чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и
чл. 10а ал. 2 и 4, чл. 19 ал. 4 от ЗПК и др. водещо до нищожността както на
отделни клаузи на договора, така и на договора като цяло при условията на
чл. 22 от ЗПК и чл. 143 ал. 2 т. 19 и чл. 147а от ЗЗП. Твърди се, че ищецът е
получил кредит в размер на 350 лв., но е заплатил на ответника на сумата от
532,17 лв., поради което разликата в размер на 182,17 лв. се явява платена без
правно основание по недействителния договор, поради което за ответника е
възникнала отговорност да ги върне като платени без правно основание.
С отговора на ИМ ответникът “Форуком и Компания“ ООД, гр. Хасково,
ЕИК **********оспорва твърденията и доводите в ИМ относно
действителността на договора или отделни клаузи от него. Твърди се, че на
ищеца е предоставена необходимата преддоговорна информация – Общи
условия /ОУ/ и стандартен европейски формуляр /СЕФ/, заявлението е
подадено от потребителя онлайн и при следване на стъпките в системата на
кредитодателя същият сам попълва личните си данни, избира сумата на
кредита и срока на връщането й, посочва лица за контакт, запознава се с ОУ и
СЕФ и едва след това може да подаде заявка за получаване на кредит. Излагат
се подробни доводи относно характера на договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по чл. 6 от ЗПФУР, както и за подписването
му при условията на чл. 13 ал. 1 от ЗЕДЕУУ с електронен подпис по смисъла
на този закон. Излагат се също доводи относно неформалния характер на
договора за заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, както и за това, че договорът
следва да се счита сключен с предаване на сумата от 350 лв. от кредитодателя
2
на кредиполучателя чрез „Изипей“ АД, за което с отговора на ИМ се
представя писмено доказателство – разписка. Излагат се доводите за
действителността на договора за поръчителство, като според ответника
плащането по него на възнаграждение е избор на ищеца и резултат от
постигнато съгласие между ищеца и поръчителя, като ищецът доброволно е
сключели договора по предоставяне на тази неблагоприятна като последици
за поръчителя услуга, който се ангажира солидарно с него по договора за
кредит да изпълни задълженията му. Според ответника ищецът не е бил
задължен да сключи договора за поръчителство с „Гарант Къмпани“ ООД, а е
имал възможност да избере друг от предложените му варианти да обезпечи
кредита, както и да се откаже от сключения договор за кредит в 14 – дневен
срок или да ползва услугите на друга кредитна институция. Твърди се, че в
процеса на кандидатстване на ищеца за кредит по телефона от кредитодателя
му е обяснено подробно каква сума ще бъде дължима от него по договора за
поръчителство, изпратен му е договора за поръчителство и погасителния план
към него и след това той е потвърдил сключване на договора, като е налице
запис на телефонния разговор между страните на диск, представен като
доказателство по делото. Наред с това се посочва, че сумата от 170,50 лв.
представляваща възнаграждение по договора за поръчителство е заплатена от
ищеца на кредитодателя, който е имал задължение съгласно постигнати
договорености с „Гарант Къмпани“ ООД да я прехвърли, като това е станало
със споразумителен протокол от 01.12.2018 г. между страните, по силата на
който “Форуком и Компания“ ООД и „Гарант Къмпани“ ООД са извършили
прихващане на дължими помежду си парични суми, който протокол се
представя като доказателство по делото. Възразява се, че шрифта на договора
отговаря на законовото изискване за размер не по-малък от 12. Възразява се,
че не е нарушена разпоредбата на чл. 147а от ЗЗП и не е необходимо ОУ да са
предоставени на хартиен носител с оглед начина на сключване на договора по
ЗПФУР. Възразява се, че годишния процент на разходите /ГПР/ отговаря на
изискванията в договорения процент от 49,02 %, като счита, че дори клаузата
да е нищожна това не води до нищожност на целия договор. Възразява се
срещу включването на възнаграждението по договора за поръчителство към
ГПР, както и относно начина на изплащането му, като се твърди, че се касае
за еднократно платимо възнаграждение. Твърди се също, че годишния лихвен
процент по договора е в рамките на закона, тъй като е определен в договора в
размер на 40 %, като по договора за кредит с оглед срока на договора – 30 дни
заплатената договорна лихва е в размер на 11,67 лв., като общо дължимата
сума по кредита е в размер на 361,67 лв., а останалата платена сума в размер
на 170,50 лв. няма отношение към плащанията по договора за кредит и е
прехвърлена на поръчителя с посочения споразумителен протокол. С отговора
на ИМ се признава, че задълженията на ищеца по договора между тях са
погасени от ищеца, но се оспорва задължението му да дължи връщане на
сумата от 182,17 лв. като недължимо платена.
В о.с.з на 24.11.2022 г. пред ПлРС по писмено искане на процесуалния
3
представител на ищеца адвокат Г.Ч. от САК е допуснато на основание чл. 214
от ГПК изменение на цената на иска чрез увеличение на 533,34 лв..
За да уважи частично предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр.
1 от ЗЗД за сумата от 183,34 лв., ПлРС е приел, че договорът за кредит е
недействителен и извършените плащания от страна на ищеца на посочената
сума са без правно основание. ПлРС е приел за доказано по делото въз основа
на заключението на приетата СИЕ, че сумата за възнаграждение на
поръчителя в размер на 170,50 лв. е била заплатена по сметката на „Форуком
и Компания“ ООД за погасяване на дълга по процесния договор за кредит и
при установената липса на основание за плащането й материално-правно
легитимиран да отговаря по иска е именно ответното дружество. Приел, че от
съдържанието на клаузата на чл. 4 от процесния договор за кредит и
съпоставянето й с естеството на съглашението се налага разбирането, че на
практика клаузата не предоставя избор за потребителя дали да предостави
обезпечение и какво да бъде то, тъй като изискванията, които посочената
клауза от договора възвежда за потребителя на практика са неосъществими от
него и обективно едиственото обезпечение, което той би могъл да предостави
е това от одобрено от заемодателя дружество. ПлРС е приел за житейски
необосновано да се счита, че потребителят, който се нуждае от кредит в
размер на 350 лв. ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция
или две лица - поръчители с минимален месечен осигурителен доход от 1 500
лв.. ПлРС е приел, че клаузата съставлява необходимо условие да се усвои
финансовия ресурс и по този начин сигурен разход за потребителя по
договора за поръчителство с "Гарант Къмпани" ООД, като наред с това
приема, че договор за предоставяне на поръчителство от 13.01.2018 г. сам по
себе си изначално е лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение в полза на потребителя не се предоставя реална услуга, а
обезпечение единствено и само в полза на кредитора "Форуком и Компания"
ООД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. ПлРС приема
също, че договорът е лишен от основание и поради това, че в случай, че
поръчителят изпълни и погаси вземането на длъжника, то съгласно клаузата
на чл. 4 ал. 3 от договора за поръчителство, същият има право на регрес
срещу него за пълната стойност на платеното, т.е срещу заплащането на
възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 170,50 лв.
потребителят не е получил каквато и да било услуга. ПлРС е приел за
4
основателни и възраженията на ищеца, касаещи клаузата за ГПР в размер на
49,02% без към същата да са включени разходите по договора за
поръчителство, като е приел, че задълженията на потребителя по договора за
предоставяне на поръчителство са пряко свързани с договора за кредит и
същите съобразно императивните разпоредби на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл.
19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъдат включени в ГПР, независимо от това, че
се дължат не на кредитодателя, а на друго лице. В заключение ПлРС е приел,
че след съобразяване на този допълнителен разход към ГПР, последният
надхвърля законово определения максимален размер и като не е включил
задължението за заплащане на възнаграждение за поръчителя в ГПР и в
общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията
на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
поради което и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни като сключени в
нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК и водят до недействителност на договора
за потребителски кредит като цяло съгласно чл. 22 от ЗПК. При съобразяване
на разпоредбата на чл. 23 ЗПК ПлРС е приел, че за ищецът в качеството на
потребител е възникнало задължението да плати по договора само
действително получената сума в размер на 350 лв., като същият не е дължил
заплащането на договорната лихва по кредита в размер на 11,67 лв.,
заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство в размер на
170,50 лв. и заплащането на лихвата за забава в размер на 1,17 лв.. ПлРС е
разгледал подробно и останалите възражения на ищеца за нищожност на
договора за кредит, но е приел същите за неоснователни с оглед
доказателствата по делото.
Въззивният съд приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
ИМ, с която е предявен искът с правно основоние чл. 55 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД е редовна, а искът допустим, поради което правилно е разгледан от ПлРС
по същество.
От представеният по делото в първата инстанция договор за
потребителски кредит № 000-KZ-95712122/13012018, сключен на 13.01.2018
г. между страните се установява сключването на договор за кредит, по силата
на който въззивното дружество е предоставило на въззиваемата в качеството
на потребител кредит в размер на сумата от 350 лв. за срок от 30 дни, като
5
общата сума за плащане по кредита от кредитополучателя съгласно
приложение № 1 към договора за кредит е 361,67 лв.. Установява се от
приложението, неразделна част от договора за кредит, че лихвеният процент
по кредита е в размер на 40 %, а ГПР е посочен в размер на 49,02 %, като
относно начина на формиране на разходите по кредита се препраща към ОУ
по договорите за кредит на кредитодателя. Установява се от клаузата на чл. 4
ал. 1 от договора за потребителски кредит, че в случай, че
кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение
по кредита, същият следва в зависимост от посочения в заявлението вид на
обезпечението да предостави на кредитодателя банкова гаранция или
поръчителство от най-малко две физически лица с минимален месечен
осигурителен доход от 1 500 лв. съгласно ОУ до 7 – дни от подаване на
заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от кредитодателя юридическо лице /поръчител/ в срок до 48 часа от
подаване на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението от
кредитополучателя в тази последна хипотеза е до 24 часа от предоставяне на
обезпечението, като към отношенията между страните по договора за кредит
са прилагат съответните разпоредби на ОУ относно обезпечението.
Установява се от клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора за потребителски кредит,
че при предоставяне на посоченото в ал. 1 обезпечение ще се счита, че
заявлението за кредит е одобрено от кредитодателя и договора поражда
действие между страните. Установява се от клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора
за потребителски кредит, че заявяване на кредит без обезпечение срокът за
одобрение на кредитя е 14 дни от подаване на заявлението, като при липса на
одобрение на заявлението от кредитодателя договорът не поражда действие
между страните.Установява се от клаузите на чл. 5 и чл. 6 от договора, че
сумата по одобрения кредит се усвоява по Изи пей, а погасяването се
извършва по банкова сметка на кредитодателя посочена в договора или друг
посочен на сайта му начин. Установява се от представения с ИМ в първата
инстанция СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити,
че същият е предоставен на въззиваемия преди сключване на договора и в
същият са посочени основни условия по договора като размер на кредита,
срок, общо дължимата сума по кредита, ГПР, срока за одобрение на кредита
със или без обезпечение и др., като е налице несъответствие между
изискуемия осигурителен доход на поръчителите в СЕФ и договора за кредит.
6
Установява се от представените с ИМ в първата инстанция ОУ, приложими
към договорите за кредит на въззивното дружество, в сила от 10.02.2017 г., че
в същите подробно са разписани условията по сключване, изпълнение и
прекратяване на договора за кредит, като в чл. 3.1.2 от същите е посочено, че
кредитополучателят има право да получи погасителен план, в който са
отразени главницата и разходите по кредита, а в чл. 3.2 подробно са
разписани изискванията за обезпечение на кредита, посочени като
задължение на кредиполучателя – банкова гаранция от Банка, оперираща на
територията на страната или двама поръчители, които трябда да са наети по
безсрочен трудов договор и да получават минимум БТВ в размер на 1 500 лв.,
без просрочени през последните 30 дни кредити, които да се явяват лично в
рамките на срок от един ден при кредитополучателя и да предоставят
информация за себе си – лични данни и данни, касаещи тяхната
кредитоспособност, като кредитодателят си е запазил правото да не приеме
предложените от кредитополучателя физически лица и да направи
самостоятелна преценка на тяхната надеждност и платежоспособност, като
изисква допълнителна информация относно трудов договор, работодател,
имуществено състояние и др..
Установява се от представеният в първата инстанция с ИМ договор за
предоставяне на поръчителство от 13.01.2018 г. и приложение № 1,
неразделна част от него, че между въззиваемия и „Гарант къмпани“ ООД,
ЕИК ********** е сключен договор за поръчителство, по силата на който
поръчителят е длъжен да сключи договор за поръчителство с кредитодателя,
по силата на който да отговаря пред него солидарно с кредиполучателя за
изпълнението на задълженията му по договора за кредит за сумата от 350 лв.,
като за поемане на това задължение поръчителят има право на
възнаграждение в размер на 170,50 лв., платимо по банкова сметка на
поръчителя, която не е посочена или на кредитодателя или чрез Изи Пей на
едно от двете юридически лица, като кредитодателят е овластен да приема
плащания в полза на поръчителя, а в случай, че сумата платена на
кредитодателя е недостатъчна за погасяване на всички задължение се счита,
че се погасяват с приоритет задълженията към поръчителя. Установява се от
клаузите на чл. 4 ал. 2 и чл. 6 ал. 2 на договора за поръчителство, че освен
възнаграждението на поръчителя потребителят е длъжен да заплати всички
платени от него парични суми по договора в полза на кредитодателя в срок от
7
3 работни дни от получаване на писмено искане от поръчителя.
Установява се от представеният в първата инстанция с отговора на ИМ
договор за поръчителство от 16.12.2016 г., че между въззивното дружество и
„Гарант къмпани“ ООД, гр. София, ЕИК ********** е сключен договор, по
силата на който поръчителят се задължава спрямо кредитора по сключените
от кредитора договори за кредит с кредитополучатели, сключили договори за
предоставяне на поръчителство с поръчителя подробно описани в
приложение № 1, неразделна част от договора. Установява се от представения
анекс от 31.01.2018 г. между въззивното дружество и поръчителя към
приложението към договора за поръчителство, че в същият е вписано името
на въззиваемия, размера на отпуснатия кредит и срока на договора за кредит.
Установява се от представеният в първата инстанция с отговора на ИМ
споразумителен протокол от 01.12.2018 г. между въззивното дружество и
„Гарант къмпани“ ООД, гр. София, че между тях е извършено прихващане на
насрещни вземания съгласно приложения № 1 и № 2, като в приложение № 2
е посочено вземане на поръчителя по отношение на въззиваемия в размер на
170,50 лв..
Не се спори между страните, а се установява и от заключението на
приетата в първата инстанция СИЕ на вещото лице Т. И.а, че по процесния
договор за кредит въззиваемият е заплатил по сметка на въззивното
дружество на 20.02.2018 г. общо сумата от 549,34 лв., от която сумата от 350
лв. главница, сумата от 12,84 лв. за договорна и мораторна лихва, сумата от
170,50 лв. за такса гарант, 16 лв. за такса за издаване на удостоверение за
погасено задължение. Вещото лице установява, че сумата от 170,50 лв. не е
прехвърлена от кредитодателя на поръчителя, а съгласно споразумителен
протокол от 01.12.2018 г. между страните е извършено прихващане на
насрещни вземания.
Съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. В тежест на ищеца, въззиваем в настоящото производство е
докаже по делото предаването на паричната сума в размер на 183,34 лв. на
ответника на посоченото от нея основание, а в тежест на ответника, въззивник
в настоящото производство е да докаже валидно основание, на което е
получена паричната сума, ако съществува такова.
8
Като съобрази събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност,
въззивният съд приема, че от страна на въззиваемия е доказана по делото
първата изискуема предпоставка за уважаване на иска, а именно плащане на
сумата от 183,34 лв. за погасяване на задълженията му по договорите за
кредит и за предоставяне на поръчителство от 13.01.2018 г. в полза на
въззивното дружество, в качеството на кредитодател и лице, упълномощено
да получава парични суми от името на поръчителя „Гарант къмпани“ ООД,
гр. София. Установява се, че с платената сума са погасени задължения на
въззиваемия в размер на 12,84 лв. за договорна и мораторна лихва към
въззивното дружество и в размер на 170,50 лв. за възнаграждение на
поръчителя „Гарант къмпани“ ООД, гр. София, поради което следва да се
обсъжди действителността на клаузите на договорите, по силата на който е
извършено плащането. Неоснователни са възраженията на процесуалния
представител на въззивното дружество, че същото не е пасивно легитимирано
по предявения иск за връщане на сумата като платена без основание, тъй като
сумата след получаването й е преминала в патримониума на дружеството –
поръчител и ако някой се е обогатил с тази сума, то това е дружеството –
поръчител, а не въззивното дружество. Въззивният съд приема, че
представеният по делото споразумителен протокол, изготвен значителен
период от време след заплащане от въззиваемия на паричната сума в полза на
въззивното дружество не доказва предаване на сумата от 170,50 лв. или на
сумата от 12,84 лв., поради което не може да се приеме, че със същата се е
обогатило третото неучастващо в делото лице.
По отношение на сключването на договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние при спазване на разпоредбите на ЗПФУР,
подписването му при условията на чл. 13 ал. 1 от ЗЕДЕУУ,
недействителността на клаузите на договора за кредит, определящи размера
на ГПР и задължаващи въззиваемия, в качеството на потребител да
предостави обезпечение чрез възмезден договор за поръчителство с
предварително определено от кредитодателя юридическо лице, както и че
разходите по договора за поръчителство като пряко свързани с договора за
кредит е следвало да бъдат включени в ГПР съгласно императивните
разпоредби на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл. 19 ал. 1 от ЗПК въззивният съд
споделя изцяло доводите на първоинстанционния съд и не следва да ги
преповтаря подробно, като намира за неоснователни възраженията, изложени
9
във въззивната жалба. Установява се от съдържанието на договора за кредит
и от съдържанието на договора за поръчителство, както и от поведението на
кредитора след сключване на договора за кредит, изразяващо се в задържане
в патримониума му на получените суми по договора за поръчителство, че се
касае за заобикаляне на закона и разходът по кредита за възнаграждение на
поръчителя е получен реално от кредитодателя без да е включен в ГПР, като
същевременно същият съставлява необходимо условие за сключване на
договора за кредит. Установи се, че е налице нарушение на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК при съобразяване на този разход, както и че договорът за поръчителство
е сключен без основание, тъй като липсва реално предоставена услуга от
поръчителя. Въззивният съд приема също, че от съдържанието на договора за
кредит, ОУ към които препраща или преддоговорната информация,
представена чрез СЕФ не се установява по какъв начин кредиторът формира
ГПР в размер на 49,02 % и алгебрично освен лихвеният процент по кредита в
размер на 40 %, сборът от кои други конкретни показатели обхваща ГПР, за
да се приеме, че са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а
именно: договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. При съобразяване на възраженията на въззивното дружество, изложени
в отговора на ИМ относно включване в ГПР на такси за изпратените писмо за
извънсъдебно събиране на вземането при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя следва да се приеме, че в нарушение на чл. 19 ал. 3 т. 1 от
ЗПК кредитодателят включва в ГРП разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Наред с това въззивният съд при условията на чл. 7 ал. 3 от ГПК с оглед
задължението си да следи служебно за неравноправни клаузи с потребител
приема, че е налице недействителност на клаузата на т. 7 от приложение № 1,
неразделна част от договора за кредит, с която е определен размер на ГЛП по
кредита от 40 %. По отношение размера на възнаградителната лихва в
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на такава е действително не следва да бъде по -
голям от трикратния размер на законната лихва. В този смисъл са решение №
10
906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/
18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/
09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/
10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г., ІV г. о., ВКС и др.. Съобразявайки
посочената съдебна практика на ВКС, въззивният съд приема, че и размерът
на възнаградителна лихва е договорен между страните в противоречие на
добрите нрави и води до нищожност на клаузата. Според съда, преценката за
съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва следва да
бъде направена към момента на сключване на договора. Към 13.01.2018 г.
основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.00 %, което означава, че
към същия момент законната лихва е 10 %, а нейният трикратен размер – 30
%, поради което обосновано може да се приеме, че договорената годишна
възнаградителна лихва в размер на 40 % надхвърля три пъти законната лихва
към датата на сключване на договора, явява се договорена в противоречие с
добрите нрави като правила за справедливост и добросъвестност, с които
сключените договори и сделки следва да бъдат съобразени за се гарантира
честно отношение при договарянето на гражданско – правните сделки и
съразмерност и еквивалентност в поемането на задължения и за двете страни
по сделката.
С оглед нищожността на клаузите на договора за кредит, свързани с
определяне на ГПР по кредита в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
въззивният съд приема, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът за кредит е
нищожен изцяло и при условията на чл. 23 от ЗПК въззиваемият в качеството
на потребител е дължал на въззивното дружество само чистата сума по
кредита в размер на 350 лв., т.е. всички платени на въззивното дружество
парични суми над този размер се явяват платени без основание.
При тези правни изводи, въззивният съд приема, че искът с правно
основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от 183,34 лв. се явява доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен със законните от това правни
последици, а решението на ПлРС следва да бъде потвърдено изцяло като
правилно и законосъобразно.
С оглед отхвърляне на въззивната жалба в полза на пълномощника на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски по реда на чл. 38 от ЗА за
оказана безплатна правна помощ в производството в размер на 300 лв..
Водим от горното, Окръжният съд
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл. 272 от ГПК решение №
1425/08.12.2021 г. по гр.д. № 4779/2021 г. на Плевенския районен съд Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА “Форуком и компания“ ООД, гр.
Хасково, представлявано от управителя Д.Г. да ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Г. Ч.,
ЕГН ********** от гр. София, ********** сумата от 300 лв. за
възнаграждение за оказана по делото безплатна правна помощ на въззиваемия
С. Р. С..
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО и не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12