№ 219
гр. гр. Добрич, 14.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и първи
юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Галина Д. Жечева
Членове:Анна Великова
Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Станимир Т. Ангелов Въззивно гражданско
дело № 20233200500206 по описа за 2023 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по
въззивна жалба с рег. № 3783/28.02.2023 год. на Община Д., с
административен адрес: гр. Д., ул. „Н.*, представлявана от кмета С.И.Г., чрез
упълномощения адвокат Д. Д. от АК – гр. Д., срещу решение №
116/14.02.2023 год. по гр. Дело № 126/2022 год. по описа на Добричкия
районен съд, с което е признато за установено по отношение на Община Д., че
Г. В. П. с ЕГН ********** и Д. В. С. с ЕГН **********, и двамата от с. С.,
общ. Д., ул. „П.**, са собственици (всеки от тях на по 1/2 идеална част) по
силата на наследствено правоприемство и давностно владение на поземлен
имот с идентификатор №11421.53.13 по кадастралната карта на с. В., общ. Д.
с площ от 2387 кв.м.
Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на Г. В. П. и
Д. В. С. сумата от 1 167 лв. (хиляда сто шестдесет и седем лева),
представляваща направените разноски по гр. дело №126/2022 г. по описа на
Добричкия районен съд.
Жалбата, предмет на разглеждане по настоящото дело, е постъпила на
28.02.2023 г. от процесуално легитимирано лице, с правен интерес от
1
обжалване на неизгодното за него първоинстанционно решение, като срокът
за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК е спазен, доколкото препис от
решението е връчен на жалбоподателя, чрез неговия процесуален
представител на 20.02.2023 г.
При извършената по реда на чл. 267 от ГПК, във връзка с чл. 262 от
ГПК проверка, въззивният съд констатира, че съдържанието на жалбата
отговаря на изискванията по чл. 260, т.т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261, т.1-4 от
ГПК и са представени приложенията по чл. 261 от ГПК. В жалбата не е
отправено искане за събиране на нови доказателства по смисъла на
разпоредбата на чл. 260, т. 6 от ГПК.
Според жалбата решението на районния съд е неправилно,
необосновано, немотивирано и несъобразено със събраните по делото
доказателства, постановено при съществени нарушения на процесуалния и
материалния закон. В него били изложени факти и обстоятелства,
несъответстващи на обективната истина и погрешно приети за установени от
първоинстанционния съд. Решаващият съд е обосновал своите правни изводи
единствено въз основа на част от събраните по делото доказателства, като
неясно по какви критерии е игнорирал някои от представените и приети по
делото писмени доказателства. С доводи за необоснованост и
незаконосъобразност на обжалваното решение се претендира отмяната му,
като въззивният съд постанови ново по съществото на спора за отхвърляне на
предявените искове.
Спорни са въпросите по делото относно наличието на основание
процесният имот да бъде актуван като частна общинска собственост, както и
дали са били налице предвидените от закона предпоставки имотът да е
включен сред попадащите по чл. 19 от ЗСПЗЗ. Спорен е и въпросът относно
това същият имот дали се е владял и владеели се и към момента от ищците,
респ. от техните праводатели, както и кой е периодът през който е
продължило това владеене.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по въззивната жалба е
подаден от насрещната страна сочещ, че решението на Районен съд – Добрич
е правилно, обосновано и законосъобразно, поради което същото следва да
бъде оставено в сила.
Жалбата, предмет на разглеждане по настоящото дело, е постъпила на
2
30.01.2023 г. от процесуално легитимирани лица, с правен интерес от
обжалване на неизгодното за него първоинстанционно решение, като срокът
за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК е спазен, доколкото препис от
решението е връчен на жалбоподателите, чрез техния процесуален
представител на 16.01.2023 г.
Подадената жалба подлежи на разглеждане по същество в съответствие
с уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивната инстанция: служебна
проверка на валидността на цялото решение, по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен в
рамките на посоченото в жалбата – освен, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато съдът следи служебно
за интереса на някоя от страните – съгласно тълкуването в т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая
решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в законен
състав, в пределите на правораздавателната му власт. Решението е в писмена
форма и е подписано, а волята на съда е изразена по начин, позволяващ да се
разкрие нейното съдържание.
Производството по гр. дело № 126/2022 г. по описа на Добричкия
районен съд е образувано по искова молба с вх. № 889/18.01.2022 г. на Г. В. П.
с ЕГН ********** и Д. В. С. с ЕГН **********, и двамата от с. С., общ. Д.,
ул.“П.**, чрез процесуалния представител адвокат Д. А. с адрес за
призоваване гр. Д., ул.”***, срещу Община Д. с административен адрес гр. Д.,
ул.”Н.**, представлявана от кмета С.Г., по чл.124 ал.1 от ГПК за
признаването за установено по отношение на ответника, че ищците са
собственици по силата на наследствено правоприемство и давностно владение
(всеки - на по 1/2 идеална част) на поземлен имот с идентификатор
№11421.53.13 по кадастралната карта на с. В., общ. Д. с площ от 2387 кв.м.
Според изложените в исковата молба твърдения, поддържани и в
съдебно заседание, чрез упълномощения адвокат, ищците са собственици по
наследство и давностно владение на описания в исковата молба имот.
Техният наследодател П. М. Г. през 1941 г. е бил въведен във владение с
протокол от 22.07.1941 г. за окончателно заменяне на земите на преселниците
от Северна Добруджа на имот, представляващ дворно място, находящо се в
ск. В., с площ от 4,2 дка. С уличната и дворищната регулация от 1948 г.
3
имотът с площ от 4,200 декара в с. В., общ. Д. е разделен на два парцела –
УПИ I – 13 в кв. 17 с площ от 1500 кв.м. и процесния имот с площ от 2387
кв.м.
През 1983 г. П. М. Г. е прехвърлил на своята дъщеря М.П.Г – майка на
ищците УПИ I – 13 в кв. 17 с площ от 1500 кв.м., като внезапната му кончина
няколко месеца по-късно е попречила другата част от земята да бъде
прехвърлена на Г. В. П. и Д. В. С..
П. М. Г. е починал през 1983 г. и М.П.Г, като негов наследник от 1983 г.
започнала да владее и стопанисва имота до своята смърт през 2017 г., след
това същият е преминал в патримониума на Г. П. и Д. С., които са нейни деца.
Ищците настояват, че те и тяхната праводателка владеят процесния
имот от 1983 г. постоянно, спокойно и явно. Същите са поискали да се
снабдят с необходимите документи за съставянето на нотариален акт за него,
но от Община Д. им е заявено, че мястото вече не е в регулация и през 2019 г.
е актувано като общинска собственост, което е породило настоящия спор,
като се настоява за уважаването на предявените искове и присъждането на
сторените разноски.
Според ищците притежаваният от техния праводател недвижим имот по
плана от 1948 година, който е действащ и към момента, е с площ от 4.200
декара, като същият е идентичен с този по представения протокол от 1941
година. Обръща се внимание на факта, че между частта, която е в регулация,
и тази, която е извън регулация, не съществува материализирана граница и не
съществува акт за отчуждаване на тази част от имота, която е извън
регулацията на селото.
Не са налице също така и съставени актове за извършени промени в
плана, с които имотът да е изключен от регулацията на село В., като първият
акт за общинска собственост е съставен доста след като е преминала
процедурата по чл. 19 от Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи /ЗСПЗЗ/, поради което не е налице основание имотът да е
включен сред попадащите по чл. 19 ЗСПЗЗ.
В срока по чл. 131 от ГПК Община Д., чрез упълномощения по делото
адвокат, е представила отговор, според който процесният имот е извън
дворищно – регулационния план още от средата на 1948 година, като първият
акт за частна общинска собственост е съставен на 21.03.2012 г. и са
4
предоставени правата за управление на имота на кметския наместник на с. В.,
общ. Д.. В тази връзка имотът е отдаден под наем чрез публичен търг от
Община Д. на „ЗСК Б.“ЕАД за срок до 01.10.2023 г.
Ответната община сочи, че е спорно обстоятелството дали посоченият в
исковата молба имот е идентичен с описания в протокола от 22.07.1941 г. и
какво се е случило с него във времето, тъй като още през 1948 г. този имот
или част от него е извън границите на селото, губейки предназначението си
на дворно място съгласно плана. Обръща се внимание, че около 20 години
ищците не са владели имота, тъй като той е общинска частна собственост и с
предоставени права на управление на кметския наместник, поради което не
може да се придобие по давност недвижим имот, който е общинска
собственост.
На следващо място Община Д. сочи, че в нотариалния акт от 1983
година, с който е прехвърлена частта от имота, която е в регулация, относно
границите на имота пише: „… от двете страни улици, държавно място и
парцел 11-14…“.
По отношение правото си на собственост върху спорния имот
ответникът основава и правомощието си да сключи договори за наем с имота,
каквито са подписани през 2014 година и през 2018 година. Спорният имот не
е бил заявяван за възстановяване по административен ред, тъй като не е
подадено заявление в срока и по реда на чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ, и имотът е
придобил характер на земи от т.нар. „остатъчен фонд“, който съгласно чл. 19
от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи се предава на
общините, а те за срок от 10 години единствено могат да го отдават под наем.
В тази връзка е представено протоколно решение № 1, т. 1 на ОД
„Земеделие“ - град Д., с което са определени именно тези имоти, а процесният
имот в село В., общ. Д. е предаден така. Имотът е общинска собственост, тъй
като е придобит преди последните изменения от 2007 година на ЗСПЗЗ
относно т.нар. „остатъчен фонд“.
Предвид изложеното исковете са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени, защото Община Д. е собственик на имота. Претендира се
присъждането на сторените разноски.
Добричкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
5
Видно от представеният по делото Протокол за окончателно заменяне
земите на преселниците от Северна Добруджа и въвеждане във владение
върху дадените в замяна земи от 22.07.1941 г. П. М. Г. е въведен във владение
на следните земи:
1. Нива от 39,6 дка в землището на с. В., околия Д., съставляваща парцел
VI в квартал № 27;
2. Място за лозе от 1 дка в землището на с. В., околия Д., съставляваща
парцел XIV в квартал № 25;
3. Дворно място от 4,2 дка в землището на с. В., околия Д..
От изисканото по служебен път удостоверение за наследници с изх. №
45-1 от 10.05.2023 г., издадено от кметство с. С., общ. Д., е видно, че П. М. Г.,
починал през1983 г. е оставил като законни наследници: Н.Н.Г. – преживяла
съпруга, починала през 1992 г., и низходящи от първи ред: В.П.К. и М.П.Г.,
починала през 2017 г. и наследена от своите деца – ищците по делото.
На 17.03.1983 г. между П. М. Г., като продавач, и М.П.Г, като купувач, е
сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 80, том II, дело №
543/1983 г. на районния съдия при Т. районен съд, по силата на който е
прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане и осигуряване на
прехрана, сносен и спокоен живот на прехвърлителя и неговата съпруга
Н.Н.Г. от страна на купувача на имота, представляващ дворно място с площ
от 1 500 кв.м., намиращо се в чертите на с. В., общ. Д., представляващо
парцел I в кв.17 с пл. №13.
По заявление на М.П.Г. е образувана преписка № 10591/17.01.1992 г., по
която с Протокол № 10 от 22.06.1993 г. Поземлена комисия Община Д. е
възстановила правото на собственост на наследниците на П. М. Г. с план за
земеразделяне върху 41 дка земеделски земи в землището на с. В., общ. Д..
Установено е по делото, че В.П.К. /дъщеря на е инициирала
производство по реда на чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ за признаване за установено
по отношение на Поземлена комисия при Община Д. правото на
наследниците на П. М. Г. на възстановяване на собствеността в съществуващи
/възстановими/ стари реални граници върху дворно място извън регулация с
площ от 2,387 дка, съставляващо имот № 053013 по плава за земеразделяне
землището на с. В., общ. Д.. Образувано е било гр. Дело № 889/1998 г. по
6
описа на Добричкия районен съд, който с решение от 11.10.1999 г. /не се
спори, че това решение е влязло в сила/ е отхвърлил предявения иск.
Съображенията на ДРС да отхвърли иска са били свързани с липсата на
представени от страна на ищцата на доказателства, годни да обосноват извода
за основателност на предявения иск.
По искане на ищците по делото е допусната и назначена съдебно-
техническа експертиза. Според заключението на вещото лице за регулацията
на с. В., общ. Д. е одобрен единствено действащият кадастрален и
регулационен план от 29.07.1948 г., като процесният имот се намира в
северозападната част на с. В., общ. Д. и граничи със земеделската територия
на селото. В кадастралната основа на плана от 1948 г. имотът е с пл. №13 и
площ от 4200 кв.м. При последвалото първо изменение на плана по границата
на регулацията на с. В., общ. Д. е била проектирана крайна улица и нова
улична отсечка, при което се отнема част от площта на имота. Последвало е
второ изменение на плана, при което е премахната крайната улица по
регулацията и с нова червена линия са определени сегашните граници на
парцела с площ от 1500 кв.м.
Вещото лице докладва, че според извършеното сравнение процесният
имот с кадастрален идентификатор №11421.53.13 по кадастралната карта на с.
В., общ. Д. с площ от 2387 кв.м. е част от имота, описан в протокола от
22.07.1941 г. – имотът с пл. №13 по този протокол от 22.07.1941 г. с
първоначална площ от 4200 кв. понастоящем е преобразуван в УПИ I – 13 в
кв.17 с площ от 1500 кв.м., имот с кадастрален идентификатор №11421.53.13
с площ от 2387 кв.м. и улична отсечка, отнемаща част от площта на имота.
Установено е от експерта, че в техническата служба на Община Д. не се
съхранява информация за актове, с които са извършени двете промени на
плана относно изменението на площта на първоначалния имот и
изключването на площ от 2387 кв.м. от регулацията на с. В., общ. Д.; между
УПИ I – 13 в кв.17 и имот с кадастрален идентификатор №11421.53.13 не
съществува материализирана граница. В регистъра по плана за земеразделяне
за имот с пл. №53013 е отбелязана общинска собственост до изясняване на
собственика по подадените заявления. В съдебното заседание на 16.11.2022 г.
вещото лице е посочило, че предвидената в плана улична отсечка не
съществува и се ползва от ищците и от техния съсед.
7
Според показанията на разпитаните по делото свидетели М.П.И. и
К.А.П. категорично се установява, че ищците, а преди това техните майка и
баща са владели имота спокойно, явно и необезпокоявано повече от 30
години, а по-рано владение върху него е осъществявал техният дядо П. М. Г..
Процесният имот е изключен от регулацията на селото, като няма данни
да е имал земеделски характер, а по-скоро е бил дворно място. Основен
въпрос по делото е подлежала ли е на реституция по реда на ЗСПЗЗ
процесната реална част от ПИ, представляваща дворно място извън
регулация. Същият имот никога не е бил в регулацията на селото, вкл. към
момента на образуване на ТКЗС. Няма данни обаче да е имал земеделски
характер, а по-скоро е бил дворно място, обработвана от П. М. Г. и от
членовете на неговото семейство.
Разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на дворно
място, изключено от регулационния план на населеното място, за което
липсват данни да е включено в ТКЗС или фактически да е отнето, след
надлежно обезщетяване на собственика. Искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК е
надлежно правно средство за защита на собствеността, а давността - допустим
способ за придобиване на правото на на собственост. Предявеният
положителен установителен иск от купувача срещу общината, според която
имотът е със статут на земя по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, е допустим. /Решение № 883
от 14.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1432/2009 г., I г. о., ГК/.
При наличните по делото доказателства искът е и основателен. В полза
на ищците е осъществен фактическият състав на придобивната давност по чл.
79, ал. 1 ЗС и към датата на предявяване на иска те са го придобили на
оригинерно основание. Имотът никога не е бил включван в блок на ТКЗС
като земеделска земя и не е бил отнеман юридически или фактически от
лицата, които го владеят като дворно място. Ако тези лица са били членове
на ТКЗС, са могли да запазят в реални граници собствеността върху имота в
размера и при условията, посочени в ТР №104/26.06.1964 г. на ОСГК на ВС.
Ако не са били членове на ТКЗС и имотът не им е бил фактически отнет, те са
запазили собствеността върху него изцяло. Такъв имот не подлежи на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ /решение №488/19.12.2011 г. по гр.д.
№1403/2010 г., I г.о.,ГК на ВКС;решение №249/04.07.2011 г. по гр.д.
№621/2010 г. на І г.о.,ГК на ВКС;решение №109/25.05.2016 г. по гр.д.
8
№356/2016 г., I г.о.,ГК на ВКС;решение №15/27.02.2020 г. по гр.д.
№1628/2019 г., II г.о.,ГК на ВКС и цитирани в същите решения на ВКС/. В
случая към момента на обобществяването /50-те години на миналия век/ във
владение на имота като негов собственик е бил наследодателят на ищците
техният дядо по майчина линия – П. М. Г..
От друга страна такива имоти не могат да бъдат включени в остатъчния
фонд по чл. 19 от ЗСПЗЗ, включващ по дефиниция земи, подлежащи на
възстановяване ,но останали незаявени в законните срокове, т.е. процесният
имот не е станал общинска собственост по причина, че не е заявен за
реституция. Поради изложеното ответната Община Д. не се легитимира като
собственик на имота на основание чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ и съставените от нея
Акт № 6176 от 21.03.2012 г. за частна общинска собственост и Акт № 7438 от
01.07.2019 г. за частна общинска собственост обективират несъществуващи в
патримониума на Общината права върху процесния поземлен имот.
За този имот не е съществувала забраната на чл. 86 от ЗС за
придобиването му по давност, вкл. в редакцията преди изменението с
ДВ,бр.31/1990 г., доколкото върху него не е установено право на
кооперативно земеползване и не е одържавен. Само този, който в съдебния
процес оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност /в
случая Община - Д./, следва да докаже, че имотът е бил част от блоковете на
ТКЗС или е бил одържавен или отнет по друг начин и следователно да е
подлежал на реституция. В случая такива доказателства липсват, поради
което само от факта, че имотът е бил извън регулация, не може да се обоснове
извод, че същият е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ и като незаявен
за възстановяване е попаднал във фонда по чл. 19 от ЗСПЗЗ.
Така след смъртта на собственика на процесния имот /реална част от
ПИ/ П. М. Г. през 1983 г. наследодателката на ищците М.П.Г, респ. ищците
наследствено се легитимират като собственици по правоприемство
първоначално на ½ ид.ч. Останалите ½ ид.ч. са придобити по давност от
М.П.Г, съответно от двамата ищци, които съвместно непрекъснато, спокойно,
явно, необезпокоявано владение върху същия имот.
Няма данни другата наследница на П. М. Г. – В.П.К. да е изявявала
претенции спрямо имота и да е възпрепятствала владението на двамата ищци.
Ответната Община Д. не е придобила процесния имот. Същата не се е
9
позовала на придобиване на собствеността по оригинерен или деривативен
способ, нито по изложените вече по-горе съображения се легитимира като
собственик на имота по силата на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Тъй като ответната
Община не е придобила правото на собственост върху имота, ищците, респ.
техните праводатели не са загубили правата си на собственост върху него
въпреки наемното правоотношение, възникнало между Община Д. и трети
лица.
Сключването на наемен договор води до упражняване на фактическата
власт върху имота на база на облигационно правоотношение и представлява
форма на неупражняване на собственическите права на ищците през периода
на действие на договора, но неупражняването на правото на собственост не
води до погасяването му. Според разпоредбата на чл. 99 от ЗС правото на
собственост се губи, ако друг го придобие или собственикът се откаже от
него.
Отказът от право на собственост върху недвижим имот е едностранно
нарочно волеизявление на собственика, което се реализира със заявление с
нотариална заверка на подписа и се вписва в имотния регистър – чл. 100, ал.
1 от ЗС във връзка с чл. 4, б. „в“ от Правилника за вписванията. Отказът от
право на собственост е изричен и формален акт. Очевидно такъв в случая не е
осъществен от ищците. Предвид изложеното съдът намира, че предявените
искове са основателни и подлежат на уважаване.
Неоснователни са възраженията на Община Д., че е станала собственик
на имота по силата на чл.19 от Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи при липсата на друг собственик – не са представени
никакви доказателства за проведени отчуждителни процедури.
Не са установени от вещото лице доказателства за наличието на актове,
с които е променена площта на първоначалния имот и е изключена площта от
2 387 кв.м. от регулацията на с. В., общ. Д. , поради което процесната
земеделска земя не представлява останала след възстановяването на правата
на собствениците по реда на чл.19 от Закона за собствеността и земеделските
земи. В тази насока следва да се имат предвид показанията на разпитаните
свидетели и представените писмени доказателства, че спорният имот не е
излизал от патримониума на ищците, респективно техните праводатели. С
оглед на изложеното предявените искове по чл. 124, ал.1 от ГПК са
10
основателни и при идеални части от по 1/2 за всеки от ищците от процесния
имот трябва да бъдат уважени.
В допълнение съдът споделя мотивите на първоинстанционния съд, към
които препраща на основание чл. 272 от ГПК Обжалваното решение е
правилно и законосъобразно и не страда от визираните в жалбата пороци,
поради което следва да се потвърди.
Въззивникът няма право на разноски за настоящата инстанция,
доколкото подадената въззивна жалба е неоснователна.
По изложените съображенията и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 116/14.02.2023 год. на Добричкия
районен съд по гр. дело № 126/2022 год.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от връчването му на страните пред ВКС на Република България при условията
на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11