РЕШЕНИЕ№55

 

гр. Пазарджик, 19.02.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Минка Трънджиева

          ЧЛЕНОВЕ: Венцислав Маратилов

                               Ели Каменова

 

при секретаря Галина Младенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 53 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 517 от 02.07.2019 г., постановено по гражданско дело № 442/2018 г. по описа на Районен съд - П., е отхвърлен предявеният от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д- р П.Д.“ № 25, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителните директори Н.Т.С. и М.Д.Д. чрез юрисконсулт В. - М., иск против А.А.А. с ЕГН: ********** ***, за признаване за установено по отношение на А.А.А., че „А.З.С.Н.В.„ ЕАД гр. С., бул.“Д-р П.Д.“ № 25, офис сграда Л., ет.2,офис 4, представлявано от Н.С. и М.Д.Д. чрез юрисконсулт В.-М., има валидно и изискуемо вземане срещу нея в размер на главница от 800 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.08.2017 година до окончателното й изплащане; договорена лихва в размер на 153.90 лева;  неустойка в размер на 889.90 лева и обезщетение за забава в размер на 52.63 лева, за периода от 26.08.2016 година до 29.08.2017 година.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД чрез юрисконсулт И.Н., в която се иска отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно. Въззивната страна на първо място поддържа, че уведомлението за цесия е връчено на длъжника, тъй като в конкретния случай кредиторът е положил необходимите усилия да изпълни задължението си за уведомяване на длъжника, като при предприетия начин на уведомление фактическото връчване не е осъществено поради бездействие от страна на получателя. Цитира практика на ВКС, която смята за относима към конкретния казус.

На следващо място поддържа, че доколкото по делото е назначен особен представител на длъжника, който е получил препис от исковата молба с всички приложения към нея, вкл. и уведомително писмо за извършената цесия, подал е писмен отговор, взел е участие в делото пред първата инстанция, т.е. правата на длъжника са били изцяло охранени, то длъжникът следва да се счита надлежно уведомен за извършената цесия посредством получаване на материалноправното изявление за това от страна на особения представител. Поддържа, че в подобен смисъл е и Решение № 198/2019 г.  постановено по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, в което независимо, че се обсъжда валидността на материалноправно изявление за предсрочна изискуемост, направено от банката чрез връчване на уведомление към исковата молба, връчена на особен представител, назначен при условията на ч. 47, ал. 6 от ГПК, следва да се приеме, че мотивите на това решение на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление за извършена цесия, връчено по аналогичен начин. За подкрепа на твърдението си сочи и съдебна практика на различни окръжни съдилища в страната.

Счита също, че следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 45 от ГПК, установяваща правилото, че връчването на представител се смята за лично връчване, като законодателят не е направил разграничение дали представителната власт произтича от упълномощаване или от акт на съда. Предвид на което намира, че в случая следва да се приеме, че ответникът е лично уведомен за извършената цесия.

Отделно от това излага аргументи, че липсата на уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Поддържа, че до получаване на съобщение за извършената цесия длъжникът може валидно да изпълни и на предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да може даа му бъде противопоставена.

Предвид изложеното моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново по същество на спора. Претендира разноски пред настоящата иснтанция.

Назначеният на ответницата А.А.А. особен представител – адв. Х. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Излага, че фактическо връчване на уведомлението за цесия на ответника не е осъществено и кредиторът не е положил необходимите усилия и не е направил всичко зависещо от него, поради което следва да търпи неблагоприятните последици от неуведомяването на длъжника за извършената цесия.

Счита, че уведомленията за цесия не са връчени на ответника чрез назначения от съда особен представител, тъй като връчването на препис от исковата молба и приложените към нея доказателства не са получени лично от ответника или от упълномощен представител, а от особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, който може да извърши действия от името на ответника, но не и да получава материалноправни изявления, адресирани до отсъстващия ответник, каквото изявление представлява уведомлението за цесия.

При изложените съображения прави искане за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.

Във въззивната жалба и отговорът на въззивната жалба не се сочат доказателства, не се правят доказателствени искания.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но е процесуално недопустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД (правоприемник на "А.З.С.Н.В." ООД), предявена срещу А.А.А., в която са съединени установителни искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцовото дружество твърди, че с подписано на 01.02.2017 г. Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „И.А.М.“ АД и „А.З.С.Н.В.“ ООД, вземането на „И.А.М.“ АД по договор за паричен заем № 2606674/26.07.2016 г. било прехвърлено в негова собственост. Сочи, че „И.А.М.“ АД го е упълномощило от свое име и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия.

Сочи, че до длъжника са изпратени две уведомителни писма за извършената цесия, но и двете не са достигнали до него, като прилага към исковата молба уведомление за извършената цесия и моли да бъде връчено на ответника заедно с връчване на исковата молба.

Излага, че процесното вземане произтича от сключен на 26.07.2016 г. между „И.А.М.“ АД и ответницата  А.А.  А. договор за паричен заем № 2606674, съгласно който уговорената сума, която следвало да се предостави в заем била в размер на 800 лв. и представлявала чистата стойност на кредита, като страните са уговорили и лихва в размер на 153.90 лв. Сочи, че редът и условията за издължаване на същия били уредени в договора и в Общите условия към него, като заемателят се задължил да върне заема в срок до 22.05.2017 г. на 10 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 95.39 лв., като падежът на първата погасителна вноска бил на 25.08.2016  г., а падежът на последната погасителна вноска бил на 22.05.2017 г. Било уговорено също, че в случай на неизпълнение на задължението от страна на заемателя същият дължи и такса разходи за събиране на  вземането в размер на 45 лева. Сключеният между страните договор съдържал и клауза, съгласно която в случай на непредоставяне на предвидените в договора обезпечения от страна на заемателя, същият дължи на заемодателят неустойка в размер на 889.90  лв., която била начислена и следвало да се изплати на десет равни месечни вноски, всяка в размер на 88.99 лв. или погасителната вноска била в размер на 184.38 лв. Ищцовото дружество твърди, че длъжникът не е извършил плащане по дължимия паричен заем към дружеството,  като срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска  на 22.05.2017 г. Договорът не е бил  обявен за предсрочно изискуем, като длъжникът дължал и  лихва за забава  в размер на 52.63 лв. за периода от 26.08.2016 г. до датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че е  подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, по което  било образувано ч.гр.д. № 1002/2017 г. по описа на РС – П., приключило с  издаване на  заповед за изпълнение срещу ответницата. Същата й била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и това мотивирало правния интерес на ищеца да установи  вземането си.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че А.А.А. дължи на ищцовото дружество следните суми: 800 лв., представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем № 2606674/26.07.2016 г.; 153,90 лв. - договорена лихва за период от 25.08.2016 г. до 22.05.2017 г.; 889,90 лв. – неустойка за периода от 25.08.2016 г. до 22.05.2017 г.; 45 лв. – такса разходи; 52,63 лв. – обезщетение за забава за периода от 26.08.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда и законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2017 година до окончателното й изплащане.

 Исковата молба е оставена без движение с Разпореждане № 1644 от 19.10.2018 г. с указания до ищцовото дружество да обоснове правен интерес от предявяване на установителен иск по отношение на вземането, произтичащо от договора за паричен заем от 26.07.2016 г. при съобразяване с издадената заповед за изпълнение по гр.д. № 1002/2017 г. по описа на РС – П., както и да посочи изрично на основание кое облигационно отношение между страните претендира исковата сума, като формулира и надлежен петитум.

С уточняваща молба вх. № 6204/08.11.2018 г. ищецът е посочил, че процесното вземане произтича от договор за паричен заем, сключен на дата 26.07.2016 г., а не на дата 27.07.2016 г., както погрешно е посочено в депозираното от тях заявление за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1002/2017 г. Излага, че предвид разминаването при посочване на основанието, от което произтичат процесните суми, предявеният установителен иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК по настоящото дело се явява недопустим, поради което прави искане за изменение на иска от установителен в осъдителен, като поддържа исковата молба относно обстоятелствата, от които произтича вземането с изключение на твърденията за издадената заповед за изпълнение по ч.г.рд. № 1002/2017 г. по описа на РС – П.. Формулира петутим, с който иска ответницата да бъде осъдена да му заплати процесните суми, произтичащи от договор за паричен заем № 2606674 от 26.07.2016 г.

            В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК назначеният на ответницата особен представител е подал писмен отговор, като е взел становище по първоначално предявената искова молба с твърдения,             че ищецът не е представил доказателства за активна процесуална легитимация. Оспорил е исковете и по основателност, като е изложил доводи в тази насока.

Съдът, като взе предвид подадената искова молба, допълнителната молба и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

 

С оставянето на исковата молба без движение съдът е указал на ищеца да посочи изрично на основание кое облигационно отношение между страните претендира исковата сума и да формулира надлежен петитум. В изпълнение на указанията ищецът е посочил, че поддържа обстоятелствата, изложени в исковата молба, като е направил искане ответницата да бъде осъдена да му заплати процесните суми, претендирани въз основа Договор за паричен заем, сключен на 26.07.2016 г. С уточняване на основанието, пораждащо претенцията и на самото искане, направено с допълнителната молба от 08.11.2018 г. ищцовото дружество е отстранило нередовността, като въз основа на съдържащите се в двете молби изявления относно основанието и петитума първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.240, ал.1 от ЗДД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

В случая не намират приложение правилата по чл. 214 от ГПК, доколкото исковата молба не е била редовно предявена, за да може да се направи проверка дали действително е налице изменение на иска и дали същото съответства на изискванията на процесуалния закон. Действията на уточняване на исковата молба от страна на ищцовото дружество са предприети преди връчване на препис от исковата молба на особения представител, поради което измененията в основанието и петитума не са ограничени от въведените от законодателя процесуални условия за последващо изменение на иска. Това е така, тъй като предприетите от ищеца изменения на иска до връчване на препис от исковата молба на ответника съставляват поправка на исковата молба, а не изменение на иска по смисъла на чл. 214 от ГПК /в този смисъл са Решение № 162 от 02.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2357/2015 г. и Решение № 116 от 28.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 102/2011 г./.

В конкретния случай районният съд е приел, че правното основание на иска е чл. 422 от ГПК и с решението е отхвърлил иска за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество суми в размер на главница от 800 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.08.2017 г. до окончателното й изплащане; договорена лихва в размер на 153.90 лева;  неустойка в размер на 889.90 лева и обезщетение за забава в размер на 52.63 лева, за периода от 26.08.2016 година до 29.08.2017 година. В решението си съдът е изложил мотиви за допустимост на иска по чл. 422 от ГПК като продължение на проведеното заповедно производство, а в молбата за поправка на исковата молба ищцовото дружество изрично е заявило, че не поддържа твърдението си за издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1002/2017 г. по описа на РС – П.. Видно от изложените от ищеца обстоятелства предявеният осъдителен иск не касае вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като в подкрепа на този извод е и изявлението на ищеца, че основанието за възникване на претендираното вземане не е посоченият в заповедта за изпълнение Договор за паричен заем № 2606674 от 27.07.2016 г., а както е посочено в исковата молба – Договор за паричен заем № 2606674 от 26.07.2016 г.  По този начин, като не се е съобразил с изявленията на ищеца в двете молби, формиращи основанието и петитума на предявените претенции, районният съд се е произнесъл по незаявен петитум, респ. по непредявен иск.

Разпоредбата на чл. 270, ал.3, изр.3 от ГПК посочва като основание за недопустимост на съдебния акт разглеждането на непредявен иск. Понятието за предявен иск, респ. непредявен иск следва да се разглежда през призмата на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, според който предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните /чл.6, ал.2 от ГПК/. Рамките на търсената от ищеца защита се определят с посочване на основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения/ и петитума на иска, като изхождайки от очертаните в исковата молба предмет на спора и вида на търсената защита, съдът прави квалификация на спорното материално право и определя приложимата правна норма. Когато съдът в нарушение на диспозитивното начало е излязъл вън от спорния предмет, като е обосновал решението си на основание /факти/, които не се твърдят в исковата молба или се е произнесъл по незаявен петитум, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск и подлежи на обезсилване. Тази хипотеза следва да се разграничава от случаите, в които съдът е разгледал предявения иск, т.е. обсъдил е релевантните за спора факти и се е произнесъл по заявения петитум, но е дал погрешна квалификация на спорното материално право, което ще доведе до нарушение на материалния закон, водещо до неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост.

С оглед на изложените аргументи и без да се обсъждат доводите по същество във въззивната жалба настоящият съдебен състав намира, че доколкото районният съд се е произнесъл по непредявен иск, решението следва на основание чл. 270, ал. 3, изр. посл. от ГПК да бъде обезсилено, а делото върнато на Районен съд – П. за ново разглеждане от друг съдебен състав.

С въззивното решение спорът не е разрешен по същество и на същия не е сложен окончателен край от настоящата инстанция, предвид връщането на делото за ново разглеждане от първата инстанция, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по исканията на страните за разноски. В зависимост от изхода на спора при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд ще се произнесе и по разноските, направени от страните в настоящото производство.

С оглед размера на исковата претенция, на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационен контрол.

Така мотивиран, Окръжен съд – Пазарджик

 

 

                 РЕШИ:

 

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 517 от 02.07.2019 г. постановено по гр.д. № 442/2018г. по описа на Районен съд-П..

ВРЪЩА делото на Районен съд  - П. за произнасяне по предявените искове от друг съдебен състав.           

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.         

 

    

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                 

 

                                                                                                                2.