Р Е
Ш Е Н
И Е № 260031
гр. Шумен, 15.02.2021 г.
Шуменски окръжен съд, в открито
заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и първа година, в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. мл.с. С. Стефанова
при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия –
докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 493 по описа за 2020 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производство по чл.258 и
сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на В.Б.Н., ЕГН ********** срещу решение №
260029/07.10.2020 г. по гр.д. № 113/2019 г. по описа на ВПРС, в частта, в която
е признато за установено, че дължи на „ Теленор
България „ ЕАД сумата от 68.27 лева – неплатена цена за периода 10.03.2016 г. –
09.08.2016 г., по договор от 10.10.2014 г., ведно със
законната лихва върху сумата считано от 05.11.2018 г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
352/09.11.2018 г. по ч.гр.д. № 841/2018 г. по описа на ВПРС, както и в частта,
в която е осъден да заплати на същото дружество сумата от 165.90 лева,
представляваща задължение по договор от 22.12.2015 г., ведно със законната
лихва считано от 08.02.2019 г., сумата от 355.17 лева – деловодни разноски за
първа инстанция и сумата от 25.76 лева – деловодни разноски по ч.гр.д. №
841/2018 г. по описа на ВПРС.
Жалбоподателят намира
решението за неправилно в обжалваните части по съображения, подробно изложени в
жалбата му, поради което моли въззивният съд да го
отмени и постанови друго, с което да отхвърли исковите претенции.
В срока по чл.263, ал.1
от ГПК въззиваемият „ Теленор
България „ ЕАД не изпраща отговор по жалбата. В писмено становище процесуалният
му представител оспорва същата и моли за присъждане на извършените по делото
разноски.
Въззивната
жалба е депозирана в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт и процесуално допустима.
Разгледана по същество,
същата е частично основателна, поради следното:
Гр.д. № 113/2019 г. по
описа на ВПРС е образувано по искова молба на „ Теленор
България „ ЕАД срещу В.Б.Н., в която ищецът е заявява, че, въз основа на
подадено заявление за издаване на заповед по чл.410 от ГПК, по ч.гр.д. №
841/2018 г. по описа на ВПРС срещу ответника е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение в размер на 468.80 лева за неизплатени далекосъобщителни
услуги. Във връзка с връчване заповедта за изпълнение на длъжника при условията
на чл.47, ал.5 от ГПК, на основание чл.422, вр.
чл.415 от ГПК, ищецът предявява иск за установяване на вземането си по
издадената заповед за изпълнение до размер на 127.45 лева, представляващи цена
на потребени и неизплатени мобилни услуги. Наред с установителния иск, при условията на обективно кумулативно
съединяване, предявява и осъдителен иск срещу ответника за заплащане на дължими
лизингови вноски в размер на 165.90 лева. Като факти, на които основава
претенцията си ищецът сочи, че, по силата на договор за мобилни услуги от 10.10.2014 г. ответникът е абонат на дружеството и титуляр по
предпочетен мобилен номер ********** с избрана абонаментна програма GLOBUL United, 13.99 лева, със срок на действие до 10.10.2015 г.. Правоотношението е новирано
с допълнително споразумение с абонаментен план Резерв Стандарт, 19.99 лева, със
срок на действие от 22.12.2015 г. до 22.12.2017 г., като, при възползване от
преференциални условия, абонатът е взел мобилно устройство MOTOROLA на
изплащане, посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 16.59 лева,
съгласно уговорения погасителен план по лизинговия договор. За ползваните от
абоната услуги за периода 20.10.2016 г. – 19.03.2017 г. са издадени фактура №
**********/20.11.2016 г. за период на потребление 20.10. – 19.11.2016 г.,
фактура № **********/20.12.2016 г. за
период на потребление 20.11. – 19.12.2016 г. и фактура № **********/20.01.2017
г. за период на потребление 20.12.2016 г. – 19.01.2017 г., удостоверяващи потребни
услуги на обща стойност 117.95 лева с ДДС, включая
три лизингови вноски от по 16.59 лева всяка. С кредитно известие №
**********/20.02.2017 г. е сторнирана сума в размер
на -7.09 лева с ДДС за върнати на абоната пропорционално начислени такси,
начислена е дължима лизингова вноска в размер на 16.59 лева и е отразен
неизплатеният баланс в размер на 117.95 лева за предходните три отчетни
периода, като задължението за плащане възлиза на 127.45 лева. Неизпълнението на
абоната да заплати фактурираните услуги на стойност 127.45 лева е ангажирало
договорната му отговорност по т.11 от договора, като във връзка с чл.75, вр. чл.19б, б.“в“ от ОУ на мобилния оператор, последният е
прекратил едностранно индивидуалните договори на ответника. Поради прекратяване
на договора за мобилни услуги и преустановяването им, на основание чл.12, ал.2
от ОУ, приложени към лизинговия договор, дължимите месечни вноски за
предоставеното на абоната мобилно устройство са обявени за предсрочно
изискуеми, като периодът, за който са дължими предсрочно изискуемите лизингови
вноски в размер на 165.90 лева е след м. 03.2017 г. до м. 11.2017 г.. На
20.03.2017 г. мобилният оператор е издал крайна фактура № ********** с
начислена обща сума за плащане от абоната в размер на 468.80 лева, от която
127.45 лева – за потребени мобилни услуги от
предходните три отчетни периода, 175.45 лева – договорна неустойка и 165.90
лева – оставащи неизплатени лизингови вноски, съгласно уговорения погасителен
план. До завеждане на исковата молба посочените суми не са били изплатени на
дружеството от абоната. Позовавайки се на изложеното, ищецът иска от съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че към него съществува вземане в размер на 127.45 лева – за неизплатени
далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********, за периода от 10.03.2016
г. до 09.08.2016 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното плащане на сумата, и
да осъди ответника да заплати на дружеството сумата от 165.90 лева –
неизплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 05.04.2016 г. за мобилен
номер **********, за периода след м. 03.2017 г. – до м.11.2017 г., с абонатен
номер *********, както и направените по делото разноски.
В молба – становище от
24.09.2020 г, депозирана преди първото по делото заседание ищецът е уточнил, че
претендираното вземане от 127.45 лева се формира от
сума в размер на 61.09 лева – за предоставени мобилни услуги и 66.36 лева –
лизингови вноски, дължими за исковия период, както и, че осъдителната претенция
за сумата от 169.50 лева има за основание договор за лизинг от 22.12.2015 г.. В
допълнение е посочил, че претендира присъждане и на направените в заповедното
производство разноски.
В срока за отговор
ответникът е оспорил исковете, позовавайки се на изтекла кратка погасителна
давност по чл.111, б. „б“ и „в“ от ЗЗД по отношение на претендираните
с исковата молба вземания за периодични вноски.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.228 от Закона за електронните съобщения и чл.345,
ал.1 от ТЗ, за установяване съществуването вземане на ищеца към ответника в
размер на 127.45 лева – неплатена в срок цена на предоставени и таксувани
далекосъобщителни услуги за период 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. по договор от
10.10.2014 г. и осъждане на ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 165.90 лева – задължение за плащане на лизингови вноски
за периода м. март 2017 г. – м. ноември 2017 г. по договор от 22.12.2015 г.,
ведно със законната лихва върху главните задължения, считано от депозиране на
исковата молба до окончателното им плащане и разноските по заповедното и
исковото производство.
С решението си съдът е
признал за установено, че съществува вземане на „ Теленор
България ” ЕАД от В.Б.Н. в размер на 68.27 лева, представляващо неплатената в
срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода
10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. по договор
от 10.10.2014 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 05.11.2018 г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
352/09.11.2018 г. по ч.гр.д. № 841/2018
г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, отхвърлил е иска в останалата му, за
разликата над размер 68.27 лева до 127.45
лева като неоснователен и недоказан и е осъдил В.Б.Н. да заплати на „ Теленор България „ ЕАД сума в размер на 165.90 лева, представляваща
задължение за плащане на лизингови вноски по договор от 22.12.2015 г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.02.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и деловодни разноски, съобразно уважената част
от исковете, в размер на 355.17 лева – за първоинстанционното
производство и в размер на 25.76 лева – за заповедното производство.
Решението се обжалва в
осъдителната му част от ответника по исковете, който възвежда възражения за
погасяване вземанията на ищеца по давност, за предявяване на установителния иск след законоустановения
едномесечен срок и за липса на идентичност между вземанията, предмет на установителния иск и
вземанията, за които на ищеца е издадена заповед за изпълнение.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че решението е валидно.
В частта, в която съдът
се произнесъл относно установяване вземане на ищеца срещу ответника в размер на
68.27 лева, по договор от 10.10.2014 г., решението е
недопустимо като постановено по непредявен иск.
Обхвата на търсената от
ищеца защита, съответно предмета на предявения иск, по който съдът дължи
произнасяне, се определя винаги от изложените в исковата молба фактически
обстоятелства и петитум. Когато, в нарушение на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по фактически
твърдения, различни от наведените от ищеца, т. е. по предмет, с който не е бил
сезиран, е налице хипотезата на чл. 270, ал. 3, предл.
последно от ГПК - разгледан е непредявен иск. Това води до недопустимост на
постановеното решение, тъй като съдът е длъжен да се произнесе по надлежно
въведения предмет на делото.
В конкретната хипотеза,
от изложеното в исковата молба, уточнена с молба – становище от 24.09.2020 г.
се установява с категоричност, че претенцията на ищеца е за установяване
вземане срещу ответника за неизплатена цена на предоставени мобилни услуги и лизингови вноски, дължими за периода
20.10.2016 г. – 19.03.2017 г., на основание сключени между страните
индивидуален договор за предоставяне на мобилни услуги от 10.10.2014 г., изменен с допълнително споразумение от
22.12.2015 г. и договор за лизинг от 22.12.2015 г., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 841/2018 г. по описа
на ВПРС. Действително, в петитума на исковата молба е
псочен като период, за който се дължат претендираните суми 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г., който обаче не съответства на обективираните в обстоятелствената част факти и твърдения
на ищеца, обосноваващи исковата му претенция и очевидно е погрешно изписан. Ето
защо, като е приел, че е сезиран и се произнесъл по претенция за дължимост на вземане за неплатена в срок цена на
предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 10.03.2016 г. –
09.08.2016 г. по договор от 10.10.2014 г., сключен между страните, въпреки, че е обсъждал
факти и доказателства касателно действително заявените от ищеца договорни
основания и исков период, първоинстанционният съд е постановил решение по непредявен положителен установителен
иск, което е основание за обезсилване на същото в тази му част, поради
недопустимост и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
ВПРС, като съдът съобрази и се произнесе по действително предявената искова
претенция.
Предвид обезсилване на
решението, в частта, в която е признато вземане в размер на 68.27 лева, същото
следва да се отмени в частта, в която ответникът по исковете е осъден да
заплати на ищеца деловодни разноски в заповедното производство в размер на
25.76 лева и деловодни разноски в исковото производство в размер на 104.46
лева.
В частта, в която съдът
се произнесъл с осъдителен диспозитив за сумата от
165.90 лева, решението е допустимо, поради което в тази част въззивният съд дължи произнасяне по съществото на
спора.
По същество, между
страните не се спори и по делото са представени доказателства, че, по силата на
сключен помежду им договор за мобилни услуги от 10.10.2014
г. въззиваемият е предоставял на жалбоподателя
мобилни услуги за предпочетен номер **********, по програма GLOBUL United, със стандартен месечен абонамент 13.99 лева и срок на
действие от 10.10.2014 г. до 10.10.2015
г., при цени на услугите, съгласно приложена към договора ценова листа, с дата
на фактуриране 20-то число на всеки месец. С подписване на договора и нарочна
декларация абонатът се е съгласил да спазва и изготвените от оператора Общи
условия за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги и Общи
условия за взаимоотношения с потребителите на фиксирани телефонни услуги. С
допълнително споразумение от 22.12.2015 г. е бил изменен абонаментния план на
потребителя за същия мобилен номер, а именно Резерв Стандрат,
със стандартен месечен абонамент 19.99 лева и срок на действие от 22.12.2015 г.
до 22.12.2017 г., при цени на услугите, съгласно приложена към споразумението
ценова листа. При подписване на споразумението на абоната е било предоставено устройство MOTOROLA, модел Moto G 3rd Gen Back, за което между страните е бил сключен договор за
лизинг от 22.12.2015 г., с уговорена обща лизингова цена на вещта 381.57 лева с
ДДС, платима на 23 равни месечни вноски, в размер на по 16.59 лева, които се
фактурират и заплащат съгласно
сроковете, условията и начина, уговорени в договора за предоставяне на
мобилни услуги.
Ищецът твърди предсрочна
изискуемост на вземането си за сумата от 165.90 лева – лизингови вноски по
посочения договор за лизинг от 22.12.2015 г., дължими за периода м. 03.2017 г.
– м. 11.2017 г., на основание чл.12, ал.2 от ОУ към него, поради едностранно
прекратяване на сключения с ответника индивидуален договор за предоставяне на
мобилни услуги по реда на чл.19, б.“в“ от ОУ за взаимоотношения с потребителите
на мобилни телефонни услуги, считано от 09.02.2017 г..
Съгласно чл.12, ал.2 от
ОУ към договора за лизинг, месечните вноски и другите дължими възнаграждения
стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора/договорите за
предоставяне на мобилни услуги и/или фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на
дължими съгласно тези договори плащания.
Ответникът не оспорва
факта на прекратяване на сключения между страните индивидуален договор за
предоставяне на мобилни услуги, считано от 09.02.2017 г., като досежно настъпването предсрочна изискуемост на вземанията
за лизингови вноски, дължими за периода м. 03.2017 г. – м. 11.2017 г. не прави
изявление. Предвид това, липсата на данни по делото длъжникът да е бил уведомен
от кредитора за предсрочна изискуемост на процесните
лизингови вноски преди завеждане на иска и трайно установената практика на ВКС,
според която, в хипотезата на обективирано в исковата
молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва
да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това
волеизявление стига до него, т. е. това е и моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост е обосновано да се заключи, че ответникът е узнал за
изявлението на ищеца за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо с
получаване на препис от исковата молба по делото. Връчването на препис от
исковата молба обаче е станало след изтичане крайния срок на действие на
договорите за мобилни услуги и лизинг, от което следва, че претендираните
лизингови вноски са били с настъпил краен падеж и поради това изискуеми преди
завеждане на иска, който факт следва да бъде съобразен от съда.
В съответствие с горното
и, че ответникът не доказва плащане на дължимите по договора за лизинг
лизингови вноски за периода м. 03.2017
г. – м. 11.2017 г., се налага извод, че предявената искова претенция относно
тях е основателна и доказана по размер.
Ответникът възразява,
че вземанията за лизингови вноски са погасени, поради изтичане на визирания в
чл.111, б.“в“ от ЗЗД давностен срок. Възражението е
изцяло неоснователно, тъй като от датата
на изискуемост на лизинговите вноски до завеждане на исковата молба – 08.02.2019 г. не е могла да изтече предвидената
в закона тригодишна давност. Ето защо, същото следва да бъде оставено без
уважение, а осъдителният иск да се уважи изцяло, ведно със
законната лихва за забава върху главницата от 165.90 лева, считано от датата на
завеждане на исковата молба – 08.02.2019 г. до окончателното й плащане.
Съобразно изложените
мотиви, настоящата инстанция достига до извод, че в частта, с която е уважен
положителен установителен иск на въззиваемия
срещу жалбоподателя за сумата от 68.27 лева първоинстанционното
решение следва да се обезсили поради недопустимост, като делото се върне в тази му част за ново
разглеждане, от друг състав на същия съд. В частта, в която са присъдени
деловодни разноски в заповедното производство и деловодни разноски в исковото
производство в размер на 104.46 лева решението следва да се отмени. В частта, в
която е уважен предявеният осъдителен иск за сумата от 165.90 лева –
неизплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 22.12.2015 г., дължими за
периода м. 03.2017 г. – м. 11.2017 г. решението е правилно и следва да се
потвърди.
На основание чл.78, ал.3
от ГПК, жалбоподателят следва да
заплати на въззиваемия деловодни разноски във въззивното, съобразно изхода от правния спор, в размер на 127.06
лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като
недопустимо решение № 260029/07.10.2020 г. по гр.д. № 113/2019 г. по описа на
Районен съд – Велики Преслав в ЧАСТТА, в която e признато
за установено по отношение на В.Б.Н., ЕГН **********,*** и „ Теленор България „ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1766, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София,
сграда 6, представлявано от М.С.и Д.К.К., че
съществува вземане на „ Теленор България „ ЕАД от В.Б.Н.
в размер на 68.27 лева, представляващо неплатена в срок цена на предоставени и
таксувани далекосъобщителни услуги за периода 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г., по
сключен между страните договор от 10.10.2014 г., ведно
със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2018 г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
352/09.11.2018 г. по ч.гр.д. № 841/2018
г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, като ВРЪЩА делото в тази му част
на Районен съд – Велики Преслав, за ново разглеждане от друг съдебен състав.
ОТМЕНЯ решение №
260029/07.10.2020 г. по гр.д. № 113/2019 г. по описа на Районен съд – Велики
Преслав в ЧАСТТА, в която В.Б.Н., ЕГН ********** е осъден да заплати на „ Теленор България „ ЕАД, гр. София, с ЕИК *********
деловодни разноски в заповедното производство в размер на 25.76 лева и
деловодни разноски в исковото производство в размер на 104.46 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260029/07.10.2020 г. по гр.д. № 113/2019 г. по описа на Районен съд – Велики
Преслав в ЧАСТТА, в която В.Б.Н., ЕГН ********** е осъден да заплати на „ Теленор България „ ЕАД, гр. София, с ЕИК *********, по
банкова сметка ***, сума в размер на 165.90 лева, представляваща задължение за
плащане на лизингови вноски по договор от 22.12.2015 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 08.02.2019 г. до окончателното й плащане и в ЧАСТТА, в която В.Б.Н. е осъден да заплати
на „ Теленор България ” ЕАД, гр. София деловодни
разноски съразмерно с уважената част от иска, в размер на 230.71 лева за
исковото производство.
В останалата част
решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА В.Б.Н., ЕГН **********,***
да заплати на „ Теленор България „ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София,
адрес на управление: гр. София 1766, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк
София, сграда 6, представлявано от М.С.и Д.К.К., деловодни
разноски във въззивното производство, съобразно
уважената част от въззивната жалба, в размер на 127.06
лева – адвокатски хонорар.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.