Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 20.07.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, четвърти първоинстанционен състав, в открито
съдебно заседание на 04.06.2020 год., в състав:
СЪДИЯ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Даниела Ангелова, като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 465/2018 год. по описа на СОС, взе
предвид следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба на С.Д.Г. *** срещу „Б.Д.“ ЕАД, ***.
Ищцата твърди, че сключила с
ответника договор за банков кредит за покупка на недвижим имот от 16.11.2004
год., допълнително споразумение от 20.10.2009 год. към договора, придружено от
Общи условия, неподписани от нея; допълнително споразумение от 30.09.2010 год.,
ведно с Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, както и
допълнително споразумение от 17.11.2011 год.
Счита, че договорът за кредит и
допълнителните споразумения към него, както и общите условия съдържат редица
„неравноправни клаузи“ по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на
потребителите, които са нищожни, а именно: т. 9.1 и т. 9.2 от Общите условия
към допълнителното споразумение от 30.09.2010 год., според които кредитът се
олихвява с променлив лихвен процент и кредиторът има право едностранно да
променя лихвения процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин; чл. 6, изр. 3, чл. 21 и чл. 24 от договора от 16.11.2004 год.; чл. 1.2,
чл. 3.2, чл. 10 и чл. 11 от допълнителното споразумение от 20.10.2009 год.; чл.
1.3, чл. 2, чл. 11 и чл. 12 от допълнителното споразумение от 30.09.2010 год.;
чл. 1.1, чл. 5, чл. 6, чл. 13 и чл. 14 от допълнителното споразумение от
17.11.2011 год., т. 25.3 от Раздел VIII от Общите условия към допълнителното споразумение от 20.10.2009 год.,
както и невписаната падежна дата в раздел III т. 5 от договора за кредит от
16.11.2004 год. и в допълнителните споразумения от 20.10.2009 год. и 30.09.2010
год.; невписан отказ от вземане за наказателни лихви от кредитора в т. Г от
допълнителното споразумение от 20.10.2009 год., както и разпоредбите на т. 7 от
допълнителните споразумения от 20.10.2009 год. и 30.09.2010 год., както и т. 10
от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год. Твърди също така, че банката не й е
предоставила своите правила за делова дейност при сключване на договора; не й е
предоставила и не е подписвала Общите условия на банката при сключване на
договора от 16.11.2004 год.; клаузите в допълнителните споразумения от
20.10.2009 год. и 30.09.2010 год. не са уговорени индивидуално, а са
едностранно изготвени от банката документи.
Сочи, че в резултат на прилагане
на тези неравноправни клаузи банката едностранно е повишила лихвения процент по
кредита, считано от 27.10.2008 год., без да уведоми за това кредитополучателката.
В образувано по заявление на банката – ответник производство по ч.гр.д. №
1010/2017 год. по описа на РС-С. е издадена заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от 05.09.2017 год., с която съдът е разпоредил С.Д.Г.
и Е. И. Г. да заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД сумата 27 031,04 лв.
главница по договора за кредит от 16.11.2004 год. и посочените по-горе
допълнителни споразумения; сумата 29 311,93 лв. – договора лихва за
периода 01.01.2012 год. – 17.08.2017 год., 1092,11
лв. – лихва за забава за периода 16.02.2012 год. – 17.08.2017 год., сумата
828,19 лв. – такси и 1 165,26 лв. – разноски в заповедното производство
/държавна такса/ и сумата 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Моли съда да прогласи нищожността
на посочените по-горе договорни клаузи, както и да признае за установено по
отношение на ответника, че не дължи посочените по-горе суми по договора за
кредит и допълнителните споразумения към него, както и разноските в
образуваното изпълнително производство, поради нищожност на цитираните клаузи.
Счита също така, че е налице забава за кредитора поради това, че неоправдано и в
своя изгода банката не е приела предложенията на ищцата за изпълнение на
задълженията й по договора, пренасочвала я към „О.Ф.“ с цел преструктуриране на
кредита през 2012 год., като молбите на ищцата в тази насока останали без
отговор; банката предявила иск за връщане на цялата дължима сума по договора за
кредит с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост, като с решение по гр.д.
№ 15849/2014 год. по описа на СГС искът на банката бил отхвърлен като
неоснователен, поради липсата на доказателства ищцата да е била уведомена за
твърдяната предсрочна изискуемост от банката.
Предявява и иск за унищожаване на
допълнително споразумение от 17.11.2011 год., тъй като същото е подписано от
ищцата при грешка, измама, заплашване и крайна нужда. Твърди, че към този
момент родителят на ищцата бил тежко болен и същата била временно
неплатежоспособна, като банката се възползвала от това положение и предложила
неизгодното за ищцата допълнително споразумение със заплахата, че ако не го
подпише, ще пристъпи към събиране на задълженията по договора за кредит по
съдебен ред, като била принудена да прехвърли и фонда за ДПО в „ДСК Р.“ АД, за
което подписала непопълнено от нея заявление в деня на сключване на
допълнителното споразумение. Претендира унищожаемост
и на договора за поръчителство, сключен с нейната майка Е. И. Г., поради
принуда.
Предявени са и искове за
заплащане на обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди в размер на
124 180 лв. – пазарната стойност на описания в исковата молба недвижим
имот – УПИ XX-2131 в кв. 105 по плана на гр. С.,
заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда, изнесен на публична
продан в образуваното изпълнително производство въз основа на заповедта за
изпълнение № 916/05.09.2017 год. по ч.гр.д. № 1010/2017 год. по описа на РС-С.,
проведена на 31.05.2018 год., в резултат на което загубила единственото си
жилище за погасяване на несъществуващото вземане на банката.
Претендира също така банката да
бъде осъдена да й заплати сумата 32 447,49 лв., представляваща
неправомерно начислени и заплатени от ищцата суми въз основа на издадената
заповед за изпълнение, както следва: 29 311,93 лв. – договора лихва за
периода 01.01.2012 год. – 17.08.2017 год.; 1092,11
лв. – лихва за забава за периода 16.02.2012 год. – 17.08.2017 год.; 828,19 лв.
– заемни такси; 1 165,26 лв. – разноски в заповедното производство и сумата
50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Предявен е и иск за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата 32 447,49 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, подробно описани в уточняваща молба, представена на
05.12.2018 год., а именно – психическо страдание от оказван дългогодишен натиск
и целенасочени лъжи и подвеждане от служители на банката при подписване на
допълнителните споразумения; постоянен стрес, безпокойство и напрежение в
ежедневието; непрекъснато усещане за явна несправедливост и безпомощност, тежка
депресия и отчуждаване; постоянен срам от близки и роднини; смяна на
местоработата; обективната невъзможност да бъде пълноценно до дъщеря си и да се
грижи за нея и за болните си родители; засягане на доброто й име в обществото
като учител и заместник-директор на училище; психическо страдание от липсата на
дом, здравословни проблеми.
В писмения отговор на исковата
молба ответникът оспорва предявените искове. Счита за неоснователен иска за
прогласяване нищожността на договора и посочените по-горе клаузи, поради
неравноправност. Сочи, че клаузите на договора за кредит и допълнителните споразумения са индивидуално
уговорени с ищцата, която е могла да изрази становище по тяхното съдържание и
ги е приела при достатъчно информиран избор. Длъжникът не е упражнил правата си
и не е подавал жалби, не е отправял запитвания и/или предложения, предвидени в
раздел VIII Допълнителни клаузи от договора
и в т. 29 от Общите условия, т.е. ищцата е приела договора и общите условия към
допълнителните споразумения. Сключеният договор обективира
ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита по смисъла на чл.
58, ал. 1 от ЗКИ и чл. 59, ал. 2 ЗКИ, респ. страната е имала възможност да се
запознае със същите при проявено желание и грижа към собствените си дела.
Формулираното правило на чл. 24.3.1 от Общите условия, че кредиторът има право
едностранно да променя базовия лихвен процент при определени условия, е
достатъчно ясно по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Договорът и допълнителните
споразумения съдържат ясна и разбираема за ищцата информация за условията и
начина на изменение размера на лихвения процент по договора за ипотечен кредит.
Счита за неоснователен и иска за унищожаване на допълнителното споразумение.
Прави възражение за погасяване по давност на исковете за унищожаване на
договора. На основание чл. 33, ал. 2 от ЗЗД правото да се иска унищожаване се
погасява в едногодишен срок от сключването на договора, в случая – от сключване
на допълнителното споразумение от 17.11.2011 год. Оспорва и посочените основания
за унищожаемост на споразумението, като счита, че
ищцата не е била нито заплашвана, нито измамена, нито се е намирала в състояние
на крайна нужда. Твърденията за смяна на фонд за ДПО и за привличането на Е. Г.
за поръчител не отговарят на истината и са неотносими
към предмета на делото. Не отговаря на истината и твърдението, че в
допълнителното споразумение няма падежна дата за вноските. Напротив, в т. 4 от
допълнителното споразумение от 17.11.2011 год. ищцата се е съгласила, че
падежната дата е всяко 15-то число. За неоснователни счита и твърденията, че
кредиторът е в забава, защото не е приел предложеното му изпълнение и не е дал
необходимото съдействие, без което ищцата е била в невъзможност да изпълни
задълженията си. Напротив, банката многократно е давала възможност и облекчения
чрез допълнителни споразумения на кредитополучателя. Поради непогасяване в срок
на месечните вноски и допусната забава в плащанията над 90 дни, на основание т.
18, раздел VI от договора за кредит, т. 20.2
от Общите условия и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ банката е упражнила правото си да
превърне кредита в предсрочно изискуем, за което е уведомила кредитополучателя
с нотариална покана, връчена на ищцата на 12.07.2017 год. Моли съда да отхвърли
исковете като неоснователни.
След
преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 16.11.2004 год. „Б.Д.“ ЕАД е отпуснала на
С.Г. кредит в размер на 30 000 лв. за закупуване на застроено дворно място –
УПИ XX-2131 в кв. 105 по плана на гр. С. с площ 216 кв.м.,
заедно с построената в него двуетажна двуфамилна жилищна сграда. Срокът за
издължаване на кредита е 180 месеца, считано от датата на усвояването му и
превръщането му в анюитетен дълг. За предоставения
кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихва в размер на действащата по
стандартни жилищни кредити, определена от „Б.Д.“ ЕАД към датата на сключване на
договора плюс надбавка за риск в размер на 1,5%. Посочено е, че към датата на
сключване на договора лихвата по стандартни жилищни кредити е 11,75%. Промяната
на лихвата по стандартни жилищни кредити, обявена от „Б.Д.“ ЕАД до
окончателното издължаване на кредита, е задължителна за страните по него /чл.
6, изр. 3 от договора/. Кредитът се издължава с месечни анюитетни
вноски по 384,52 лв., като в т. 5 не е посочена падежна дата. Съгласно чл. 21
кредитополучателят дължи такса за управление на кредита, която всяка година на
падежната дата се капитализира към дълга, както и други обявени от кредитора
такси и комисионни, както и всички други разходи по обслужването на
задължението и принудителното събиране на вземането. Когато кредитополучателят
не внесе същите, с размера им се увеличава дълга. Според чл. 24 за
неупоменатите в договора условия важат разпоредбите на Закона за банките,
наредбите за прилагането му и др. относими нормативни актове, както и Общите
условия за предоставяне на жилищни кредити на граждани, с които
кредитополучателят е запознат.
В
допълнително споразумение от 20.10.2009 год. е посочено, че към датата на
сключването му остатъкът от дълга е 27 200 лв., а лихвата по кредита е 14,25%
/чл. 1.2/. Страните са се споразумели да изменят условията за погасяване на
дълга, като е уговорен гратисен период за издължаване на главницата по кредита
от 6 месеца, без да се променя крайният срок за издължаване на кредита. НепогА.ата част от начислената лихва се капитализира към
остатъка от главницата по кредита на първия работен ден, следващ последната
падежна дата от гратисния период /чл. 3.2/. Уговорено е, че длъжникът заплаща
такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които Банка ДСК
прилага по извършвани услуги на клиента, която е в сила към деня на съответното
плащане /чл. 10/. Посочено е също така, че длъжникът е запознат с Тарифата,
действаща към деня на сключване на допълнителното споразумение /чл. 11/. В
споразумението не е посочено дали кредиторът се отказва от вземането си за наказателни
лихви и в какъв размер, респ. за кой период /б. Г/. Посочено е, че
кредитополучателят се задължава да не получава кредити от други кредитни или
финансови институции в срок от 12 месеца от датата на подписване на това
допълнително споразумение, като в противен случай кредитът започва да се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с три процентни пункта /чл. 7/.
Съгласно Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити към
допълнителното споразумение кредиторът има право едностранно да променя базовия
лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните
условия: при изменение от поне 1% за месец на стойностите на Leonia,
Euribor, Libor; при изменение от поне 1% за месец на валутен курс
евро/лев или евро/щатски долар; при изменение от поне 0,5% за месец на индекса
на потребителските цени в България; изменение от поне 10% за месец на
стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити
от нефинансови институции и др. /чл. 25.3/.
В
допълнително споразумение от 30.09.2010 год. страните са посочили, че остатъкът
от дълга е в размер на 29 600 лв. и са уговорили нов гратисен период за
издължаване на главницата по кредита от 6 месеца, без да се променя крайният
срок за издължаване на кредита, като в този срок кредитополучателят заплаща
част от месечната лихва по погасителния план, а след изтичане на гратисния
период неплатените лихви се заплащат в срок от 36 месеца /чл. 1.2/. Според чл.
1.3 от допълнителното споразумение в случай, че след изтичане на гратисния
период кредитът стане предсрочно изискуем поради настъпване на някое от
обстоятелствата, предвидени в Общите условия, неразделна част от допълнителното
споразумение, отпада капитализацията по чл.1.2, считано от датата на
предсрочната изискуемост и капитализираните суми се считат отново за дължима
лихва. Посочено е също така, че към датата на сключване на това допълнително
споразумение лихвата по кредита, формирана при условията на договора за кредит
е в размер общо на 14,25% /чл. 2/. Възпроизведен е и чл. 7 от допълнителното
споразумение от 20.10.2009 год. Представени са Общи условия за жилищните и
ипотечните кредити на „Б.Д.“ ЕАД
към 30.08.2010 год., според което кредитът се олихвява с променлив лихвен
процент /раздел III, чл. 9.1/, като кредиторът има право едностранно да
променя лихвения процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните
обективни условия: съществено изменение на пазарни лихвени индекси – Leonia,
Sofibor, Eonia, Euribor,
Libor; съществено изменение на лихвените нива по новодоговорени
депозити от нефинансови институции, съществено изменение на годишната инфлация;
съществено изменение на валутен курс евро/лев и др. /чл. 9.2/.
С
допълнително споразумение от 17.11.2011 год. страните са се съгласили, че
остатъкът от дълга е 31 660 лв., като непогА.ата част
от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на
първия работен ден, следващ подписването на допълнителното споразумение /чл.
1.1/. Посочено е, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва в
размер на 14,25 %, а ГПР е 15,45% /чл. 5 и чл. 6/. Възпроизведена е и клаузата на
чл. 7 от допълнителното споразумение от 20.10.2009 год. /чл. 10/. Уговорено е,
че длъжникът заплаща такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и
комисионните, които Банка ДСК прилага по извършвани услуги на клиента, която е
в сила към деня на съответното плащане /чл. 13/. Посочено е също така, че
длъжникът е запознат с Тарифата, действаща към деня на сключване на
допълнителното споразумение /чл. 14/.
В кредитното
досие не са налични подадени от С.Г. молби до ответника през периода 2012 год.
– 2014 год., както и документи за рефинансиране и учредяване на нови
обезпечения. През същия период кредитът е бил възложен за събиране на „О.Ф.Б.“
ЕАД и действията по предоговаряне и събиране са осъществявани от дружеството.
Не се спори, че през този период Р. А. е заемала длъжността „мениджър на клон С.“,
а С. П. е заемал длъжността „началник управление „Вътрешен контрол и одит“
/становище на „Банка ДСК“ от 28.11.2019 год./. През периода 2012-2014 год.
лицата А. И., М. М., Н. П. са били служители на дружеството и са заемали
длъжността „експерт обезпечени вземания“, а М. М. е заемала длъжността
„Ръководител офис София“ /молба от „О.Ф.Б.“ ЕАД от 03.12.2019 год./.
На
12.07.2017 год. на ищцата е връчена нотариална покана изх. №
01-20-03643/12.06.2017 год. от „Б.Д.“ ЕАД , с която поради забава в погасяване
на задълженията по сключения договор за банков кредит от 16.11.2004 год.
банката е обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем.
Според
заключението на съдебно-счетоводната експертиза на в.л. Р.С. от 12.02.2020 год.
след проверка и анализ на движението по процесния кредит, считано от 21.10.2008
год. прилаганият ГЛП по кредита е увеличен от 13,25% на 14,25%, като
увеличението на ГЛП с 1% се дължи на увеличение на базовия лихвен процент по
процесния кредит с 1% - от 4,69% на
5,69%. Считано от 21.10.2008 год. Комитета по управление на активите и пасивите
на „Б.Д.“ ЕАД е взел решения за увеличение на базовите лихвени проценти по
жилищни кредити в лева с 1,00 процентен пункт, съгласно Протокол № 46 от
16.10.2008 год. В решението за увеличение на БЛП е посочено, че във връзка с
изменение с над 1% за месец на лихвените проценти на Leonia,
Euribor, Libor за долари и изменение на 0,5% за месец на индекса на
потребителските цени в България през последното шестмесечие КУАП одобрява,
считано от 21.10.2008 год. да увеличи БЛП по съществуващи и новоразрешени
жилищни кредити, като за кредити в лева увеличението е с един пункт – от 4,69%
на 5,69%. Според заключението на вещото лице изчислената възнаградителна
лихва за периода 29.11.2004 г. – 18.08.2017 . при ГЛП 13,25%, без промяна,
възлиза на 49 668,88 лв. За същия период
възнаградителната лихва при прилаган ГЛП в размер на
14,25% възлиза на 53 027,39 лв., т.е. получената разлика на възнаградителната
лихва с и без увеличението от 13,25% на 14,25 % е в размер на 3 358,51 лв.
начислена лихва повече. Според вещото лице чрез капитализиране на просрочените
задължения кредитът е привеждан от просрочен в редовен, като без капитализациите предсрочната изискуемост на кредита би
настъпила на много ранен етап с оглед констатираните нерегулярни плащания на
вноски по кредита и реализирани просрочия. Без капитализациите
просрочените вноски за главница биха се олихвили с
лихвен процент за забава, формиран като сбор от договорения лихвен процент плюс
10% надбавка за забава, т.е. биха се начислили допълнително лихви за забава,
освен дължимата възнаградителна лихва. От „Б.Д.“ ЕАД
на вещото лице не е предоставена информация за наличие на формула или метод, по
който банката изчислява базовите лихвени проценти по жилищни кредити в лева,
респ. БЛП по процесния кредит.
При така
установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна
страна:
Производството
по настоящото дело е недопустимо и следва да бъде прекратено в частта по
предявените отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1, пр. 3 от ГПК по
следните съображения:
Съдът намира за недопустими предявения от С.Д.Г. ***
срещу „Б.Д.“ ЕАД отрицателен установителен иск за
признаване за установено, че не дължи на ответника посочените в исковата молба
суми по договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в производството по ч. гр. д.
№ 1010/2017 г. по описа на РС-С.. Това е така, тъй като ищцата – длъжник, в
заповедното производство, е оспорила заповедта за изпълнение с възражение по чл. 414 ГПК, поради което за същата липсва
правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
несъществуване на вземането, предмет на оспорената заповед. Видно от
материалите на изисканото и приложено в цялост ч.гр.д. № 1010/2017 по описа на
СОС, ищцата е получила заповедта за незабавно изпълнение /заповед № 916 от
05.09.2017 год./ с поканата за доброволно изпълнение на 09.01.2018 год. Същата
е подала възражение срещу заповедта, ведно с молба за спиране на изпълнението
по чл. 420 от ГПК на 19.01.2018 год., т.е. в законоустановения срок. Молбата и
възражението са приложени на л. 63-70 по делото в заповедното производство. По
процесуалноправния въпрос за правния интерес на длъжника от предявяване на
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.
1 ГПК относно претендираното в заповедното производство вземане при наличие
на подадено по реда на чл. 414 ГПК
възражение срещу заповедта за изпълнение, е налице трайно утвърдена съдебна
практика, според която при издадена и оспорена в срока по чл. 414 ГПК заповед за изпълнение длъжникът
е лишен от правен интерес и не разполага с право на отрицателен установителен иск
за несъществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане.
Правните способи за защита на длъжника срещу последиците на издадена по реда на
чл. 410 и сл. ГПК заповед за изпълнение
са предмет на ясна и изчерпателна уредба в действащия ГПК от 2007 г., по
приложението на която е създадена трайна, непротиворечива и задължителна
практика на ВКС. В същата по категоричен начин е възприето становището, че материалноправната защита на длъжника срещу заповедта по чл. 410 ГПК е свързана с оспорване на
претендираното в заповедното производство вземане и се реализира по реда,
предвиден в чл. 414 ГПК - чрез подаване
на възражение срещу съществуването на вземането в рамките на преклузивния двуседмичен срок по ал. 2 на чл. 414 ГПК. Надлежното упражняване на
правото на възражение изключва правния интерес на длъжника от предявяване на
отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането. Възражението
създава предпоставки за предявяване на специалния иск по чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК на заявителя - кредитор за установяване
на вземането, а доколкото пропускът да се предяви такъв иск в рамките на срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК води до обезсилване
на заповедта и до невъзможност да се проведе принудително изпълнение срещу
длъжника, последният не е заинтересован да установява по исков ред
несъществуването на вземането, ако заповедта на е влязла в сила или ако не са
осъществени особените предпоставки на чл. 424 ГПК. В случай, че наред със своевременно подаденото възражение по чл. 414 ГПК длъжникът предяви и отрицателен
установителен иск срещу заявителя с цел съдебно отричане на вземането, така
предявеният иск ще е недопустим поради
отсъствие на абсолютна процесуална предпоставка - правен интерес от търсената
защита. По въпроса допустимо ли е предявяването на отрицателен установителен
иск по чл.
124, ал. 1 ГПК от длъжника в случай, че е налице издадена заповед за
изпълнение срещу него по реда на чл. 410 ГПК, респ. чл.
417 ГПК е налице трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в определение
№ 15 от 10.01.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 764/2011 г., II т. о.; определение №
643/2.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 680/2009 г., II то, определение №
688/14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 692/2009 г. на III го, определение №
15/10.01.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 764/2011 г. на II т.о. и др.,
постановена по реда на новия ГПК. Според същата длъжникът няма правен интерес
да води отрицателен установителен иск по чл.
124, ал. 1 ГПК за несъществуване на вземането, предмет на своевременно и
надлежно оспорена заповед за изпълнение. Пътят за защита на длъжника, срещу
когото е издадена заповед за изпълнение е регламентиран изрично в заповедното
производство. Същият може да подаде възражение срещу заповедта пред въззивния
съд, както и да предяви иск по чл. 424 ГПК при наличието на предвидените в закона условия. Когато вземането е
предявено от кредитора по реда на заповедното производство, отрицателният иск
за установяване, че паричното вземане не съществува е допустим само до изтичане
на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК /определение № 318
от 09.07.2019 год. по ч.гр.д. № 2108/2019 год. по описа на ВКС IV г.о. и др./ До
изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът разполага с възможност да
подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че вземането не съществува /всяко
право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде
предявено с иск/. В случая обаче исковата молба е подадена на 18.05.2018 год.,
т.е. след изтичане на срока за възражение, поради което отрицателните установителни искове са недопустими. Преценката на
заповедния съд влязла ли е в сила заповедта за изпълнение срещу длъжника не е
обвързваща за настоящия съд. Служебната проверка на съда, разглеждащ
установителния иск на кредитора, обхваща и наличието на възражение на длъжника
и спазването на срока по чл. 414 от ГПК, без да е обвързан от преценката на съда
в заповедното производство – т. 10а от ТР № 4 от 18.06.2014 год. по тълк. д. № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
С оглед това, при подадено в срок възражение от длъжника, производството по
настоящите отрицателни установителни искове е недопустимо и следва да бъде
прекратено.
Недопустим е и искът за унищожаване на договора за поръчителство, сключен
между ответника и майката на ищцата Е. И. Г., поради принуда, на основание чл.
27 от ЗЗД. Това е така, тъй като исковата молба е подадена от името на С.Д.Г.,
която е предявила исковете от свое име, а не и от името на нейната майка, като
неин пълномощник. Съгласно чл. 26, ал. 2 от ГПК никой не може да предявява
от свое име
чужди права пред съд, освен в предвидените от
закона случаи. По делото не е налице предвидено в закона
изключение, поради което в така предявеният иск следва да бъде оставен без
разглеждане. На това основание недопустими в настоящото производство се явяват
и исковете за осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени
вреди на непълнолетната дъщеря на ищцата Д. С. Г. и на нейната майка Е. Г. в
размер по 32 447,49 лв. на всяка от тях, предявен с уточняваща молба вх. № 9243
от 05.12.2018 год. на л. 89-91 от
делото. Освен това тези искове не са предявени с първоначалната искова молба, а
едва в хода на производството по делото, като Е. Г. е подала заявление за
„присъединяване“ към претенциите на първоначалния ищец след насрочване на
делото в о.с.з. , което е недопустимо по правилата на чл. 210-216 от ГПК. С
оглед това и тези претенции следва да бъдат оставени без разглеждане в
настоящото производство.
По предявените искове за прогласяване нищожността на посочените в исковата
молба и уточняващите молби клаузи на договора за кредит и допълнителните
споразумения към него, съдът намира, че същите са допустими. Разгледани по
същество, исковете са частично основателни по следните съображения:
Съгласно постоянната практика на ВКС
/решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на III г.о., решение №
424/02.12.2015 г. по гр. д. №1899/2015 г., IV г.о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015г.
II т.о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г., II т.о., решение №
205/07.11.2016 г. по т.д. №154/2016 г. I т. о., решение № 165/02.12.2016 г. по
т.д. №1777/2015 г. I т.о., решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
535/2016 г., I т.о. и др./ предпоставките за определяне, че една договорна
клауза е неравноправна, са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, да
е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност, да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, и да е
сключена във вреда на потребителя. Уговорката в договор за банков кредит,
предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен
процент, въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова
договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата
дефиниция на чл.143 т.10 и т.12 от ЗЗП.
В договора от 16.11.2004 год. е посочено, че към датата на сключването му лихвата по стандартни жилищни кредити е 11,75%. Съгласно чл. 6, изр. 3 от договора промяната на лихвата по стандартни жилищни кредити, обявена от „Б.Д.“ ЕАД до окончателното издължаване на кредита, е задължителна за страните по него /чл. 6, изр. 3 от договора/. Възможността банката да изменя едностранно размера на лихвения процент по кредита е предвидена и в т. 25.3 от Раздел VIII от Общите условия към допълнителното споразумение от 20.10.2009 год. и в т. 9.1 и т. 9.2 от Общите условия към допълнителното споразумение от 30.09.2010 год., като според тези клаузи кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от посочените условия. Установи се от заключението на вещото лице П., че считано от 21.10.2008 год. прилаганият ГЛП по кредита е увеличен от 13,25% на 14,25%, като увеличението на ГЛП се дължи на увеличение на базовия лихвен процент по процесния кредит с 1%. В случая не се касае за индивидуално уговорени клаузи. Както е прието в решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, I т. о. и решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г., I т. о., ТК, при потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. В конкретния случая страната, носеща доказателствената тежест не е установила, че се касае за индивидуално уговорени клаузи. Посочените по-горе клаузи, неиндивидуално уговорени, са нищожни по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП. Същите са неравноправни, както по смисъла на чл.143 от ЗЗП, така и съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар, приети и станали част от българското законодателство със Закона за защита на потребителя - пар.13а т.9 и т.12 от ДР ЗЗП. В процесната клауза са предвидени обстоятелствата, при които лихвата може да се променя едностранно от банката - при изменение от поне 1% за месец на стойностите на Leonia, Euribor, Libor; при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; при изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени в България; изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции и др. /чл. 25.3/. Тези обстоятелства не зависят от волята на кредитора, тъй като представляват неподвластни на страните обективни пазарни индекси. От друга страна, прилагането им е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като е опосредено от изричен акт на банката /Комитета за управление на активите и пасивите на банката/, а не е налице автоматизъм на промяната; липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм, т. е. за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула; липсва изискване лихвата да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на индекса EURIBOR и др., т. е. липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса - независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс; не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индексите. С оглед на съдът намира, че така формулираните клаузи от процесния договор са изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателката и не гарантират никаква възможност за последващо намаляване на лихвата. Без значение е обстоятелството, че новият по-висок лихвен процент е изрично предвиден в допълнителното споразумение от 20.10.2009 год. /чл. 1.2/, в чл. 2 от допълнително споразумение от 30.09.2010 год. и в чл. 5 от допълнително споразумение от 17.11.2011 год. Споразуменията съдържат установителна част за размера на дълга, както и клауза за новия, по-висок размер на лихвата, но така както той е определен от кредитора според нищожните договорни клаузи – този размер е определеният на 21.10.2008 год. едностранно от банката лихвен процент въз основа на неравноправната клауза в първоначалния договор. Сключването на допълнителни споразумения е резултат на извънсъдебен спор за размера на дълга и редовното му погасяване, поради което същите имат характер на спогодба. С подписването на споразуменията се цели задължението, формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредотиполучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от ищцата, то споразумението представлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна. Съгласно утвърдената практика на ВКС на РБ последващо сключени анекси не санират нищожни съгласно ЗЗП клаузи в договор за кредит. В решение № 146 по т.д.№ 2615/2016 г. на І т.о., решение № 146/01.11.2017 год. по дело № 2615/2016 год. на I т.о. е посочено, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителската защита, който е недопустим, както и че допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно, на основание чл. 366 ЗЗД.
По тези съображения съдът следва да уважи предявения установителен иск в тази част, като прогласи за нищожни клаузите на чл. 6, изр. 3 от договора за кредит от 16.11.2004 год., чл. 1.2 от допълнително споразумение от 20.10.2009 год., т. 25.3 от Раздел VIII от Общите условия към допълнителното споразумение от 20.10.2009 год., чл. 2 от допълнително споразумение от 30.09.2010 год., т. 9.1 и т. 9.2 от Общите условия към допълнителното споразумение от 30.09.2010 год. и чл. 5 от допълнително споразумение от 17.11.2011 год. Според заключението на вещото лице изчислената възнаградителна лихва за периода 29.11.2004 г. – 18.08.2017 . при ГЛП 13,25%, без промяна, възлиза на 49 668,88 лв. За същия период възнаградителната лихва при прилаган ГЛП в размер на 14,25% възлиза на 53 027,39 лв., т.е. получената разлика на възнаградителната лихва с и без увеличението от 13,25% на 14,25 % е в размер на 3358,51 лв. начислена лихва повече. С оглед нищожността на клаузите, въз основа на които е начислена и заплатена тази лихва, същата подлежи на връщане от ответника, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 34 от ЗЗД. Същият следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 3 358,51 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.05.2018 год. до окончателното изплащане.
Съдът намира за неоснователни исковете за прогласяване нищожността на останалите посочени в исковата молба клаузи на договора за кредит и допълнителните споразумения по следните съображения:
Клаузите на чл. 21 и чл. 24 от договора от 16.11.2004 год. предвиждат, че кредитополучателя дължи такса за управление на кредита и др. обявени от кредитора такси и комисионни и разходи по обслужването на задължението и принудителното събиране на вземането, а когато кредитополучателят не внесе същите, с размера им се увеличава дълга, като за неупоменатите в договора условия важат разпоредбите на Закона за банките и др. нормативни актове, както и Общите условия за предоставяне на жилищни кредити на граждани. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 год., кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Настоящият договор е сключен преди влизане в сила на тази разпоредба, поради което банката е имала право да събира уговорените такси и комисионни.
Съдът намира, че не са неравноправни и клаузите на чл. 3.2 от допълнителното споразумение от 20.10.2009 год. и чл. 1.1 от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год., според които непогА.ата част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата по кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период.
В чл. 10, ал. 3
от Закона за задълженията и договорите се съдържа императивна забрана за
начисляване на лихва върху лихва, освен при определени условия, съобразно
наредба на Българската народна банка /Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфичните провизии за кредитен риск, обн., ДВ, бр.
38 от 11.04.2008 г./. Със сключването на допълнително споразумение към договора
за кредит дългът, т.е. главницата, е преструктурирана, което не противоречи на чл. 13 от Наредбата. По отношение вида на
лихвите, които банките начисляват, в съдебната практика преобладава
становището, че за банките е създаден специален
режим за капитализиране на лихви при определени условия, като анатоцизмът
е явление, различно от капитализирането на лихви от банките. Уговорката за
капитализация, при която към неизискуемата главница се прибавят лихви,
които не са лихви за просрочие, за разлика от
уговорката за анатоцизъм, е допустимо /в този смисъл Решение
№ 1101 от 28.05.2015 г. на САС по в. т. д. № 4503/2014 г./. Анюитетните вноски по договорите за кредит не са лихви, защото
това е сума, с която се погасява част от главницата и лихвата. Лихвата при
договорите за банков кредит не е мораторна
/закъснителна/ лихва, т.е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на
парично вземане. По своята правна и икономическа природа тя е цена
/възнаграждение/, което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените
от него парични средства.Това е цената на стойността на капитала, който се
отчуждава за временно ползване. Ето защо, приетото в допълнителните
споразумения преструктуриране на дълга и олихвяване на просрочената договорна
лихва, прибавена по силата на допълнителните споразумения към главницата по
кредита, не е анатоцизъм, защото включената в анюитетните вноски лихва не е мораторна, а
това е печалбата на банката по кредита. /в този смисъл Решение №
1001/05.07.1999 год. на ВКС по р.д. № 357/99 год.на V г.о., А. Кожухаров - „Облигационно право”,
София, 2007 г., решение № 1101 от 28.05.2015 г. на САС, т.о., по в.гр.д. № 4503/2014 г./. В §1, т. 2 от ДР на Наредба № 9/2002 г. на БНБ /отм./ е дадено легалното
определение за капитализиране на лихвите,
като се приема, че това е увеличаването на главницата за
сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви, което понятие съвпада с това дадено в доктрината.
Според вещото лице чрез капитализиране на просрочените
задължения кредитът е привеждан от просрочен в редовен, като без капитализациите предсрочната изискуемост на кредита би
настъпила на много ранен етап с оглед констатираните нерегулярни плащания на
вноски по кредита и реализирани просрочия. Освен това
с допълнителните споразуменията от
30.09.2010 год. /б. „Г“/ и 17.11.2011 год. /б. „В“/ кредиторът се е отказал
частично от вземането си за наказателни лихви. В случая е налице само предоговаряне на дълга,
което по характера си е новиране,
след като непогА.ия
остатък от стария дълг /главница и лихва/ е включен
като главница в новия дълг. Старият
дълг не съществува, но има нов при други условия, при него вече е капитализирана
лихвата по стария, има нов погасителен план, т.е. променени са условията.
Това
изменение е постигнато по двустранно
съгласие на кредитора и кретидополучателя
и по своята същност е обективна новация по смисъла на
ЗЗД /Решение № 59/21.03.2008 г. на ВнАС по в.т.д. № 9/2009 г./. С оглед на това в случая не е налице анатоцизъм и
посочените по-горе договорни клаузи не са нищожни.
Не са
нищожни и клаузите на чл. 1.3 от допълнителното споразумение от 30.09.2010
год.; чл. 6 от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год., „невписаната“
падежна дата в раздел III т. 5 от договора за кредит от
16.11.2004 год. и в допълнителните споразумения от 20.10.2009 год. и 30.09.2010
год.; „невписан отказ“ от вземане за наказателни лихви от кредитора в т. Г от
допълнителното споразумение от 20.10.2009 год., както и разпоредбите на т. 7 от
допълнителните споразумения от 20.10.2009 год. и 30.09.2010 год., както и т. 10
от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год., по следните съображения:
Максималният размер на ГПР по потребителските кредити е определен от ЗПК с измененията Д.В. бр. 35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год. /чл. 19, ал. 4/, т.е. след сключване на допълнителното споразумение от 17.11.2011 год., поради това законът не простира действието си върху него. Независимо от това, максималният размер на процента на разходите определен със закона - пет пъти размера на законната лихва, може да служи за ориентир за еквивалентност и добросъвестност и при положение, че в настоящия случай уговореният размер е в пъти по-нисък от максималния допустим законово определен размер, клаузата на чл. 6 от допълнителното споразумение не е нищожна.
Съгласно т. 7 от допълнителните споразумения от 20.10.2009 год. и 30.09.2010 год., както и т. 10 от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год. кредитополучателят се задължава да не получава кредити от други кредитни или финансови институции в срок от 12 месеца от датата на подписване на настоящото допълнително споразумение; в противен случай кредитът започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с три процентни пункта. По делото няма данни "Б.Д." ЕАД да е приложила тези текстове и да е увеличила договорения лихвен процент с три пункта.
Непосочването на падежна дата в раздел III, т. 5 от договора за кредит от 16.11.2004 год. също не води до нищожност на договора или част от него, тъй като падежната дата може да се определи допълнително, вкл. в погасителния план – неразделна част от договора. В случая не се твърди кредиторът да е начислил лихва за забава в по-висок размер поради приемане на по-ранна от уговорената между страните падежна дата.
Несъстоятелни са и твърденията за нищожност на допълнителното споразумение от 20.10.2009 год. поради „невписан отказ“ от вземане за наказателни лихви от кредитора в т. Г от същото споразумение, тъй като за кредитора не е съществувало задължение за такъв отказ от лихви за забава. В случая е налице предоговаряне на дълга, което е постигнато по двустранно съгласие на кредитора и кретидополучателя, като са изменени изцяло услонията за погасяване на дълга. Кредиторът не се е отказал от вземането си за наказателни лихви, но кредитът е приведен от просрочен в редовен в интерес на кредитополучателя и е договорен гратисен период за издължаване на главницата по кредита. С оглед това и в тази част искът за прогласяване нищожността на договорни клаузи се явява неоснователен.
С оглед неоснователността на предявените искове за прогласяване нищожността на цитираните по-горе клаузи на договора и допълнителните споразумения съдът намира, че следва да отхвърли исковете по чл. 55, ал. 1 вр. чл. 34 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищцата заплатените от нея въз основа на издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1010/2017 год. суми, както следва: договорна лихва за периода 01.01.2012 год. – 17.08.2017 год. за разликата над 3 358,51 лв. до пълния предявен размер от 29 311,93 лв., сумата 1092,11 лв. – лихва за забава за периода 16.02.2012 год. – 17.08.2017 год.; 828,19 лв. – заемни такси; 1 165,26 лв. – разноски в заповедното производство; сумата 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По предявения иск за унищожаване на допълнително споразумение от 17.11.2011 год. поради това,
че същото е подписано от ищцата при грешка, измама, заплашване и крайна нужда,
съдът намира следното:
Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия /чл. 33 от ЗЗД/. Правото да се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора, който в случая е изтекъл. С оглед това възражението на ответника за погасяване на иска по давност е основателно.
Измамата е основание за унищожение на договора,
когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено
въвеждане в заблуждение /чл. 29 от ЗЗД/. Заплашването е основание за
унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата страна
или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх /чл.
30 от ЗЗД/. Грешката в
предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени
качества на същия /чл. 28, ал. 1 от ЗЗД/. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи
по несъмнен начин наличието на някое от посочените основания за унищожаемост на допълнителното споразумение от 17.11.2011
год. С него страните са привели дълга от просрочен в редовен, като кредиторът се е отказал
частично от вземането си за наказателни лихви. Не се установи също така ищцата да е била принудена да прехвърли и
фонда за ДПО в „ДСК Р.“ АД, като подписала непопълнено от нея заявление в деня
на сключване на допълнителното споразумение. Установи се, че на 28.11.2011 год. ищцата е подала заявление до
Пенсионно-осигурителна компания „ДСК-Р.“ АД за промяна на участие и прехвърляне
на натрупаните суми по индивидуалната партида в друг фонд за допълнително
задължително пенсионно осигуряване. Липсват каквито и да било доказателства
сключването на допълнителното споразумение да е било обусловено от подаването
на това заявление, респ. ищцата да е била въведена в заблуждение относно
съществените елементи на договора. Обстоятелството
дали тестът в заявлението е написан саморъчно от ищцата е без правно значение,
след като същото е подписано от нея. Освен това не се установи връзката на това
заявление с процесния договор за кредит и с
допълнителното споразумение.
С оглед това исковете за унищожаване на допълнителното
споразумение от 17.11.2011 год. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По предявените искове с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди в размер на
124 180 лв. – пазарната стойност на описания в исковата молба недвижим
имот – УПИ XX-2131 в кв. 105 по плана на гр. С.,
заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда, изнесен на публична
продан в образуваното изпълнително производство въз основа на заповедта за
изпълнение № 916/05.09.2017 год. по ч.гр.д. № 1010/2017 год. по описа на РС-С.,
както и за заплащане на сумата 32 447,49 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, подробно описани в уточняваща молба, представена на
05.12.2018 год., съдът намира следното:
От събраните по делото доказателства не се установява да е осъществен
фактическият състав на посочената разпоредба. За да възникне отговорността за
непозволено увреждане по исковете по чл. 49 от ЗЗД, във вр.
чл.
45, ал. 1 от ЗЗД, трябва в обективната действителност да са настъпили
следните юридически факти (материални предпоставки): 1/ деяние (действие или
бездействие); 2/ противоправност (несъответствие
между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3/ вреди
(неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или неговата
психика и здраве); 4/ причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди (вредоносният резултат
следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното
противоправно поведение на делинквента);
5/ вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45,
ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6/
виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на
възложената работа. В процесния случай банката е
упражнила законните си права както да подаде заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.
417 от ГПК, така и да сезира съдебния изпълнител с молба по чл. 426
от ГПК за пристъпване към изпълнение, като последното е започнало въз
основа на издадена заповед по чл. 417
от ГПК и изпълнителен лист. По отношение предприетите в хода на
изпълнителното производство изпълнителни действия, то същите се извършват от
съдебния изпълнител, а не от банката, поради което последната не носи
отговорност за тяхната законосъобразност.
Неоснователен е и предявеният иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, тъй като не се доказаха твърденията на ищцата за оказван дългогодишен натиск,
целенасочени лъжи и подвеждане от служители на банката при подписване на
допълнителните споразумения, от което да са произтекли твърдените вреди. Не се
установи по делото противоправно поведение на служителите на банката при сключването и изпълнението на
договора, вкл. при прилагането на твърдяните за
нищожни клаузи. Освен това, дори едно
действие или бездействие да е увреждащо, не може да се търси обезщетение, ако
за извършването му е дадено съгласие на увредения (Решение на ВКС 945-2009-IV
Г. О. по гр.д. № 3026/2008 г.). Като е подписала договора и допълнителните
споразумения ищцата е дала своето съгласие за приложението на клаузите в тях. Недоказано
остана и твърдението, че банката чрез своите служители не е дала своето
съдействие, за да изпълни ищцата задълженията си по договора, поради което е
налице забава на кредитора по чл. 95 от ЗЗД за периода след 2012 год., тъй като
не приела предложените от ищцата изменения на договора, респ. не обявила
по-рано кредита за предсрочно изискуем. Банката многократно е давала възможност
за доброволно изпълнение от страна на ищцата на задълженията по кредита,
предоставяла е облекчения чрез сключените допълнителни споразумения, вкл. е
приемала изпълнение в по-малък от уговорения размер на вноските и е съдействала
на кредитополучателя да преодолее временните си затруднения, довели до забава в
обслужването на дълга. Освен това, съдействие на банката не е необходимо, за да
може ищецът да изпълни паричното си задължение. За банката не е съществувало
задължение за предоговаряне на кредита, респ. за обявяване на предсрочната му
изискуемост в определен срок след неизпълнението от страна на
кредитополучателя, поради което и тези искове са неоснователни, тъй като не се
установи служители на банката да са извършили противоправни
действия спрямо ищцата.
С оглед това исковете с правно основание чл. 49 вр.
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни.
При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СОС сумата 134,34 лв. държавна такса върху уважената част от
исковете.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРОГЛАСЯВА за нищожни следните клаузи
от сключените между „Б.Д.“ ЕАД, *** и С.Д.Г. с ЕГН ********** *** договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 16.11.2004 год. и допълнителни
споразумения към него, както следва: чл. 6, изр. 3 от договора за кредит от 16.11.2004 год., чл. 1.2 от
допълнително споразумение от 20.10.2009 год., т. 25.3 от Раздел VIII от Общите условия към
допълнителното споразумение от 20.10.2009 год., чл. 2 от допълнително
споразумение от 30.09.2010 год., т. 9.1 и т. 9.2 от Общите условия към допълнителното споразумение от
30.09.2010 год. и чл. 5 от допълнително споразумение от 17.11.2011 год., по
предявените искове от С.Д.Г. *** срещу „Б.Д.“ ЕАД за прогласяване нищожността
на сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от
16.11.2004 год. и допълнителни споразумения към него, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр.
чл. 143 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, *** да заплати на С.Д.Г. с ЕГН ********** *** сумата 3 358,51 лв. – възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 16.11.2004 год. и допълнителни споразумения към него за периода от 29.11.2004 г. – 18.08.2017 год., заплатена от ищцата на ответника въз основа на проглА.ите с настоящото решение неравноправни клаузи, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 34 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.05.2018 год. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от
С.Д.Г. *** срещу „Б.Д.“ ЕАД за прогласяване нищожността на следните клаузи
на сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от
16.11.2004 год. и допълнителни споразумения към него, както следва: чл. 21 и чл. 24 от договора от 16.11.2004 год.; чл. 3.2, чл. 10 и чл. 11 от
допълнителното споразумение от 20.10.2009 год.; чл. 1.3, чл. 11 и чл. 12 от
допълнителното споразумение от 30.09.2010 год.; чл. 1.1, чл. 6, чл. 13 и чл. 14
от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год.; раздел III т. 5 от договора за кредит от
16.11.2004 год. и „невписана падежна дата“ в допълнителните споразумения от
20.10.2009 год. и 30.09.2010 год.; б. Г от допълнителното споразумение от
20.10.2009 год., както и т. 7 от допълнителните споразумения от 20.10.2009 год.
и 30.09.2010 год. и т. 10 от допълнителното споразумение от 17.11.2011 год. и
др., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ исковете на
С.Д.Г. с ЕГН ********** *** срещу „Б.Д.“ ЕАД, *** за осъждане
на ответника да върне на ищцата следните суми,
заплатени на основание договор за кредит
за покупка на недвижим имот от 16.11.2004 год. и допълнителни споразумения към
него, заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д. № 1010/2017 г. по описа на РС-С. и изпълнително производство по изп. дело № 20177930400536 по описа на ЧСИ Наталия Дангова с рег. № 793 с район на действие – гр. С., както
следва: възнаградителна лихва за периода 01.01.2012 год. – 17.08.2017 год. за разликата
над 3 358,51 лв. до пълния
предявен размер от 29 311,93 лв., сумата 1092,11 лв. – лихва
за забава за периода 16.02.2012 год. – 17.08.2017 год.; 828,19 лв. – заемни такси;
1 165,26 лв. – разноски в заповедното производство и
сумата 50 лв. юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл. 55, ал. 1 вр. чл. 34 от ЗЗД, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от С.Д.Г. *** с
ЕГН ********** срещу „Б.Д.“ ЕАД, *** за унищожаване на допълнително споразумение от 17.11.2011 год. към договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 16.11.2004 год. поради това, че същото е сключено
от ищцата при грешка, измама, заплашване и крайна нужда при явно неизгодни
условия, на основание чл. 27, чл. 33, чл. 29 и чл. 30 от ЗЗД, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от С.Д.Г. *** с
ЕГН ********** срещу „Б.Д.“ ЕАД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 124 180 лв. – обезщетение за имуществени вреди в размер на пазарната
стойност на недвижим имот – УПИ XX-2131 в кв. 105 по плана на гр. С., заедно с построената в него двуетажна
жилищна сграда, изнесен на публична продан по изп. дело №
20177930400536 по описа на ЧСИ Наталия Дангова с рег.
№ 793 с район на действие – Софийски окръжен съд, гр. С., образувано въз
основа на заповеда за изпълнение № 916/05.09.2017
год. по ч.гр.д. № 1010/2017 год. по описа на РС-С., както и за заплащане на
сумата 32 447,49 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, на основание чл.
49 вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото
в ЧАСТТА по предявения от С.Д.Г. *** срещу „Б.Д.“ ЕАД отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищцата не
дължи на ответника сумата 64 867,30
лв. на основание договор за кредит
за покупка на недвижим имот от 16.11.2004 год. и допълнителни споразумения към
него, заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д. № 1010/2017 г. по описа на РС-С. и образуваното изпълнително
производство по изп. дело № 20177930400536 по описа
на ЧСИ Наталия Дангова с рег. № 793 с район на
действие – гр. С., както следва: сумата 27 031,04 лв. – главница, сумата
29 311,93 лв. – договорна лихва за периода 01.01.2012
год. - 17.08.2017 год., сумата 1092,11 лв. – наказателни лихви за периода 16.02.2012
год. - 17.08.2017 год., сумата 828,19 лв. – такси по кредита, сумата 1165,26
лв. – разноски в заповедното производство, сумата 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, сумата 4 360,90 лв. - разноски в полза на ЧСИ, сумата
154,32 лв. – разноски по изпълнителното дело, сумата 825,95 лв. – законна лихва
върху главницата по кредита, считано от 18.08.2017 год. до датата на изпращане
на поканата за доброволно изпълнение и 47,60 разноски, съгласно покана за
доброволно изпълнение от 06.12.2017 год. по изп. дело
№ 20177930400536 по описа на ЧСИ Наталия Дангова с
рег. № 793 с район на действие – гр. С., като НЕДОПУСТИМО.
ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в ЧАСТТА по предявения от С.Д.Г. *** срещу „Б.Д.“ ЕАД иск за унищожаване на
договор за поръчителство, сключен на 17.11.2011 год. между ответника „Б.Д.“ ЕАД и майката на ищцата Е.
И. Г. за обезпечаване на вземанията по сключения с ищцата договор за кредит от 16.11.2004
год. поради принуда, на
основание чл. 27 от ЗЗД, както и в ЧАСТТА по предявения от С.Д.Г. иск за осъждане на „Б.Д.“ ЕАД да заплати обезщетение за
неимуществени вреди на непълнолетната дъщеря на ищцата Д. С. Г. и на майката на
ищцата Е. Г. в размер по 32447,49 лв. на всяка от тях, предявен с уточняваща
молба вх. № 9243 от 05.12.2018 год., на основание чл. 49 вр.
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, като НЕДОПУСТИМО.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД да
заплати по сметка на СОС сумата 134,34 лв. държавна такса върху уважената част от
исковете.
Решението може да се
обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: