№ 759
гр. София, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 106-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ
при участието на секретаря ПАВЕЛ АЛЬ. БОЖИНОВ
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ Административно
наказателно дело № 20211110209773 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 59 - 63 ЗАНН.
Образувано е по жалба от „ХХХХХ“ ЕООД, ЕИК №№№№№,
представлявано от М.К.Н. - управител чрез неговия упълномощен
процесуален представител – адв. Г. В. от АК-Враца срещу наказателно
постановление № 22-007437/22.06.2021 г., издадено от инж. Д.Г.И. – директор
на дирекция „Инспекция по труда“ – София /ДИТ - София/, с което на
основание чл. 413, ал. 2 от Кодекса на труда КТ, обн. в ДВ бр. 26/01.04.1986
г., в сила от 01.01.1987 г./ на търговското дружество е наложена
„имуществена санкция“ в размер на 2 000,00 /две хиляди/ лева за неизпълнено
правно задължение по 16, ал. 2 от Закона за здравословни и безопасни
условия на труд /ЗЗБУТ, обн. в ДВ бр. 124 от 23.12.1997 г./ във вр. с чл. 246,
ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за
здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при
използване на работното оборудване /Наредба № 7 от 23.09.1999 г., обн. в ДВ
бр. 88 от 08.10.1999 г., в сила от 09.01.2000 г., издадена от министъра на труда
и социалната политика и министъра на здравеопазването/.
В депозираната жалбата са релевирани доводи за несъответствие на
установените от административните органи фактически положения с
1
обективната действителност, както и за некоректно приложение на
материалния закон. Отправена е молба за цялостна отмяна на атакувания
санкционен акт като неправилен.
В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован,
представлява се от управителя М.Н. и адв. Г. В. от АК-Враца, с пълномощно
по делото, които поддържат жалбата и изложените в нея съображения.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна, редовно призована, представлява се от ст.
юрк. К.Х., с пълномощно по делото. Последната пледира за неоснователност
на постъпилата жалба и за пълна доказаност на неизпълненото правно
задължение, в каквато насока изтъква конкретни аргументи. Отправено е
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея
твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните по реда на чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5
НПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити за нейната
редовност, което обуславя пораждането на предвидения в закона суспензивен
и деволутивен ефект, а разгледана по същество се явява ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
С акт за установяване на административно нарушение № 22-
007437/27.05.2021 г., съставен от Г. В. В. - гл. инспектор при ДИТ - София и в
присъствието на свидетелите Н.Л. и М.Р.Т. е констатирано, че на 13.11.2020
г., жалбоподателят „ХХХХХ“ ЕООД, в качеството си на работодател по
смисъла на § 1, т. 1 от КТ, не е изпълнил задължението си да осигури
здравословни и безопасни условия на труд на работника Г.И. К., като го е
допуснал в предприятието да извършва трудова дейност на длъжност „общ
работник“ без необходимите лични предпазни средства /каска ударозащитна,
2
ръкавици комбинирани, маска против прах, защитни очила/ и специално
работно облекло /полугащеризон и яке със сменяема подплата, защитни
обувки, цели неплъзгащи се и с непробиваемо ходило/.
В акта е прието, че с визираното противоправно бездействие
работодателят не е изпълнил правното си задължение по 16, ал. 2 ЗЗБУТ във
вр. с чл. 246, ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г., като след съставянето му
препис от него е връчен на управителя на търговското дружество на същата
дата.
Въз основа на горепосочения акт е издадено атакуваното
наказателно постановление № 22-007437/22.06.2021 г. от инж. Д.Г.И. –
директор на ДИТ - София, с което на основание чл. 413, ал. 2 КТ, при
цялостното възпроизвеждане на фактическите констатации от акта, на
жалбоподателя „ХХХХХ“ ЕООД е наложена „имуществена санкция“ в размер
на 2 000,00 /две хиляди/ лева за неизпълнено правно задължение по 16, ал. 2
ЗЗБУТ във вр. с чл. 246, ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г.
Препис от наказателното постановление е връчен на управителя на
дружеството-въззивник на 23.06.2021 г., видно от инкорпорираната в
санкционния акт разписка, като жалбата, инициирала производството пред
настоящата съдебна инстанция, е депозирана чрез наказващия орган в
преклузивния 7-дневен срок на 29.06.2021 г., видно от отбелязването върху
същата.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Административнонаказателното производство е строго формален
процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и
юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол
върху издадените от административните органи наказателни постановления е
за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от
твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или
в наказателното постановление /арг. чл. 84 ЗАНН във вр. чл. 14, ал. 2 НПК и
т. 7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС /, а е длъжен
служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон. В
тази връзка на контрол подлежи и самият АУАН по отношение на неговите
функции – констатираща, обвинителна и сезираща.
3
В настоящия случай АУАН и издаденото, въз основа на него НП са
съставени от длъжностни лица в пределите на тяхната компетентност, видно
от представените по делото заповеди за назначаване и оправомощаване на
актосъставителя и наказващия орган.
На следващо място, съдът служебно констатира, че са спазени
императивните процесуални правила при издаването на АУАН и НП –
тяхната форма и задължителни реквизити, съгласно разпоредбите на чл. 40,
42, 43, ал. 5, чл. 57 и чл. 58, ал. 1 ЗАНН. Налице е пълно съвпадение между
установените фактически обстоятелства и тяхното последващо
възпроизвеждане в атакуваното НП, като с изискуемата се от закона
конкретика административните органи са очертали времето, мястото,
механизма на твърдяното нарушение и обстоятелства, при които същото е
намерило проявление в обективната действителност.
В конкретния случай административнонаказателното производство
е образувано със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН 3-месечен
срок от откриване на нарушителя, респективно 1-годишен срок от
неизпълнението на правното задължение. От своя страна обжалваното
наказателното постановление е постановено в законоустановения 6 –
месечния срок. Ето защо са спазени всички давностни срокове, визирани в
разпоредбата на чл. 34 ЗАНН, досежно законосъобразното ангажиране на
имуществена отговорност на юридическото лице-жалбоподател от формална
страна.
Предвид изложеното, АУАН и НП са съставени без допуснати
съществени нарушения на процесуалния закон, които да обусловят отмяната
на атакуваното наказателно постановление на формално основание.
Имуществената отговорност на въззивника „ХХХХХ“ ЕООД е
ангажирана за неизпълнено правно задължение по 16, ал. 2 ЗЗБУТ във вр. с
чл. 246, ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г., като на основание чл. 413, ал. 2
КТ му е наложена „имуществена санкция“ в размер на 2 000,00 /две хиляди/
лева.
От приобщения по делото трудов договор № 24/12.11.2020 г. е
видно, че работникът Г.К. не е положил подпис в същия, което обстоятелство
намира потвърждение в показанията му на етапа на съдебното следствие и
разказа на управителя на „ХХХХХ“ ЕООД. Нещо повече – К. е категоричен,
4
че никога не е контактувал с представляващия дружеството-жалбоподател,
както и че е подписал договор /неясно дали трудов или граждански/ с
неустановено по делото лице с имена Г.Г.. При тези фактически данни,
настоящият съдебен състав достига до извод, че между „ХХХХХ“ ЕООД и
свидетеля Г.К. не е бил сключен писмен трудов договор, чиято форма
предпоставя неговата действителност. Липсата на валидно възникнало
трудово правоотношение, поради неспазването на предвидената от закона
форма, не би могла да породи правно задължение за въззивника да осигури
лични предпазни средства на посоченото лице при постъпването му на
работа. В конкретиката на настоящия казус за контролните органи
съществува принципната възможност да претендират наличието на
извършено нарушение по чл. 62, ал. 1 КТ, имайки предвид, че К. е
упражнявал трудова дейност без наличието на сключен договор в писмена
форма, но доколкото визираното бездействие не фигурира в АУАН и НП, то
съдът не разполага с правомощия да измени фактически рамки на
първоначално възведеното „административно обвинение“.
Не съществува спор в доктрината и съдебната практика, че
писмената формата, предвидена в разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ, е
необходима за действителността на трудовия договор, като законодателят не е
уредил правна фикция, съгласно която фактическото извършване на трудова
дейност да се приравнява на валидно трудово правоотношение. Тук е мястото
да се отбележи, че поначало, съгласно изричната разпоредба на чл. 74, ал. 2
КТ трудовият договор се обявява за недействителен от съда по реда на Глава
осемнадесета от КТ, като тази правна норма е предвидена в интерес на
икономически по-слабата страна в лицето на работника/служителя и тя касае
единствено гражданскоправните последици между участниците в евентуално
възникналото трудово правоотношение. Поставеното ограничение обаче е
неприложимо за наказателния съд, който съгласно чл. 13 НПК и чл. 14 НПК
следва да установи обективната истина по делото с предвидените в
процесуалния наказателен закон средства и способи на доказване,
основавайки решението си на доказателствата по делото и своето свободно
вътрешно убеждение, неподвластно на специалните правила в гражданското
законодателство, касателно установяването на недействителността на
трудовите договори. След като валидността на процесната правна сделка е
преюдициална и обосновава юридическата отговорност на санкционираното
5
търговско дружество по възприетата материалноправна квалификация, то
съдът в административнонаказателното производство разполага със
суверенна преценка да прецени нейната действителност при упражнения
косвен контрол за законосъобразност /в този смисъл вж. решение № 3297 от
20.05.2021 г. по КНАХД № 1839/2021 г. по описа на АССГ, X касационен
състав, докладчик-съдия Елеонора Попова/.
За пълнота следва да отбележи, че ако обсъденият недостатък
условно бъде игнориран, то административните органи не са квалифицирали
акуратно твърдяното нарушение. Разпоредбите на чл. 16, ал. 2 ЗЗБУТ във вр.
с чл. 246, ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. са несамостоятелни и не
съдържат административнонаказателен състав, доколкото съгласно чл. 246,
ал. 1 от посочения подзаконов нормативен акт на работещите се осигуряват
необходимите лични предпазни средства и специални работни облекла
съгласно реда и изискванията, определени в нормативните актове. Както
актосъставителят, така и наказващият орган не са конкретизирали откъде
произтичат процесните задължения за работодателя да осигури изброените
лични предпазни средства /каска ударозащитна, ръкавици комбинирани,
маска против прах, защитни очила/ и специално работно облекло
/полугащеризон и яке със сменяема подплата, защитни обувки, цели
неплъзгащи се и с непробиваемо ходило/. Тези задължения се съдържат в
Наредба № 3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и
опазване на здравето на работещите при използване на лични предпазни
средства на работното място /обн. в ДВ бр. 46 от 14.05.2001 г., в сила от
17.08.2001 г., издадена от министъра на труда и социалната политика и
министъра на здравеопазването/, в частност в Приложение № 2 и 3 към чл. 17,
но повече от очевидно същите не фигурират в АУАН и НП.
Съдът констатира, че съобразно изложените фактически и правни
доводи, макар така протеклата фаза на административнонаказателното
производство по установяване на административно нарушение и по налагане
на административно наказание да не е била опорочена, поради допуснати
съществени процесуални нарушения, то отговорността на въззивника е
ангажирана при некоректно приложение на материалния закон.
Ето защо, съдът намира, че така издаденото наказателно
постановление следва да бъде отменено изцяло като неправилно, а това
6
обстоятелство обезпредметява обсъждането на останалите инвокирани от
страните доводи за евентуално (не)извършване на твърдяното нарушение.
Съгласно чл. 63д, ал. 1 ЗАНН съдът следва да се произнесе по
извършените от страните разноски. От представените договор за правна
защита и съдействие, фактура и платежно нареждане е видно, че дружеството-
въззивник е заплатило по банков път сумата от 612,00 лв. с ДДС за
процесуално представителство от адвокат Г. В. от АК-Враца. В тази връзка,
съдът намира, че релевираното от процесуалния представител на наказващия
орган възражение за прекомерност е частично основателно, доколкото
минимално предвидено адвокатско възнаграждение възлиза на 370, 00 лв.
/арг. от чл. 18, ал. 2 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /обн. в ДВ 64 от
23.07.2004 г., приета с решение на Висшия адвокатски съвет от 09.07.2014 г./.
При все това, отчитайки обема на доказателствения материал, проведените
две съдебни заседания и разпити на три лица, както и изложените подробни
съображения в жалбата за отмяна на атакувания санкционен акт, съдът
намира, че справедливият размер на възнаграждението възлиза на 500,00 лв.,
поради което Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ следва да
бъде осъдена да заплати процесната сума.
По отношение на останалата част от претенцията на адв. В. за
възстановяване на разноски, касателно платена държавна такса в размер на
50,00 лв., същата следва да бъде отхвърлена като неоснователна, доколкото в
ЗАНН не е предвидено задължение за внасянето на такава за разглеждане на
въззивната жалба, а недължимо платената следва да се върне по искане на
заинтересованата страна /арг. от чл. 4б от Закона за държавните такси/.
Така мотивиран, на основание чл. 63, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 2, т. 1
ЗАНН, Софийски районен съд, НО, 106 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло наказателно постановление № 22-
007437/22.06.2021 г., издадено от инж. Д.Г.И. – директор на дирекция
„Инспекция по труда“ – София /ДИТ - София/, с което на основание чл. 413,
7
ал. 2 от Кодекса на труда /КТ, обн. в ДВ бр. 26/01.04.1986 г., в сила от
01.01.1987 г./ на търговско дружество „ХХХХХ“ ЕООД, ЕИК №№№№№,
представлявано от М.К.Н. - управител е наложена „имуществена санкция“ в
размер на 2 000,00 /две хиляди/ лева за неизпълнено правно задължение по 16,
ал. 2 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд /ЗЗБУТ, обн. в
ДВ бр. 124 от 23.12.1997 г./ във вр. с чл. 246, ал. 2 от Наредба № 7 от
23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни
условия на труд на работните места и при използване на работното
оборудване /Наредба № 7 от 23.09.1999 г., обн. в ДВ бр. 88 от 08.10.1999 г., в
сила от 09.01.2000 г., издадена от министъра на труда и социалната политика
и министъра на здравеопазването/, като неправилно.
ОСЪЖДА, на основание чл. 63д, ал. 1 във вр. с ал. 2 ЗАНН,
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ да заплати на търговско
дружество „ХХХХХ“ ЕООД, ЕИК №№№№№, представлявано от М.К.Н. -
управител разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500,00
/петстотин/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Административен съд - София град, на основанията предвидени в НПК,
и по реда на Глава Дванадесета от АПК, в 14-дневен срок от получаване
на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8