РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 90 22.11.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На:
двадесет и четвърти септември две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1065 по описа за 2019 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №
1015/03.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 2544/2018 г. по описа на РС-Бургас, е
извършена съдебна делба между съделителите Т.Д.П. и П.И.П. по отношение на
съсобствените им недвижими имоти, като е постановено следното:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.
№ 2544/2018 г. по описа на БРС, в частта, касаеща искането по чл.344, ал.2 ГПК
на съделителката Т.Д.П. – за разпределяне ползването на
делбения имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
07079.653.518.2.3 по КККР на гр.Бургас, административен адрес на имота:
гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, предназначение – жилище,
апартамент, с площ от 59.55 кв.м., при описани граници, ведно с прилежащите
избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и
правото на строеж върху терена, посредством осъждане на съделителя П.И.П. да й
заплаща месечно обезщетение от 160 лв. до окончателното извършване на делбата.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователна претенцията по сметки на Т.Д.П., с правно основание в чл.31,
ал.2 ЗС, предявена против П.И.П., за осъждането му да й заплати 5434.50 лв. –
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот, за периода от
01.11.2015 г. до 18.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
начиная от 18.12.2018 г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователна претенцията на Т.Д.П. с правно основание в чл.349, ал.1 ГПК
– за възлагане в дял на самостоятелен обект с
идентификатор 07079.653.518.2.3 по КККР на гр.Бургас, административен адрес на
имота: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, предназначение – жилище,
апартамент, с площ от 59.55 кв.м., при описани граници, ведно с прилежащите
избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и
правото на строеж върху терена.
ИЗНАСЯ
на публична продан следните съсобствени на Т.Д.П. и П.И.П. недвижими имоти:
-
самостоятелен обект с идентификатор 07079.653.518.2.3 по КККР на гр.Бургас,
находящ се в сграда № 2, построена в ПИ с идентификатор 07079.653.518,
административен адрес: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*,
предназначение – жилище, апартамент, с площ от 59.55 кв.м., при съседни
самостоятелни обекти: на същия етаж – 07079.653.518.2.4, под обекта –
07079.653.518.2.1, над обекта – 07079.653.518.2.6, ведно с прилежащите избено
помещение № 26 с площ от 2.49 кв.м. и 1.443 % ид.ч. от общите части на сградата
и от правото на строеж върху терена;
-
самостоятелен обект с идентификатор 07079.653.298.1.48 по КККР на гр.Бургас, находящ
се в сграда № 1, построена в ПИ с идентификатор 07079.653.298, административен
адрес: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, обект *, предназначение – за
търговска дейност, с площ от 32.79 кв.м., при съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж – 07079.653.298.1.47 и 07079.653.298.1.49, под обекта – няма, над
обекта – 07079.653.298.1.2 и 07079.653.29.1.3, ведно с прилежащите 0.456 %
ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.
С решението са възложени в тежест на всеки от
съделителите дължимите държавни такси върху стойността на дела им и по
исканията по сметки.
І. Постъпила е въззивна жалба вх.№
23946/04.06.2019 г. от Т.Д.П., с която първоинстанционното
решение се обжалва в частта по претенциите
по сметки,
с която е отхвърлена претенцията й с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, предявена против П.И.П.,
за осъждането му да й заплати сумата от 5434.50 лв. – обезщетение
за лишаване от ползване на съсобствения жилищен имот, за периода от 01.11.2015
г. до 18.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от
18.12.2018 г. до окончателното плащане.
Въззивницата
изразява недоволство от решението РС-Бургас като счита същото за неправилно,
необосновано и незаконосъобразно в обжалваната му част. Посочва, че по делото
са представени доказателства за отправена до ответника нотариална покана във
връзка с претендираното обезщетение, но до момента не е получила никакво
плащане от негова страна, като се оспорват доводите на ответника, че
претенцията й била преклудирана с оставянето й без разглеждане в
бракоразводното дело. Посочва се също, че пред първата инстанция са събрани и
гласни доказателства за това, че само ответника ползва процесния имот. В тази
връзка се сочи, че независимо от горното, районният съд е приел искането на
ищцата за недопустимо, тъй като претенцията й следвало да бъде за разпределение
на ползването, а не за присъждане на привременно ползване и обезщетение. Сочи
се също, че при поискване ищцата е имала еднократен достъп до имота, но само за
да вземе вещите си, а не за да го ползва, както неправилно е бил приел съда. В
тази връзка, въззивницата отново посочва, че по делото са събрани
доказателства, че цялата покъщнина и вещи на ответника са в процесното жилище,
а тя е имала еднократен достъп до него само, за да си вземе вещите, но не и да
ползва имота, като е изпратила изрична нотариална покана до ответника за
лишаването й от ползване на имота и въз основа на това е поискала парично
обезщетение. Сочи се също, че от насрещната страна няма нито възражение, нито
насрещна позиция, с изключение позоваването на бракоразводното решение по
гр.д.№ 3563/2017 г. на БРС, което според въззивницата е изцяло неоснователно и
несъстоятелно, поради което се счита, че БРС неправилно се е позовал на
посоченото бракоразводно решение. Моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е отхвърлена
претенцията по сметки с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и същата да бъде
уважена. Не са направени нови доказателствени искания. Претендират се
разноските за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор
от въззиваемия П.И.П., не се взема становище по въззивната жалба.
ІІ. Постъпила е и частна жалба вх.№ 23947/04.06.2019
г. от Т.Д.П.,
с която първоинстанционното решение се обжалва в частта му с характер на определение, с което е
прекратено производството по делото относно искането й по чл.344, ал.2 ГПК за разпределяне ползването на жилищния делбен имот,
посредством осъждане на ответника П.И.П. да й заплаща месечно обезщетение от
160 лв. до окончателното извършване на делбата.
Жалбоподателката изразява недоволство от обективираното в решението БРС
определение, като счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно,
поради което моли за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния
съд за определяне на привременно ползване. В частната жалба жалбоподателката Т.П.
е изложила доводи и съображения, абсолютно идентични с тези в депозираната от
нея въззивна жалба относно наличието на доказателства за ползване на процесното
жилище само от ответника и за лишаването й от ползването на имота. Изразява се
несъгласие с извода на районния съд, че претенцията на ищцата е следвало да
бъде за разпределение на ползването, а не за присъждане на привременно ползване
и обезщетение, поради което искането й било недопустимо, като се сочи, че съдът
неправилно се е позовал на бракоразводното решение по гр.д.№ 2544/2018 г. на БРС.
Жалбоподателката моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част, имаща характер на определение, с което е отхвърлена
претенцията й по чл.344, ал.2 ГПК и да върне делото на районния съд за
произнасяне от друг състав с оглед уважаване на искането й и присъждане на
поисканото обезщетение за лишаването й от ползване на имота до приключване на
делото за делба. Не са направени доказателствени искания.
В срока по
чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил
писмен отговор от насрещната страна П.И.П., не се взема
становище по частната жалба.
Въззивната
жалба и частната жалба са подадени в законоустановените срокове по чл.259, ал.1 ГПК и чл.275, ал.1 ГПК, от
легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването, поради което са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт.
Предмет на
въззивна проверка е първоинстанционното решение единствено в обжалваните му
части, с които е отхвърлена претенцията по сметки на ищцата Т.П. с правно
основание в чл.31, ал.2 ЗС и е прекратено производството по делото по отношение
на искането й по чл.344, ал.2 ГПК.
В останалите му
части решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
По правилността на решението в
обжалваните части и с оглед наведените в тази връзка възражения от въззивницата,
като взе предвид становищата на
страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема
за установено следното:
Производството по делото е за делба във втора фаза – по
извършване на делбата.
С исковата молба ищцата е
поискала от съда да допусне до съдебна делба съсобствени между страните
недвижими имоти, придобити по в режим на СИО, като е предявила и претенция за
заплащане от ответника на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС в размер на по 200 лв.
месечно от 01.11.2015 г. до приключване на делбата, заедно със законната лихва
до окончателното плащане.
Ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба. В съдебно заседание е оспорил искането за заплащане
на обезщетение за лишаване от право на ползване, тъй като не живее в
апартамента и не го ползва, като на ищцата по никакъв начин не й се пречи да
ползва част или целия имот.
С
влязло в сила решение № 2036/17.10.2018 г. по гр.д.№ 2544/2018 г. по описа на БРС
е допусната съдебна делба между Т.Д.П.
и П.И.П. на следните съсобствени недвижими имоти: самостоятелен обект с
идентификатор 07079.653.518.2.3 по КККР на гр.Бургас, с
административен адрес: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*,
предназначение – жилище, апартамент, с площ от 59.55 кв.м., ведно с прилежащите
избено помещение № 26 с площ от 2.49 кв.м. и 1.443 % ид.ч. от общите части на
сградата и от правото на строеж върху терена; и самостоятелен обект с
идентификатор 07079.653.298.1.48 по КККР на
гр.Бургас, с административен адрес: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*,
обект *, предназначение – за търговска дейност, с площ от 32.79 кв.м., ведно с
прилежащите 0.456 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
върху терена, при равни квоти между съделителите.
В първото съдебно заседание във фазата по извършване на делбата, проведено на
18.12.2018 г., ищцата Т.П. е предявила против ответника П.П. претенция по
сметки по реда на чл.346 ГПК, същият да й заплати парично обезщетение по чл.31,
ал.2 ЗС за лишаването й от право на ползване на съсобствения жилищен имот – СОС
с идентификатор 07079.653.518.2.3, в общ размер от 5434.50 лв. (съобразно
направеното в хода на делото изменение на претенцията по чл.214 ГПК), за
периода от 01.11.2015 г. (от фактическата раздяла на страните) до предявяване на
претенцията – 18.12.2018 г., ведно със законната лихва до изплащането на сумата,
като и направените съдебни разноски по претенцията по сметки.
В същото съдебно заседание, Т.П. е предявила против П.П. и искане по реда
на чл.344, ал.2 ГПК, същият да й заплаща като привременна мярка обезщетение за
ползването на жилищния имот в размер по 160 лв. на месец (съобразно направеното
в хода на делото изменение на искането по чл.214 ГПК), до окончателното
извършване на делбата.
Ищцата е изложила твърдения, че жилищния имот се ползва само от ответника
още от 2015 г., а тя е лишена от тази възможност, изпратила му е и нотариална покана.
По
делото е безспорно, че страните
са бивши съпрузи, като гражданският им брак е прекратен с решение № 1879/20.11.2017
г. по
гр.д.№ 3563/2017 г.
по описа на БРС. Не
се спори също, че през 2015 г. ищцата е заминала да работи в А., като от края
на м.октомври 2015 г. до прекратяването на брака страните са били във
фактическа раздяла, което не е било оспорено по никакъв начин от ответника и за
установяването на фактическата раздяла не са били събирани доказателства.
Представена е
нотариална покана рег.№ 2073/29.03.2018 г. на нотариус с рег.№ 248 в района на
БРС, от която е видно, че ищцата П. е поканила ответника в едноседмичен срок от
получаване на поканата да й заплаща месечно парично обезщетение за лишаването й
от право на ползване на принадлежащата й ½ ид.ч. от придобития по време
на брака им в режим на СИО недвижим имот – СОС с идентификатор 07079.653.518.2.3,
представляващ апартамент в гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, в
размер по 200 лв. на месец, считано от 01.11.2015 г., докато ответника й
предостави ползването на полагащата й се идеална част от процесния апартамент,
ведно със законната лихва до цялостното изплащане на сумата. Нотариалната
покана е връчена на П.П. на 29.05.2018 г., лично, видно от отбелязването на
нотариуса.
Представени са
още писмо рег.№ 11-00-171/1/23.01.2019 г. на Дирекция „ЦАУ Възраждане“ – Община
Бургас и искане рег.№ 9401-10016/24.03.2015 г., от които е видно, че в общината
е извършена пререгистрация на етажната собственост на вх.*, бл.*, ж.к.“М. Р.“, гр.Бургас,
с нов домоуправител на ЕС – Ж. Г. А., касиер –
ответника П.И.П. и контрольор М. П., като няма
постъпила информация за новоизбрани органи на управление на ЕС след този
момент.
По делото са
ангажирани от ищцата и гласни доказателства – св.Т. И.. От свидетелските
показания се установява, че след като П. заминала за А. на 05.05.2015 г., тя нямала
ключ за апартамента и до лятото на 2018 г. нямала достъп до жилището, а когато
се е връщала в България и е ходила до апартамента, това е ставало винаги с
предварителна уговорка с ответника. През лятото на 2018 г. свидетелката
съдействала на ищцата да се срещне с ответника, за да си вземе нейни документи,
които са останали в апартамента, като той й предоставил ключ, за да влезе в
жилището. Това станало през м.юли 2018 г., тогава те видели, че същото било в
окаяно състояние – навсякъде имало влага, мухъл и мръсотия, имало и чинии в
мивката. Когато ищцата видяла в какво състояние е апартамента, звъннала на
ответника да го пита защо е така, той тогава бил на село и казал на Т., че това
е положението и ако тя желае, да дойде да си почисти. След това ищцата отново заминала
за Л. Св.И. е заявила също,
че П. живее в апартамента, тъй като много пъти е минавала покрай блока и е виждала,
че има пране на терасата, личало си, че се живее в него, като наскоро минала от
там и пак имало пране на терасата.
При
така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че претенцията
по сметки по чл.31, ал.2 ЗС е неоснователна, тъй като по делото липсват
доказателства П. да е била лишена от възможността да ползва жилището след
покана, като съдът се е позовал на показанията на св.И., че при поискване
съделителят П. е предоставял ключ, и дори е поканил ищцата ако желае, да отиде
да си почисти. БРС е приел също, че липсва и надлежна покана, отправена от П.
до другия съсобственик и съделител, съдържаща искане за предоставяне на
ползването. По тези мотиви, претенцията по сметки е отхвърлена като
неоснователна.
По
отношение
на претенцията
на
ищцата по
чл.344, ал.2 ГПК районният
съд е приел,
че същата
е недопустима. В тази връзка е прието, че предмет на искането по чл.344, ал.2 ГПК изначално е разпределение на ползването, а не заплащане на обезщетение от
другия съделител, тъй като то е само последица, т.е. предпоставя ползване,
което евентуално би се предоставило по силата на решението, но при заявено
искане в тази насока, като обратното би довело до недопустимо заявяване на
чуждо право – за предоставяне ползването на другия съделител, без да е поискал това.
По тези съображения, съдът е приел искането по чл.344, ал.2 ГПК за недопустимо
и е прекратил производството по делото в тази част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения
на императивни материалноправни норми.
След самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази разпоредбите на закона, с оглед наведените от
жалбоподателката оплаквания по правилността на решението в обжалваните му части,
настоящият съд намира следното:
По предявеното от Т.П. искане по чл.344, ал.2 ГПК:
Съгласно разпоредбата
на чл.344, ал.2 ГПК, в решението по допускане на делбата или по-късно, ако
всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът
по искане на някой от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се
ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми
едните трябва да плащат на другите срещу ползването.
В случая, ищцата
П. не е поискала разпределение на ползването на процесния жилищен имот, а е
предявила искане за заплащане на обезщетение, като е изложила твърдения, че имотът
се ползва само от ответника. Въззивният съд намира, че така заявеното от ищцата
искане е допустимо, въпреки липсата на доказателства по делото ищецът да е
поискал да ползва имота. Тук следва да се има предвид, че в разпоредбата на на
чл.344, ал.2 ГПК не е предвидена каквато и да било обусловеност между двете
възможности – за разпределяне на ползването и за заплащане на обезщетение срещу
ползването, нито съдебната практика е наложила такава обусловеност. Двете хипотези
са алтернативно предвидени и от преценката на неползващия имотите съделител
зависи кое от двете искания да предяви – дали за разпределяне ползването на
имотите или за заплащане на обезщетение срещу ползването им от другите
съделители. Преценката дали са осъществени обстоятелствата, обосноваващи
искането за обезщетение в хипотезата на чл.344, ал.2 ГПК, е въпрос по
основателност на претенцията, но не и по допустимост на същата. В конкретния случай,
ищцата е предпочела втората възможност, предоставена в посочената норма, поради
което искането й за заплащане на обезщетение срещу ползването на жилищния имот
от ответника е процесуално допустимо и съдът е следвало да се произнесе по това
искане.
Ето защо,
въззивният съд намира за неправилен извода на БРС за недопустимост на
предявеното от Т.П. искане по чл.344, ал.2 ГПК и за прекратяване на делото в
тази част, като изложените в частната жалба оплаквания са основателни.
Предвид
горното, настоящата инстанция намира, че първоинстанционно решение в частта, с
която е прекратено производство по делото по отношение на искането по чл.344,
ал.2 ГПК на съделителката Т.П., е неправилно и незаконосъобразно, поради което
следва да бъде отменено в тази обжалвана част, като делото бъде върнато на
районния съд за произнасяне по предявеното искане.
По претенцията
по сметки по чл.31, ал.2 ЗС:
Съгласно
разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някои
от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени от деня на писменото поискване. Приложното поле на тази хипотеза включва
случаите, в които съсобственик си служи лично с вещта за задоволяване на своите
и на семейството си нужди, като обезщетение ще се дължи, само ако с тези си
действия съсобственикът е препятствал (пречи) другия съсобственик да ползва
вещта (напр. – държи ключа). Предпоставките за
уважаване на иска с правно основание чл.31,
ал.2 ЗС са следните –
ищецът и ответникът да са съсобственици на вещта; ползването на общата
вещ да се осъществява само от единия съсобственик по начин и обем, превишаващ
обема на дела му от съсобствеността и този начин на ползване да препятства
другия съсобственик да ползва процесната вещ; да
е налице отправено от
неползващия съсобственик до ползващия вещта съсобственик писмено искане (покана) за заплащане
на обезщетение за лишаване от ползването на общата вещ. Поканата е
условие за възникване на задължението за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2
ЗС и има действие само за напред, т.е. обезщетение се дължи за период след
получаването на поканата, но не и преди това.
Със
задължителните разяснения на ВКС, дадени в ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк.д.№
7/2012 г., ОСГК и в ТР № 5/24.06.2017 г. по тълк.д.№ 5/2014 г., ОСГК е прието
следното – Задължението за плащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31,
ал.2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието, равнозначно
е на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в
забава и от този момент той дължи обезщетение. Фактическият състав на
обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за
реално ползване на общата вещ, достатъчно е той да е отправил надлежна писмена
покана за обезщетение. Причина за разместване на блага в имуществените сфери на
съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а
не липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта
според правата си, поради което не е необходимо тази воля да бъде заявявана
пред ползващия съсобственик. За съсобственика, до когото е отправено писменото
искане, не възниква задължение за плащане на обезщетение, в случай, че предложи
на искащия обезщетение съсобственик да ползва общата вещ заедно с него или му
предостави такава част от нея за ползване, каквато отговаря на правата му. Прието
е също, че разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС е приложима и при съпружеска
имуществена общност, когато при фактическа раздяла общият имот се ползва само
от единия съпруг изцяло или над правата му, като лишеният от ползване съпруг
може да води иск по чл.31, ал.2 ЗС, като поиска заплащане на обезщетение от ползващия
съпруг, след като му е отправил писмена покана.
Срещу
възможността чл.31, ал.2 ЗС да се превърне в инструмент за противоправно
обогатяване от страна на съсобственик, който не желае реално да ползва общата
вещ, но се ползва от правото си да търси и получи обезщетение по този ред, с цитираните
тълкувателни решения е прието също така, че правото на обезщетение се дължи
само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи
с общата вещ съобразно своя дял и то не възниква, когато съсобственик отказва
да приеме предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела
му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в
този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.
С оглед горните разяснения на касационната инстанция и при преценка на
събраните по делото доказателства, настоящият съд намира въззивната жалба за
частично основателна, а решението на БРС за частично неправилно в обжалвана
част.
Заявената от ищцата Т.П. претенция по сметки по чл.31, ал.2 ЗС е за
заплащане от ответника П.П. на обезщетение за лишаването й от право на ползване
върху съсобствения им жилищен имот, представляващ СОС с идентификатор
07079.653.518.2.3 по КК на гр.Бургас, за периода 01.11.2015 г. – 18.12.2018 г.
В конкретния случай, по делото не се спори, че страните са бивши съпрузи,
като бракът им е прекратен с развод през 2017 г., а от м.октомври 2015 г. до
прекратяването на брака им са били във фактическа раздяла. Не се спори също
така, че имотът е придобит по време на брака в режим на СИО и от раздялата на
страните през 2015 г. ищцата не живее в процесното жилище, като се е установила
на работа в А., като това състояние е продължило и след прекратяването на брака
им през 2017 г. и до настоящия момент.
От събраните гласни доказателства (св.И.) се установява и обстоятелството,
че от раздялата на страните и до момента съсобственият апартамент се ползва само
от ответника, който живее в него. От свидетелските показания се установява също,
че след заминаването й за А. ищцата не е притежавала ключ за жилището и е
нямала достъп до него до м.юли 2018 г., когато
ответникът й е дал ключ за апартамента и тя си е взела останали там документи,
след което отново е заминала за А.. Съдът кредитира показанията на св.И., като
намира, че същите са обективни, последователни и незаинтересовани, като не са
налице основания да бъдат игнорирани. Така установените от гласното
доказателство факти, релевантни за настоящия спор, не са опровергани от
останалите събрани по делото доказателства. Освен това,
изнесените от св.И. данни за това, че ответника ползва апартамента и живее в него,
се подкрепят и от писмените доказателства по делото. В тази връзка, съдът взе
предвид представеното удостоверение от Община Бургас от 23.01.2019 г. и
приложеното към него заявление от 24.03.2015 г. от домоуправителя на Етажната собственост
на вх.*, бл.*, ж.к.“М. р.“, в която се намира процесния апартамент. От тях се
установява, че от 2015 г. ответникът П.И.П., посочен за живущ ***, е вписан
като касиер на етажната собственост и няма данни за настъпили към момента
промени в органите на ЕС. Не без значение е и обстоятелството, че в хода на
делбеното производство ответникът е бил надлежно призоваван на посочения
по-горе адрес, който е и адреса на делбения жилищен имот, като е получавал изпратените
до него на този адрес призовки и съобщения лично.
Горните обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност, водят до извода, че за
исковия период 01.11.2015 г. – 18.12.2018 г. целият делбен жилищен имот – СОС с
идентификатор 07079.653.518.2.3 се е ползвал от съсобственика П.П..
От гласните доказателства (св.И.) съдът приема за установено и
обстоятелството, че ищцата
Т.П. не е имала достъп до съсобствения имот
само за част от исковия период. В тази връзка, от изнесените от св.И.
данни, съдът приема, че за периода от м.ноември 2015 г. до м.юли 2018 г. ищцата
е била лишена от ползването на процесния имот, тъй като в този период тя не е
притежавала ключ за жилището, а ответникът е държал ключа за имота, като по
този начин е създавал пречки за ползването му от нейна страна, възпрепятствал е
и ограничавал правата й да ползва общата вещ. Ето защо, изводите на районния
съд в обратния смисъл са неправилни, като изложените за това възражения във
въззивната жалба са основателни.
Следва да се има
предвид обаче, че задължението за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС от
ползващия съсобственик възниква след отправената до него писмена покана от
неползващия съсобственик, като обезщетението се дължи от получаването на
поканата (ТР № 7/2012 г. и ТР № 5/2014 г. на ОСГК, ВКС).
В конкретния
случай, по делото е представена от ищцата нотариална покана, връчена на
ответника на 29.05.2018 г., в която действително се съдържа искане за заплащане
на обезщетение за ползването на съсобствения имот, но то обхваща и минал период
(считано от 01.11.2015 г.). Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС предвижда, че
лишеният от ползването съсобственик може да претендира обезщетение за период,
следващ отправянето на поканата, поради което следва да се приеме, че
отговорността на ответника П. може да бъде ангажирана само за периода след
връчването на нотариалната покана, т.е. считано от 29.05.2018 г., но не и за
предхождащия получаването й изтекъл период от време.
Ето защо,
въззивният съд намира за неоснователна претенцията на ищцата за заплащане на
обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода от 01.11.2015 г. до 29.05.2018 г.,
поради липса на отправена преди това писмена покана до ответника, поради което
следва да бъде отхвърлена. Постановеното в същия смисъл решение от БРС е
правилно и следва да бъде потвърдено в тази част.
По отношение на
периода, следващ връчването на поканата, а именно от 29.05.2018 г. до
18.12.2018 г., съдът намира следното:
Приетото по-горе от настоящия съд за установено по делото,
че до м.юли 2018 г. П. е била лишена от ползването на апартамента и не е имала
достъп до същия, тъй като до тогава ключът за жилището се е държал от ответника
и тя не е притежавала такъв, обосновава извод за основателност на претенцията
за периода от 29.05.2018 г. до 01.07.2018 г., поради което за този период
ответникът й дължи обезщетение.
В тази връзка, съдът намира за неправилен извода на БРС, че липсвала отправена
от ищцата надлежна покана до ответника, съдържаща
искане за предоставяне на ползването. Съгласно ТР № 7/2012 г. и ТР №
5/2014 г. на ОСГК, писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е едностранно
волеизявление за заплащане на обезщетение и фактическият състав на
обезщетението по посочената разпоредба не изисква ищецът да е заявил намерение
за реално ползване на общата вещ, достатъчно е той да е отправил надлежна
писмена покана за обезщетение. В
конкретния случай, по делото е представена от
ищцата нотариална покана, връчена лично на ответника на 29.05.2018 г., в която
се съдържа искане за заплащане на обезщетение за ползването на съсобствения
имот, докато й предостави ползването на полагащата й се ½ ид.ч. от имота.
Съгласно разясненията в цитираните тълкувателни решения, така отправената от
ищцата покана е достатъчна, за да се ангажира отговорността на ответника за
заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, поради
което изводите на БРС в обратния смисъл са неправилни.
Изпратената от П. нотариална покана има действие за
напред,
като относимия период 29.05.2018 г.
– 01.07.2018 г.
е включен в същата,
което заедно с установения по делото факт на лишаването й от ползване на съсобствения
имот сочи на извода за
основателност на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС за този период.
По отношение
размера на дължимото от ответника обезщетение за периода 29.05.2018 г. –
01.07.2018 г. съдът съобрази
следното: Размерът на
пропуснатите ползи е средния месечен наем за имот със съответното
предназначение, освен ако е доказан по-голям размер от ищеца. В тази връзка, от приетата
пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза се установява, че за м.май и
м.юни 2018 г. средният месечен наем е
в размер на 320 лв., поради което за релевантния
период 29.05.2018 г.
– 01.07.2018 г. същият възлиза
в размер на 351 лв. Тъй като ищцата е
съсобственик, който не си служи с вещта, тя има право на обезщетение срещу
съсобственика, който си служи с нея в размер по-голям от припадащия се на частта
му. Ето защо, обезщетението следва
да бъде определено съобразно съотношението на обема права на съсобствениците
върху цялата вещ. В случая правата на страните в съсобствеността са по 1/2
ид.ч., което означава, че обезщетението за ищцата е в размер на 175.50 лв., до който размер е
основателна претенцията и
следва да бъде уважена, като обжалваното решение се отмени в тази част.
Що се отнася за остатъка от исковия период до предявяване
на претенцията по сметки, а именно 01.07.2018 г. – 18.12.2018 г., съдът намира,
че на ищцата не й се дължи обезщетение и претенцията следва да се отхвърли като
неоснователна.
Съгласно ТР № 7/2012 г. и
ТР № 5/2014 г. на ОСГК, правото на обезщетение се дължи само за времето, през
което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно
своя дял и то не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената
от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е дадена
възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма
лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Това становище е продиктувано
от обстоятелството, че възможността по чл.31, ал.2 ЗС не следва да се превръща
в инструмент за противоправно обогатяване от страна на съсобственик, който не
желае реално да ползва общата вещ, но се ползва от правото си да търси и получи
обезщетение по този ред.
В конкретния
случай, от доказателствата по делото се установява, че за времето от 01.07.2018
г. до края на исковия период – 18.12.2018 г. ищцата е разполагала с ключ за жилището,
който й е бил даден от ответника, в какъвто смисъл са показанията на св.И..
Следователно, разполагайки с ключ за жилището, ищцата е имала възможност да
ползва имота във всеки един момент, поради което не може да се приеме, че е
налице пречене от ползващия съсобственик по смисъла на закона. Този извод на
съда се потвърждава и изявленията на самата ищца във въззивната й жалба, в
която е направила изявление, че при поискване е имала достъп до имота, но само
за да си вземе вещите, не не и да го ползва. По делото, обаче не е установено
дали ищцата е върнала ключа на ответника и по този след това да е бил
възпрепятстван и ограничен достъпа й до имота, като в ангажираните от нея
свидетелски показания на св.И. липсват изнесени данни в този смисъл. Ето защо, съдът намира, че
като е предал ключ на ищцата, ответникът по този начин й е предоставил
възможност да ползва общия имот заедно с него, поради което не може да се
приеме, че П. е била лишена от правото на ползване върху съсобствения имот за
периода 01.07.2018 г. – 18.12.2018 г. След като й е дадена възможност да ползва
имота, от нейната преценка е дали да упражни правото си на ползване или не,
като очевидно ищцата е предпочела второто. Предвид това и с оглед цитираните
по-горе тълкувателни решения, въззивният съд приема, че в случая лишаване от
ползване, а нежелание да се ползва съсобствената вещ. Предвид това, претенцията
на П. за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода 01.07.2018 г. –
18.12.2018 г. следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а постановеното в
същия смисъл решение следва да се потвърди като правилно в тази част.
С оглед изложените до тук съображения, въззивният съд намира, че предявената
претенция по сметки по чл.31, ал.2 ЗС следва да бъде уважена като основателна
за сумата от 175.50 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от право на
ползване на съсобствения жилищен имот за периода 29.05.2018 г. –
01.07.2018 г., в която част обжалваното решение следва да бъде отменено и
постановено присъждане на обезщетението в посочения размер.
В останалата част – за разликата над 175.50 лв. до
претендирания размер от 5 434.50 лв. и за периодите 01.11.2015 г. –
29.05.2018 г. и 01.07.2018 г. – 18.12.2018 г. предявената от Т.П. претенцията
по сметки по чл.31, ал.2 ЗС следва да се отхвърли като неоснователна, поради
което първоинстанционното решение следва да се потвърди в тази част.
При
този изход на делото и направените от въззивницата П. искания за разноски,
съдът намира, че въззиваемият П. следва да й заплати сумата общо от 35.50 лв.
за направените за двете съдебни инстанции разноски, съразмерно с уважената част
на иска (21.80 лв. пред БРС и 13.70 лв. пред БОС), съгласно представените
платежни документи и договори за правна помощ.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 1015/03.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 2544/2018 г. по описа на
РС-Бургас, В ЧАСТТА, с която е прекратено производството по гр.д.
№ 2544/2018 г. по описа на БРС по отношение на искането по чл.344, ал.2 ГПК на
съделителката Т.Д.П. – за осъждане на съделителя П.И.П.
да й заплаща месечно обезщетение от 160 лв. срещу ползването на делбения имот,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 07079.653.518.2.3 по КККР на
гр.Бургас, административен адрес на имота: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*,
ет.*, ап.*, предназначение – жилище, апартамент, с площ от 59.55 кв.м., ведно с
прилежащите избено помещение и съответните идеални части от общите части на
сградата и правото на строеж върху терена, окончателното извършване на делбата.
ВРЪЩА
делото на РС-Бургас за произнасяне по предявеното искане от Т.Д.П. по чл.344,
ал.2 ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 1015/03.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 2544/2018 г. по описа на
РС-Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлена
претенцията по сметки на Т.Д.П., с правно основание в чл.31, ал.2 ЗС, предявена
против П.И.П., за осъждането му да й заплати сума до размера от 175.50 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот, за
периода от 29.05.2018 г. до 01.07.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от предявяване на претенцията – 18.12.2018 г. до окончателното
плащане, КАТО ВМЕСТО ОТМЕНЕНАТА ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.И.П., ЕГН **********
да
заплати на Т.Д.П., ЕГН **********, сумата от 175.50 лв.,
представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаване от ползване на
съсобствения имот – самостоятелен обект с идентификатор 07079.653.518.2.3 по
КККР на гр.Бургас, административен адрес на имота: гр.Бургас, ж.к.“М. р.“,
бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, предназначение – жилище, апартамент, с площ от 59.55
кв.м., ведно с прилежащите избено помещение и съответните идеални части от
общите части на сградата и правото на строеж върху терена, дължимо за периода от 29.05.2018
г. до 01.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 175.50 лв.
от предявяване на претенцията – 18.12.2018 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1015/03.05.2019
г.,
постановено по гр.д.№ 2544/2018 г. по описа на БРС, в останалата обжалвана част, с която е отхвърлена претенцията
на Т.Д.П. по чл.31, ал.2 ЗС против П.И.П., за заплащане на обезщетение за
лишаване от ползване на делбения имот за разликата над 175.50
лв. до претендирания размер от 5 434.50 лв. и за периодите 01.11.2015 г. –
29.05.2018 г. и 01.07.2018 г. – 18.12.2018 г.
ОСЪЖДА П.И.П., ЕГН **********
да
заплати на Т.Д.П., ЕГН **********, сумата от 35.50 лв. за направените в
двете съдебни инстанции разноски, съразмерно с уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.