Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Надежда Масова,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 1974 по описа за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 75997 от 24.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 77982 по описа за 2017 г. на СРС, III ГО, 82-ри състав, районният съд е
признал за установено по предявените искове на основание чл. 422 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, че всеки от ответниците Р.Г.А.
и А.С.А. дължи на ищцовото дружество „Т.С.” ЕАД сумата в размер на 362,69 лева,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
27.07.2014 г. – 30.04.2015 г., включваща сума за дялово разпределение, ведно
със законната лихва от 27.07.2017 г. до окончателно плащане, за които суми била
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 19.08.2017 г. по ч.гр.д. №
51752/2017 г. на СРС, 82 състав, като исковете над уважените размери от 362,69
лева до предявените от 1001,46 лева и за периода 01.05.2013 г. – 26.07.2014 г.
като погасени по давност. С решението са били отхвърлени исковете с правно
основание по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД за сумите в размер на 189,98
лева– мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. – 13.07.2017 г., и в размер на
5,02 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода
15.09.2014 г. – 13.07.2017 г., представляващи по ½ част от всеки от тях.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответниците са били осъдени да заплатят
разделно на ищеца сумата в общ размер на 165,42 лева, представляваща сторени по
делото разноски.
Решението е било обжалвано от ответниците
в частта, в която е било признато за установено, че същите дължат сумата в
размер на 362,69 лева, представляваща сума за топлинна енергия и дялово
разпределение. В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на
материалния закон и поради допуснати съществени процесуални нарушения. Липсвали
достатъчно убедителни писмени доказателства, които да обосноват извод за
дължимост на сумите предмет на изпълнението. В жалбата са изложени доводи, че
при съществуващо вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, ползвателят
следва да бъде задължен, като се излагат съображения, че според константната
практика доказателство за вещно право върху имота била молба-декларацията за
откриване на партида. До подаване на молбата-декларацията за откриване на
партида, от който момент се твърди за сключен договорът между топлопреносното
предприятие и новия собственик, за сумите оставал задължен предходния
собственик. Сочи се, че бил преклудиран срокът за
представяне на доказателствата и документите, по които са работили вещите лица.
Ищецът не бил представил на основание чл. 190 от ГПК оригиналите на следните
документи: отчетен картон за показанията на общия топломер в абонатната станция
за процесния период, свидетелства за метрологична проверка на топломера в
абонатната станция и протоколите за въвеждане в експлоатация на абонатната
станция, отчетите за дялово разпределение на ФДР за процесния период на имота,
предвид което не можело да се приемат за доказани размера на енергията и
изправността на уредите за измерване на топлинна енергия. Вещото лице по
съдебно-техническата експертиза не било направило независим опит да докаже потребената
енергия, а единствено били преписало данните от документите на ищеца. Изложени
са твърдения за недължимост на сумите за дялово разпределение, тъй като не били
представени доказателства за основанието или размера им. Вземането за дялово
разпределение имало договорно задължение, което не кореспондирало с предмета на
делото, който бил именно доказването на реално потребена енергия. Посочва се,
че уважаването на иска на различни от твърдените от ищеца факти и признаването
на различно от претендираното от ищеца вземане било недопустимо и в нарушение
на диспозитивното начало. Поддържа се, че от съдебно-техническата експертиза се
доказвали редица съществени неточности и нарушения на законовите и нормативните
изисквания при отчисляването на технологичните разходи в абонатната станция,
които били за сметка на доставчика и нарушения на ФДР при техническото обслужване
на топлоразпределителите. Останал неизяснен ноторно известния факт за липса на
какъвто и да е документи за узаконяване и пускане в експлоатация на абонатната
станция, което правило нищожни всякакви сметки, формирани в такива условия.
Твърди се, че съдът не е извършил разпределение на доказателствена тежест, че
ищецът не бил доказал договорно правоотношение и количеството на доставената
топлоенергия. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната част.Направено
е искане за присъждане на сторените по делото разноски.
Решението в частта, с която са били
отхвърлени исковете за главници за топлинна енергия и дялово разпределение над
уважените размери от 362,69 лева до предявените от 1001,46 лева и за периода
01.05.2013 г. – 26.07.2014 г., и исковете с правно основание по чл. 422 от ГПК,
вр. чл. 86 от ЗЗД за сумите в размер на 189,98 лева– мораторна лихва за периода
15.09.2014 г. – 13.07.2017 г., и в размер на 5,02 лева – мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. – 13.07.2017 г., не
е било обжалвано и е влязло в сила.
Не е постъпил отговор на жалбата от
ищцовото дружество.
Не е постъпило становище от третото лице
– помагач „Т.с.” ЕООД.
В открито съдебно заседание страните не
са се явили лично и не са били представлявани.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
Районният съд е бил сезиран с обективно
и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Със заявление вх. № 3059504/27.07.2017
г. г., подадено от „Т.С.” ЕАД е поискано издаването на заповед по чл. 410 от ГПК за сумите: 1959,52 лева – главница за незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., сумата от 379,95 лева – лихва за
забава от 15.09.2014 г. до 13.07.2017 г., сумата от 43,40 лева – главница за
услугата дялово разпределение, сумата от 10,04 лева– лихва за забава, ведно със
законната лихва от 27.07.2017 г. (датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК) до окончателно изплащане,
при условията на разделност срещу Р.Г.А. и А.С.А. при равни квоти от по 1/2. На
19.08.2017 г. съдът е издал заповедта. В законоустановения срок Р.Г.А. е подала
възражение по чл. 414 от ГПК, в което се твърди неправилно начислени суми от
заявителя. В законоустановения срок по чл. 414 от ГПК А.С.А. също е подал
възражение по чл. 414 от ГПК, в което са изложени съображения за некоректно начислени
суми, тъй като от 10 години в имота не се използва топлинна енергия и
радиаторите в него били свалени. На 02.10.2017 г. заявителят е бил уведомен, че
може да подаде искова молба за оспорените от длъжниците вземания.
С искова молба с вх. № г., уточнена с
молба с вх. № 2027527/01.11.2017 г., ищецът „Т.С.” ЕАД е предявил срещу искове за
следните суми: 1959,52 лева – главница за незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., сумата от 379,95 лева –лихва за
забава от 15.09.2014 г. до 13.07.2017 г., сумата от 43,40 лева – главница за
услугата дялово разпределение за периода от 01.06.2013 до 30.04.2016 г., сумата
от 10,04 лева – лихва за забава, ведно със законната лихва от 27.07.2017 г.
(датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК) до окончателно изплащане, в условията на разделна отговорност
при квоти от по ½ за всеки ответник. В исковата молба са били изложени
твърдения, че ответниците се явяват клиенти на топлинна енергия на
основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за следния топлоснабден имот -
апартамент, намиращ се на адрес: гр. София, ж.к. „*****бл. **********. Посочва се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се
осъществява при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия
от „Т.С." ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като ответниците
не са упражнили правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо тях са
влезли в сила общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с
решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, влезли в сила от 13.02.2008 г., и
общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, влезли в
сила на 14.03.2014 г. Релевирани са съображения, че в раздел VII от
общите условия, чл. 32, ал. 1 (чл. 33 от общите условия от 2014 г.), са
определени редът и срокът, по които купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок от датата на
публикуване на интернет страницата на дружеството и че дружеството начислява
обезщетение за забава само за задълженията по общата фактура. Поддържа се,
ответниците са използвали доставяната от дружеството топлинна енергия и не са
заплатила дължимите суми.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил общ
отговор на исковата молба от ответниците, озаглавен „жалба”, в който
ответниците са посочили единствено, че са искали да сключат извънсъдебно
споразумение с ищеца и са се позовали на давност.
С Определение от 12.04.2019 г. районният
съд е задължило на основание чл. 190 от ГПК конституираното трето лице –
помагач „Т.с.” ЕООД да представи намиращите се у него документи във връзка с
отчитането и разпределението на топлинна енергия за процесния имот. В този
смисъл несъстоятелни са твърденията на въззивниците за нестъпила преклузия или
за непредставяне на документи от страна на ищеца. Ищецът изобщо не е бил
задължен да представи посочените в жалбата документи, а именно: отчетен картон
за показанията на общия топломер в абонатната станция за процесния период,
свидетелства за метрологична проверка на топломера в абонатната станция и
протоколите за въвеждане в експлоатация на абонатната станция, отчетите за
дялово разпределение на ФДР за процесния период на имота. С горецитираното
определение е била разпределена доказателствената тежест между страните по
предявените искове. В този смисъл следва да бъде отбелязано, че възражението в
жалбата, че съдът не е разпределил доказателствената тежест между страните, е
неоснователно.
Едва след депозиране на отговора на исковата
молба ответниците са оспорили твърдението на ищеца за наличие на облигационна
връзка. Следва да се отбележи, че възражението е било направено след
настъпилата преклузията по чл. 133 от ГПК. В този смисъл изложените възражения
в жалбата касателно вещното право на ползване и създаването на облигационна
връзка с топлопреносното дружество се явяват преклудирани, поради което не
следва да бъдат разглеждани от настоящия съдебен състав.
Несъстоятелно е твърдението, че вещото
лице по съдебно-техническата експертиза не било направило независим опит да
докаже потребената енергия, а единствено било преписало данните от документите
на ищеца. По делото са изготвени заключения по назначени съдебно-техническа
експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, които съдът кредитира като
компетентно изготвени от специалисти в съответната област след запознаване с
материалите по делото. Съдът не констатира съмнения в компетентността на
същите, предвид подробните изводи, които са дали. Видно от констативната част
на съдебно-техническата експертиза, вещото лице е работило по документи,
изискани от ищеца, третото лице – помагач и вкл. по справка от показания на
общия топломер, акт за разпределение на кубатурата, акт за изключване
отоплението на стълбището, документите за метрологична проверка на ОТ, данни за
абонатната станция и данни за технологичните топлоотделения на същата. Разпределението
е било извършено в съответствие на нормативните разпоредби и законите. Не са
били констатирани несъответствия в монтирания общ топломер в абонатната
станция. В този смисъл неоснователни са доводите за недоказаност на
узаконяването и пускането в експлоатация на абонатната станция. От изводите на
експертите следва, че не са били извършвани плащания от клиента на топлинна
енергия. Вещото лице е посочило изрично, че услугата „топлинно счетоводство” е
било извършвано от „В.Е.С.” ЕАД, преобразувало се в „И.Б.” ООД, което през май
месец 2014 г. прекратява съществуването си и преминава към „Т.С.” ЕАД под името
„Д.” ЕООД. Следва да се посочи, че вещото лице не е страна в производството и
няма задължения за доказване, а работи по материалите по делото с оглед на
поставените му задачи. Ответниците са възразили срещу експертните изводи, но по
правилата на ГПК не са представили доказателства в подкрепа основателността на
възраженията си.
От експертните изводи и приложените по
делото писмени доказателства – изравнителни сметки, индивидуални справки за
отопление и топла вода, отчетна
квитанция, главен отчет, се установява, че за процесния период от 01.05.2013 г.
до 30.04.2016 г. сумата за топлинна енергия възлиза на 1877,38 лева, а сумата
за дялово разпределение възлиза на 43,40 лева за периода от 01.05.2013 г. до
30.04.2016 г. В исковата молба е заявено изрично, че се претендира сумата за
дялово разпределение за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2016 г. С оглед изводите
на експертите за този период дължимата сума следва да възлиза на 42,00 лева.
Въззивният съд констатира, че крайният
исков период (до 30.04.2016 г.), посочен в исковата молба, и периодът за
топлинна енергия и дялово разпределение, който е разгледал съдът в мотивите си
и по който се е произнесъл съдът в диспозитива (до 30.04.2015 г.,), се
различават. Доколкото обаче по делото няма данни за искане за допълване по
смисъла на чл. 250 от ГПК и няма изрични оплаквания в жалбата касателно
изчисленията на съда с оглед размера на присъденото вземане за топлинна
енергия, предвид ограничението в чл. 269, изр. 2 от ГПК, въззивният съд счита,
че не следва да взема становище по посоченото и да осъществява въззивен съдебен
контрол в тази насока.
По делото е било оспорено по основание и
размер присъдената сума за дялово разпределение и размера на присъдената
топлинна енергия. Въззивният съд не счита, че районният съд се е произнесъл по
отношение на дължимостта на сумата за дялово разпределение на друго основание,
извън претендираното. В исковата молба ищецът се е позовал, че вземанията се
дължат на договорно основание, на което ги е присъдил и съдът. Що се отнася до
оплакването в жалбата за липсата на основание, на което се дължи тази сума,
въззивният съд счита, че подобно възражение е направено за пръв път във
въззивната жалба, поради което се явява преклудирано.
Що се отнася до възражението за
присъдения размер, следва да се отбележи, че районният съд е приел, че сумата
за дялово разпределение за целия исков период е в размер на 21,70 лева.
Въззивният съд счита, че дължимият размер за исковия период от 01.06.2013 г. до
30.04.2016 г., както е заявен в исковата молба, възлиза на 42,00 лева, видно от
изводите на кредитираните по делото заключения. След преизчисляване на тази
сума предвид уваженото възражение за погасяване на част от вземанията по
давност, дължимата сума за дялово разпределение според настоящия състав за
исковия период излиза в по-голям размер от присъдения - 31,60 лева, предвид
изводите от заключението по съдебно-счетоводната експертиза на л. 7. Предвид
забраната за утежняване положението на жалбоподателя (чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК), въззивният съд не може да измени решението в този смисъл, при липса на
жалба от другата страна, а може единствено да потвърди решението.
Предвид гореизложеното и изчерпване на
възраженията във въззивната жалба, въззивният съд счита, че следва да потвърди
решението на районния съд в обжалваната част като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода от спора пред въззивния
съд на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна се дължат
разноски. Въззивнаемата страна е претендирала такива, но въззивният съд счита,
че не следва да ѝ се присъждат. Въззиваемото дружество не е взело активно
участие в производството, което да оправдае присъждането на юрисконсултски
хонорар. По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба и процесуален
представител на въззиваемото дружество не се е явил в открито съдебно
заседание. По делото е била депозирана единствено една бланкетна молба преди
провеждане на заседанието, в която не са били развити каквито и да е конкретни
доводи или възражение по повод спора пред въззивния съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75997 от
24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 77982 по описа за 2017 г. на СРС, III ГО, 82-ри състав, в ЧАСТТА, с която
е било признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********срещу Р.Г.А.,
ЕГН **********, и А.С.А., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, че всеки от тях
дължи на топлофикационното дружество сума в размер на 362,69 лева,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
27.07.2014 г. – 30.04.2015 г., включваща сума за дялово разпределение, ведно
със законната лихва от 27.07.2017 г. до окончателно плащане, за които суми била
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 19.08.2017 г. по ч.гр.д. №
51752/2017 г. на СРС, 82 състав.
Решението в останалата част не е било
обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.с.” ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.