Решение по дело №6892/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....................

град София, ………..2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:              

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

               ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА 

                                                                                                 СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 6892 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11470/14.01.2019г., постановено по гр. д. № 42917 по описа на Софийски районен съд (СРС), са отхвърлени изцяло обективно кумулативно съединените установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.З.К. за установяване съществуването на вземане в размер на 559,99лв., представляващо стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 11.2012г. – м. 04.2015г., и вземане в размер на 115,77лв., представляващо обезщетение за забава за периода 31.12.2012г.-04.12.2015г.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу първоинстанционното решение. В жалбата се поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот, обременен с вещно право на ползване на трето лице, което обаче се отнася само до 4/6 ид. части от имота. Посочва се, че дори да е налице учредено вещно право на ползване върху целия имот, отговорността за заплащане на стойността на топлинната енергия се понася от собственика. Съобразно изложеното се моли за отмяна на постановеното решение и се претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се оспорва същата. Моли се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

За да отхвърли предявените искове, районният съд е приел, че върху процесния топлоснабден имот е учредено пожизнено вещно право на ползване на трето за спора лице, поради което ответникът не притежава качеството клиент на топлинна енергия и не може да отговаря по предявения иск. Поради отхвърляне на главния иск е отхвърлен и акцесорния за заплащане на лихва за забава.

Решението на СРС е правилно, като настоящата въззивна инстанция споделя изложените в съдебния акт съображения и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:

Според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в доказателствена тежест на ищеца е да установи чрез пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона).

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

По делото е представен нот. акт № 23, том 4 от 28.12.2005г., съгласно който И.З.Пульова и И.Б.К.продават на ответника – Б.З.К. собствените си 5/6 идеални части от процесния имот. В договора е посочено, че продавачът И.К.си запазва правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху продавания имот.

При учредено вещно право на ползване върху недвижим имот, ползвателят упражнява фактическа власт върху същия и извлича полезните свойства от него. Собственикът притежава само така наречената „гола собственост“, като е лишен от правомощията владение и ползване, а разполага единствено с възможността да се разпорежда с имота. Именно поради това в чл. 57, ал. 1 ЗС е вменено задължението на ползвателя да заплаща разноските, свързани с ползването на имота, които несъмнено включват консумативните разходи, каквито са разходите за топлоенергия.

Неоснователно е възражението на въззивника, че единият от продавачите -  И.К., си е запазил правото на ползване само върху своята идеална част. При тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД съдържанието на договора, не може да се направи категоричен извод, че И.К.придобива („си запазва“) правото на ползване само върху идеална част от имота, тъй като липсва подобно изявление на страните. Освен представения нотариален акт, други доказателства в подкрепа на това твърдение на ищеца не са събрани. Решението на съда не може да почива на предположения. Процесуално задължение на ищеца е да установи по категоричен начин в производството, че са настъпили всички правнорелевантни факти, водещи до пораждане на претендираното субективно материално право. Сред тях е и фактът, че ответната страна е клиент (потребител) на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ. До приключване на съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция не се установи ответникът да притежава това качество.

С оглед неизпълнението на процесуалното задължение по чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът следва да понесе процесуалната тежест, изразяваща се в отхвърляне на предявената претенция, поради нейната недоказаност, както правилно е приел и първоинстанционния съд.

Тъй като вземанията за заплащане на мораторна законна лихва са добавъчни, несамостойни, при невъзникването на главни парични задължения следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове.

Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. Последната е ангажирала доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер на 400лв. (л. 13). Насрещната страна е направила своевременно възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което следва да бъде присъдено възнаграждение в минимален размер съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което възлиза на 300лв. – чл. 7, ал. 2, т. 1.

Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.

При тези мотиви, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11470/14.01.2019г., постановено по гр. д. № 42917 по описа на Софийски районен съд, ГО, 165-ти състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Б.З.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, ж. к. „******, сумата от 300 (триста) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.