РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на седемнадесети декември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева гр. дело №
13803 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД срещу Решение №
153473/28.06.2019 г. на Софийския районен съд, 151-ви състав, постановено по
гр.д. № 35166/2018 г., с което „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „Б.III” ООД
по предявения частичен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД вр.
чл. 137, ал. 2 ЗЕ, сума в размер на 13 032 лв. /част от сумата от 15 000 лв./ -
цена за използването на изградени от ищеца съоръжения за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда - етажна
собственост, находяща се на адрес: гр. София, р-н
„Възраждане“, ул. „*****, през периода от 30.05.2013 г. до 30.05.2018 г., ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба -
30.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
В
жалбата се излагат аргументи за неправилност на решението. Твърди се, че
предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е неоснователен, тъй като ищецът
има друг ред на защита, а именно – чл. 137 ЗЕ. Сочи се, че ищецът не е
представил документи, необходими за прехвърляне на собствеността върху обекта –
документи, удостоверяващи правото на собственост върху обекта, инвестиционен
проект за топлоснабдяване, удостоверение от „Софийски
кадастър“, нотариално заверено споразумение, уреждащо взаимоотношенията между
строителя и собствениците на обекти в сграда в режим етажна собственост.
Отделно се посочва, че не се установява и въобще да е подадено заявление за
изграждане, съответно да е постановен необоснован отказ от „Т.С.“ ЕАД да сключи
договор за изкупуване. Допълнително се излага, че ищецът не е установил липсата
на основание за обогатяване на дружеството. Според жалбоподателя по силата на
договора, сключен между страните „Т.С.“ ЕАД има право да ползва, като не е
уговорена цена. С плащане на обезщетение според жалбоподателя би се достигнало
до обогатяване на ищеца. Твърди се, че по делото не се установява, че именно ищцовото дружество е собственик на съоръжението. Поради
изложените съображения въззивникът счита, че не е
породено задължение за заплащане на обезщетение за ползване, като в случай че
съдът приеме, че задължение е възникнало, то се твърди, че същото е погасено по
давност, тъй като според въззивника е приложимо
правилото на чл. 111, б. В от ЗЗД. Поради изложеното се моли за отмяна на
решението на СРС и отхвърляне на исковата претенция. Претендират се разноски.
Уведомено
за подадената въззивна жалба, въззиваемото
дружество „Б.III” ООД се е възползвало от възможността да подаде писмен отговор
на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК,
с който оспорва същата. Според въззиваемата страна преклудирани, а и неотносими, са
доводите на въззивника, касаещи отношението по
изкупуване на процесното топлосъоръжение.
Излагат се доводи, че обща част е тръбната инсталация, но не и абонатната
станция, чийто собственик е ищецът, който я е изградил. Твърди се, че дори и по
делото да липсваше установяване на съгласуване на проекта за изграждане на топлопреносна мрежа и абонатна станция, то безспорно е
установено, че „Т.С.“ ЕАД е приела съоръжението, тъй като го използва. Според въззиваемата страна по делото се установяват предпоставките
на чл. 59 ЗЗД, поради което правилно съдът е уважил иска. По изложените
съображения моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, а решението на първоинстанционния съд –
потвърдено.
Софийски градски
съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите
се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства,
основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази
връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е
валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че
оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният
съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „Б.III“ ООД против “Т.С.” ЕАД за осъждане на
ответното дружество да заплати на основание чл. 59 ЗЗД вр.
чл. 137, ал. 2 ЗЕ в полза на ищцовото дружество сумата
от 13 032 лв. – след допуснато изменение на исковата претенция - която е част от сумата от 15 000 лв. и
представлява цена на ползването на изградени от ищеца съоръжения за
присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна
сграда- етажна собственост, находяща се на адрес: гр.
София, р-н „Възраждане“, ул. „*****, през периода от 30.05.2013 г. до
30.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба - 30.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането. Твърди
се в исковата молба, че между страните е сключен предварителен договор за
присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди. По
силата на договора след изграждане на обекта – присъединителен топлопровод и
абонатна станция - владението е било предадено на ищеца на дата 10.06.2010 г.
Твърди се, че ответното дружество не е изпълнило задълженията си по
предварителния договор да изкупи изграденото съоръжение, а го ползва, като се
обогатява без да има правно основание за това.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, който оспорва иска по
основание и размер. Според ответника причина за
несключване на договор за изкупуване е обстоятелството, че ищецът не е
представил необходимия набор документи, изискуеми за сключване на договора.
Твърди се и, че ищцовото дружество не се легитимира
като собственик на съоръженията. Направено е и възражение за изтичане на давностния срок за погасяване на вземането.
Настоящият състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните
съображения:
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, вр. с
чл. 137, ал. 2 ЗЕ. Основателността на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ за заплащането на обезщетение за
ползване на определена вещ е предпоставена от
кумулативното наличие на следните материалноправни
предпоставки: 1/ че е изградил топлопреносното
съоръжение и е негов собственик; 2/ че същото се ползва от ответното дружество
и по този начин то се обогатява; 3/ обедняване в правната сфера на ищеца,
съизмеримо с цената на ползването за съответния период; 4/ връзката между
собственото си обедняване и обогатяването на насрещната страна. За уважаване на
иска следва да е налице още една предпоставка- да отсъства друга правна
възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия. Възникването и
реализирането на правото на обезщетение не е обусловено от отправянето на
покана до неоснователно обогатилото се лице за възстановяване равностойността
на неоснователното обогатяване, поради което наличието или липсата на покана са
ирелевантни за основателността на предявения иск. Във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо
да бъде изтъкнато, че СРС е дал правилна правна квалификация на предявения иск
и не са допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, в това
число разпределянето на доказателствената тежест
между страните.
След съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства настоящият съдебен състав намира, че кумулативно изискуемите от
закона- чл. 59 ЗЗД, чието частно проявление е и приложимата норма на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, материалноправни
предпоставки в случая са налице, поради което и претенцията на ищеца за
присъждането на обезщетение за ползването на процесните
съоръжения- присъединителен топлопровод и абонатна станция, изградени в
сградата на гр. София, р-н „Възраждане“, ул. „*****, през периода от 30.05.2013
г. до 30.05.2018 г. /5 години/ следва да бъде уважена.
Производството,
преносът, доставката и разпределението на топлинна енергия са нормативно
регламентирани дейности, чиято правна уредба, включваща и отношенията между
потребителите и енергийното предприятие, се съдържа в Закона за енергетиката
/ЗЕ/ и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването,
както и действащата преди това Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването (отм.);. Съгласно чл. 133 ЗЕ топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа производители и клиенти /потребители-
според действащата от 2003 г. до 2012 г. редакция/, разположени на съответната
територия, определена с лицензията за пренос на топлинна енергия. Обектите на
потребителите и производителите- според чл. 17, ал. 1 от Наредба № 2/
28.05.2004 г. (отм.), се присъединяват към топлопреносната
мрежа след: 1. подаване на заявление за проучване на условията за
присъединяване от лица, които искат присъединяване към топлопреносната
мрежа на новоизграждащи се и/или съществуващи обекти или от производител до топлопреносното предприятие; 2. извършване на предварително
проучване за присъединяване на обекта, с което топлопреносното
предприятие определя техническите условия, начина, точката или мястото и срока;
3. изработване на инвестиционния проект на присъединявания обект и предаването
му на топло-преносното предприятие за проверка на изпълнението на техническите
условия за присъединяване преди неговото представяне за одобряване; 4.
сключване на предварителен писмен договор за присъединяване между топлопреносното предприятие и съответния производител и/или
съответните собственици или титуляри на вещното право на ползване върху
обектите, за които се иска присъединяване след установяване, че инвестиционният
проект е изготвен в съответствие с условията за присъединяване.
Наредбите
за топлоснабдяването /отменената и приложимата от
2007 г. / предвиждат всички отношения между потребителя и топлопреносното
дружество да се уредят с договор за присъединяване. По правило топлопреносното предприятие изгражда присъединителния
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция и става техен
собственик / чл. 137, ал. 1 ЗЕ/, като е предвидено изключение, позволяващо на
клиентите след съгласуване с топлопреносното
предприятие да поемат изграждането на тези съоръжения / чл. 137, ал. 2 ЗЕ/,
пораждащо задължение за изкупуването им от последното. Съгласно изричната
разпоредба на чл. 33 от Наредбата за топлоснабдяването
(отм.); съотв. чл. 33 НТ- 2007 г. /действащата
наредба/, в случаите по чл. 137, ал. 2
ЗЕ собствеността върху изградените от собствениците или титулярите на вещно
право на ползване съоръжения се прехвърля на топлопреносното
предприятие с договора за присъединяване.
Съгласно
приложимата разпоредба на чл. 137, ал. 2
ЗЕ в случай, че изграждането на съоръженията /присъединителен топлопровод,
съоръженията към него и абонатна станция/ се извършва от потребителите след
съгласуване с топлопреносното предприятие, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на
съоръженията, изградени от потребителите. Цитираната разпоредба санкционира
разместването на имуществени блага, до което се достига в хипотеза, при която
функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното
предприятие, е изграден за сметка на битов потребител, и все още не е в патримониума на топлопреносното
предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило
съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.
Между
страните е сключен предварителен договор № 914 за присъединяване на
потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 09.12.2008 г., според
който ищцовото дружество се задължава да построи за
своя сметка топлопровод и абонатна станция в жилищна сграда с адрес: гр. София,
ул. „*****, като построеното е собственост на ищеца /чл. 7/. Според чл. 23 от
договора след построяването топлофикационното
дружество се задължава при условията на чл. 137, ал. 2 ЗЕ да придобие правото
на собственост върху съоръженията с договор, а до подписване на договора
собственик на съоръженията е ищецът.
Като
безспорно в отношенията между страните с доклада по делото е отделено, че по
силата на предварителния договор ищецът е изградил съоръженията за
присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна
сграда - етажна собственост, находяща се на адрес:
гр. София, р-н „Възраждане“, ул. „*****, а от приетото като писмено
доказателство - разрешение за ползване № ДК -07-С-292/10.06.2010 г. – се
установява, че обектът е построен и въведен в експлоатация. Безспорно е между
страните и, че ответникът е използвал съоръженията за доставка на ТЕ за битови
нужди на етажните собственици в процесния период
30.05.2013 г. до 30.05.2018 г. Не се спори, че топлофикационното дружество не е
изкупило изградените обекти и не е заплащало обезщетение за ползването им.
Установява
се от заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза,
че всички изисквания за изграждане на обекта са изпълнени, както и че изгражденото е за сметка на ищеца, а ответното дружество
ползва обекта от 10.06.2010 г. Вещото лице е отговорило на въпроса за цената за
ползване, която е следвало да се заплати за процесния
период по определените цени на ДКЕВР, приета с протокол № 24 от 04.02.2008 г.
на ДКЕВР, което е в размер на 13032 лева.
Предвид
наличието на доказателства за ползването на изградения съобразно техническите
изисквания обект без заплащане на цена за ползването, както и без да е сключен
договор за изкупуване на съоръженията, то основателен се явява искът за
обезщетение за ползването на собствения на „Б.III” ООД обект. Ползването на
чужда собственост неминуемо води до обедняване на собственика, поради което
неоснователни се явяват доводите за недоказаност на исковата претенция на въззивника.
Неоснователен
е доводът на жалбоподателя, че ищецът „Б.III”
ООД не е легитимиран да претендира процесното
обезщетение за ползване, тъй като не се е легитимирал като собственик на процесните съоръжения. Това възражение е направено едва с
депозираната въззивна жалба, поради което е преклудирано, но все пак във връзка с него следва да се
подчертае и следното: Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ еднозначно дефинира
възмездното ползване от топлопреносното предприятие
на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в
случаите, когато са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди.
Според дадената в § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-ЗЗ4 за топлоснабдяването
/НТ/ легална дефиниция на понятието "сградна
инсталация", това е съвкупността от топлопроводи и съоръжения за
разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите
на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии. Съгласно чл. 140, ал. 3 ЗЕ сградните
инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост.
Абонатната станция и присъединителният тръбопровод следователно не попадат в
обхвата на режима на етажната собственост. Обща част е помещението в сградата,
в което са разположени съоръженията, които по смисъла на § 1, т. 1 ЗЕ
представляват "абонатна станция", но не и самата абонатна станция.
При това положение, при липса на данни за прехвърляне на процесните
съоръжения, включително абонатната станция, на етажните собственици при
придобиване на индивидуални обекти в сградата, възражението на топлопреносното предприятие, за което е нормативно
предвидено задължение за изкупуването им, се явява неоснователно.
Неоснователен
е и доводът на въззивника, че ищецът с поведението си
е станал причина да не бъде сключен окончателен договор по чл. 138, ал. 1 ЗЕ,
тъй като не е депозирал необходимите документи за процедурата по изкупуване на
съоръженията. В предварителния договор страните са уговорили, че след
изграждане на строежа и съставяне на констативен акт, че е изграден строеж
съобразно инвестиционния проект, „Б.III“ ООД има
задължение да подаде заявление за присъединяване на сградата. Както беше
посочено, по делото се установява от разрешението за ползване и заключението по
назначената съдебно-техническа експертиза, че строежът е изграден и то
съобразно техническите изисквания. Установява се по делото и, че ищцовото дружество е депозирало заявление до „Т.С.“ ЕАД с вх.
№ 11-17/11.12.2009 г. съобразно изискването на чл. 17, ал. 3 от Наредбата,
която както е отбелязал СРС, не поставя изисквания за представяне на документи
към заявлението. Действително чл. 17, ал. 5 предвижда, че неразделна част от договора
за присъединяване са техническите или работните проекти и екзекутивните чертежи
на съоръжения и инсталации на обекта в мястото на присъединяване, както и констативният
акт по ал. 3, а според чл. 31, ал. 3 от Наредбата договорът за присъединяване
се сключва при условията и по реда на чл. 17, ал. 3, 4 и 5. Неразделна част от договора
за присъединяване са и 1. документите за собственост, право на ползване или
право на строеж съгласно чл. 182 ЗУТ на собствениците или титулярите на вещно
право на ползване в топлоснабдявания обект; 2.
нотариално завереното пълномощно на лицето, упълномощено да представлява
собствениците или титулярите на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост; 3. декларацията от лицето по т. 2, че на посочения адрес има
цялостно изградени инсталации за отопление и горещо водоснабдяване, изпълнени и
комплектувани съгласно одобрените инвестиционни проекти; 4. решението на общото
събрание за сгради - етажна собственост, съгласно чл. 29, ал. 3 или декларация
на собственика или ползвателя за безвъзмездно предоставяне на помещение за
абонатна станция; 5. одобреният инвестиционен проект и разрешението за строеж.
В разпоредбите обаче не е предвидено обаче същите да бъдат представени именно
със заявлението от потребителя. След като топлофикационното дружество е счело
заявлението за нередовно, е следвало да укаже на заявителя, че необходими
документи не са били представени и да предостави срок за отстраняване на
констатираните нередовности, за което няма данни да е
сторено / в този смисъл и Решение № 8877 от 26.06.2014 г. по адм. д. № 16928/2013 на ВАС/.
Неоснователно
е и възражението на жалбоподателя- ответник за погасяване на процесното вземане по давност, тъй като приложим относно
обезщетението за неоснователно обогатяване е общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който за процесното
вземане, формирано за периода 30.05.2013 г. до 30.05.2018 г., към датата на
подаване на исковата молба на 30.05.2018 г. не е изтекъл. В случая се касае не
за договорно неизпълнение на задължения с повтарящо се изпълнение, а става дума
за обезщетение за ползване на чужд обект без наличие на договорно основание.
Предвид
горното, след съвкупна преценка на събраните в процеса доказателства, се налага
извода, че за ищеца е настъпило обедняване за сметка обогатяването на ответника,
изразяващо се в незаплащането на обезщетение за ползването на процесните съоръжения, което според неоспореното заключение
на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно- техническа експертиза възлиза на 13032 лв. общо, считано
за периода 30.05.2013 г. – 30.05.2018 г. Тази сума, определена съгласно
Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения, одобрена от ДКЕВР с Протокол № 24/ 04.02.2008 г., правилно е
присъдена на ищеца на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 137 ЗЕ с обжалваното решение.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която
е постановен съдебният акт. Доколкото въззивната
жалба се оставя без уважение, право на разноски има само въззиваемата
страна, която претендира разноски за заплащане на адвокатски хонорар в размер
на 1000 лева. Видно от представения договор за правна помощ за процесуално
представителство пред въззивната инстанция е
уговорено възнаграждение в размер на 1000 лева, платимо по банков път. Като
доказателства за плащането на сумата са представени фактура от 14.10.2019 г. и
извлечение от сметка, видно от което сумата е постъпила по банкова сметка ***.
Настоящата инстанция намира за основателно възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, доколкото представителството се е изразило
единствено в подаване на отговор на въззивната жалба.
Следва да се присъди възнаграждение в минимален размер, а именно – 828,86 с ДДС
съобразно чл. 9, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 153473 от 28.06.2019 г. по гр.д. № 35166/2018 г. на Софийския
районен съд, 151 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК на „Б.III“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***-48, сумата
от 828,86 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед предмета на спора и цената на иска, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.