Р Е Ш Е Н И Е
град София,16.12.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІ-В състав в публично съдебно
заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА
въз.гр.дело № 13952 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С." ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***, чрез юрк. Д., срещу съдебно решение № 477411 от 27.08.2018г., постановено по гр.д.№ 77967/2017г. по описа на СРС, 2-ро Г.О., 65 състав, с което са отхвърлени предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***, чрез юрк. Д., срещу „Ф.К.“ ЕООД, ЕИК: *******, установителни искове по чл.422 от ГПК, с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 56.19 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за код на платеца
Т 429811 през периода от м. 06.2014 г. до м. 11.2014 г., с която ответникът неоснователно се обогатил, както и сумата в размер на 16.82 лева лихва за забава за периода 01.08.2014 г. – 14.06.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 30.06.2017 г. по ч. гр. д. № 40940/2017 г. по описа на СРС, 65 състав. С обжалвания съдебен акт съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски.
В жалбата са
инвокирани доводи относно неправилност и незаконосъобразност на съдебното
решение. Навеждат се аргументи, че плащанията на ответниците са съобразени при
иницииране на исковото производство. Посочва се, че сумите не са изцяло
погасени и със сключването на споразумение ответниците са признали задължението
си. Твърди се, че ответниците са титуляр на вещно право на ползване на
процесния топлоснабден имот. Сочи се, че съгласно сключеното споразумение
ответниците са се задължили да не депозират възражение в заповедното
производство. Предвид на изложеното въззивникът моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени решението на СРС и да постанови друго решение, с което
да уважи предявените искове. Претендира сторени разноски пред двете съдебни
инстанции и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - „Ф.К.“ ЕООД, ЕИК: *******, чрез адв. А., депозира писмен отговор на подадената жалба, с
който я оспорва като неоснователна. Твърди се, че същата е бланкетна и
преповтаря доводите, изложени в исковата молба. Посочва се, че с молба с вх. №
5089237/29.05.2018 г. са представени всички платежни нареждания за заплащане на
сумата в общ размер на 8777.71 лв., от които 8198.04 лв. – главница,
представляваща стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.09.2006 г. до 31.05.2016 г. и 579.67 лв. – лихва за забава,
изчислена към датата на подписване на споразумението /на 11.07.2016г./ за
обекти с код на платеца П001336, включващ и процесния имот, за който се
претендират незаплатените суми от страна на въззивника. Твърди се, че периодът
01.09.2006 г. до 31.05.2016 г. е изцяло определен от ищеца и въззивник „Т.С.“
ЕАД. С изложеното се обосновава извод, че в съдебното производство не е
доказано твърдението на ищеца, че не всички дължими суми са погасени и
задължението е признато със сключването на споразумение. Акцентира се на
обстоятелството, че е признато задължение в размер на 8777.71 лв. за периода
01.09.2006 г. до 31.05.2016 г., което се твърди, че е изцяло погасено с
плащането, извършено на 09.01.2017 г. Изразява се становище, че твърдяното от
ищеца вземане е недоказано. Посочва се, че в хода на процеса не е било налице
оспорване на собствеността на имота. Поддържа се, че изпълнението на
задълженията по споразумението е приключило с последното плащане на 09.01.2017
г,, повече от пет месеца преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК от
ищеца. Твърди се, че въззиваемата страна с възражението си не е оспорвала
размера на задължението, а то единствено е съдържало непризнаване на задължението
към 19.09.2017 г. поради изпълнението му. По изложените съображения моли съда
да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира
разноски, сторени в хода на въззивното производство. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивната страна. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу „Ф.К.“ ЕООД при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.59 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното
решение в неговата цялост.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми, видно от приложеното ч. гр. д. № 40940/2017 г. по описа на СРС, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД,
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 23.06.2017г. и е постановена на 30.06.2017 г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „Ф.К.“ ЕООД за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „Ф.К.“ ЕООД, възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод
за неоснователност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - „Ф.К.“ ЕООД искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във
връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл. 59 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Посочено е, че
не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се
установява, че през процесния период собственик на процесния имот е било
дружество А.Е.ЕАД, чийто универсален
правоприемник е ответното дружество „Ф.К.“ ЕООД . Прието е за
безспорно между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата –
етажна собственост е била присъединена към топлопреносната мрежа, както и че
дължимата цена за потребената в него топлинна енергия възлиза в претендирания
размер. Прието е, че на 23.12.2014 г. между страните е сключен договор № 24438/П1336,
за имоти с адрес: гр. София, ж. к. „**************, сред които и този с аб. № 429811
с код на платеца П001336, а на 11.07.2016 г. е сключено споразумение между тези
дружества за дължими суми за цена на топлинна енергия от ищеца за периода
01.09.2006 г. – 31.05.2016 г. и лихва за нейната забава в общ размер на 8777.71
лева, които е уговорено да бъдат заплатени разсрочено в срок до 20.07.2017 г. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна
жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
В конкретния случай спорен между
страните е въпросът дали сключеното между страните споразумение касае
вземанията за процесния топлоснабден имот и за процесния период. Процесният
имот е посочен в сключения преди това договор между страните, индивидуализиран
е с посочването на адрес и абонатен номер, а същевременно самият ищец е
изпратил до дружеството, чийто правоприемник е ответникът, фактури за дължими
суми за няколко имота, индивидуализирани с адрес и абонатен номер, сред които фигурира
и абонатният номер за процесния имот. Видно от датите, посочени в сключеното
между страните споразумение, то обхваща и процесния период. С молба с вх. №
5089237/29.05.2018 г. са представени всички платежни нареждания за заплащане на
сумата в общ размер на 8777.71 лв., от които 8198.04 лв. – главница,
представляваща стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.09.2006 г. до 31.05.2016 г. и 579.67 лв. – лихва за забава,
изчислена към датата на подписване на споразумението /на 11.07.2016г./ за
обекти с код на платеца П001336, включващ и процесния имот, за който се
претендират незаплатени суми от страна на въззивника. С оглед изложеното са
неоснователни възраженията на въззивника, че дължимите му от ответното
дружество суми, предмет на настоящото производство, не са били изцяло
заплатени.
Същевременно първоинстанционният
съд е направил правилна и съобразена със закона констатация, че ищцовата
претенция се основава на твърдения за липса на сключен договор между страните,
а от доказателствата по делото се установява, че за процесната сума е налице
договор между ищеца и ответното дружество, а именно гореописаното споразумение
от 11.07.2016 г. Изложените от СРС в горния смисъл
мотиви, както и изводът му, че наличието на облигационни отношения между
страните за процесната сума по отношение на процесния имот изключва
обогатяването на ответника с цената на потребената топлинна енергия, както и
обедняването на ищеца, за когото е възникнало вземане на договорно основание,
настоящият състав намира за правилни и законосъобразни.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ответника,
като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат
разноски. По отношение на заявената претенция на въззиваемата страна за присъждане
на направените разноски и предвид обстоятелството, че ищецът е направил на осн.
чл. 78, ал. 5 от ГПК възражение за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., настоящият състав намира, че
това възражение е основателно, тъй като делото не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност. При това положение разноските на ответника
за адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени до предвидения в Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимален размер 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 477411 от 27.08.2018г., постановено по гр.д.№ 77967/2017г.
по описа на СРС, 2-ро Г.О., 65 състав.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК „Т.С." ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „Ф.К.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 300
лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./