№ 3910
гр. София, 28.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100502802 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 21010/19.12.2023 г., постановено по гр.д. № 56926/2022 г.
на СРС, ГО, 61 състав, Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“ – Министерство на вътрешните работи, е осъдена да заплати на С.
С. В., ЕГН **********, на основание чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР сумата от 4000
лв., представляваща неизплатена левова равностойност на храна за периода
от 01.10.2019 г. до 15.09.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
предявяването на иска – 20.10.2022 г., до окончателното плащане, като искът
е отхвърлен за разликата над сумата от 4000 лв. до пълния предявен размер от
8100 лв. и за периода от 01.02.2017 г. до 30.09.2019 г.
Срещу решението в частта, в която предявеният иск е уважен, е
постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ –
Министерство на вътрешните работи, Въззивникът сочи, че съгласно
чл.142,ал.4 и чл.181,ал.1 ЗМВР право на безплатна храна имат само
служителите, които извършват дейности, свързани със специфичен характер
на труда. Навежда, че ищцата е държавен служител, спрямо нейното
правоотношение е приложим ЗДСл, като съгласно чл.181,ал.1 ЗМВР на
служителите по чл.142,ал.1, т.2 ЗМВР не се полага безплатна храна или
нейната равностойност. Поддържа се, че вземанията преди 12.06.2022 г. са
погасени по давност. Моли се за отмяна на обжалваното решение и
1
отхвърляне в цялост на предявения иск, както и присъждане на сторените
разноски.
Въззиваемия С. С. В. оспорва подадената въззивна жалба. Счита
решението на първоинстанционния съд в обжалваната част за правилно и
обосновано, поради което и моли то да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на
императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е
длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението
въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от С.
С. В. срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ –
Министерство на вътрешните работи, с която е предявен осъдителен иск с
правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР за заплащане на сумата от 8100
лв., представляваща неизплатена левова равностойност на храна за периода
от 01.02.2017 г. до 15.09.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
предявяването на иска – 20.10.2022 г., до окончателното плащане.
Съгласно чл.61, ал.2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на
Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия
спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се
създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Цитираната
разпоредба е приложима по аналогия и при действието на Закона за
държавния служител и другите закони, уреждащи държавна служба, когато
служебното правоотношение възниква от акт на компетентен орган по
назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното
правоотношение се осъществява в рамките на друго такова (в посочения
смисъл – решение № 99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, IV ГО;
решение № 11/27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение
2
№ 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV ГО и др.). В
настоящия случай орган по назначението на ищцата като държавен служител
по смисъла на чл.142, ал.1, т. 2 ЗМВР е министърът на вътрешните работи, а
предприятието, в което е заеманата от нея длъжност е в дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“. Съгласно чл.37, ал.2 от
ЗМВР Главните дирекции, областните дирекции, дирекция „Миграция“,
дирекция „Международни проекти“, дирекция „Управление на собствеността
и социални дейности“, дирекция „Комуникационни и информационни
системи“, Академията на МВР и Медицинският институт са юридически
лица, поради което и материално – правено легитимиран да отговаря по
предявените искове е главният ответник ГД „Гранична полиция“ – МВР.
С доклада по делото първоинстанционният съд е обявил за безспорни и
ненуждаещо се от доказване следните обстоятелства: наличието на служебно
правоотношение между страните в периода от 01.02.2017 г. до 15.09.2022 г.,
по силата на което ищцата е заемала длъжността „главен експерт в сектор
„Конкурсна дейност“ към отдел „Обществени поръчки“, имаща статут на
държавен служител по смисъла на чл. 142, ал.1,т. 2 от ЗМВР, считано от
01.02.2017 г.; че за исковия период 01.02.2017 г. до 15.09.2022 г. ответникът
не е изплащал отделно от индивидуалната основна месечна заплата левовата
равностойност на храната в месечен размер от 120 лв.
Със заповеди № 8121з-1716/28.12.2018 г., № 8121з-1464/31.12.2019 г. и
№ 8121з-1410/30.12.2020 г. на основание чл.181, ал.4 вр. с ал.1 ЗМВР
министърът на вътрешните работи е определил на служителите от МВР по
чл.142, ал.1, т.1 и 3 и ал.3 ЗМВР през 2020 г. и през 2021 г. левовата
равностойност на храната в размер на 120 лв. месечно. Съгласно разпоредбата
на чл.142, ал.1 ЗМВР служителите на МВР са държавни служители-
полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението
/т.1/; държавни служители /т.2/ и лица, работещи на трудово правоотношение
/т.3/. От събраните доказателства се установи, че през процесния период
страните по делото са били обвързани от служебно правоотношение, като
ищцата е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2
ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР статутът на държавните
служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл.
56, чл. 151, ал. 1 и 7 , чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл.
186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл.1 ЗМВР е предвидено, че
този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и
устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на
служителите в него. Настоящият съдебен състав счита, че цитираната
разпоредба е обща и се отнася и до служители на ЗМВР със статут по чл.142,
ал.1, т.2 доколкото не са налице изрични норми, които да изключат
приложението й по отношение на тези служители. Съгласно чл. 181 ЗМВР на
служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност. В
цитираната норма не е предвидено изключение на определена категория
служители от системата на МВР и конкретно за държавните служители,
3
каквато е и ищцата. Обстоятелството, че в чл.1 от Наредба № 8121з-773 от
1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата
равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи е
посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна
или левовата равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т.
3 ЗМВР и по § 86 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР не променя този извод, тъй като
законът не е делегирал на министъра на вътрешните работи да определя кои
служители следва да получават храна или парична равностойност, респ. да
ограничи кръга на работещите с право да получат храна или парична
равностойност, а само да определи условията и реда за предоставяне на
сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1- 3 ЗМВР /ал. 4 на чл. 181 ЗМВР/. Дори
да се приеме, че е налице противоречие между разпоредбата на чл. 1 от
Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на
храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на
вътрешните работи и специалния ЗМВР, то следва да се приложи
разпоредбата на нормативния акт от по-висока степен, т.е. чл. 181, ал. 1
ЗМВР. На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на
посочената разпоредба, следва да бъдат съобразени и принципите на
управление на държавната служба в МВР и най-вече тези за забрана за
дискриминация и обективност, тъй като в противен случай дългогодишни
държавни служители от системата на МВР биха били поставени в
неравностойно положение спрямо другите служители на МВР, които са
назначени по трудово, респ. по служебно правоотношение по ЗМВР. Не би
отговаряло на принципите и духа на закона тълкуване, при което за сходни
длъжности на лицата по трудови правоотношения се осигурява храна или се
изплаща левовата равностойност, а на тези по служебно правоотношение по
чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – не. Нещо повече, според § 69 от ПЗР на ЗМВР /в
сила от 01.02.2017 г./ служебните правоотношения на държавните служители
в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР, и които към датата на
влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с
висше образование и притежаващи висше образоване, с изключение на тези
от Медицинския институт на МВР и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се
преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на
влизане на този закон в сила. Следователно, на служителите, чиито
правоотношения по силата на закона се преобразуват в служебни такива по
ЗДСл, също се дължи левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1
ЗМВР, или – изрично ЗМВР урежда, че в хипотези на преобразуване по
силата на закона на правоотношенията със служителите в такива по чл. 142,
ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи левова равностойност за неосигурена храна. Такова
следва да бъде разрешението и при сключването на служебно
правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР предвид разпоредбата на чл. 181,
ал. 1 ЗМВР и с оглед справедливото и равно третиране на работниците и
служителите в системата на МВР. Изложеното обосновава извод, че
обстоятелството, че ищцата е имал качеството на служител по чл. 142, ал. 1, т.
4
2 ЗМВР поражда правото на същата да получи от работодателя си храна или
левовата равностойност, предвидени в специалните разпоредби, уреждащи
правния статут на лицата, работещи в системата на МВР. Съгласно чл.4 от
Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на
храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на
вътрешните работи, служителите на МВР, на които не се осигурява храна,
получават ежемесечно левовата й равностойност, която се определя ежегодно
със заповед на министъра на вътрешните работи. В случая не се спори между
страните, че през исковия период ищцата е полагал труд. Не се твърди и
установява да й е била осигурена храна, с оглед на което следва да се приеме,
че в негова полза е възникнало вземане за левовата й равностойност.
Последната се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи, каквито в случая се явяват заповед № 8121з-1716/28.12.2018 г.,
заповед № 8121з-1464/31.12.2019 г. и заповед № 8121з-1410/30.12.2020 г.,
издадени от Министъра на вътрешните работи. В последните е посочено, че
се отнасят за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР.
Доколкото обаче се достигна до извод, че ответникът дължи левовата
равностойност на неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2
ЗМВР, каквото качество несъмнено има и ищцата, и предвид липсата на
правна уредба относно нейния размер, то по аналогия съответно приложение
следва да намерят правилата именно на посочените подзаконови нормативни
актове. Размерът и доволствията, които се дължат на всички служители на
МВР в това число и на ищцата, се определят ежегодно със заповед на
Министъра на вътрешните работи. В случая от представените по делото
заповед № 8121з-1716/28.12.2018 г. (в сила от 01.01.2019 г.); заповед №
8121з-1464/31.12.2019 г. (в сила от 01.01.2020 г.) и заповед № 8121з-
1410/30.12.2020 г. (в сила от 01.01.2021 г.), се установява размерът на
полагащата се сума за непредоставената безплатна храна, а именно: по 120 лв.
месечно за периода 01.10.2019 г. до 15.09.2022 г., за който искът е уважен. От
страна на ответника е заявено възражение за давност, като във въззивната
жалба се поддържа твърдение, че първоинстанционният съд неправилно е
определил погасените по давност вземания. Не се спори между страните, че
сумите са дължими до 27-мо число на текущия месец, с оглед на което
вземането за първия месец от периода, за който искът е уважен – м.10.2019 г.,
става изискуемо на 28.10.2019 г. В периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.
давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците,
във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020
г., в сила от 14.05.2020 г.), поради което и давността /в случая кратката
тригодишна погасителна давност – чл. 111, б. „а“/ за вземането за м.10.2019г.
изтича на 05.01.2023 г. Исковата молба е предявена на 20.10.2022 г., поради
което и за периода, за който първоинстанционният съд е уважил претенцията
на ищцата, възражението за изтекла погасителна давност се явява
5
неоснователно.
Следователно, дължимото обезщетение за неосигурена храна за
периода от 01.10.2019 г. до 15.09.2022 г. /35 месеца и половина/, се равнява на
сумата от общо 4260 лв. Първоинстанционният е присъдил по-малка сума
/4000 лв./, но доколкото липсва въззивна жалба в отхвърлителната част,
решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, в полза на възззивника следва да бъдат
присъдени сторените по делото разноски. Въззивникът претендира адвокатско
възнаграждение в размер от 750 лв., но въззиваемият своевременно е
релевирал възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност. Съдът намира
възражението за основателност с оглед фактическата и правна сложност на
делото, броят и вида на извършените процесуални действия, като
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на 600 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21010/19.12.2023 г., постановено по гр.д.
№ 56926/2022 г. на СРС, ГО, 61 състав, в частта, в която Дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“ – Министерство на
вътрешните работи, е осъдена да заплати на С. С. В., ЕГН **********, на
основание чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР сумата от 4000 лв., представляваща
неизплатена левова равностойност на храна за периода от 01.10.2019 г. до
15.09.2022 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска –
20.10.2022 г., до окончателното плащане.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е
влязло в сила.
ОСЪЖДА Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“ – Министерство на вътрешните работи, да заплати на основание
чл.78,ал.1 ГПК на С. С. В., ЕГН **********, разноски в размер от 600 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6