Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 179
23.05.2019г. град Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският
административен съд, ІІ състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и четвърти април, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ГАЛИНА ДИНКОВА
при
секретар Албена Ангелова
и с
участието на прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Г. Динкова административно дело № 110 по описа
за 2019г., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по
реда на чл. 145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с
чл.172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.
Образувано е по жалба на Д.С.М. и Г.С.М.,***,
против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17-1228-000472/
10.04.2017г., издадена от Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР –
Стара Загора, с която заповед на Г.М. е наложена принудителна административна
мярка – „прекратяване на регистрацията
на ППС”, за срок от 6 месеца. В жалбата са изложени доводи за
незаконосъобразност на оспорения административен акт, по съображения за
постановяването му при неспазване на императивните изисквания за форма и
съдържание на акта; в противоречие на материалния закон и в несъответствие с
целта на закона. Наведени са съображения, че доколкото автомобилът – обект на
приложената принудителна административна мярка, е в режим на съпружеска
имуществена общност, наложеното спрямо Г.М. ограничение засяга пряко и
непосредствено правото на другия съсобственик да ползва автомобила. На следващо
място жалбоподателите твърдят, че изтеклият срок на валидност на съответното
СУМПС не прави водача неправоспособен и съответно опасен за здравето и живота
на гражданите, поради което с издаването на процесната заповед не се изпълнява
целта на закона за прилагане на принудителна административна мярка – да бъде
предотвратено извършването на закононарушение и вредните му последици. По
изложените доводи е направено искане за отмяна на обжалваната заповед, като
незаконосъобразна.
Ответникът по жалбата – Началник
група в сектор „Пътна полиция” към Областна дирекция на МВР – Стара Загора, чрез
пълномощника си по делото – ст.юрисконсулт р., оспорва жалбата като
неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена.
Въз основа на съвкупната преценка на
представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от
фактическа страна по административно-правния спор:
На 10.04.2017г. е съставен акт за
установяване на административно нарушение (АУАН) № 17-924/10.04.2017г. /бл.№
Г805076 от 10.04.2017г./, с който е установено, че Г.С.М. на 10.04.2017г. около
23:05 часа по път I-5 в село Тракия, общ.Опан посока юг, управлява собствения
си лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег.№ ****, с изтекъл срок на валидност
на свидетелство за управление на МПС №*********, валидно до 30.03.2017г., с което
е нарушил чл.150а от ЗДвП.
С оспорената в настоящото съдебно
производство Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
17-1228-000472/10.04.2017г., издадена от
Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Стара Загора, на
Г.С.М. е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на
регистрацията на ППС“ за срок от 6 месеца. Обжалваният административен акт е
постановен на основание чл.171, т.2а от ЗДвП, като от фактическа страна е
обоснован с обстоятелството, че на 10.04.2017г. около 23:05 часа по път по път
I-5 в село Тракия, управлява л.а. „Фолксваген Пасат” с рег.№****, негова
собственост, с изтекъл срок на валидност на СУМПС №********* – валидно до
30.03.2017г. Посочено е и че заповедта се издава във връзка със съставения АУАН
бл.№ Г805076 от 10.04.2017г.
Като доказателства по делото са
приети документите, съдържащи се в образуваната административна преписка по
издаване на обжалваната Заповед № 17-1228-000472/10.04.2017г., вкл. Акт за
установяване на административно нарушение серия Г № 805076/ 10.04.2017г. и
справка водач/нарушител. Приети са като доказателства и Удостоверение за сключен граждански брак № 00014000437
от 20.09.2014г.; Договор за покупко-продажба на МПС от 02.08.2016г.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и
становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността
на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146
от АПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законово
установения преклузивен срок и е против административен акт, подлежащ на
съдебно обжалване и контрол за законосъобразност. По отношение и на двамата
жалбоподатели е налице активна процесуална легитимация, тъй като Г.М. е лице,
участвало в производството по издаване на административния акт и имащо правен
интерес от оспорването, като непосредствен адресат от акта, а оспорващата Д.М.,
въпреки че не е адресат на обжалвания акт и не е участвала в производството по
неговото издаване, има правен интерес от оспорването, тъй като процесната ПАМ е
наложена спрямо вещ, нейна собственост, с което непосредствено се засягат нейни
права и интереси.
Разгледана по същество жалбата е
неоснователна.
Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 17-1228-000472/10.04.2017г. е издадена от материално и
териториално компетентен административен орган –
Началник група в сектор „Пътна полиция” към ОД на МВР – Стара Загора, в рамките
на предоставените му правомощия съгласно Заповед № 349з-268 от 30.01.2017г. на
Директора на Областна дирекция на МВР – Стара Загора, с която на основание
чл.43, ал.4 във вр. с ал.3, т.1 от ЗМВР във вр. с чл.165 от ЗДвП и Заповед №
8121з-1524/ 09.12.2016г. на Министъра на вътрешните работи, са оправомощени
длъжностни лица от ОД на МВР – Стара Загора, които да издават заповеди за
прилагане на принудителни административни мерки по ЗДвП, сред които са и
началниците на групи в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР – Стара Загора.
Оспорената
заповед е постановена в писмена форма и съдържа всички законово изискуеми
реквизити. Посочени са релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на
възприетото от административния орган наличие на материалноправната
предпоставка за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171,
т.2а от ЗДвП на лице, управляващо собственото си МПС, без да притежава съответното свидетелство за
управление. Действително в заповедта е пропуснато да бъде отразено от кой
нормативен акт е разпоредбата на чл. 171, т.2а, възприета като материалноправно
основание за налагането на принудителната административна мярка. Доколкото
обаче нормативният акт, регламентиращ основанието, съдържанието и правните
последици на приложената ПАМ, а именно Законът за движението по пътищата,
несъмнено и еднозначно се извлича от изложените фактически основания за
издаването заповедта, както и от посочването, че Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 17-1228-000472 от 10.04.2017г., е по
чл.171, т.2а от ЗДвП, непълната правна обосновка на упражненото административно
правомощие не представлява съществено формално /процесуално/ нарушение. Описаните
факти не създават съмнение или неяснота относно вида и характера на нарушението
– на правилата за движение по пътищата. С оглед на гореизложеното съдът приема,
че са изпълнени изискванията на чл.172, ал.1 от ЗДвП и на чл. 59, ал.2, т.4 от АПК, за постановяване на мотивиран административен акт.
Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхваща преценката налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти /изложени като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в нормата, възприета като правно основание за неговото издаване, съответно - следват ли се разпоредените с акта правни последици. По дефиницията на чл.22 от ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се прилагат ПАМ, техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в съответния закон (чл.23 от ЗАНН). В случая Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17-1228-000472/10.04.2017г., е издадена на основание чл.171, т.2а от ЗДвП, съгласно която норма /в приложимата редакция – ДВ, бр. 9 от 2017г./ за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, се прилага принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство” на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление и/или е употребил алкохол с концентрация в кръвта над 0,5 на хиляда и/или наркотични вещества или техни аналози, както и при отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози, или не изпълни предписанието за медицинско изследване на концентрацията на алкохол в кръвта му и/или за употреба на наркотични вещества или техни аналози – за срок от 6 месеца до една година. Приложената на Г.М. с обжалвания административен акт ПАМ по чл.171, т.2а от ЗДвП от фактическа страна се основава на това, че на 10.04.2017г. управлява собствения си лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег.№****, със СУМПС с изтекъл срок на валидност – валидно до 30.03.2017г.
Жалбоподателите не оспорват
описаната в Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
17-1228-000472/10.04.2017г. фактическа обстановка, включително че на посочените
в заповедта време и място Г.М. е управлявал лек автомобил „Фолксваген Пасат” с
рег.№ ****, както и че притежаваното от М. към момента на проверката
/10.04.2017г./ СУМПС № ********* е било с изтекъл срок на валидност - валидно
до 30.03.2017г. Че водачът на МПС с рег. № **** Г.М. към 30.03.2017г. няма
валидно СУМПС, се потвърждава и от съставения му АУАН серия Г № 805076/
10.04.2017г., чиято материална доказателствена сила по чл.189, ал.2 от ЗДвП, не
е оборена от страна на жалбоподателите. От представеното и прието като доказателство
по делото СУМПС № ********* е видно, че новоиздаденото на Г.М. СУМПС е от 19.04.2017г.,
със срок на валидност до 19.04.2027г.
Основното възражение на жалбоподателите
се свежда до това, че управлението на МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност,
не може да бъде квалифицирано и приравнено на управление на превозното средство
от неправоспособен водач, поради което към датата на издаване на обжалваната
заповед Г.М. е притежавал съответното свидетелство за управление на лек
автомобил. тъй като изтичането на срока на валидност на свидетелството на
правоуправление не е сред законово регламентираните факти, правните последици
на които се свързват със загубване на правоспособността.
По
своята правна същност правоспособността да се управлява моторно превозно
средство представлява признато от държавата право да се извършва дейността по
управление на моторно превозно средство. Признаването на това право държавата е
поставила в зависимост от две групи изисквания: 1. съвкупност от знания, умения
и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство и 2.
физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство.
Двете изисквания трябва да са налице кумулативно както към момента на
първоначалното признаване на правоспособността, така и по време на нейното
упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до липса на
правоспособност. За установяване наличието на двете изисквания законодателят е
създал специален ред - изпит пред оторизиран от държавата правен субект за
проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински преглед от
компетентно медицинско лице. Проверката на знанията, уменията и поведението на
лицето чрез полагане на съответния изпит, се извършва при първоначалното
признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че придобитите знания,
умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка, освен в случаите,
когато водачът е извършвал управлението на МПС в нарушение на установените
правила, довели до загубване на правоспособността си. За разлика от
установените при първоначалното признаване на правоспособността знания, умения
и поведение, установената при първоначалното признаване на правоспособността
физическа годност има срок на валидност т.е не е налице законова презумпция за
физическа годност на водача. Съгласно чл.15, ал.2 от Наредба І-157 от
01.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на
моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, при
подмяната на СУМПС вкл. при изтичане на срока за валидност, водачът представя
карта за оценка на физическата годност.
От
друга страна за да управлява МПС, водачът трябва да притежава СУМПС /чл.150а,
ал.1 от ЗДвП, в приложимата й редакция – ДВ, бр.9 от 2017г./, което се издава
от органите на МВР при наличието на предвидените в закона условия (чл.151 и
чл.152 от ЗДвП) и което СУМПС удостоверява правоспособността на водача, т. е.
удостоверява, че посоченото в СУМПС лице има право да управлява МПС от
съответната категория. По аргумент от разпоредбите на чл.3, ал.3 и чл.50, ал.1
и ал.2 от ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство има
две удостоверителни функции – от една страна е индивидуален удостоверителен
документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство и
същевременно с това е и идентификационен документ за самоличност на българските
граждани на територията на Република България. С оглед на легалната дефиниция
по чл.3, ал.3 и чл.50, ал.1 от ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно
превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща
материална доказателствена сила установява и удостоверява релевантния факт -
правоспособността на лицето, на което е издадено СУМПС, да управлява моторно
превозно средство от съответната категория.
Съгласно
изрична норма на чл.51 от ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно
превозно средство е удостоверителен документ със законово определен срок на
валидност – пет, съотв. десет години.
Законодателят
е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни факти
и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност
на съответния правен субект да управлява моторно превозно средство. С оглед на
което нормативно е предвидено, че се признава правото да се управлява моторно
превозно средство само за определения в закона срок; регламентирани са факти,
наличието на които води до предсрочно прекратяване на това право и е установена
възможност правото на управление на моторно превозно средство да бъде
продължено, което обаче не става автоматично, а при наличието на определени
условия, доказването на които става по нормативно предвиден ред и е в тежест на
правоимащия.
В
контекста на действащата нормативна регламентация може да се направи извод, че
правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. Срочността
на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ -
свидетелството за управление на моторно превозно средство. След изтичането на
срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява
моторно превозно средство и съотв. за който срок свидетелството за управление
на моторно превозно средство удостоверява по официален начин съществуването на
правото, следва да се счита, че правото на управление на моторно превозно
средство не съществува. По аргумент от разпоредбата на §1, т.2, б.”ж” от ЗБЛД,
свидетелството за управление на МПС "с изтекъл срок на валидност", е
нередовен български личен документ. Следователно СУМПС, като официален документ,
който удостоверява, че правото на правоуправление съществува за определен срок,
с изтичането на този срок удостоверява единствено, че правото е съществувало в
рамките на посочения период, като по аргумент на противното документът надлежно
удостоверява и че след посочения в него срок правото на управление на моторно
превозно средство не съществува.
Трайна
е съдебната практика, че управляването на моторно превозно средство със СУМПС с
изтекъл срок на валидност, т.е със свидетелство за управление, което удостоверява
изтекъл срок на правото на управление, е равнозначно на липса на свидетелство
за правоуправление и съответно на документ, удостоверяващ правоспособността за
управление като качество на водача на МПС /Решение № 10339 от 3.08.2018г. по
адм. дело № 2262/ 2018г. по описа на ВАС и др., както и практиката на ВКС по
прилагането на чл.343в, ал.2 от НК/. Следователно прилагането на принудителната
административна мярка по чл.171, т.2а, предл. първо от ЗДвП, не се свързва само
с хипотезата на неправоспособност на водача на МПС. Материалноправно основание
за прилагането на ограничението би било налице, както когато водачът изобщо
/изначално/ не притежава СУМПС; когато СУМПС му е отнето при лишаване от
правоуправление по съдебен или по административен ред; когато СУМПС е иззето
поради загуба на правоспособността; когато водачът не притежава правоспособност
за съответната категория, към която спада управляваното от него МПС, така и в
случаите на управление на МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност т.е след удостоверения
в СУМПС срок на право на управление и съотв. на правоспособността за
управление.
Действително
правоспособността за управление на МПС не се поражда от притежаването на СУМПС
- т.е издаването на СУМПС не елемент от сложния фактически състав на
придобиване на правоспособността за управление на МПС от съответната категория,
регламентиран в чл.150 – чл.152 от ЗДвП. Но законът не свързва прилагането на ПАМ по чл. 171, т.2а от ЗДвП с
липса /изначална или последваща/ на придобита правоспособност за управление на
МПС, а регламентира като материалноправна предпоставка на налагането на
ограничението управление на моторно
превозно средство от собственик, който не притежава съответното свидетелство за
управление. Изискването за "съответно свидетелство за управление на
МПС" не е свързано единствено с категорията на управляваното МПС, но и със
срока на неговата административна валидност.
В този смисъл липсата на свидетелство за управление на моторно превозно
средство в срока на неговата валидност, представлява липса на съответно
свидетелство за управление като удостоверителен документ за правоспособността.
Това обуславя извод, че управлението на МПС със СУМПС с изтекъл срок на
валидност, запълва съдържанието на законово регламентирания фактически състав
за налагане на ПАМ по чл. 171, т.2а, предложение първо от ЗДвП.
В
случая с изтичането срока на валидност на 30.03.2017г. на издаденото на Г.С.М.
СУМПС № *********, лицето не притежава съответното свидетелство за управление
на МПС. Свидетелството за управление на моторно превозно средство като
български личен документ е собственост на държавата /чл.2 от ЗБЛД/ и при
изтичане на неговата валидност се следва предаването му на органа, който го е
издал /чл.10, ал.1, т.5 от ЗБЛД/. Съответно при установеното по надлежния ред
със съставен АУАН бл.№ Г805076 от 10.04.2017г. управление от Г.М. на собственото
му МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност, компетентният административен
орган в условията на обвързана компетентност правилно и законосъобразно е
упражнил публичното право за прилагане на принудителната административна мярка
по чл. 171, т.2а от ЗДвП: „прекратяване на регистрацията на ППС”, с цел да
преустанови извършвано правонарушение.
Неоснователно
се явява и следващото възражение на жалбоподателите, свързано с
обстоятелството, че лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег.№ **** - обект на
приложената с оспорената заповед ПАМ по чл. 171, т.2а, б. „а” от ЗДвП, е в
режим на съпружеска имуществена общност, поради с приложената мярка недопустимо
се ограничават правата на другия съсобственик /в случая жалбоподателката Д.М./
да ползва собствената си вещ.
На
първо място следва да се отбележи, че административният орган, в рамките на
производството по прилагане на ПАМ по чл.171, т.2а от ЗДвП /ред. Дв, бр.9 от
2017г./, няма правомощие да установява
права на съсобственост върху МПС – обект на ПАМ /режими на СИО, режим на
разделност, брачни договори, трансформация на лично имущество и т.н./. По
смисъла на ЗДвП, моторното превозно средство е собственост на лицето, на чието
име е регистрирано в създадените нарочни регистри за регистрация на ППС /чл.143
от ЗДвП/. Ето защо представеното Удостоверение за сключен граждански брак, дори
и да установява права на съсобственост върху МПС, предвид датата на придобиване
на автомобила, би имало единствено значение за извършването на преценка досежно
наличието на право на жалба на невписан в регистрите съсобственик, който
съответно не е бил посочен като адресат на издадената заповед за прилагане на
ПАМ, но не и за материалната законосъобразност на административния акт, с който
ограничението по чл.171, т.2а, б. „а” се сочи като приложено спрямо единия от
съсобствениците. Принудителната административна мярка по чл.171, т.2а, б. а” от ЗДвП се налага на вписания в регистрите
собственик на МПС, което МПС е било управлявано от лице, непритежаващо СУМПС.
Ето защо и доколкото невписаният в регистрите за ППС съсобственик на МПС не е
страна по правоотношението за налагане на ПАМ по чл.171, т.2а, б. „а”, предл.
последно от ЗДвП, а от друга страна решаващият орган в рамките на
производството по налагане на тази ПАМ няма задължение да събира доказателства
досежно осъществявани права на съсобственост върху автомобила, непосочването на
всички съсобственици на МПС като адресати на приложената ПАМ, не обуславя нито
нейната материална незаконосъобразност, нито ПАМ се явява наложена спрямо
ненадлежен адресат.
На
следващо място константна е съдебната практика, че за законосъобразността на
издадена заповед за прилагане на ПАМ по чл. 171, т.2а, б. „а” от ЗДвП е
ирелевантно обстоятелството, дали МПС – обект на ПАМ, е в режим на съпружеска
имуществена общност. Посочената ПАМ не е приложима единствено в случай, че МПС
е еднолична собственост. Да се приеме обратното би означавало, че притежаваните
МПС от лица, сключили граждански брак или придобили МПС в дялова съсобственост,
могат да бъдат управлявани в нарушение на императивните законови изисквания,
без риск от приложението на ПАМ по чл. 171, т.2а от ЗДвП по отношение на
собствениците, каквато очевидно не е целта на закона. Диференциран подход при
прилагането на мярката по чл.171, т.2а от ЗДвП е недопустим, тъй като би
поставил в дискриминационно положение едноличните собственици на автомобили -
участници в движението, което е в противоречие с принципа за равенство на
гражданите пред закона /чл.6, ал.2 от Конституцията на РБългария/. Отделно от
това приложената превантивна ПАМ не засяга правото на собственост на
автомобила, а ограничава използването му за определен срок, респ. не рефлектира
върху правото на разпореждане, а на управление на МПС. Правният ефект от
налагане на ПАМ за съсобственика на ППС, който не е неин адресат, се свързва с
обстоятелството, че с притежаваното от него /в случая в режим на СИО/ превозно
средство е извършено нарушението, чието преустановяване наложената ПАМ цели.
Предвид
установените по делото факти съдът намира, че са налице елементите на
правопораждащия фактически състав, с който правната норма на чл.171, т.2а от ЗДвП свързва издаването на заповед за прилагане на ПАМ „прекратяване на
регистрацията на ППС”. Административният
орган обосновано е приел, че управлението на МПС със свидетелство за управление
на моторно превозно средство с изтекъл срок на валидност, има правните
последици на управление на моторно превозно средство без водачът да притежава
съответното свидетелство за правоуправление, което съставлява законово
регламентирано материалноправно основание за налагане на ограничителната мярка
по отношение на собственика на автомобила в хипотезата на чл. 171, т.2а, предл.
първо от ЗДвП. В този смисъл оспореният административен акт се явява постановен
при правилно приложение на материалния закон, като прилагането на обжалваната
ПАМ освен че е фактически обосновано и доказано от гл.т наличието на
материалноправната предпоставка по чл.171, т.2а, предл. първо от ЗДвП, се
основава и на необходимост от налагане на ограничението за постигане на
предвидената в закона цел. Правилно и съответно на закона ПАМ е наложена за
нормативно предвидения минимален срок от 6 месеца.
Отчитайки
превантивния и преустановителен характер и съдържанието на мярката, наложена с
оспорения акт, както и целта на закона, съдът приема, че при провеждане на
административното производство не са допуснати нарушения на регламентираните
процесуални правила.
С
оглед на изложеното съдът приема че обжалваната заповед, като издадена от компетентен орган и в предвидената от
закона форма; постановена в съответствие с приложимите материалноправни
разпоредби, при спазване на административно-производствените правила и
съобразяване с целта на закона, е правилна и законосъобразна. Жалбата се явява
неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена.
Водим
от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение четвърто от АПК, Старозагорският административен
съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.С.М. и Г.С.М.,***,
против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
17-1228-000472/ 10.04.2017г., издадена от Началник група в сектор „Пътна
полиция“ към ОДМВР – Стара Загора, с която на основание чл.171, т.2а от ЗДвП на
Г.С.М. е наложена принудителна административна мярка – „прекратяване на регистрацията на ППС”, за
срок от 6 месеца, като неоснователна.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл.172, ал.5 от ЗДвП.