№ 1100
гр. Варна, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Константин Д. Иванов Въззивно гражданско
дело № 20243100501026 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. П. К. от гр. Варна, подадена чрез
процесуален представител, срещу Решение № 601/26.02.2024 год.,
постановено по гр. дело № 313/2023 год. по описа на РС-Варна, с което е
отхвърлен предявеният от въззивника П. П. К. срещу К. П. К. от гр. Варна иск
с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на
самостоятелен обект с идентификатор ******** по КККР на гр. Варна, общ.
Варна, обл. Варна, представляващ апартамент, находящ се в гр. Варна, ул. К.,
бл.**, вх.*, ет. 5, ап.**, с площ от 59, 54 кв. м., ведно с принадлежащата му
изба от 2, 20 кв. м., ведно с 0, 6798 % идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху терена.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено е в нарушение на материалния закон.
Въззивникът твърди, че неправилно са определени квотите на страните в
съсобствеността върху имота, счита, че апартамента е съсобствен при равни
квоти между страните от по 1 / 2 ид. част. Дори и да се приеме, че квотите на
страните са различни, съответно – 1 / 4 ид. част за ищеца, настоящ въззивник и
3 / 4 ид. части за ответника – въззиваем, според приетото от съда, то
обжалваното решение не е съобразено с нормата на чл. 31, ал. 1 от ЗС, според
която всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си
1
служат с нея според правата им. Това право на всеки от съсобствениците не би
могло да бъде отречено или ограничено с решение на собственика,
притежаващ повече от половината от съсобствеността, както неправилно е
приел първоинстанционният съд и на практика в нарушение на цитираната
норма е фаворизирал недопустимо единия от съсобствениците – ответника К.
П., притежаващ по-голяма квота от съсобствеността, признавайки му правото
да ползва еднолично съсобствената вещ имота, независимо, че и въззивникът
упражнява фактическа власт върху същия имот от години и до настоящия
момент. Излага и че решението е в противоречие и с ТР № 3/2020 г. на ОСГК
на ВКС на РБ, според което при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик
срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът
може да уважи искането за предаване владението върху претендираната
идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота,
надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Приетото
от първоинстанционния съд, че съсобственикът с по- голяма квота в
съсобствеността върху вещта има повече права и би могъл да завладее частта
на другия съсобственик срещу което да му заплаща обезщетение, е
неправилно и не кореспондира както с нормата на чл. 31, ал. 1 ЗС, така и с
неприкосновеността на правото на собственост, което Конституцията на
РБългария гарантира на правните субекти в страната. Оспорен е и изводът на
съда относно възможността за обособяване на самостоятелни дялове от
апартамента, които да съответстват на правата на двамата съсобственици,
които да бъдат предоставени за ползване на всеки един от тях, както и
изводът, че разпределение на имота при общо ползване на отделни помещения
би могло да стане само при съгласие на всички съсобственици. Въззивникът
счита, че този извод е относим при фактическо положение, различно от
установеното по делото, а именно: че и двамата съсобственици фактически
ползват съвместно апартамента. При положение, че ищецът, настоящ
въззивник, е заявил категорично, че не желае да получава обезщетение за
частта си от имота и желае да ползва част от него лично, то отказът на съда да
разпредели ползването на жилището е незаконосъобразен.
Отправено е искане за отмяна на решението и за постановяване на
друго, с което искът да бъде уважен като се разпредели ползването между
страните на съсобствения помежду им апартамент по Вариант Първи от
заключението на СТЕ, изслушано в първата инстанция, при съвместно
ползване от съсобствениците само на санитарното помещение, каквото е и
фактическото положение при завеждане на делото. Претендира се и
присъждане на разноските за двете инстанции.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК чрез
процесуален представител, насрещната страна К. П. К. от гр. Варна, чрез
процесуален представител, оспорва жалбата, счита че е неоснователна, а
решението – правилно и законосъобразно и настоява да бъде потвърдено,
ведно с присъждане на разноски. Излага съображения.
В открито съдебно заседание, въззивникът, чрез процесуален
представител, поддържа въззивната си жалба и настоява да бъде уважена.
Въззиваемият, чрез процесуални представители, оспорва жалбата,
2
поддържа подадения писмен отговор.
Съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от П. П. К. срещу
К. П. К. иск с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС за разпределяне на
ползването на съсобствения им самостоятелен обект в сграда с кадастрален
идентификатор № ******** по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед №
РД-18-92/14.10.2008 год. на Изпълнителния директор на АГКК, последно
изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект, от 27.09.2022 год., с
адрес: гр. Варна, район „П.“, ул. „К.“, бл.**, вх.*, ет. 5, ап.**, в сграда с
кадастрален идентификатор № ************, с предназначение: жилищна
сграда – многофамилна, разположена в поземлен имот с кадастрален
идентификатор № 10135.2553.56, предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ от 59.54 кв. м.,
прилежащи части: изба – 2.20 кв. м. и 0.6798% ид. ч. от общите части на
сградата, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж -
********,*********, под обекта - ********, над обекта – **********
Ищецът твърди, че обектът е придобит от майката на страните по спора
– С.Т. К.а и ответника К. К. от една страна като купувачи при равни квоти – по
1 / 2 ид. ч., и Общински народен съвет – гр. Варна, от друга, като продавач,
по силата на Договор № ********** год. за продажба на държавен жилищен
имот, съгласно наредбата за държавни имоти. При сключването на договора
нито С. К.а, нито К. К. са били в граждански брак. След смъртта на С. К.а,
настъпила на 24.08.2012 год., правото на собственост върху апартамента се
притежава от страните по делото при следните квоти: 1 / 4 ид. ч. за ищеца и 3 /
4 ид. ч. за ответника.
Ищецът сочи, че през есента на 2022 год. между него и ответника
възникнал спор за ползването на жилището, като ответникът се е възпротивил
в него да бъдат правени каквито и да било промени, вкл. и закупуването и
поставянето от ищеца на по-удобно легло и гардероб, в който да съхранява
дрехите си и други свои вещи. Излага също, че ответникът му заявил, че му
създава неудобство при престоя си в апартамента, когато е в България, имайки
предвид, че ищецът живее в К.а и посещава страната веднъж или два пъти
годишно. Ответникът отказал и да бъде извършено доброволно разпределение
на ползването на апартамента.
В открито съдебно заседание ищецът поддържа предявения иск и
настоява да бъде уважен, като ползването на апартамента да бъде
разпределено между двамата съсобственици съобразно вариант Първи от
заключението на СТЕ. Претендира присъждане на разноски.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответникът К. К.
оспорва иска. Не оспорва, че ищецът живее в К.а и със съгласието на
ответника е ползвал инцидентно една стая (хола) от апартамента при
ежегодните си краткосрочни посещения в град Варна, както и че ищецът
целогодишно съхранява багажа си в апартамента. Излага, че между страните е
възникнал конфликт, когато в края на 2022 год. ищецът е поискал в обекта да
бъдат направени преустройства, така че ищецът да ползва и заключи
3
целогодишно едната стая, а банята и тоалетната, намиращи се в едно
помещение, да бъдат ползвани съвместно, въпреки че това надхвърля
участието му в съсобствеността, липсата на жилищна нужда и
обстоятелството, че ответникт живее при условията на съвместно
съжителство с трето за спора лице – П.Ц.. Според ответника влошаването на
отношенията между страните е направило съвместното съжителство и общото
ползване на апартамента неудобно за него, поради което е отправил
предложение до ищеца за изкупуване на притежаваната от него ид. част от
собствеността по пазарни цени, но то не е било прието. С получено на
11.11.2022 год. от процесуалния представител на ищеца уведомление,
отправено от ответника, последният твърди, че е информирал брат си за взето
решение по чл. 32, ал. 1 от ЗС за самостоятелно ползване на обекта, с оглед
формирано мнозинство от 3 / 4 ид. ч. от собствеността и за заплащане на
обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС за лишаването на ищеца от ползата от
съсобствената вещ, равняващо се на 1 / 4 от средния наем за апартамента,
възлизащо на 109, 50 лева месечно, изчислено от експерт оценител.
Ответникът заплатил на ищеца чрез банкови преводи сумите за месец
ноември и декември 2022 год. и януари – март 2023 год., включително.
Ответникът сочи и че макар всеки един от съсобствениците да има
право да ползва общата вещ съобразно правата си, с оглед фактическото
положение, това не винаги е възможно. Обръща внимание, че жилищна нужда
има само той, доколкото ищецът живее целогодишно в К.а, а освен това
притежава жилищна сграда с кадастрален идентификатор № ***********,
находяща се в поземлен имот с идентификатор № *********** в община
Варна, к. к. „Ч.”, местност „Б.”. Наред с това, счита, че следва да се изхожда от
броя на жилищните и сервизните помещения в обекта, като в случай че
размерът на жилището и броя на членовете на семейството на досегашния
обитател не позволяват то да бъде използвано и от друг съсобственик, то
искът по чл. 32, ал. 2 от ЗС следва да бъде отхвърлен, а правото на ползване на
неползващия съсобственик – сведено до търсене на обезщетение. За
неоснователност на иска, аргумент извлича и от нормативните изисквания за
определяне на даден обект като жилище, при прилагането на които не може да
се формира реален дял, който да бъде ползван от ищеца и това да се случва,
без да се пречи на съсобственика с по – голяма квота в съсобствеността върху
имота. Набляга и на обстоятелството, че липсва съгласие от негова страна за
общо ползване на санитарното помещение и входа на апартамента, както и че
претенцията на ищеца надхвърля квотата му в съсобствеността.
В открито съдебно заседание, ответникът поддържа депозирания писмен
отговор, настоява за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
становищата и доводите на страните, прие за доказано следното от фактическа
страна:
На 24.12.1982 год. Общинският народен съвет – гр. Варна продава на
С.Т. К.а и К. П. К. държавен жилищен имот, находящ се на ул. „К.” №**, вх.*,
ет. 5, ап.**, целият с площ от 59,54 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, баня,
тоалет, коридор и два балкона, както и изба от 2,20 кв. м. при граници на
4
апартамента: тревна площ, тревна площ, апартамент 89, стълб, клетка,
паркинг, а на избата – изба от вх. „Д”, изба на апартамент №**, коридор, изба
на апартамент № 70; както и 0, 6798 % ид. ч. от общите части на сградата и от
правото на строеж върху терена.
Според представеното удостоверение за наследници на С. К.а, починала
на 24.08.2012 год., същата е майка на страните по спора, а съгласно
удостоверение за наследници на П.К. К., същият е бил нейн съпруг и е
починал на ******** год.
С влязло в сила Решение 336/31.01.2024 год. по гр. д. № ****** год. на
ВРС, потвърдено с Решение № 659/14.06.2024 год. по в. гр. д. №**8/2024 год.
на ВОС, последното недопуснато до касационно обжалване с Определение №
3139/19.06.2025 год. по гр. д. № 4799/2024 год. на ВКС на РБ, Първо г. о., ГК,
е допуснат до делба процесния апартамент между страните по настоящия
спор като съделители при квоти, както следва: 3 / 4 ид. части за К. П. К. и 1 / 4
ид. част за П. П. К..
По спора като свидетел е разпитана Д.Г.И., чиито показания настоящият
състав кредитира като обективни и вътрешно непротиворечиви. От тях се
изяснява, че ответникът живее в процесния апартамент от дълги години, като
през последните осем години го обитава заедно с жена, с която живее при
условията на съвместно съжителство. Ищецът от своя страна живее в К.а, като
се прибирал в България за около месец всяка година до 2020 год., а след това е
започнал да остава в страната за по-дълъг период, което според свидетелката
сложило началото на влошаването на отношенията между двамата братя.
Причина за това е станал начинът, по който ищецът обитавал апартамента –
имайки предвид, че се е прибирал в страната с цел почивка, той се е връщал в
жилището късно вечер, съответно вдигал шум, което е пречело почивката на
ответника и жената, с която живее, а това от своя страна ги карало да ходят на
работа изморени. Според свидетелката, страните безрезултатно са се опитали
да се разпоредят с имота, с цел да подобрят взаимоотношенията си.
Ответникът е отправил и предложение до ищеца да му заплаща обезщетение,
вместо ползването на имота.
Изложеното от свидетелката относно влошените отношения и опита за
постигане на споразумение за продажба, се потвърждава и от електронната
кореспонденция между страните, водена чрез техните адвокати. В същата е
отправено и предложение ответникът да закупи притежаваната от ищеца ид. ч.
от правото на собственост върху жилището по пазарната й стойност. Според
разменените имейли, към вече посочената причина за влошаване на
отношенията се прибавя и тази, свързана с търговската дейност на
дружеството „Б.” ООД, ЕИК ********. От служебна справка в публично
достъпния ТРРЮЛНЦ се установява, че страните по спора са съдружници в
горното търговско дружество.
От представеното протоколно решение по чл. 32, ал. 1 от ЗС на
мажоритарния собственик е видно, че на 11.11.2022 год., вследствие
непостигането на съгласие за ползването на съсобствения имот на проведената
на 10.11.2022 год. среща между страните и техните адвокати, ответникът, като
5
притежаващ 3 / 4 ид. ч. от апартамента, взима решение само той да използва
апартамента, както и да заплаща парично обезщетение за лишаването на
ответника от тази възможност, с оглед разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС. За
определяне на дължимото обезщетение е ангажиран експерт оценител, според
доклада на който пазарната стойност на наемната цена към 26.11.2022 год.
възлиза на 438 лв. Представени са вносни бележки за извършвани ежемесечни
преводи на сумата от 110 лв. от ответника в полза на ищеца с основание
„изплащане на ежемесечно обезщетение” за месеците от декември 2022 год. –
март 2023 год. включително, а за месец ноември 2022 год. е заплатена сумата
от 55 лв.
Липсват категорични доказателства, че именно ищецът е титуляр на
сметката, по която са превеждани горните суми.
За оборване на твърдението, че доколкото последният живее в К.а и за
разлика от ответника има жилищна нужда, по делото е представен договор от
17.07.2018 год. за прехвърляне на следния недвижим имот срещу задължение
за издръжка и гледане от А.К.К. на ищеца: поземлен имот с кадастрален
идентификатор № *********** по одобрените със Заповед РД 18-
92/14.10.2008 год. на изп. директор на АГКК кадастрална карта и
кадастралните регистри на гр. Варна, заедно с построената в него
еднофамилна жилищна сграда с кадастрален идентификатор № ***********.1
на един етаж, със застроена площ от 60 кв.м. За установяване на състоянието
й, по делото е разпитан свидетелят Д.И.И., чиито показания съдът кредитира
като обективни и безпристрастни. Към датата на разпита – 03.11.2023 год.
свидетелят е посещавал имота преди около година. Прехвърленото на ищеца
имущество е принадлежало на негов братовчед, като свидетелят се е опитвал
да поддържа имуществото, но това е било много трудно, доколкото сградата не
е обитавана от около 2000 год. и е в много лошо техническо състояние. Липсва
и В и К система. По тези причини счита сградата за необитаема и ищецът
никога не е живял в нея.
В заключението на СТЕ, изслушано в първата инстанция, са предложени
два варианта, при които ползването на процесния апартамент може да бъде
разпределено между страните съобразно обема на правото им на собственост
и при условията на съвместно ползване сервизното помещение, включващо
баня и тоалетна. Вещото лице уточнява, че към помещенията за общо
ползване следва да бъде присъединено и антрето (коридорът) на апартамента.
Първият вариант предлага на ищеца да бъдат предоставени стаята с площ от
12,46 кв. м. и дрешника с площ от 0,84 кв. м., а на ответника, дневната – 21,87
кв. м., кухнята – 7,51 кв. м., балкона на кухнята и дневната – съответно 3,60
кв. м. и 3,82 кв. м. и избата – 2,20 кв. м. Вторият вариант изхожда от
изискванията на чл. 110, ал. 1 от Наредба № 7/22.12.2003 год. за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони
(за краткост Наредба № 7/2003 год.) за жилище, като счита, че общо ползвани
следва да бъдат не само сервизното помещение и антрето, но и кухнята и
балкона, поради което на ищеца предлага да се предоставят същите
помещения като в първия вариант, а на ответника дневна – 21, 87 кв. м.,
балконът на дневната – 3,82 кв. м. и избата 2,20 кв. м. Вещото лице обаче дава
6
заключение, че от апартамента не могат да бъдат обособени два реални дяла,
отговарящи на нормативните изисквания за „жилище”, тъй като не са налице
две помещения за кухня и два санитарни възела.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, като неизгодно за нея и е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно
указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, служебно
следи за приложението на императивни правни норми.
В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо, като постановено от надлежен
състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата
форма и при наличието на всички положителни, респ. отсъствие на
отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и
неговото надлежно упражняване.
По отношение на правилността, настоящият съдебен състав намира
следното:
Съсобствеността е правно състояние, при което съществуват
едновременно няколко взаимносвързани права на собственост върху една и
съща вещ. Чл. 31, ал. 1 от ЗС предоставя на всеки съсобственик възможността
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение по начин, който
не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им.
Имайки предвид, че съгласно чл. 32, ал. 1 от ЗС общата вещ се използва и
управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от
половината от общата вещ, то според ал. 2 на същата разпоредба, когато
мнозинство не може да бъде формирано, съдът е оправомощен да определи
най-целесъобразния начин за лично използване на общата вещ от
съсобствениците.
Установено е по делото, че страните са съсобственици на процесния
апартамент при квоти: 1 / 4 ид. част от правото на собственост за ищеца и 3 / 4
ид. части за ответника. Спорът относно размера на квотите е окончателно
разрешен с цитираното решение, поради което и не следва да бъдат
обсъждани доводите, изложени във въззивната жалба, относно техният
различен обем.
Според мотивите към т. 1 от ТР №**/10.04.2013 год. по тълк. дело
№**/2012 год. на ОСГК на ВКС, невъзможността да се образува мнозинство
по чл. 32, ал. 2 от ЗС е налице не само когато изобщо няма решение на
мнозинството по чл. 32, ал. 1 от ЗС, но и когато решението му накърнява
правата на някой от съсобствениците да си служи с вещта и така излиза извън
правомощията на мнозинството, поради което такова решение няма правно
7
действие по аргумент от чл. 31, ал. 1 от ЗС. Имайки предвид, че според
решението на ответника, притежаващ 3 / 4 ид. ч. от правото на собствност
върху апартамента, последният да бъде използван само от него, а на ищеца да
бъде изплащано обезщетение съобразно притежаваната от него 1 / 4 ид. ч.
съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС, то за да бъде преценено дали действително
правата на ищеца са накърнени и по този начин не е било взето валидно
решение, налагащо съдебна намеса при определяне начина на ползване на
общата вещ, е необходимо да бъде извършена преценка за това дали обектът
може да бъде ползван съвместно от съсобствениците и в случай на
положителен отговор – по какъв начин.
Съгласно ТР № 67/02.10.1969 год. ОСГК, когато съсобственият имот е
жилищен, съдът следва да съобрази възможно ли е, според броя и вида на
помещенията, този имот да задоволява жилищните нужди на
съсобствениците, всеки от които да ползва самостоятелни жилищни и
сервизни помещения. Предоставяне за общо ползване на определени
помещения е допустимо при изрично съгласие на съсобствениците, респ. част
от тях. Ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде
ползван по предназначение едновременно от всички съсобственици, то
разпределението следва да се осъществи при съобразяване на
осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично
обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното
ползване или се променят обстоятелствата при които е постановено (в този
смисъл Решение № 291/29.11.2011 год. по гр. д. № 212/2011 год. на ВКС, II
ГО). Освен това начинът на ползване следва да е съобразен както с обема на
правата на съсобствениците, така и с техните взаимоотношения, с цел
осигуряване възможност за спокойно и безконфликтно служене с общата вещ.
В настоящия случай заключението по проведената СТЕ и разпита на
изготвилото го вещо лице в открито съдебно заседание водят до извод, че
ползването на апартамента не може да бъде разпределено по начин, по който
съсобствениците да не влизат в контакт помежду си, доколкото според
изготвените варианти те следва да ползват общо антрето и сервизното
помещение. Наред с това, според заключението, независимо от обема на
правото им на собственост, от апартамента не могат да се обособят два реални
дяла, които да отговарят на нормативните изисквания за „жилище” и
съответно да могат да се ползват самостоятелно от всеки съсобственик.
Прибавяйки към тези факти и обтегнатите отношения между страните, което
се установява от водената посредством адвокатите им електронна
кореспонденция във връзка с извършваната от тях търговска дейност чрез „Б.”
ООД и неуспешните преговори за продажба на имота и разпределяне на
получената цена, както и факта, че ответникът обитава жилището с жената, с
която живее при условията на съвместно съжителство, се налага извода, че не
е налице вариант, в който апартаментът да бъде ползван съвместно и спокойно
от страните.
На следващо място въззивният съд съобразява, че правомощието за
реално ползване респ. да се иска разпределение на това ползване, почива
единствено на притежанието на вещното право на собственост и предполага
8
еднаква възможност за упражняването му от всеки един от съсобствениците.
Притежанието на няколко обекта не може да доведе до изключване на
правомощието на техния собственик да си служи с някой от тях поради
наличието на други обекти. В този смисъл, наличието или отсъствието на
жилищна нужда за съсобствениците се явява ирелевантна за ползването на
обекта и искането за неговото разпределяне.
Според цитираното по – горе ТР № 67/02.10.1969 год. ОСГК на ВС,
когато бъде констатирано, с оглед размерите на жилището и членовете на
семейството на досегашния обитател, че същото жилище не може да бъде
използвано за задоволяване на жилищните нужди и на други обитатели,
следва да се счете, че е невъзможно ползването му и от последните, поради
което и искът по чл. 32, ал. 2 от ЗС следва да бъде отхвърлен, като правото на
неползващия съсобственик се сведе до търсене на обезщетение по чл. 31, ал. 2
от ЗС.
По тези съображения неоснователни са доводите във въззивната жалба,
че първоинстанционният съд е фаворизирал недопустимо ответника и е лишил
ищеца от възможността му за ползване на общата вещ, в нарушение на чл. 31,
ал. 1 от ЗС. Решението на ВРС не влиза в противоречие и с ТР № 3/05.01.2022
год. по тълк. дело № 3/2020 год. на ОСГК на ВКС, доколкото същото се отнася
до ревандикация на идеална част от правото на собственост върху съсобствен
недвижим имот, фактическата власт върху която се упражнява от ответна
страна по съответния спор, а последиците от подобно решение се
осъществяват на практика чрез разпределянето на ползването на имота, вкл. и
чрез иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС, но при съобразяване и на постановките на
цитираното по – горе ТР № 67/02.10.1969 год. ОСГК на ВС относно
възможността за реалното ползване на жилище от съсобственици.
Предвид установената по делото невъзможност за съвместно ползване
на имота, факта, че ответникът обитава жилището с още едно лице и
влошените личностни отношения между страните, и съобразно постановките
на ТР № 67/02.10.1969 год. на ОСГК на ВС, искът за разпределяне на
ползването се явява неоснователен.
В обобщение обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, разноски се дължат единствено в полза на
ответника, въззиваем, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК. Във въззивното
производство ответникът е сторил разходи единствено за заплатено
адвокатско възнаграждение от 1000 лв., видно от представените договор за
правна помощ, фактура и вносна бележка.
Съобразно икономическата конюнктура в страната и размерът, посочен
като минимален в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба за № 1 от 9.07.2004 год. за
възнаграждения за адвокатска работа за подобен вид искове – 1000 лв.,
служеща единствено като ориентир на съда, възражението на въззивника за
прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение за
настоящата инстанция е неоснователно.
9
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 601/26.02.2024 год., постановено по гр.
дело № 313/2023 год. по описа на РС-Варна;
ОСЪЖДА П. П. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „К.“, бл.**,
вх.*, ет. 5, ап.**, да заплати на К. П. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна,
ул. „К.“, бл.**, вх.*, ет. 5, ап.**, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1
000 лева (хиляда лева) – разноски за настоящото производство, съставляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3,
т. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10