№ 13349
гр. ...., 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:.....
при участието на секретаря .....
като разгледа докладваното от ..... Гражданско дело № 20221110102105 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от М. Ч. М. срещу А. Д. И. обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за следните суми: сума в
размер на 10 000 лева, представляваща главница по сключен на 11.04.2018г.
неформален договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 04.11.2020 г.
(датата на депозиране на заявлението) до окончателното изплащане на вземането и
сума в размер на 2100 лева – обезщетение за забава за периода от 11.10.2018г. до
04.11.2020г.
Ищецът твърди, че на 11.04.2018г. страните по делото сключили неформален
договор за паричен заем, по силата на който ищецът, в качеството си на заемодател
предоставил на ответника, в качеството му на заемополучател паричен заем в размер
на 10 000 лева. Страните се съгласили сумата да бъде върната в 6-месечен срок от
датата на получаването . Още на същия ден – 11.04.2018г. заемодателят превел
сумата по банков път на заемополучателя. Предоставеният заем следвало да бъде
върнат на 11.10.2018г. Към датата на подаване на исковата молба сумата все още не
била върната на заемодателя. Ищецът многократно се опитвал да се свърже със
заемополучателя с цел доброволно уреждане на отношенията, породени от договора за
заем, но безуспешно. Претендира разноски.
В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е
постъпил отговор от ответната страна. Излага, че не е получавал под формата на заем
1
претендираната сума от 10 000 лева. Преведената сума на 11.04.2018г. в този размер от
ищеца в полза на ответника представлявала връщане от ищеца на предоставена въз
основа на друг договор за заем сума, която ответникът, в качеството си на заемодател
бил предоставил на ищеца, в качеството му на заемополучател. Оспорва съдържащите
се в исковата молба фактически твърдения, че ответникът има качеството на
заемополучател по сключен неформален договор за паричен заем, както и твърдението
на ищеца, че последният го е търсил за доброволно уреждане на отношенията. Счита,
че исковата претенция е изцяло неоснователна.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД.
Видно от приложеното по делото ч. гр. д. № 54344/2020г., по описа на СРС, 34-
ти състав, в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК за
сумите, предявени с исковата молба, срещу която ответникът е възразил в срок.
Изложеното обуславя правния интерес на ищеца от предявяване на искове за
установяване на вземанията му. Същите са предявени в срока по чл. 415, ал.1 ГПК и се
явяват допустими.
Основателността на иска по чл. 240 ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие
на следните елементи: възникването на валидно облигационно правоотношение между
страните по делото, елемент от което е реалното предаване от заемодателя на
заемателя на пари или други заместими вещи, което съответства на задължението на
заемателя да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
При настоящия иск, съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ищеца е да докаже факта на валидно възникнало облигационно отношение и пълното и
точно изпълнение на задълженията си по договора за заем, а в тежест на ответника при
доказването на тези факти е да установи, че е изпълнил задълженията си по процесния
договор.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на договора за заем,
следва да се изложи следното: с изготвения по делото доклад /л. 23, стр. 2/ е отделено
като безспорно установено обстоятелството, че на 11.04.2018г. ищецът е превел по
банковата сметка на ответника сумата от 10000 лева. Видно от представения по делото
платежен документ /л. 4/ се установява, че като основание за превода е записано
„заем”. Същевременно от събраните по делото гласни доказателства, получени чрез
разпита на свидетеля на ищеца ... /л. 31/ се установява, че ищецът е предоставил под
2
формата на заем в полза на ответника в средата на 2018г. парична сума, която
ответникът е използвал, за да направи ремонт на собствения си апартамент и която
ответникът е следвало да върне на ищеца.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи и следното: договорът за
заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост на вещта, а другият елемент –
съгласието за връщането й. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а
ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание /в този смисъл са
Решение №379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. дело №171/2012 на ВКС, IV г.о., и
Решение № 478/2014г. от 11.02.2014г. по гр. д. № 2670/2013г. на ВКС, IV г.о., които
съобразно ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС имат
задължителен характер/.
Във връзка с изложеното, следва да се посочи и следното: не може да се
приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен
договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни
основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг,
да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор и др. При
наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на
предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните
сключват договор за заем. /в този смисъл са и Решение № 390/20.05.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 134/2010 г., ІV г.о.; Решение № 274/19.12.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012
г., ІV г.о., Решение № 361/11.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1864/2015 г., ІV г.о. и др./.
В настоящия случай първата предпоставка от фактическия състав на
предявения иск е доказана по делото. Спорно в отношенията между страните е
основанието, на което е предоставена процесната сума на ответника. В тази връзка в
ОИМ са релевирани възражения, че изплатената сума представлява връщане от ищеца
на предоставена въз основа на друг договор за заем сума, която ответникът, в
качеството си на заемодател бил предоставил на ищеца, в качеството му на
заемополучател. Ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства в тази
насока. Във връзка с доказване на основанието, по делото е допуснато събирането на
гласни доказателства чрез разпит на свидетел на ищеца. Настоящата инстанция счита,
че свидетелските показания са допустими, доколкото по настоящото дело е представен
писмен документ /платежно нареждане – л. 4/ за предоставяне на процесната сума, като
това обстоятелство е отделено и като безспорно в отношенията между страните. В тази
връзка следва да се посочи и следното: съгласно константната практика на ВКС при
липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, забраната за разпит
3
на свидетели, регламентирана от законодателя в нормата на чл. 164, ал. 1 , т. 3 ГПК е
налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над
определената в закона стойност – 5000 лева /в настоящото производство е налице такъв
писмен документ/. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума
представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със
задължението за връщане от заемателя, е по своята същност доказване на договора /в
този смисъл са Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о.,
ГК и Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, които
съобразно ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС имат
задължителен характер/.
С оглед гореизложените съображения следва да се посочи, че показанията на
свидетеля ... съответстват и на основанието, което е вписано в процесното преводно
нареждане /л.4/. В този смисъл следва да се посочи, че съобразно изричната разпоредба
на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата
сума или вещи от същия вид, количество и качество.
С оглед последното обстоятелството, настоящата инстанция счита, че е
приложима разпоредбата на чл. 69 ЗЗД, в която изрично е предвидено, че ако
задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Относно
изискуемостта на това вземане, доколкото страните не са уговорили срок за връщане
на заемната сума, съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД – падежът на това вземане
настъпва от поканата. В тази връзка по делото не са ангажирани доказателства за
изпратена покана до ответника като същевременно не се установява и твърдяното от
ищеца обстоятелство, че уговореният падеж бил на 11.10.2018г. Ето защо съдът
приема, че с получаване на исковата молба ответникът е бил поканен да върне
процесната сума.
С оглед изложеното настоящата инстанция счита, че ищецът е успял да докаже
всички императивно необходими предпоставки от фактическия състав на така
предявения иск, поради което същият е основателен и доказан.
Основателно е искането за присъждане на законна лихва от 04.11.2020г. /датата
на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД:
Вземането за законна лихва възниква от фактически състав, включващ
елементите: главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и
неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е обезщетение за вредите,
които неизпълнението обективно и закономерно причинява. Вземането за лихва е
4
акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо главното, като правопораждащият
го състав включва релевиране на неизпълнение – липса на дължимо поведение по
отношение на главното задължение.
Доколкото падежът на главното вземане е настъпил едва с получаване на
препис от исковата молба, то акцесорният иск се явява неоснователен.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за двете страни. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза ищеца, като съобразно представените списък по
чл. 80 ГПК /л. 28/ и доказателства за реално заплатени разноски на същия следва да
бъде присъдена сума в размер на 1261.16 лева /ДТ – 526.00 лева и 1000 лева –
адвокатско възнаграждение/. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно, поради
следното: заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева е определено
съобразно минимално предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждение.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. т. 12 от ТР № 4/2013год. на ВКС на ищеца се
дължат разноски, които съдът намира за доказани в размер на 578.51 лв. по гр. д. №
54344/2020г., СРС, 34 състав.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковете в
полза на ответника следва да се присъди сумата от 156.19 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер от 900.00 лева.
Мотивиран от изложеното Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правна квалификация
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД от М. Ч. М., с ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. ...., ул. „...... I” № ......, ет. 3 срещу А. Д. И., с ЕГН **********, с адрес: гр. ....,
........, че А. Д. И. дължи сума в размер на 10 000 лева, представляваща главница по
сключен на 11.04.2018г. неформален договор за заем, ведно със законната лихва,
считано от 04.11.2020 г. (датата на депозиране на заявлението) до окончателното
изплащане на вземането като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 2100 лева – обезщетение за
забава за периода от 11.10.2018г. до 04.11.2020г.
ОСЪЖДА А. Д. И., с ЕГН **********, с адрес: гр. ...., ........ да заплати на М. Ч.
М., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ...., ул. „...... I” № ......, ет. 3, на основание
5
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1261.16 лева – разноски по съразмерност за
производството пред СРС, както и сума в общ размер на 578.51 лева – разноски по гр.
д. № 54344/2020г. по описа на СРС, 34 състав.
ОСЪЖДА А. Д. И., с ЕГН **********, с адрес: гр. ...., ........ да заплати на А. Д.
И., с ЕГН **********, с адрес: гр. ...., ........, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
156.19 лева – разноски по съразмерност за производството пред СРС
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6